Патагония през погледа на един българин, Ангел Колев

1. ПАТАГОНИЯ, Чили.

Това животно „милодон“ естествена големина е изчезнало, както и динозаврите.

Пренощувахме в Пуерто Наталес. Рано сутринта още хазайката – млада жена с прибрана назад коса в нещо като конска опашка, ама не съвсем ни донесе хляб. Топъл-топъл. И една кана сок, най-вероятно тропически, ама кой знае. Усмихната, говори ни, обяснява, ама пусто не знаем испански. Досещаме се и благодарим също кратко. Преди да си тръгне, церемонията става пред вратата ни, сочи нататък към къщата, ние сме настанени в нещо като пристройка за гости, което е нашето Еър Би енд Би. Имотът им е съвсем скромен – една покрита с плочки пътека, колкото да се разминат двама души, от едната страна е малка градинка с цветя за района, а от другата пътеката почти се опира в нашето „хотелче“, преминава покрай едноетажната им къщичка с малко площадче пред входната врата – трудови хора и дръпва рязко нагоре към метална портичка, която ни извежда на стръмна уличка.

Аха, казваме си разкрили обясненията на хазайката, щом се изравнихме с тяхната врата. Отвън ни чакаха двете и момиченца, стегнати за училище с раници на гръб и първи ни заговориха на английски. Майката седеше зад тях, кимайки радостно с глава. Учели английски в училище от малките класове още, сега да бяха най-много в прогимназия, разбира се на око.

Питаха ни откъде идваме, какво сме видели в Чили, къде ще бъдем днес на разбираем английски. И силно се развълнуваха, като им казахме, че ще плаваме с корабче през целия ден покрай фиордите. В това време таткото вече беше готов да ги закара до училището, което било близко и до което когато е топло и имат повече време до първия час стигали пеш. Днес обаче са с колата. Ние им благодарихме за хляба и се разделихме, чакайки бусчето, което щеше да ни закара до пристанището за екзотичния рейс.

Студеният вятър на откритата палуба ни гони вътре, в закритото пощещение на малкия кораб. Пазим сили за дългия маршрут днес – по вода и по суша. Докато сме, обаче още в открития Пасифик и където освен вода и далечни, забулени в мъгла планински вериги не могат да събудят интерес и сред най-запалените туристи. Около двайсетина души сме, смесена компания, както се казва – обединяват ни двата езика – английски и испански, но има и французи и германци, което лесно може да се разбере от разговорите помежду им. И българи, това сме ние с Мери.

Някакви крясъци отвън ни оживяват и стиснали здраво камерите си се изстрелваме навън. Правим го всеки път, когато нашият рейд ни среща със забележителностите на еднодневния ни маршрут.

Срещу нас са дупките-гнезда на хвърчаща колония на андийски кондори – символ на Чили. В изсечения почти отвесен скален масив на Андите. Стотици птици. Излитат, кръжат, връщат се в своите гнезда. Отново излитат. Какво достолепие и чувство за свобода и непостижимост във всяко едно движение, във всеки замах на мощните им крила в птичето царство. Птицата търси храната си само по високите места. Съвсем близо сме до тях, сякаш усещаме полъха от крилата им и можем да ги докоснем. Сумрак е. облаците са скрили светлика в този момент, а и каменната стена закрива хоризонта, хвърля тъмна сянка пред нас. Автоматични светлинни откоси от апарати, до мен жужи кинокамера; всеки снима без да се откъсне и за секунда от завладяла мислите ни величествена гледка. Безразборно. Някои се изправят на пръсти от вълнение. Отминаваме с въздишка тази величествена гледка.

Не след дълго някакъв неразличим от тук малък плавателен съд е изправил нос и разбива водната повърхност в пенливи неголеми вълни след себе си. Бързо скъсява разстоянието между нас. Морската охрана. Изравняват се с нас, забавят ход, поздравяваме се взаимно, както е прието, когато срещнеш спътник в открито море, след това изфорсирват „конете си“, правейки в същото време лек завой, за да се отдалечат от нашия кораб и запрашват с пълна газ по пътя си. Охраняват морската граница на Чили.

