„Избавления“ от Евгения Иванова

Евгения Иванова е професор по политически науки и доктор по културология. За разнообразие – заедно с академичните си  изследвания – пише и художествена проза. Издала е пет сборника с разкази и новели и три романа. Един от тях – „Фото Стоянович“ – получава през 2008 наградата „Вик“ за роман на годината. 

Избавления

Евгения Иванова

Името ми е Илия Миларов[1]. Имам много какво да кажа и за себе си, но тука думата ми е за моя объркан и злополучен брат Светослав, загинал след несправедливо обвинение в убийство, което не беше извършил. Макар по онова време да бях наметнал вече съдийската тога, не можах нищо да направя за горкия ми брат, предопределен сякаш от собствената си погубена съдба да умре млад.

Записките, които следват, ми бяха предадени след екзекуцията му. Написани са, както и предишните, в тъмницата, но не в чуждата, цариградската тъмница, а в нашата, софийската…

Светослав беше завещал тези записки на майка ни, към която изпитваше необичайна за зрял мъж привързаност. Допускам, че заради тази привързаност така и не се ожени, въпреки уж голямата си любов към Луиза от Загреб, която ми изглежда като някакъв детински блян. А може да не се е оженил и заради винаги неуредения си живот… Във всеки случай, сравняваше всички жени с майка ни и казваше, че всичките губели от сравнението.

Аз не мислех като него. Да, обичах майка си – нали ми е майка – но някак охладнях след повторната й женитба, макар да бях още съвсем невръстен.

Пък той – напротив – беше готов да приеме новия ни побащим, само и само да не обиди майка. А родния ни баща май не е харесвал чак толкоз…

Баща ми Никола Сапунов бил истински мъченик и герой. Участвал е във въстанието на дядо Никола[2] в Търново и в построяването на българската черква в Цариград[3]. Даже е ръководил работите с черквата. И той е умрял в тъмницата, само че цариградската – най-вероятно – отровен.

Не зная защо са го затворили. Приказват се най-различни работи. Може и да е заради унията, защото – като видели, че нищо не излиза от борбите им да се освободят от гръцката патриаршия – мнозина от първостроителите на Дървената българска черква в Цариград (както и баща ми) се обърнали към унията с Рим.

Даже точно баща ми довел архимандрита дядо Йосиф – игумена на Соколския манастир, с когото се знаели отпреди – и го сложил начело на това униатско движение. Присъединили се и други духовници. На архимандрит Макарий Хилендарски обещали 2 500 гроша месечно възнаграждение, на поп Тодор Тошков – хиляда, а на дядо Йосиф – да го направят патриарх. Обаче работата бързо се развалила, когато тези духовници – един по един – взели да се покайват и да се отказват. Всичките се завърнали в православното лоно, заради което получили служение в Дървената черква. Само дядо Йосиф избягал в Русия.

Разправят, че не избягал, ами го отвлекли русите с парахода „Елбрус“ за Одеса. С него бил и наставникът на брат ми Петко Рачев (именуем Славейков), който именно го подмамил да се качи. Цялата работа я нагласил тогавашният посланик княз Лобанов.

Но аз много се увлякох да разкажа за любимия си баща, когото не познавах. Зная за неговите подвизи по въстания и черковни борби от чуждите хора. Майка не говореше за него. Когато е умирал в затвора, тя била с мене – двегодишно детенце и най-малкия ми брат Евтим (още пеленаче) в Габрово.

За себе си ще добавя накрая – кой бях, какъв бях и как видях всичко, което се случи с клетия ми брат Светослав.[4]

 

Записки от софийските тъмници

Написал Светослав Миларов

Невинен съм! Невинен!

Че съм невинен го знае Слонът – този символ на мъдростта и съчувствието според индийските поети. Защото на Слона се крепи Вселената.

Че съм невинен го знае и премилата ми майчица, която единствена ще се разтъжи за мене. Никой друг.

Тука няма да разказвам измислени случки за моите уж съкилийници, както в предишните спомени, а ще изкажа целия си живот – от рождението ми до сега. Казвам „сега“, за да не кажа „смъртта“. Още не ми се вярва, че тя ще дойде. Смъртта.

Защото съм се родил с мисия. Вече съм забравил каква, но съм сигурен, че още я имам. Бил съм първият отрок, кръстен в новата българска черква в Цариград. Това е знамение! И ме кръстили Светослав – да славя светостта. Или светлината? По-ми е на сърце да славя светлината, както съм го правил през целия си окаян живот. Харесвам това име – Светослав. Но Сапунов – не! Не е възможно човек, предназначен за мисия, да носи име Сапунов…

Бях единайсетгодишен, когато затвориха баща ми. Драган Цанков тъкмо беше  върнал дядо Йосиф от Рим, където папата го ръкоположил за архиепископ. Пък той беше недоволен, че не станал патриарх. Разправял на папата какъв страшен бил хайдутин и как върлувал по Габровския балкан. Баща ми и Цанков се смееха и тогава влязоха заптиетата и го отведоха. На другите – нищо. Значи, не е било заради унията. Пък и какво ги бъркаше турците унията?

