Не знаете ли? А аз знам. Точно две евро. Нито повече, нито по малко. Това е европейската ѝ цена на пазара, към днешна дата. В историята, която следва, всичките герои и събития са действителни. Като жанр това е разказ на очевидец (в случая – аз), но може спокойно да мине и за фейлетон. Мястото на действие е Франция, по-точно Марсилия, месец юни, по време на Панаира на книгата. Бях там по повод на един литературен конкурс. Мой разказ беше награден и организаторите бяха поканили всички лауреати на творческа среща. В гостуването ни бе включено и участие в изложението на книгата. Там имахме срещи с писатели, интересни запознанства, дискусии. И понеже няма нищо случайно, на този ден си бях облякла тениска, купена от сувенирен магазин в България, където ги продават заедно с мускалите с розова есенция и троянската керамика.
Някой мъдър човек бе щамповал върху тениската нашите две азбуки – Глаголицата и Кирилицата. От тридесет години живея в Гърция и често ми се налага и там да я обличам. Доказателството за съществуването на двете азбуки го нося, както се казва, на „гърба си“. Тук, в Марсилия, я бях сложила, защото се връзваше със събитието, а и времето си беше за тишърт. Сред това море от книги се образуваха различни дискусионни кръгове около присъстващите писатели и издатели.
Аз бях с Ада, също лауреатка на конкурса, представителка на Египет. Тя имаше сериозен проблем с нашите домакини, заради забрадката, която не сваляше от главата. Официално я предупредиха, че ако не я свали, по всяка вероятност няма да си получи наградата. Европа имаше становище по въпроса и настояваше то да се спазва. Ада трябваше да реши, дали да се съобрази с това изискване, или преждевременно да се върне в Египет, и то без награда. Прекарахме една безсънна нощ в разговори на тази тема. Тя ми сподели, че е дала обет пред баща си, преди той да почине, че винаги ще носи забрадка.
Ада беше интелигентна жена, завършила френски колеж в Кайро и работеше в организация за правата на жените в родината ѝ. Имаше семейство и две деца. Нямаше как да направи компромис. Искаше да остане вярна на обещанието си пред паметта на баща ѝ. Обясни ми, че в Египет забрадката е нейната защита от опасностите на света, който я заобикаля:
– Богатите ги пазят бодигардове, а ние, обикновените жени, по този начин се предпазваме от агресията срещу нас. Може би във вашите очи да е глупаво и наивно, но така сме възпитани. Аз не съм покрила лицето си. То е открито пред света. Вие също носите кръстче, за да ви пази. Това мен не ме дразни.
– Разбирам те, Ада – казах аз. – Когато бях дете прекарвах ваканциите си при моята баба. Комшиите ни бяха помаци и жените носеха фереджета. Днес с носталгия си спомням за онова време, изпълнено със снежнобели фереджета, с благи приказки, сиропирани лакомства и нескончаеми мохабети… Ти си част от свят, който ми е познат. В него се живееше с любов и търпимост.
До сутринта успях да я убедя да не си тръгва, а да се пребори с предизвикателството. Обещах ѝ, че ще бъда на нейна страна, без да имам представа как ще го направя. Марсилия гъмжи от африкански емигранти с тюрбани и шалвари, с най-различни марокански и алжирски елементи по облеклото. Разбира се, в държавната администрация всички имат европейски вид.
Нашата организация домакин е международна и е асоцииран член на ЮНЕСКО, а темата на конкурса бе „Емигранти“. Всички бяхме писали за толерантността към чужденците, за разбирането и съпричастието към тяхната съдба, цвят, облекло, култура и светоглед. И затова ни бяха отличили с награди. Какъв парадокс, точно заради една такава причина, награждаването на Ада висеше на косъм. Проблемът с нейната забрадка сне маската на двуличието, прикриваща „европейската толерантност“. На раменете си бях преметнала красив копринен шал, купен от Париж, който въобще не пасваше на тениската ми от магазин „Българска роза“. Домакините отново и категорично заявиха, че няма да включат Ада в дискусиите, докато не си свали забрадката. Тя не реагира.
