ИЗ романа „НИСКИЯТ ПОЛЕТ НАД ДУМИТЕ“ на поета АЗИЗ ТАШ

фотограф Арслан Ахмедов

Роден е на 7 декември 1973 г. в Смолян. През 1992 г. завършва езикова гимназия „Иван Вазов“ в родния си град със специалност учител по английски език. Следва Арабистика и Турски език и литература в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ (1992–1997). В периода 1999–2004 г. е докторант по история на науките в Истанбулския университет. От 2001 г. е преподавател по арабски език във Факултета по изкуство и социални науки на Университета „Сабанджъ“ в Истанбул.
Автор е на стихосбирките „Повод за небе“, 1993, „На 22. Апокриф за дъжд“, 2004, „Небе на 33“, 2007, „От Адрианопол до Одрин“, 2007, „Околосветска обиколка на липсата“, „Аварийна лента на душата“, 2023, 

ТЯ И ТОЙ

Откъс от романа, изд. Versus

Когато женският глас от записа – като да беше на делфийски оракул, изпаднал в нирвана – изрече: „Вратите се затварят“, Назми вече бе прекосил от край до край платформата на метростанцията и въпреки че живото кълбо в обятията му се поклащаше като втора диня под мишница ту на едната, ту на другата страна, прескачаше по три стъпала едновременно, защото за разлика от влакчето неговата следваща станция не беше „Европейски съюз“, а „Барокамерата на Айлин“ и трябваше да стигне до нея, преди вратите ѝ да се затворят. Ако това се случеше, дори и свети Петър нямаше да може да му помогне – нищо не можеше да застане между Бог и компресията. Закъсняваха както обикновено с не повече от десетина минути, но когато прочете краткото съобщение от Айлин, вероятността този път наистина да не успеят, изведнъж се утрои като скоростта, с която прекосиха градинката пред НДК. Беше му написала, че ще делят камерата с друго дете, а това не само означаваше, че за всяка минута закъснение ще го ощетят с над двайсет вдишвания на кислород, а и че баща му или майка му всеки момент можеше да пожелае процедурата да започне. В последните двеста метра вдиша два пъти повече мръсен софийски въздух, отколкото предишния ден, и ето че най-после от другата страна на последната врата, която ги делеше от барокамерата, се чу спокойният глас на Айлин – по всичко личеше, че положението е под контрола ѝ.

Докато с лявата ръка отваряше вратата, с дясната вече смъкваше залепналото за гърдите му морско чудовище. В рамките на секунда свали раницата, хвърли признателен поглед към Айлин и я прегърна, последва и извинителен – към майката на русолявото момче с чип нос, но тя вече бързаше да се настани с него в далечния край на подводницата и погледът му, след като прелетя встрани от нея, си разби носа в металния корпус.

След още дузина секунди, като да изпълняваше норматива за разглобяване на автомат „Калашников“, беше свалил всички излишни дрехи и метални предмети от себе си и Онур, извади от раницата торбичката с любимите му пъзели, взе в обятията си детето и като внимаваше да не удари нито своята, нито неговата глава, се вмъкна през входния „люк“. Почти насила накара Онур да седне на диванчето и сам той се разположи на мястото до него – точно срещу майката на „математѝка“. Все още нямаше никаква представа за нея, но докато като боливудски екшън герой подобряваше собствения си рекорд по събличане на Онур, с крайчеца на ухото си беше доловил синът ѝ да решава на скорост поне три задачи с умножение далеч от едноцифрените, преподавани в началното училище. Докато се опитваше да внуши временно спокойствие на въртоглавия си наследник, за пръв път дискретно огледа „колегата“ си. „Вратите се затварят. Следваща станция – неизвестна“…

Тъмното сако и синият панталон с изряден ръб насреща му сякаш напълно си противоречаха с това как той се беше облякъл, но тъкмо това го впечатли някак приятно и вече беше склонен да не забелязва троснатите черти на красивото лице насреща му.

– Извинете, изпуснахме за секунди метрото и ви накарахме да чакате. А ви дължа предварително извинение и за предстоящата дандания. – Спомни си с колко усилия бе удържал Онур да не си свали маската предишния ден. Въпреки че минута след като бяха влезли, се беше съблякъл по потник, докато удържаше набезите му, пак стана вир-вода. Сега и да искаше, не можеше да си позволи този лукс, отгоре на това след спринта от метрото дотук целият бе подгизнал от пот и със сигурност щеше да подразни обонянието на дамата.

Лидия се почувства наблюдавана дори още преди да чуе как първата дума на мъжа срещу нея пробива двете компресирани атмосфери в клаустрофобичното помещение. Вдигна поглед от стихосбирката, в която беше потънала, и катастрофира в неприкритото веселие на съкилийника си. Кой знае защо реши, че той намира облеклото ѝ за неподходящо. Точно в този момент, сякаш за да потвърди догадката ѝ, Виле енергично обърса нацапаната си с мастило ръка в ръба на панталона ѝ. Закле се да зарови брюкселските си дрехи в най-дълбоките бездни на гардероба и да си купи нормални джинси. Намести кислородната маска върху лицето на сина си, за да спечели време, преди да измисли какво да отговори на милата реплика, без да изглежда социопат.