Едни разправяха, че го затворили, понеже участвал в богослужението на Възкресение с дядо Иларион[5] и – ако не бил той – Иларион щял да се скрие и да избяга…

Други мислеха, че са го наказали заради въстанието на дядо Никола в Търновско. Само че по това време той вече е бил в Цариград и е работил за българската черква. Та е нямало как да участва и във въстанието.

Майка ми само един път се изпусна, че го затворили, защото направил някакви незаконни печати. Габровци пък се оплакали, че – като техен пълномощник в Цариград – ги завличал с пари. Назначавали го все на такива длъжности – да събира платата.

Не беше много образован, ама умееше да събира и да изважда. Като че ли само това умееше. Ще кажа едно нещо смешно, от което личи нищожната му образованост: Когато князът Богориди дарил пари за строежа на черквата, баща ми ги записал на лицето Христо Йосифов – ще рече – Христос, син Йосифов…

Обаче настояваше всичките трима братя да се изучим.

То тогава за учение бях само аз…

Изпрати ме в католическото училище в Бебек[6]. Не толкова, че беше униат, ами – да изуча издълбоко френския език. Вярваше, горкият, че избавлението на България ще дойдело от Запад. Пък то дойде от Изток.

След кончината на баща ми майчицата ми – светицата – намери някак средства и вярно ни изучи – и тримата.

Да кажа малко и за нея. Тя е от Цариград. Баща й бил търговец от Берковица, пък майка й – гъркиня. Така излиза, че и аз съм четвъртина грък.  Като почнал баща ми да действа за българската в Цариград черква,  патриархът му казал, че не може бекярин[7] да върши такава работа. И той се огледал, огледал и я поискал от баща й. Така на бърза ръка се взели. На сватбата им гръцкият патриарх разрешил да се служи на български, а после повече не разрешавал. И това – знамение!

Като се омъжи втори път за Хаджи Мина в Карнобат, се взеха по любов. Чудесен човек – този Хаджи Мина, да е жив и здрав дълги години още! Може и той да е помагал за учението ни, не зная. И после винаги ми е давал, щом паднех в нужда…

Обаче за учението ми в Загреб не потрябваха пари. Изкарах стипендия в униатската семинария на епископ Щросмайер[8] заедно с още седем българчета. Не съм и мислил да отивам на църковното поприще – още по-малко в униатството, ама само за там даваха стипендии.

Постъпих в семинарията година след кончината на баща ми – през 1862. Не се сдружих толкоз с българчетата, а с едно хърватско момче – Йован, което ме уверяваше, че съм приличал на Тургенев. Много четяхме тогава руските писатели – нищо, че ни обучаваха католици. И Йован – като мене – силно се стремеше към възвишените материи и вярваше, че има мисия. От самото начало се прегърнахме и останахме неразделни през всичките пет години на учението си.

Към края, таман преди матурата пръв път зърнах Луиза – най-великата ми и всъщост единствена любов. Най-напред я забелязах, защото приличаше досущ на майчицата ми, както съм си я представял в по-младите й години. Чак после – вече разделени – усетих силното си повече душевно, отколкото плътско привличане към това ефирно създание – самото съвършенство, надарено с най-чудесните добродетели. Макар вече да се изразявах брилянтно на хърватския език (даже умеех да пиша на него!), с Луиза си приказвахме на френски, че така ни се виждаше по-красиво. Обаче не ни било писано повече от това. През тая революционна 1867 година ме повлече още по-великата ми любов – към отечеството и свободата. Тогава с цялата си разтреперана душа разбрах коя е мисията ми – да избавя отечеството си и да му дам свободата.

Точно тогава в Балкана наизлязоха въстаническите чети, а в Белград се настани българската легия. Сърцето ми се разпали до крайност, душата ми се възбуди от радост и аз напуснах и науките, и любимата Луиза, за да ида в Белград и да отдам това сърце и тая душа на революцията.

В легията не постъпих по причини, които тука няма да споменавам. За да не изляза страхливец, ще кажа само, че още тогава – съвсем невръстен – разбрах как човешките български неразбории могат да отровят и революцията, и свободата.

Настаних се за година при вуйчо ми – владиката Дионисий в Зворник[9], че беше най-близо до Белград, където направих Таен политически комитет за борба с турците. И от него нищо не излезе, та се завърнах в родния си, в любимия си Цариград – най-прекрасния предел на света. Аз обичах този град, както някой би обичал една девойка.

Захванах се да помагам на г-н Петко Рачев[10], който списваше вестник „Македония“. Най-хубавите дописки пращаше от Пловдин и после от Одрин един младеж, мой връстник – Константин Помянов[11], който отпосле стана голям адвокат, депутат и министър. Сега ме защитава пред съда. Съдба?

