Преди години, при едно от гостуванията ми у Елисавета Багряна, тя с известна тъга сподели, че внучката й пише стихотворения, но се стеснява да ѝ ги покаже. Тогава възприех това стеснение като респект към голямата поетеса. Сега, запознавайки се с творбите в стихосбирката „Клонка от мирта“ (2020) на Елисавета Шапкарева, съм склонна да допусна и друго обяснение. Колкото и неукрепнало да е било, дарованието на внучката инстинктивно е бранело своята различност, търсело е моделите, които му съответстват.
През 80-те години, когато младата Лиза Шапкарева е формирала своите вкусове и предпочитания, в българската поезия се утвърждава тенденцията към художествен лаконизъм. Възникнал в средата на 60-те, проблемът за езика на мълчанието особено се активизира от 90-те години насам, когато поради всеобщия релативизъм, поради неверието в някаква установена, окончателна истина, постмодерното говорене все повече прибягва до поетиката на премълчаването. Тази поетика разчита на сътворческата роля на читателя, който трябва да прояви съпричастие, интуиция и въображение, за да разбере кодирания в неизказаното смисъл. Именно в тази стилова линия Елисавета Шапкарева търси формите на своето лирическо самоизразяване. Подготвена от националния опит в сферата на неизговореното, тя възприема като нещо близко и съзвучно проникналия у нас японски жанр „хайку“. Изявена представителка на българската модификация на чуждата поетическа форма, тя успява да внесе някои от нейните структурни компоненти в лирическите си стихотворения. Миниатюрите, от които е изградена сбирката „Клонка от мирта“, се отличават с дискретно прокарани внушения, с пунктирност в композицията, с гъвкавост и нюансираност в интонационното движение. Впечатлението за тяхната лаконичност – до фрагмент, се засилва от липсата на заглавия, на главни букви, на препинателни знаци – сякаш се подхваща предишна прекъсната фраза от разговор, който и в поредното стихотворение няма да завърши с точка. Откритите финали, отказващи да поставят смислова рамка, предоставят на читателя безбрежен хоризонт за всевъзможни свои решения, за хрумвания и догадки.
Стремежът към многозначност на художествения свят се подсказва от изведения в заглавието на сбирката поетически образ. Клонката от мирта е нещо просто, скромно, нежно, но нейното символно съдържание се движи между полюсите на живот и смърт, на практично и възвишено, на земно и божествено.
В духа на постмодерното светоусещане Елисавета Шапкарева възприема света като текст, като знаци и сигнали, зад чиято осезаемост стои някаква скрита същност. Забелязаният факт: „две чаши/ на масата/ една до друга/ едната недопита“ интригува поетическото въображение и то изрежда различни възможни версии: „прекъсната среща/ недовършен спор/ любовна история/ с неизвестен край// или просто/ единият е пил по-бързо от другия“. Видяна от отзивчив и трепетен поглед, тънката тръстика заживява в пластичен словесен рисунък с цялото си благородно изящество: „тънка тръстика/ уж слаба на вятъра// а посреща го/ ден след ден/ полюлява се само/ леко превита/ и отново изправена/ гъвкава стройна/ неочаквано твърда/ в съгласие с цялата дива природа“. Доминацията на епитети не води до описателност, а само улавя естествения ритъм на динамичен и мъдър живот – пример за достойно екзистенциално поведение.
В някои миниатюри фактите и явленията са възприети през призмата на културните асоциации. В такива случаи стесненото стихотворно пространство се насища с реминисценции, с алюзии; подсказва за обръщане към други художествени текстове. Например картината: „лете е/ по небесното петолиние/ са накацали/ черните ноти/ на уморени от жегата/ лястовици/ а надолу лети/ весело чуруликане към гнездото/ под стряхата// техен дом/ и надежда за хората“ припомня Йовковата бяла лястовица на надеждата, но в друга трактовка, с акцент върху смисловото ядро „гнездо – стряха – дом“. „Пътуващият влак“ от миниатюрата „гледам през прозореца“ със сменящите се пейзажи и пътници, „само машинистът е същият“, внушава представа за влака-живот и се асоциира с Далчевото стихотворение „Нейде в Русия“. Възможно е миниатюрата „и попада/ песъчинка в мидата/ бъдеща перла“ да е оттласкване от стихотворението на Багряна „Бисер“, но вместо върху мотива „ловци на бисери“, фокусирането е върху болката на сътворяването: „и ето така/ в болка с години/ красотата се ражда/ напълно естествено“.
Основно място в художествения свят на стихосбирката има темата „живот“. Видян в различни ракурси и варианти, животът е представен като „реката – живот“, като вечно въртяща се „вятърна мелница“, като „подвижен мост/ над планински поток/ по който минавам всеки ден“, като „стигане до завой/ до следващия/ до следващия“, като черно-бяла графичност, като наследена приказка, която оставяме на децата си и така нататък. И все пак чувството за изненада, за поетическо откритие идва от другите 3-4 миниатюри, в които се говори за смъртта. Най-напред за смъртта на по-големия брат: „не помня/ погребението на мама/ нито на татко/ като нещо не станало/ а на брат ми…/ той беше на 20 години// но помня/ как станах на 20/ как после и на повече/ как станах/ по-голяма от по-големия си брат// възможно ли беше/ и как/ Господи“. Същото събитие отеква в тричастно-сонатната форма на реквиемното стихотворение на Багряна „Триптих в черно“. В миниатюрата на по-малката сестра няма никакви преки признания, никаква открита емоционалност. Неизразимостта на мъката с думи се заменя от многоточието. На фона на липсващите, не само в този текст, но и в цялостния контекст на сбирката, препинателни знаци, това многоточие придобива още по-голяма многозначителност. Малкото думи – интонационно и смислово откроени, във финала преливат в безмълвна въздишка.
Трагичното преживяване на раздялата, непреодолимата пустота след загубата на близък човек в рамките на сбирката върви заедно със спрягането на отвъдното пространство с трансцендентните дълбини на битието, където „безсмъртната душа“, освободена от земното притегляне, става част от безпредела. Чрез смъртта се достига небесното отечество, връщането към духовното първоначало: „ще се намеря/ все в един момент ще стигна/ до себе си/ но тогава/ ще съм в друго измерение// безсмъртната ми душа/ ще прегръща светлината/ очите ми ще я попиват/ и ще се разтворя в нея// и тогава ще знам,/ че съм себе си“. Подобно поетическо тълкуване на смъртта може да се свърже с източното мислене, с учението на дзен-будизма, според което душата се слива с божествената светлина, себенамира се в нея, става част от целостта. Може да се види връзка и с Послание на Апостол Павел до Филипяни (1-2): „Защото за мене животът е Христос, а Смъртта – придобивка.“
В своята обърнатост към читателя стихосбирката на Елисавета Шапкарева цели да го съпричасти със своите лично узнати истини за живеенето, да му внуши колко насъщно нужно е да се изтръгне от еднообразния и уморителен ритъм на „нагоре надолу/ напред и назад“, и макар за миг, полегнал в тревата, да усети целебното единение с целия жив свят. И тази цел се преследва дискретно, с малко думи, строго отмерени, което придава вътрешен обем на художествения лаконизъм.