Тясна камениста пътека, сгушила се в пазвите на извисилите се над нас върхове с килнати отгоре си малки бели шапчици, рано е още за новия сняг през октомври, но вече е ръснало макар и съвсем малко, а има и останали петна по сенчестите, изрязани като с длето в каменната планинска гръд усои от ланшния сняг.

Пътеката свършва като отсечена над водата, която изпълва един от десетките образували се през вековете фиорди. Патагония е втората по големина родина на фиордите, след пъвренеца Норвегия, изпълнени с тези причудливи бледо синкави огромни вековни ледени езици, някои от които са тук отпреди 6 милиона години! Казва го екскурзоводката. Тук всички спираме да дишаме…

Южните градчета, които поради вятъра нямат керемиди, с огромни пирони се обковават с дебела цинкова ламарина.

Кокетна малка ферма ни посреща в тучна долина, в късния вече час за обяд на няколко стотин метра от водата. Две кончета кротко пощипват тревица, оставени на свобода, без надзор. Те си знаят стопаните – гаучоси, сиреч овчарите. Изкачваме се на височкото и съзираме малка спретната постройка, без никакви опознавателни знаци, но ние вече знаем, че това е туристическа база и мястото на нашия обяд. Потриваме ръце. Гладни сме от чистия втздух само.

Менюто не е изненада за никого, а агнешкото вече се върти на шиш. Преглъщаме шумно. Човек от базата ни кани пред пръснатата направо на земята светлееща жар. Наобикаляме огнището, където се пече нашия обяд. Агнето е разрязано наполовина през корема и е опънато както е цялото на една кръстачка, изправена от единия край на огнището. Неподвижно. На определено време, то се обръща от другата страна към искрящите, пукащи от стичащата се мазнина въглени и се оставя така неподвижно. После пак, и пак. Чеверме по патагонски.

Хапваме вкусно, да си призная такова агнешко скоро не бях вкусвал. Прясно заклано, младо животно. Научаваме, че в Чили агнешкото не се изнася навън, докато не закръгли 30 килограма. За гостите днес стопаните се бяха погрижили да ни нагостят с младо агне.

Сипах си три пъти, под осъдителния поглед на Мери. И бях горд, че немската група ме последва. Французите бяха на диета. Така им се пада, си помислих и дружно с германеца отхапахме по една едра агнешка мръвка. След което пак в дует отпихме със смигване един-другиму по-един голям гълток от чашите си с чилийско каберне-совиньон. Нека ни е лошо, казват в такива случаи българите. За германците не знам. За французите още по-малко…

На обратния път поизморени чакаме смирено вътре в пътническото отделение да влезем в малкото туристическо и рибарско пристанище на Пуерто Наталес…

Автобусчето ни връща в нашия Еър Би енд Би. Тази вечер пропускаме вечерята.

Заспиваме рано.

2. ПАТАГОНИЯ. Майладон, гуанако и нанду

Сумрачно, по стените се стича влага, която просветва едва-едва, след като сме престояли няколко минути в пещерата с широк като параден вход отвор на юг. Заради топлото от слънето. Стъпките ни не се чуват. Леко повдигаме крак и пак така леко, някак плахо правейки малка крачка напред стъпваме върху размекналия се навлажнен тънък слой пръст. Ритуал.

Правим един почти пълен кръг във вътрешността на пещерата – дом на митичните чудовища, наречени майладони, намираща се на два часа път с автобус от Пунта Аринас, следите на които се губят отпреди 10 000 години. /!/ Трябва ни време, за да осъзнаем донякъде, макар и не съвсем това измерение, което можем спокойно да приравним към вечността.

Тези едри бозайници, които най-вероятно са били съвременници на динозаврите, са изчезнали поради загубата на калций и други редки минерали, от чиято липса те загубили зъбите си и не могли да се запазят в дивата природа, станали жертва на други свирепи враждуващи с тях хищници.

Момичето, което е нашия гид в днешния излет ни предупреждава да не се отклоняваме твърде далеч от пътеките, защото дивата природа на Патагония крие и някой опасни изненади за човека. Важното е, че няма да ни срещне някой кръвожаден майладон, казвам го достатъчно високо, за да разсмея групата. Успявам.

