1. ОНЗИ, КОГОТО ОБИЧАМ
Влиза сам в кафенето и сяда далеч от вратата.
„Bloody Mary”, кафе… и ръцете му търсят цигарата.
В тишината, сред хорската глъч, се отпускат за миг рамената.
И потъват в дима от тютюн на очите пожарите.
Като надпис на камък – вдълбано в лицето му време.
Но, безмълвни са знаците. Скрит е ключът към писмото.
Няма нищо, което с добро, или с лошо да му се отнеме.
„Bloody Mary”, кафе и цигара… И ресто не ще от живота.
Уж са празни местата до него, а тъй са заети…
Сепарето е краен мотел в безприютното нищо.
„Bloody Mary”, кафе, две последни цигари и смачква пакета.
Като блус на разсъмване, тръгва си онзи, когото обичам…
2. Вместо сбогуване
По гласа от мокър пясък те познавам…
С пяна от вълни гасиш очите ми- въглени…
Знаеш, че Пенелопа от мене не става…
Нужни са ми платна и небе,
и… тръгване.
3. Докато ти мълчиш,
Докато ти мълчиш,
аз сплитам звуците…
От ключа,
който се превърта във ключалката,
от очилата ти и телефона,
изтракали по темето на скрина,
от скъсания ти пакет цигари,
просъскал върху масата,
от сключените челюсти на табакерата
и от дъха ти, одимен до сиво,
от чашите, следобедно прозвъннали
на кубчетата ледни под целувката,
на Невски от последната камбана,
от шепота на есенната вечер,
угасващ по високите етажи,
и от смеха на лятото, избликнал
на десет километра от морето…
Докато ти мълчиш,
изплитам нишката
с която призори ще изведа гласа ти
от Лабиринта
и на пясъка му златото
ще ме зарине цялата.
Завинаги.
4. ЕТО ТАКА
Като засъхнала чаша от уиски
Като фас, паднал от пепелника
Като силует в рамката на вратата
Като изгубен ключ от квартира
Като писмо без получател
Като заседнала в гърлото дума
Като откъснат лист от тетрадка,
На който нещо си си написал
Като снежна саксонска утрин
Като море в августовска вечер
Като въпрос, който някой
Е изтичал да зададе задъхано
Като такси, което не идва
Като жена, която си отива…
Ето така обичам.
5. ***
Умори се любовта ми да прегръща
сиви погледи и думи сиви.
И, навярно, затова не се завръща…
Уморените любови
ги убиват.
6. ЖИВАТА ВОДА НА ЛЮБОВТА
За живата вода на любовта,
ако не можеш
корен жаден да намериш,
на огъня я дай.
На облаците я върни.
Тогава над света
любов ще завали.
И… ти печелиш.
7. ГОВОРИ МИ
Говори ми, любов…
Не скъпи
на гласа си пясъка драскащ.
От одраскано рана се търпи.
Виж, от тихото се стряскам.
Говори ми, любов…
Ще мълча.
Както никога, ще се стихна.
Като глътка кампари ще горча,
докато ти се усмихвам.
Върху устните ми, все до кръв
е изгризано твоето име…
От пулс – до пулс,
от дъх – до дъх,
заклевам те,…
говори ми!
8. ШАПКА ОТ ФИЛЦ
Колко пъти я кърпих тази любов…
Като шапка от филц,
с воалетка от фина дантела,
гордо скрила непокорните къдри
и мисли.
Днес – букетче тъга,
утре – копче възторг
и перце от надежда
пришивах…
Днес в кутията минало
тук я прибирам…
Гологлава нататък
по вятъра вече
ще ходя.
9. Когато си отиде любовта
Когато си отиде любовта
от двете чаши,
от кутията цигари,
от светлото на стаята,
от сламената шапка,
от цветята във вазата на масата,
от мъничкото камъче на скрина,
от тихата картина на стената,
от книгата на Бредбъри,
от кратката бележка,
от тъмното стълбище,
от прозореца с око към улицата,
по която заглъхват стъпките,
от жълтото на нощното такси,
от струните на старата китара,
от спрелия часовник на стената…
…Излизам.
И оставям
отключена
вратата.
10. Късна молитва
Свали тези тежки доспехи от мене, Боже!…
Строши ми меча, щита изгори ми…
Металната ризница вече ми е станала кожа…
И знам, че е лудост,
но… металът боли ме.
Стихни ми пожарите хищни в една камина.
Стрелите, лъка, ножа отнеми ми.
Махни от косите ми шлема и, когато отмина,
не с почести войнски,
с мъжки плач изпрати ме.
11. Урок по летене
На полет ме научи, а така
оряза на копнежа ми крилата,
че коренище пусна свободата
и бент залости волната река.
