Поетът, детето*, от Морис Фадел

Поетичността не зависи от разбирането. Нещо може да ни изглежда или „звучи“ поетично, без да е необходимо да познаваме неговия смисъл. Френският език има славата на „нежен“, поетичен език сред хора, които не го владеят. Поетичността прилича на въздействието на музиката: можем да харесваме една песен, без да ни е ясно за какво се пее в нея. Това не е правило. Едно произведение може да ни се струва поетично и въпреки това да сме убедени, че разбираме „какво казва“ то. И все пак възможността да не е така прави връзката между поетичността и разбирането незадължителна.

Стихосбирката на Димитър Калев „Ти, който избиваш пророците“ поставя пречки пред разбирането. Не толкова заради ерудицията, която изисква тя от своя читател, а заради неочакваното съчетание между думите. „…Образът на морски пясък / поляга в ретината с поглед бегъл“ четем в стихотворението „Тъй рече…“. Рядко някой ще каже, че образът „поляга в ретината“, ала и няма нищо по-естествено за образа да направи точно това.  „Едва сега дърветата разбират листопада си“ – гласи началото на „Дърветата през ноември“. Не е никак разпространена връзката между дърветата и листопада, която инак е съвсем банална, да се осъществява от разбирането. „В студа дъхът ми също е графичен щрих“ – казва в „През дванайсетте рождественски нощи“. Не е обичайно да се събират студът и графичният щрих, но пък е толкова убедително: как да наречем следата, която оставя дъхът в студения въздух, освен именно щрих?

От една страна, логиката не се нарушава – съчетанията между думите, които изгражда авторът, са близки или идентични с явленията, които представя (налице е степен на истинност), а от друга, тези връзки са изненадващи. Те са учудващи, защото се противопоставят на начина, по който обикновено говорим, на стереотипите, с които описваме нещата. В тези си два модуса – истинността и необичайното – те приличат на детската реч. Детето произнася фрази, които имат референт, отнасят се към външна спрямо езика реалност, но които ние не бихме произвели. „Този кран не боти“ – казва синът ми, когато минаваме покрай някакъв строителен кран. Кранът действително не работи, но последното нещо, което бих произнесъл, е това. Когато вървя, изобщо не забелязвам крановете, камо ли да говоря за тях. Но детето излиза извън клишираните контексти, в които се създават изказванията ни; неговата реч е нашата реч, но без рамките, които й поставя ограниченото от стереотипите, в които живеем, наше възприемане на света.

Това, което възпрепятства разбирането на книгата на Димитър Калев, е неразбирането ни на детския говор. Детето не само говори в тази книга, но и присъства като „персонаж“. „Персонаж“, който е само загатнат, защото е скрит в „главния герой“ на стихосбирката: поетът. Още първото стихотворение ни въвежда в тази фигура: то „разказва“ за това как „през площада на Варна минава човек / току-що написал едно стихотворение“ („Фантазии“). Поетът, разбира се, е фигура, с която започва поезията на Запада. Той се явява още в първия стих на „Илиада“, призовавайки музата да „възпее оня пагубен гняв на Ахила“. От самото начало поезията на Запада е заредена със саморефлексия, обърната е към самата себе си и към субекта, чрез когото тя се осъществява: поетът. Дали обаче поетът в стихосбирката на Калев е западният поет? Западът обича да представя поета като алегория на духовността и емоционалните преживявания. Тук обаче той преди всичко телесно присъствие. Не точно тяло, а елементи от тяло и телесни действия. Поетът в стихотворението „Поет да каже“ е „нарамил гръден кош“, той „вдишва непрогледността“ на планината, „вмъква я в кръвта си“. Частите на тялото са разхвърляни навсякъде из тази книга. Те обикновено са там, където най-малко може да стане дума за тях. „Със годините аз залинях в сетивата си без / причина май сложих в тях лимфа чрезмерно“ – така започва „Объркани мисли на един българин в Чикаго“. „Дъждът – местоимение за скелет“ – началото на „Дъждовни червеи“ и „Дъждът – местоимение за става“ – краят на стихотворението.

Сливането между телесно и нетелесно, одушевени и неодушевени предмети, което нарушава правилата на граматиката и утвърдените стереотипи на възприемане на света, е присъщо на детското съзнание, което може да „разговаря с дрехи и обувки“, както пише Далчев в „Съдба“. „И вижда в детските си мисли…“ – се казва за поета в „Случка пред паметника на Левски в София“. Поетът в стихосбирката на  Калев не е дете (такова метафорично събиране би било банално). При него онова, което сме свикнали да приписваме на възрастния – мислите (едва ли някой си представя Декарт, който твърди „Мисля, следователно съществувам“ като дете), са детски.

Как изглеждат детските мисли? Стремежът на стихосбирката не е към мисълта като такава, каквато я познаваме – езиково съждение, а към ритъма. „Мисълта е ритъм“ („В ранния самолет за Франкфурт“). Темата за ритъма се поява на много места: „Ето аз дишам и с ритъм разлъчвам / красиво от грозно“ („Преди да пиша“), „В неподвижното си местостоене / внасят ритъм от разклонения“ („Пред паметника на Русо в Женева“). С ритъма е свързана и фигурата на сърцето, която често се среща. Лирическият аз не може да стои на едно място, той постоянно сменя убежищата си: Варна, Франкфурт, Женева. Много от стихотворенията „описват“ преживяването на лекотата, на полета: “Летя над облаци, а те забавено летят над Андите“ („На връщане от Швейцария“).

Ритъмът подобно на музиката може да няма отношение към разбирането. Това го приближава към поетичността. Поетичното изказване просто ни „звучи“, без да е нужно да знаем защо и как, дори без да трябва да познаваме смисъла му. Мярка за неговата поетичност е възможността да бъде повтаряно многократно, както стъпките на танца. Детето обича повторенията, казването на едни и същи фрази, задаването на едни и същи въпроси. Книгата на Димитър Калев ме кара да правя точно това: да си повтарям стихове от нея, без да искам.

* Калев, Димитър, „Ти, който избиваш пророците“, Издателство „Захарий Стоянов“, С., 2020