На където и да обърнеш поглед, докато още сме в ниското, като нацъфтяли джанки разхвърляни по посърналото, хрупкащо, опърлено от яркото ослепяващо слънце и вятъра – няма какво да го спре тук, платно на степите пладнуват овчи стада. На открито. Налятос  достигат и по-високите места, делят оскъдната тревица с другите, вече диви обитатели – гуанакото и птицата нанду, която според нас, странниците-туристи това пернато трудно се побира в нашето понятие за птица.

Мериносните овчи стада, които са окупирали десетки километри в степната пустош, населявана от разнообразните типични за района животински видове са се „захванали“ отпреди много години, пренесени от Европа. Разбираме, че едни от най-успешните заселници в най-големия град на края на света Пуерто Аринас са хърватите. Тяхната колония е и една от най-многобройните.

Овцете се отглеждат само на открито; през зимата стадата се скупчват и остават под снега, без покрив запазени от дългата вълна. Така на открито отглеждат и малките си агънца през пролетта и лятото, вече в по-топлите месеци. Гаучосите се придвижват само на коне, но за тях има изградени биваци, в които живеят за постоянно, те са техния дом, за да бъдат близо до стадата, които са в постоянно движение и непрекъснато сменят районите на пашата, търсейки израсналата трева. Заемат цялата необозрима степ, стотици километри от двете страни на шосето, десетки стада. Как ли различават стадата си гаучосите!..

И една изненада за нас. На една от улиците в централната част на Пунта Аренас има паметник на гаучос със свояето стадо. Какви ли странни паметници не е издигал през годините човека. На пожарникарския маркуч в „барутеното“ Сан Франциско, в което една случайна искра може да изпепели цял квартал от дървените, макар и кокетни и комфортни къщиции; на щипката във Филаделфия, да на щипката за пране от незапомнени стари времена – осемметрова щипка за пране върху цементов пиедестал, срещу фамозната барокова сграда на кметството на моята Филаделфия.

Янтарените гръбчета на стадо гуанако се стрелват към високия рид отляво на прашния, тук-таме поизровен от дъждовете, макар и чакълиран прашен път. Напуснали сме асфалтираното, макар и тясно щосе, където скоростта не може да надвишава 40 км. в час. Падащите отвесно лъчи на слънцето се отразяват в загладената им къса козина, заслепяват камерите ни. Вдигаме светквиците. Катерим височинката, посоката ни е най-голямото езеро в района. В дъното на кадъра ни, обрамчила хоризонта се откроява заснежената верига на Андите. Синя стена, окичена с бели снежни гирлянди.

Едър екземпляр, представител на птиците нанду крачи бавно на десетина метра встрани от пътя. Никакво внимание и интерес към нашия автобус, най-вероятно позната гледка. Сякаш не ни забелязва. Прилича ми на пощенски раздавач с едрата си крачка, който разнася важна поща. Да, пощальон. Макар и крилат, той не лети. Доброжелателен тревопасник, който снася яйца, от които се излюпват малките пощалцьончета. Пази Боже, обаче да не заплашиш гнездото му, изградено направо на земята в някое закътано и тихо място, или новоизлюпените малки пиленца нанду. Здравата ще си изпатиш. Владеел всички похвати и хватки на бойните изкуства.

Един от ледниците във Фиордите, който е на 6 млн. години /шапки долу!/

Дивият свят на Патагония! С недостъпните, заснежени целогодишно Анди, сковани преди милиони години от ледници, с ширналите се хълмисти степи, покрити с оскъдна растителност, осеяни с езера и бързи, спускащи се с подскоци кристално чисти реки. И днес пред очите ми са тези причудливи, толкова далечни и толкова близки гледки; с целия си разнообразен, странен, удивляващ и пленителен за пришълеца населяващ земята на Патагония животински свят. Летящ и сухоземен.