Когато дойде моят ред да се изкажа, станах и сложих скъпия копринен шал върху главата си, като се извиних, че ми духа от морето, което беше истина. Отстрани погледнато, между мен и Ада, нямаше голяма разлика, освен кръстчето, което висеше на врата ми. Всички разбраха моята безмълвна провокация, но дискретно я игнорираха и дискусията продължи, все едно че нищо не се е случило. Ада ми стисна едва забележимо ръката в знак на благодарност. После ме помоли да подържа някакъв свитък, навит на руло, който беше купила и отиде да донесе кафе. Разгърнах го от любопитство и учудването ми от това, което видях, нямаше равно на себе си. Държах в ръцете си цветен плакат с всичките азбуки, възникнали по Средиземноморието, от древността до днес. Беше официално, луксозно издание на френската Асоциация на азбуките, носителка на редица отличия, упоменати в единия ъгъл на каталога. Каква красота от буквени знаци! – египетски, коптски, гръцки, финикийски, грузински, арменски… И изведнъж виждам: Русия, Кирилица, XIX-ти век сл. Хр. Под всяка изписана азбука имаше кратка информация – откъде и как е произлязла. За кирилицата не се споменаваше нищо, сякаш е паднала случайно от небето…
България въобще я нямаше, както и нашата глаголица. НЯМА НИ! В центъра на Европа, нас ни няма! На Панаира на писмеността ни няма! Незнание? Умишлено преиначаване на неоспорими исторически факти? Неграмотност на Панаира на грамотността? От всичко по малко. Толкова, колкото е необходимо, за да ни заличат. Днес само от някакъв списък за произхода и родните места на азбуките. А утре?
Ада стоеше до мен вече четвърт час с двете кафета в ръце и не можеше да разбере защо въртя свитъка в разни посоки и се взирам в дребните шрифтове. – Ма шери, твоят проблем е нищо. Друг е големият проблем! Няма ми я държавата. И писмеността ми я няма. Европа иска от теб да си свалиш забрадката, а за мен си е сложила бурка на очите, която ѝ пречи да види очевадни истини. Сякаш принадлежа към някакво все още неидентифицирано европейско племе. Тя не проумяваше за какво говоря и започна да отпива ту от едното, ту от другото кафе.
Помолих я да ми покаже от кой щанд си е купила свитъка. Вживяла се бях в проблема със забрадката, а само на няколко крачки разстояние, както се казва, „под носа ми“, официално се разпространяваше фалшива информация за кирилицата. Една солидна дама представяше издателството на Асоциацията. Казах ѝ съвсем вежливо, че в техния каталог, който официално разпространяват, липсва държавата България, липсва глаголицата, която е предшественичка на кирилицата, и че Русия не е титуляр на българската азбука. Разказах ѝ всичко, което знаех по темата. Накрая ѝ посочих информацията от тениската ми.
– Не познавам тези знаци – каза тя, поглеждайки ги бегло.
– Това не са пещерни знаци, а букви, систематизирани по всички правила в азбука – поясних аз.
Вместо интерес, усетих враждебност и раздразнение. Казах ѝ, че съм в Марсилия, защото съм лауреат на литературния конкурс и че пиша именно с тези букви.
– Ако има някакъв проблем – каза дамата, – той си е ваш. Не разбирам защо ме занимавате!
– Това не е занимание, а просветление, госпожо. Това е само ваш проблем, на всички във вашата Асоциация на азбуките. И си има име: IGNORANCE! (НЕВЕЖЕСТВО)!
Тогава дамата направи последен, отчаян опит да се отърве от присъствието ми, като предложи да купя каталога с две евро по-евтино. От целия ни разговор, това беше разбрала – да компенсира липсата на две азбуки и една държава с две евро. Понеже не отвърнах „на жеста“ ѝ, госпожата нервно прибра последните два свитъка и ми даде да разбера, че затваря щанда и разговорът е приключил.