– В камерата всеки има за какво да се извинява. Аз пък се извинявам, че ще ви се наложи да изслушате таблицата за умножение минимум двайсет пъти и ще ви замерят с уравнения цял час. Виле дори не подозира, че на света има друго освен числа. Дано гимназията не ви е оставила непоправимо отвращение към математиката.

– Ако трябва да съм честен, учителката ми по математика наистина полагаше извънредни усилия за това, но стига младият господин да не отваря приказка за тангенс и котангенс, обещавам да изтърпя всичките му числа…

Нищо чудно светът наистина да се състоеше от числа. Дори и да се изключеха тези от банкнотите и банковите сметки, не робуваше ли девет десети от човечеството в момента на нули и единици? Поне да бяха цифрите до девет… Някога, много отдавна, след професионалната намеса на колега математик, самият той се беше оказал число – небезизвестното „пи“ – неслучайно още с първото си влизане в барокамерата веднага забеляза приликата на диванчето с така нареченото Лудолфово число. Всъщност много повече от безкрайната върволица от цифри след десетичната запетая на 3, които някои болни мозъци се състезаваха да наизустяват, му допадаше, че числото си има и статут на буква… С „пи“ започва думичката „писък“. Под напора на компресията, точно както и налягането наоколо им, Онур и Виле станаха двойно по-трудни за обгрижване. Все пак фактът, че и другото дете не мирясваше, значително намали неудобството по линия на хиперактивността на Онур.

– Повярвайте ми, никой не може да го изтърпи, дори аз се смахвам поне три пъти дневно и му съскам да престане. Което е абсурдно – до четвъртата му година се молехме изобщо да каже нещо. А когато това се случи, аз го моля да млъкне. Очаквахме, че когато проговори, всичко ще се оправи, но трудното започна точно тогава. Той наистина говори само за числа и за всичко, което може да се направи с тях.

Лидия се стресна, че звучи, като да се оплаква, и сепнато замълча. После, успокоена от разбиращото кимане на събеседника си, добави:

– А вие двамата как се озовахте тук?

Как наистина? Назми започна да навива лентата назад. Сигурно неговото поколение беше последното, което макар и само на думи, все още навиваше ленти. Натисна копчето с надпис rewind и точно когато заднешком се бяха върнали с Онур до изхода на метростанцията, усети как някой неистово го задърпа към вратата на барокамерата. Беше се опитал да се върне в миналото, без да си даде сметка, че Онур няма да го последва. Stop-ът щракна:

– Блазе ви, нямам нищо против Онур да проговори с цифри вместо с „мама“ или „татко“. Но засега сме на ниво звуци, без непременно те да изразяват в съкратен вид нещо конкретно. На една годинка произнасяше много повече срички, отколкото сега. За барокамерата чухме случайно от интервю по радиото с майка на дете с подобен на нашия проблем.

В този момент той най-после получи отговор на въпроса за какво точно го беше сръгало периферното му зрение още със сядането преди четвърт час. Тогава се отказа да изтика предмета от периферията към центъра, защото щеше да е неприлично да спре поглед в наситеночервения лак за нокти. Но суетата дори и на подсъзнателно ниво беше надделяла над привидната консервативност и той разпозна в една от двете книги третата си стихосбирка: „От небе до небе“. Инстинктивно се усмихна и егото му така набъбна, че изпълни тясната барокамера.

– Всъщност е доста по-стряскащо, отколкото си го представяте. Когато става дума за проблеми в развитието от спектъра, родителят си казва: „Веднъж да проговори и ще се успокоя“. Илюзията се срива в момента, в който детето вади думи и изречения, но дори и най-дивото въображение не може да декодира в тях някакъв смисъл. Вербална салата. И ти става ясно, че проблемът е несравнимо по-дълбок от някакви си думички. Пораженията са върху много повече системи. Първо си мислиш, че детето не си играе с връстниците, защото не може да си говори с тях. А после виждаш, че не просто не знае какво да прави с думите, а и с хората. Защото реч се появява, но детето продължава да страни. Вижте моя син например. Виле. За петнайсет минути не ви е отразил нито веднъж. Обаче я го попитайте нещо за числа! Да кажем – коренуване.

Събеседникът ѝ я погледна с невярваща предпазливост, но все пак подхвърли сякаш парченце симит на чайка, пикираща около корабче, с каквито често прекосяваше Босфора:

– Виле, колко е корен квадратен от шейсет и четири?

Момченцето, което до този момент трескаво беше драскало числа в една тетрадка като обсебено, изненадано вдигна поглед и победоносно се усмихна.

– Осем! – Гласът му иззвънтя без каквато и да е следа от замисляне.

– Еха! – смаяно отрони мъжът и утихна.