12. Тази любов
Тя е тиха любов. Тя не иска, не пита,
не поставя условия, не признава везни.
Тя се къпе в случайния блик на очите
и пораства в самотните дни.
Тя е скрита любов, не парадна, не лъвска.
Като коренче, тръгнало да отгледа стебло
тя попива на думите крехките пръски..
От перца си рисува крило.
Тя е дълга любов, като нишка коприна
в паметта пеперудна на черничев листец,
Тихо с есенно ято през теб ще премине,
или с песен на зимен щурец.
13. Признавам
Аз съм петият крак на масата.
Аз изскачам – внезапна – зад ъгъла…
Аз съм локвата под терасата,
от която пият кучетата и гълъбите.
Аз съм лятната тибезсънищност…
Не, сънят ти съм, дето побягнал е
на смеха ми, убоден, с трънчето…
Пистолетът, с който стреляш срещу огледалото…
Аз съм трудният от въпросите,
дето сам си задаваше в тъмното…
Дявол знае и още какво съм ти …
Но, последна ще съм.
Всъщност,…
първата.
14. Мисля те
Сутрин се моля на Бог да те пази,
вечер те пращам по дяволите.
Някак започна по нервите да ми лазиш
дълго преди да сме се познавали.
Гоня ти мислите и се катеря
до изнемога по стръмното ти.
Ти ме научи, че трябва да се измервам
по планините, а не по хълмовете.
И на гласа ти през пясъка дишам…
Мразя такива зависимости!…
Сто строфи още дори да напиша,
много са прости нещата – мисля те.
15. Няколко
Няколко случени думи.
Няколко срещнати спомена.
Няколко дълги напитки.
Няколко часа без сън.
Няколко късни таксита
Няколко хладни условности.
Няколко сбъднати сенки.
Няколко стъпки отвън.
Няколко смешки нелепи.
Няколко тежки мълчания.
Няколко реплики остри.
Няколко капки грях.
Няколко полета нощни.
Няколко скрити признания
В няколко спънати стиха
днес си отивам от тях.
16. КАКТУС
Не е любов, а кактус – от всички страни боде.
Денем, гори върху камъни под огнетечно небе,
нощем, от студ линее и сенките сбъдва в мрак.
Но, се заклевам в бодлите й – ще я разсаждам пак.
Казват, на сто години – един път – на този свят
кактусът, изпод бодилите, раждал прекрасен цвят.
17. ПЕСЕН
През остриетата на стоманените думи,
през ледовете на зимните очи,
през пустините на скучното време,
през блатата на безполезните мисли,
минава любовта – танцуваща циганка –
и гадае по падащите от умора звезди,
колко свят ще се извърви пред очите на Бога,
преди, кървящите й от пътищата нозе,
да нагазят в свежите треви на погледа ти…
И, разкъсали тежките букаи на сърцето,
да препуснат силни и волни
нагоре – да гонят слънцето –
враните коне
на песента…
18. Пиша по нощния пясък,
по тротоарите утринни
по дъната на чашите…
По пепелта от цигарите,
по крилете на птиците,
по дъждовните капки
по дима от комините
по очите на кучето,
по страховете на мрака,
по цветовете на лятото…
По клепачите пиша
и по свитите устни…
Хората казват – стихове,
че съм била написала…
А аз ти пиша името
с острото на сърцето си
по кората на времето…
От началото – до края.
19. прощална песен
Не мога да те погаля .
Сто синджира ми връзват ръцете,
сто земи и сто морета си далеч,
сто коня по пътя ще затрия,
ако към тебе поема.
Не мога да те целуна.
Сто игли са зашили устата ми,
сто планини трябва да сдъвча,
сто пъти – със по сто зъба,
ако потърся устните ти.
Не мога да те обичам.
Сто живи трябва да уморя,
сто мъртви трябва да възкреся,
сто капки жива вода да отпия,
докато стигна сърцето ти…
Името ти ще прошепна.
Гласът ми да те достигне –
да ти погали челото,
да ти целуне устните,
да ти отвори сърцето
и в него да ме заключи.
20. Сънищата на една раковина
Един късен следобед,
на един късно есенен бряг,
някъде в средата
на онзи закъснял август,
който никога не идва,
ще се разхождаме –
тихи и оголени
до прозрачност.
Ще вървим един до друг
без да се докосваме,
за да не прогоним
очакването
за докосване.
Ще мълчим,
за да не отлети
ОНАЗИ
неизречена дума.
В този единствен следобед
ще сме си всичко
неслучено
между морето
и небето.
После ти ще отлетиш
във високото си.
Аз ще се гмурна
в дълбокото си.