За какво съм взела да тревожа Европа? Буквена терористка! На всичко отгоре бях забравила да си сваля кърпата от главата. Върнах се отново на дискусията и разказах на Ада какво се беше случило. Тя се опита да ме успокои, припомняйки ми, че все пак от години не живея в България.
– Знаеш ли, Ада, това бе най-хубавият празник в детството ми – Денят на българската писменост. И накрая на света да се намирам, винаги го нося у себе си. Мисля, че сме единственият народ, който празнува своята писменост. Този свитък надраска душата ми.
– Ако това ще те успокои, нека ти кажа, че ние, в училищата в Египет, учим за Кирил и Методий и знаем, че са използвали и египетски писмени знаци при създаването на тяхната азбука.
Това ми каза Ада, която носеше забрадка. Моята беше паднала на раменете. Наместих я отново на главата, защото вятърът се усили. Тогава тя ми подари своя свитък. Е, все пак, не платих дори и цент за европейското невежество. На сбогуване подарих на Ада моята тениска. Веднага я облече върху блузата си и без да иска смъкна кърпата от главата си. Имаше прекрасна коса и изглеждаше много красива. Не бързаше да се забради. Остана така миг, два… Това беше мълчалив жест на благодарност към мен. Така я запомних.
Тръгнах за летището. Там ме очакваше компенсация за яда ми. Служителката, която обработваше багажа, погледна билета ми и се усмихна. Връщах се в Солун. Беше месец юни и много французи отиваха да прекарат ваканцията на гръцките острови. Върху картончето на куфара ми тя написа „Солун“ и попита:
– Къде се намира този остров в Гърция?
И ето я моята балканска радост! В Европа не знаят, че Солун е град, втори по големина след Атина, а аз се кахъря за глаголицата, кирилицата и България. Откачена френска събота на пъпа на Европа! В каталога Гърция си присъства съвсем достойно, като олимпийска богиня, с античната и съвременната си азбука и въпреки това Солун е остров!!! Зарадвах се по балкански. Защо пък само на мен да ми е криво, а на съседката положението да е розово?
По високоговорителя обявиха моя полет. Стиснах здраво свитъка с „руската кирилица“ и се отправих към самолета, който щеше да ме отведе на остров Солун.
ДОКТОРЪТ
За красотата на Соня в града се разказваха легенди. Тя беше радост за очите на мъжете, а жените `и се възхищаваха, без да изпитват завист. Кой ли бог я беше надарил така щедро с хубост? Соня беше циганка. Още като пеленаче я осиновили семейство бездетни лекари. Били завършили образованието си в Марсилия и затова вкъщи говорели само на френски. Соня също говореше този език с лекота. Той беше красиво допълнение към екзотичната ѝ хубост и изисканите ѝ маниери. Къщата, в която живееше, се намираше в центъра на града – голяма, двуетажна, обвита цялата в бръшлян.
По онова време Соня беше вече наследница на този аристократичен дом. Малко след това овдовя и живееше съвсем сама в него. Деца тя нямаше – нещо рядко за циганка, но Господ я беше дарил със способността да предсказва бъдещето. Хвърляше тестето от стари, олющени карти с красив замах, върху бароковата маса. Гласът `и успокояваше и галеше душата. Не помня дали някога нещо се е сбъдвало от предсказанията `и, но тя раздаваше любов и утеха, без да взема пари. Ако е лъгала, то е било, за да ни направи поне за миг щастливи.
Като дете аз често ходих с майка ми при Соня на гости. Отиването при нея се съпровождаше от ред конспирации. По онова време властта преследваше такъв род психотерапия. Преди да позвъним на вратата, ние задължително се оглеждахме, да не би някой ОФ-доброволец да ни следи. Соня се появяваше със стар железен ключ в ръка, превърташе го няколко пъти озъртайки се и ние бързо преминавахме по алеята с нацъфтели от двете страни всякакви багри. Изкачвахме трите мраморни стъпала и влизахме в големия прохладен хол. Вътре беше като в приказките: меки килими, тежки кадифени завеси, красиви мебели и една малка изящна ваза със скромно букетче от жълти глухарчета. Веднъж Соня ни сподели, че те са цигански цветя:
– Като духне вятър – казваше тя – тичинките политат на всички посоки и никога не се връщат към корените си, също като нас, циганите. Накъдето ни поведе съдбата, натам тръгваме.