Не мога, обаче да си отговоря на въпроса ще се върна ли някога в тези далечни места. С моите Пунта Аренас и Пуерто Наталес. С пастелните гледки на степите, с губещата се далече пред нас на хоризонта планинска врига на непристъпните Анди. С цъфтящите джанки-овчици. С „волтовата дъга“ по гърбовете на препускащите гуанако. С потръпването и с чисто човешкото съжаление за изчезналите преди 10 000 години макар и страшни майладони. С приятелския и малко надменен пощенски раздавач – птица ли беше нанду…

Да не разваля магията…

3. ПАТАГОНИЯ. Форт Фуерте Булнес, краят на света.

За втори път съм на края на света. Форт Фуенте Булнес в Патагония, Чили. Първият път беше в Сан Франциско, само че там краят на света беше обърнат с лице на Запад, към Пасифика. Този път пред очите ни е Юг, Южният Псифик.

Фуерте Булнес е първият граничен пост, охраняващ сушата на Чили в Патагония от юг. Следващата твърда земя, както биха се изразили първозаселниците, получили името си от европейците „патагонци“, е Южният полюс, за който те едва ли са предполагали че съществува. Патагонците били малобройна група номадски племена, дошли от далечния север на Северна Америка; заселили са се в тези земи в ранните векове. Магелан още през 1520 г. ги нарича „патагонис“, заради неестествено вусокия им ръст. Някои достигали до три метра. По-късно новите заселници от Европа ги нарекли патагонци, а техните земи Патагония, което означава – земя на големите крака, тъй като техните ходила наистина били огромни и не влизали и в най големите произвеждани до момента обувки.

В по-късен период патагонците не успели да оцелеят, поради малобройната си популация и поради капризите на появилите се по-развити народи от Стария континент.

В музея на Пунта Аренас ни разказаха как местните племена били заставяни да се къпят и да се обличат в чисти, ушити от плат дрехи, както го правят и европейците, а не да се мажат с животинска мас, която сами си добивали и да се загръщат в топлите  животински кожи, които допреди били най-добрата им защита в суровите зими. Отивали си един по един от нелечима болест, а дали са успели в онова старо време да разберат каква точно е причината за тази неизвестна им отпреди болест, която ги хвърляла в „огън“, това едва ли някой и днес би се наел да твърди. Най-вероятната причина, според днешната медицина били силните простуди в мразовитите зими, без вековната им защита от студа, когато се мажели с мас и се обличали с животински кожи по своя кройка.

Форт Булнес, гранична охрана, най-южната точка на Южна Америка. Следва през водата Южния полюс.

От форт Фуерте Булнес на юг са териториалните води на Чили, известна като най-дългата държава на картата, източила се на юг в тясна ивица покрай Андите, през повече от половината дължина на Южна Америка.

Далеч зад нас е останала Огнена земя. Няколкото острова отвъд Магелановия провлак, които от тук в лятната мараня трудно могат да се разгледат. А огньовете, които дават името на тези острови са също от новите заселници. Патагонците палели огън на дъното на рибарските си лодки  не само в тъмните нощи, но и в мъгливите дни, които често забулвали през годината всичко наоколо, за да не се сблъскат помежду си, докато улисани теглят препълнените си с риба мрежи. Риболовът е бил един от най-сигурните начини да осигурят храната на племената. Смъртна опасност, която понякога не могли да избегнат; след такъв сблъсък макар и майсторски направените рибарски лодки потъвали заедно с хората си за минути в ледените води на Магелановия провлак, ако не им се притекат на поммощ.

Изкачваме проскърцващите стълби на изградените почти изцяло от дърво помещения на старите казарми, осигуряващи подслон и всички нужди за бита и службата на многобройната войска. Сега всичко тук, цялата разгърната територия на форта е един огромен музей на открито. Спални помешения, столова, караулно за денонощна охрана на местостоянката, дори дървен арест, в който провинилите се войници изтърпявали наказанията си. Най-високо над нас се издигат дървените кули наблюдателници, от които като на длан се вижда водната повърхност на океана. Складът за амунициите е доста встрани, на безопасно разстояние, дълбоко вкопан в земята в случай на авариен взрив.

На открито са и позициите в оградените по фронта към водата окопи на дългобойните за онези времена оръдия от солиден калибър, които е трябвало да посрещнат с огън неприятелските кораби, в случай че чужда войска застраши земята на Чили.