А синьото на небето
ще докосне вълните,
и те ще прошепнат
ОНАЗИ
неизречена дума,
като клетва
пред пясъка…
И август ще дойде
за две непознати хлапета,
които се разхождат
едно до друго
по стъпките ни
на брега…
21. Стихотворение в бъдеще време
Ще съм Итака и ще съм вятър,
С който далеч от бряг платната ти все ще бягат.
И ще съм огън в очите ти –
златен залог
за невъзможност на мрака.
Ще съм забравената цигара,
дето намираш точно,
когато си смачкал пакета.
Ще съм жената на кораба.
Опровергала
проклятието на морето.
Ще съм последната глътка уиски,
струйка живот,
която в сухото гърло прогаря.
Ще съм ти двете монети,
овъзмездили
напразния курс на Лодкаря.
22. Броилка
Първо броях минутите,
до силуета ти на вратата.
После броях часовете
до утрото.
После броях дните
разстояние.
После – месеците
отдалеченост.
После – годините
отсъствие…
Сега броя вечностите
до следващата среща
в небесно синьото.
23. Въпросвам!
Дали е важно, кой си ми, коя съм ти,
какъв, изобщо, ни е с тебе случаят,
щом грейва златен на гласа ти пясъкът,
на ромонливия ми смях при ручея?..
24. Игра с парчета огледало
На теб
Ще се разходя бавно през града.
И като късчета строшено огледало
ще те разпръсна
в сенки от листа и птици,
в капчици слана,
в капачката от бира – до бордюра…
Светулките на погледа
ще пусна да летят из тъмното,
светкавиците му по облаците
ще разхвърля
и на гласа ти сипкавия пясък
ще разпилея край дървета и коли
до сетната бодлива песъчинка…
Дори частица няма да запазя
от теб…
А после ще се върна бавно у дома,
ще седна на прозореца към улицата
и ще дочакам вятъра
парчетата да събере.
И в непокътнатото огледало
да видя
теб.
25. На прозореца към улицата
И нищо,
нищо по-прекрасно няма
от приближаващия звук
на идващи
обични
стъпки…
Усмихвам се
в листата на цветята
от саксиите,
в бълбукащия глас
на кафеварката,
и в отраженията на града
в стъклото
на прозореца.
Запалвам слънцето,
и сресвам всички облаци…
А вятърът, дискретно
се стаява
в листата на дърветата…
И се заслушва в песента ми
измълчана…
Не! Нищо,
нищо по-прекрасно няма
от всеки полумиг,
когато те очаквам…
Да стигнеш
до прозореца
към улицата…
26. Безпресечно
Листопаден следобед е
и навънка вали.
Две хлапета през локвите тичат.
А по мокрото – долу,
в разноцветни ъгли,
отраженията им се пресичат.
На фенерите улични
деловия отвес,
светофарният лъч прекосява.
И през кучата участ
на кварталния пес
черна котка внезапно минава…
Мимолетни послания…
Явно, с теб сме били
с невъзможно пресечни посоки.
Намисли си желание.
Звездопад ще вали
след разпада в пресечната точка…
27. Няма
Морзът на дъжда реди онези думи,
дето НЯМА никога да изрека.
Светлина и сянка все се гонят…
Помежду ни,
НЯМА брод дълбоката река…
28. Жената, с която единствено пият мъжете
Няма възраст и ходи облечена в черно, с шал неизменен.
Някои казват, че плаче, когато застане сама на прозореца в тихото.
И във нейната къща, някак естествено, спира часовникът стенен.
и тогава пристигат мъжете, които не нея обичат.
Тя живее наблизо, и сутрин разхожда своето куче,
Или, някой, осъмнал в дома й, изпраща, прегърнала зимно ръцете си.
Тя е тази, чието име и минало няма от кой да научиш.
Тя е просто жената, с която единствено пият мъжете.
29. Дърветата на любовта
На Ана – Великана! За един урок по Любов!!!
Наливат сок на любовта дърветата…
Тъй дълго сушата гори листата им
и тъй дълбоко се прибра водата,
че заприличаха на въглен, клетите…
Преследваха ги брадви и пожарища
и псета улични ги препикаваха,
повърхностни пороища ги давиха,
затрупваха ги камъни и кAлища…
Пазете си на любовта дърветата…
Не им режете… естетично клоните…
Не спирайте на корените полета…
Прост мускул са сърцата без крилете си…
30. По пътя назад
На***
И вървя като раче – назад и назад
към уюта в една раковина.
И разчитам в солени мехурчета хлад
прости символи – време изминало.
Все назад и назад – към началния миг,
към първичния взрив на душата
с полудялата крива на честотния пик,
заличил тежестта на телата.
Гравитира обратно вселенският прах.
Падат астероиди нагоре…
И по пътя назад – там – до първия грях
любовта си към теб ще затворя.