Соня не криеше, че е циганка. Искаше да изпревари другите, които можеха да вложат присмех или презрение в тази дума. Обичах я точно затова, че беше като нас, въпреки че е циганка. Докато жените се занимаваха с пророчества и обсъждане на проблеми, аз се потапях в атмосферата на нейната къща, обикалях стаите, разглеждах красивите предмети, докосвах ги и се тъпчех с шоколад, защото на масата в хола винаги имаше отворена кутия със скъпи шоколадови бонбони.
По домовете на другите наши познати виждах едни и същи мебели, изработени от ДИП „Напредък“. Единственият лукс в тях се състоеше понякога от стар персийски или чипровски килим, вместо стандартния жакардов, но това си го позволяваха малцина.
В къщата на Соня се чувствах като във филмите. 81 Съдбата отвя и мен, като тичинка на глухарче, далече и за дълго. Младостта ми се беше сдружила с вятъра и той ме носеше насам-натам по света, докато един ден ме върна отново в моя град. По същото време беше дошла и демокрацията с всичките ѝ откачени съботи, а заедно с нея във въздуха кръжаха рояци от наивни мечти за по-добър живот. Търсех да открия промените по лицата на хората, по настроенията, по атмосферата на улиците, по старите, добре познати места.
В един момент спрях пред къщата на Соня. Беше привечер и цветята в двора унило дремеха. Видях я да седи сама на верандата на втория етаж. Махнах ѝ с ръка и тя ми направи знак да се кача при нея. Вратата беше отключена. Не бях я виждала с години, но и времето сякаш беше забравило за нея. Други събития го бяха вълнували и то улисано по тях, не бе успяло да ѝ дари дори някоя и друга по-дълбока бръчка. Същите филигранни обици с големи рубинени камъни, същият мек и изгарящ поглед, същото благородство в осанката и движенията. Демокрацията просто е тичала насам-натам пред красивата ѝ къща, без да я докосне с хаоса, който носи със себе си.
Седнах на сламеното кресло до Соня и усетих познат, и за щастие, непроменен уют. Във вазата имаше оклюмали глухарчета. Полъхваше топъл есенен вятър, а звездите все още не се бяха събудили за нощното бдение. На фона на полумрака, в който седяхме, започнаха един по един да изплуват спомени и образи, които възкресявахме с приказките си. Говореше ми за самотата си, но без да се оплаква. Често ходила при циганите накрая на града. Носила шоколадови бонбони на децата по Шекер байрам. Вечерта беше спряла да отдъхне и тя при нас на балкона.
По едно време Соня стана и отиде да запали кандилото пред иконата на стената. Беше кръстена и вярваща християнка. Събра трите пръста на дясната си ръка, прекръсти се, направи дълбок поклон и тихо каза вечерната молитва. Пламъкът на кандилото се пречупваше в червените рубини на обиците. После се върна отново на балкона и продължихме разговора.
