Прочетено по БиБиСи
Редно е това първо предаване в 1970 година да бъде посветено на друга първица. Тя е от самосебе си новогодишен дар, защото от нея лъха онази надеждна неочакваност, която – било поради старинни племенни суеверия, било поради днешни лични изпитания – ние неотменно търсиме във всяко начало. И наистина – първата стихосбирка на Рада Москова е неочаквана: една млада лекарка, известна само на по-паметливите читатели на „Черноморски фронт“ и „Севлиевска трибуна“ внезапно отпраща българската поезия към съвсем нови измерения.
Издателството „Народна младеж“ може да бъде гордо с малката книга на Москова: тя не е редово издание, тя е необикновено откритие.
Тази книга е озаглавена „Между минутите“. Тя би могла да носи и названието „Отвъд минутите“ – защото в неуловимата прашинка от време, която дели минутите пробягват с ракетна бързина онези усещания, които думите са безсилни да изразят.
Така с Рада Москова поезията престава да е словоред: тя става преди всичко състояние. Тези душевни състояния не се отливат автоматично в общоприети думи.
Те може би понякога прелитат неуловими между минутите – и граматиката не смогва да ги впримчи в шаблонната си мрежа.
Може би най-съществените поетични преживелици на Рада Москова остават ненаписани. Но това не значи, че те не съществува. Те са – дори тогава, когато остават извън думите: „всеки чува себе си“, казва тя. Понякога този вътрешен глас се въплъщава в срички – но поетичното изживяване не е никога калъп, в който се излива безформената пластмаса на езика. То е средищен поетичен заряд, от който се излъчват многобройни, разносмислени, но равностойни словесни изрази.
Изживяването е едно, граматическите му отливки са много: това обяснява защо един граовски припев може да бъде за Рада Москова „грапав възглас“, „молба за ехо в равнините, старинна мъка, издълбала сипеите на годините, самоизричане, накъсано от стонове, от присмеха на опиянение“.
За Рада Москова стихописането e словозаписът на това самоизричане.
То не е нито лесно, нито виртуозно. У нея, пътят от изживяването до общението е диаграма на родилните мъки на двупосочното слово, което едновременно потъва в глъбните на поетесата и хвърля мост към другите.
Но това двувалентно слово – изповедно и понятно, лично и обществено – не може да бъде заимствано на готово от речника, както вършат толкова стихоплетци. За Рада Москова откритието на думата е и рождество на смисъла. Тя изпитва „свян от думите“, защото усеща, че „значенията, до които приближаваме, ни отминават“., понеже присъствията ни притежават“.
Затова тя изповядва: „Мене ми е нужна мъничко неясност, за да искам да живея“... Тази плодоносна неясност свидетелствува за дълбочината на извънсловесното изживяване: цялата писмена поезия на Москова оглежда постепенното преодоляване на тази изживяна неясност. Тя е стенограма на семантичното развиделяване.
Затова Москова може просто да изрежда различните фази на това смислово съмване, без да изпада в скучното бездушие на пустословен инвентар. Но това, което изглежда съпоставено е всъщност вплетено в растежа на поетичната преживелица.
Москова пише: „Да кажеш не. Да ограбиш отворената ръка на очакването.
Да унищожиш рисунката на мисълта. Да скъсаш тъничката нишка на доверието.
Да удариш в незащитеното лице искреността. Да заледиш росата на мeчтите.“
Вътъкът, в който са втъкани тези отделни изречения не е безимен и синтактичен. Той е друг – понеже те са „внезапни стъпала от светлина“. Тази светлина е зазоряването на езика, утрото на досега между хората.
Тази езикова зора не е никога автоматична. Ни езикът, ни съществуването са рутина. Животът ражда думите, но и думите раждат живота.
Това двойно раждане е възможно само там, където хората са „в оградата от неподвижност. Привикнали към тишина“. Из неподвижността и тишината трябва да се възправят и думите, и животът. Затова Рада Москова пише едновременно и своята биография и своята Арс Поетика в твърде показателния последен откъс от цикъла „Смирение“:
сама
със страх от тишина
и навици от думи,
със трепването в мене
готово винаги да се повтори,
със стъпката напред
която е поне усилие,
с частицата от своя светлина
през светлината,
с богатството и мъката да бъда
в тази плътност на живота…
А всичките значения са извън мен
и за света е безразлично дали съществувам.
Но безразличието е чуждо на всички, които са прочели първата сбирка на Рада Москова: те са свидетели на борбата ѝ с езика – единствена в съвременната българска поезия, често зарината под грамади от гръмки етикети и кухи формули, неизбежно убежище на всички, които са езиково бездарни.
Рада Москова е надарена с изключителен езиков усет – затова тя може да си позволи да се усъмни с границите на езика. Тя наистина не се нуждае от съветите на онези, които се намесват в мълчанията ѝ и „навлизат със шума на обяснения в играта на измислиците, в хрумването на съня, в мига на спомена“.
И този бегъл отзив-еднодневка далеч не си поставя такава натрапчива цел: той не иска да оцвети онзи „безцветен прах от думи“, за който говори Москова , а още по-малко да спре нейното „тичане между минутите“.
Този новогодишен привет не е отрицание на суровото ѝ изказване: „Всеки – в своя памет, свои хоризонти.“ Той е самоуказание, че нейната памет е и наша памет, че нейните хоризонти могат да бъдат и наши хоризонти.
И понеже тя има мисловната изтънченост да съзнае, че „изострено до същността си / защото красотата е измислена от мене дума / всичко отказва моето присъствие“ – това предаване, което разнищва магията на разстоянията, иде да потвърди присъствието на Рада Москова в българската поезия.