Лидия използва момента, за да огледа повторно него и детенцето му. Щом бяха в камерата, значи беше минало третата си година, но нито на ръст, нито по друг начин изглеждаше да е на толкова. Приличаше на зарадвана пчеличка – тичаше от единия край на камерата до другия, качваше се и сядаше върху скамейката и баща си без усещане, че може да го нарани с отривистите си движения, не се спираше и за миг. Баща му издърпа един от множеството пъзели и се захвана да го реди заедно с него. Развълнувано, момченцето започна да издава накъсани звуци, съдържащи предимно звука „а“. Лидия се запита какво ли иска да каже с тази морзова азбука. В един момент се улови, че вече наблюдава само бащата. Допускаше, че се води за привлекателен със сините си очи и маслинова кожа, но не това задържа вниманието ѝ. Познаваше много родители на деца с проблеми в развитието и всички изглеждаха като нея – напрегнати, уморени и унили. Не забеляза нищо от това у мъжа. Той сякаш беше в капсула, където нищо от скърбите на проблема не го достига. Беше почти убедена, че удобно седнал в капсулата си, сам си избира какво да го достигне. Но не за да го извади от нея, реши да прекъсне мълчанието отново, а защото внезапно ѝ се прииска да му бъде полезна:

– Споменахте барокамера по разказ на майка в интервю. Барокамерата е безценен помощник при възстановяването, страхотна метла е за токсични метали и създава нови невронни връзки в зоните с локален дефицит, но сама няма да свърши работа. Тези проблеми са сложен синдром, с множество метаболитни нарушения. Трябва да се подхване от много страни, отвъд океана това отдавна вече е ясно и изпробвано. Историята е много дълга, но проработи при моя Виле, макар все още да се възстановява. Работи и при много други деца. Затова намерих лекар, който се съгласи да работи с такива дечица и да направим Център заедно.

Стори ѝ се, че е казала повече от достатъчно. Дали конят щеше да пие от водата, зависеше от него, но тя поне си беше свършила работата.

Радарът на поетическото му ухо веднага засече метлата за токсични метали и Назми се метна отгоре ѝ като анимационна Баба Яга, с ловкост, на която би завидял дори Антонио Бандерас в ролята на Зоро. Беше изключено да е съвпадение – този израз му беше направил впечатление тъкмо от интервюто. Нямаше спомен за гласа, но пред него седеше или същата майка, или друга, на която метафората за метлата, също както и на него, беше допаднала дотам, че да я изплагиатства. Напрегна паметта си, за миг сигналите между невроните се изпънаха като тетива и изстреляха нужната му подробност.

Напоследък все по-често се улавяше, че не помни основни неща, но този път изкара късмет, или по-скоро ставаше дума за нещо достатъчно запомнящо се – че и синът на жената от интервюто беше парче вундеркинд. Самата тя беше с някаква странна фамилия, която му предстоеше да научи от самата нея… Всички тези детективски размисли изведнъж бяха изтласкани в трета глуха и той ясно съзря светлината от фара. Точно както червеният лак на жената крещеше с пълно гърло, така и последните ѝ думи, които той превърташе отново и отново, бяха напът да пробият тъпанчетата му: „Чукай и ще ти се отвори“… Не беше ли пратил сам Господ помощ за сина му? Много от термините, наблъскани в тези няколко изречения, чуваше за пръв път, но веднага си даде сметка, че са специално подбрани и подредени по начин, изключващ възможността да са се намерили случайно – термините и той с нея.

– Това за Детския център звучи страшно интересно. Има ли шанс да се разкрие скоро, и ако – „да“, ще мога ли да използвам връзките си с вас, за да ни запишете час възможно най-скоро?

– Че какво ли става без връзки в тая държава.

Притеснена, че смехът ѝ звучи някак разпътно в еднопосочна ситуация, тя добави:

– Шегувам се. Ще се радвам да бъда полезна, след като моят Виле отлепи поне малко и заговори. Никой не бива да минава сам през такова изпитание. Но ми се иска да кажа още няколко думи за това какво всъщност се случва с нашите деца. Шансът на Виле беше в това, че преди години моят университет ме изпрати да си доучвам в Щатите. Това включваше и стажуване в центрове за ранно детско развитие. Първата вълна от аутизъм точно беше заляла САЩ, но доста хора вече се бяха усетили, че това едва ли е някакво мистично състояние и че си има физиологични причини. Родители ми дадоха да чета интересни неща, например едно много интересно изследване – „Аутизъм, нова форма на отравяне с живак“. Когато бедата удари и по нашия дом, се сетих какво съм чела тогава и се разрових по-дълбоко. Оказва се, че нашите деца просто имат в телата си нещо в повече, обикновено токсични вещества – най-често метали, и нещо в по-малко – полезни вещества, витамини, минерали, аминокиселини. И нервната им система остава недозряла. Наместиш ли нещата, развитието си поема в очакваното русло. Повече или по-малко, защото колкото по-дълго не лекуваш проблема, толкова по-трудно или малко възможно е възстановяването.

„Започваме декомпресия“ – чу се деловият глас на Айлин, която се показа от външната страна на люка, помаха им окуражително и се зае да върти някакви ръчки и кранчета, за да свали налягането.