На улицата пред къщата имаше два големи контейнера за смет. Около тях се навъртаха безпризорни котки, кучета, врабчета. Джавкаха и мяукаха в отчаяна борба за някой кокъл или огризка от хляб. Соня се вгледа втренчено в компанията около отпадъците и изведнъж скочи като ужилена. След минута шляпаше с чехлите по каменната пътека на двора. Излезе на улицата и се приближи до някакъв клошар, който също участваше в разпределението на плячката заедно с уличните помияри. Разговорът между двамата продължи доста дълго. После просякът неохотно тръгна с нея и влезе в къщата. Чух тътрещите се мъжки стъпки по дървената стълба. Соня го представи, като каза: „Това е моят доктор.“
Човекът неохотно седна на края на поднесения му стол, опасявайки се да не го изцапа. На гърба си носеше всичките дрипи на планетата. Беше навел глава и се опитваше да скрие ръцете си под масата. Радвах се, че седна отсреща, а не до мен. Соня постави пред него чаша от изящен порцелан и му наля от чая, който пиехме. Напълни и кристален поднос с бисквити. С всяка измината минута докторът ставаше все по-смутен и притеснен. И тогава Соня започна да разказва сякаш на себе си… Било преди години, когато останала съвсем сама. Циганската ѝ душа можела да се справи с всичко, но не и със самотата. И тя коварно се загнездила в гърдите ѝ. Рак! В София попаднала при най-добрия доктор. Сега той седеше заедно с нас на верандата. За болестта Соня беше забравила отдавна, но не и за своя спасител. Тя нежно постави ръката си върху неговата. Той сякаш се събуди от някакъв унес. Погледна я вяло, с уморен поглед и каза:
– Не ви помня. От години живея така, че да забравя всичко, което е било някога. Това е моето спасение. Погледнах ръцете му – мръсни, изподраскани, загрубели, но одухотворени. Ръце на спасител и същевременно на унижено човешко същество. Клошар.
Не го разпитвахме. Чакахме сам да почувства нуждата да сподели. С приглушен глас, монотонно и безразлично, започна изповедта си:
– С идването на демокрацията животът ми се преобърна напълно. Внезапно почина съпругата ми. Запълвах самотата с алкохол. После започнаха да треперят ръцете ми – фатално за един хирург. – Забелязах, че и сега все още трепереха. – Престанах да оперирам. Загубих работата си. Единствената ми дъщеря и съпругът ѝ работиха като лекари в Тунис. Наближаваше времето да се връщат и само месец преди това, пътувайки с кола, ги блъска камион. Загинали на место заедно с двегодишната ми внучка.
Една мътна сълза бавно запълзя по лицето на доктора. Беше отвикнал да чувства и затова не понечи да я избърше. Тя се загнезди между две дълбоки бръчки и се заслуша в разказа му. След дълга пауза той продължи само с изброяване на безглаголни думи: антидепресанти, алкохол, уволнение, психиатрична клиника, решетки, заключени врати, липса на лекарства, роднини го лишили от жилище. Време без начало и без край. И тогава решил сам да заличи спомените от собствения си живот. Тръгнал от град на град, от една кофа за смет към друга. Не знаеше как е попаднал в нашия град, нито 84 кой ще бъде следващият. Носеше го вятърът като тичинка на глухарче, без цел и посока, към нищото – пълно с картонени кутии и мостове за завет. Едно пътуване, което води към края на всичко.
Докторът стана и понечи да си тръгне, но Соня постави ръка на рамото му и той отново седна. Звездите отдавна радостно трептяха. Дали те бяха подредили срещата между Соня и доктора? Премина ми тази мисъл и се усмихнах. Знам, че когато нещо трябва да се случи, тогава цялата Вселена се съюзява със съдбата и то се случва. Беше време да ги оставя сами.
Отнова заминах за дълго, а когато след време се завърнах, нещо ме теглеше към познатата къща в центъра на града. Може би защото навсякъде бяха разцъфтели в красив безпорядък глухарчета. Заварих Соня и доктора да седят в градината под сянката на едно дърво. Той беше на инвалидна количка, обърнат с гръб към входната врата. Щом ме видя, тя стана и ме покани да влеза. Докторът ми подаде ръка, усмихна се и ме погледна с бездънните си сини очи. Боже, колко красив е бил този човек! В града вече се мълвеше какво ли не за тях двамата. Сега разбрах защо – толкова красота под един покрив трудно се прощава. Дали между тях се беше завързал роман, никой не знаеше, но злите езици го създаваха със сплетните си, а в народната песен народът го е казал толкова красиво: „ …ако съм ти от Бога писан, сам либе, дома ке ти дойдам…“ Соня се грижила за доктора с цялата си любов и обич, които бе таила и пазила в себе си за неродените си деца. Понякога клюкарките на пазара я наричали „докторицата“. А докторът нямал нито име, нито минало. Имал Соня и тя му бе дала всичко. Но не могла да го спаси от диабета. Тази коварна болест, наричана още „захарна“, се настанява в онези, които за дълго са лишени от радост и сладост в живота. На доктора беше отнела и единия крак, ампутиран вследствие на гангрена. Толкова много се беше наскитал той като клошар, че сега съдбата, сякаш за добро, го беше настанила в инвалидната количка за отмора, а и за да не може да напусне Соня. Да е до нея. Сред глухарчетата. Докрая.
Орисията си има своя логика и не пита нас, човеците. Пихме чай и разговаряхме като стари приятели, които ги свързва нещо, за което се мълчи. През цялото време влизаха и излизаха хора, които се съветваха с доктора. Разбрах, че той лекува безплатно в „кабинета“ си на открито, в двора. Вратата стояла постоянно отворена. Минаващите по улицата поздравяваха през оградата: „Добър вечер, докторе.“ Беше от тези доктори, които разговарят дълго с болния, преди да поставят диагноза. Така с времето станал „Докторът“ на целия град. Соня му водила на прегледи и децата от циганската махала. Те с удоволствие идвали, защото знаели, че ще се наядат до насита с шоколадови бонбони.
Сбогувахме се. Този път за дълго. На изпроводяк Соня ми нареди един пасианс. Издърпах картата с бурното море и големия, люшкащ се кораб върху вълните. Такъв беше животът ми през следващия период от време – бури и затишия, трудности и радости плетяха съдбата ми, докато един ден корабът на живота ме върна отново в моя град. Имах среща с приятели от детството. Само те остават верни и цял живот ни чакат на пристанището, от което сме отплавали в началото. Уговорихме се да се срещнем пред циганската градина. Не знаех къде точно се намира. Беше минало много време и старите ориентири като кино „Комсомол“, шадравана до пощата, книжарницата на ъгъла се бяха сменили с: мола, арабския дюнер, пицария „Верди“, италианското кафе, циганската градина…
Боже, та тя е на мястото, където беше къщата на Соня! Сега тук имаше красиви пейки, пясъчници за деца и добре поддържани декоративни, безуханни цветя. По зелената трева жълтееха едва забележими, случайно пропуснати и неокосени глухарчета. Защо „циганската“ – попитах? Казаха ми, че тази стара градска къща, принадлежала на циганка, която живеела с някакъв доктор, който лекувал безплатно през тежките години на прехода. Никога не научили името му. Казвали му „Доктора“. След смъртта му изчезнала и собственицата на къщата. Години тя стояла пуста, със затворени дървени кепенци, обвита в паяжина от пожълтял бръшлян. Пущинак насред града. Неочаквано циганката дарила къщата за детска градина и затова хората нарекли това място „циганската градина“.
Исках да разбера какво е станало със Соня. Знаех къде да я открия. Живееше в циганската махала, при своите циганета. Заварих я седнала по турски върху камара от копринени юргани и възглавници. Около нея се боричкаха сополиви, омърляни с шоколад по устата и ръцете деца. Целуваха я, прегръщаха я, радваха ѝ се. Само червените рубинени обици напомняха за голямата градска къща, за бароковите мебели, за кристалните вази, за чая, поднесен в изискан майсенски порцелан. Прегърнахме се със Соня и така мълчахме минута, две…. Косата ѝ беше посребряла, но в очите ѝ нямаше тъга от старостта, нито болка от самотата. Беше все още красива, но и щастлива, че е това, което винаги е била по душа – циганка, в къща, пълна с деца. Когато Господ дава красота, той не подбира расата. Погледнеш красивия човек в очите и там виждаш божията благословия. Каквото на сърцето, това и на лицето. В старостта си Соня беше красива така, както само любената жена може да остарява. Животът ѝ беше дал много любов и тя на свой ред я раздаваше щедро. След като се наприказвахме, Соня извади тестето и го хвърли със замах върху червения юрган. Изтеглих моята следваща карта. На нея имаше дълга пътека, криволичеща през житни поля.
Беше време да тръгвам и отново да поема по пътя си, през натежалите класове от човешки съдби.