Като за човек с моята мисия, само да правя вестник, ми се виждаше нищожно. Затова възобнових моя Таен политически комитет и тръгнах по Влашко и по Сърбия да събирам хора за него. Научих се, че имало и други такива комитети – един Таен като моя и един Революционен – и се опитах да  ги издиря. Тоя, Революционния се водеше от Любен Каравелов в Букурещ. Чувал бях, разбира се, за Каравелов и му писах да се срещнем, като му препоръчах – на мястото на вестника му „Свобода“ – да направим заедно вестник „Revolution”. Повече щеше да е в съгласие с Революционния му комитет. Не ми отговори нищо и аз си заминах за Цариград.

А после ме изкара шпионин…

Ето какво писа в „Свобода“ още накрая на 1869 година:

„Турското правителство е изпроводило цяло стадо шпиони в България, Румъния и Сърбия, за да търсят Българския централен комитет. Господата Михайловски, Генович, Арнаудов и пр., и пр. нека си вземат на умът, че ще дойде ден, когато народът ще ги накара да изпият тая кръв, която са пролеяли техните сегашни приятели, и българското проклятие ще падне на главите им. Всякаква една подлост и низкост може да се прости човеку, но предателство – никога.“

Вярно, името ми го нямаше, но нали точно аз пътувах да търся него и Българския революционен комитет. Нали точно аз му писах! Това ли му беше отговорът?

Имената, изредени във вестнка му, бяха все на достойни мъже, загрижени за народното движение и за добиването на българската Екзархия. Поне така ми се виждаше по онова време.

Тоя Арнаудов – Христо – познавах лично като радетел за българщината. Беше уважаван търговец и идеше често у господин Рачев да приказват за Екзархията. Преведе и издаде всичките турски закони, които разрешаваха свободи на българите – особено тия, дето махнаха харача[12].

Вярно, че не одобряваше четите из Балкана, наричаше ги „нещастни случки“, а Хаджията и Караджата – „влашки разбойници“, за което се препираха с г-н Рачев. Но не сме го мислили за шпионин! Като стана най-после Екзархията, цяла нощ се черпихме с вино и благославяхме Бога и съдбата.

Скоро след това – на Възкресение 1870 година – разбрах на собствения си гръб, че Каравелов е имал право. Поне за Арнаудов.

Бях отишъл на обяд при г-н Рачев, който живееше в тясна двукатна къща на ъгъла между две тесни и нечисти улици, в един от най-ненаредените цариградски квартали.

Госпожа Катерина, роднината на г-н Рачев, която живееше при него, сложи след обяда две големи чаши пред нас, напълни ги със срязани и обелени ябълки, та ги заля с черно, вкусно пашалиманско[13] вино. Ние вадехме с пръсти резени от ябълките и сърбахме по малко – така продължихме разговора си весело и задоволно.

(Като казах, че госпожата Катерина е роднина на Рачев, малко излъгах – заради моя сърдечен приятел Иван Найденов[14], който в „Право“ силно критикуваше тая връзка. Някои разправяха, че била в отношения и с Раковски, па даже и с Хаджи Димитра. Други пък я наричаха слугиня. Обаче думите „тартюфска нравственост“, с които Найденов бележеше тия отношения, намерих прекалено жестоки… И мислех, че г-н Рачев е в правото си, щом госпожата му си седи в Трявна и хич не се интересува какво – горкият – яде и пие в Цариград.

Госпожата Катерина хич не беше за слугиня. Съчини една комедия в три действия, която имаше заглавие „Зла жена“… Коя жена е имала пред очи, не зная.)

Приятелят ми г-н Рачев е човек с извънредни дарби. Научил се да чете в един манастир; подире пропътувал България като прост учител, та се скитал от село до село. Сам-самичък, вече като мъж, изучил гръцки и турски и донякъде и френски (незадоволително).

Добър поет, чуден шегобиец, изряден журналист, отличен познавач на езика, положителен политик, остроумен критик, въодушевен патриот – а всичко това, сглобено с мраве трудолюбие и неуморима работливост – това е Петко Рачев. Много пъти, като го гледах, си помислях: „Ето живо миниатюрно изображение на бедния български народ, който от нищо, също като от пепел, сам със своето достойнство и способност се повдига към нивото, на което стоят другите народи.“

Докато така се разговаряхме, дойде приятелят ни г-н Арнаудов. Като го имахме за патриот, ние го бяхме пуснали в своя кръг и на драго сърце си служехме с неговото познаване възгледите, които преобладаваха в правителствените кръгове. Знаеше тия възгледи от Хюсни паша – министъра на полицията, с когото беше влязъл във  връзки. Ние пък знаехме за неговите връзки и пак не го подозирахме в нищо.

След кратък разговор г-н Арнаудов ме покани да прекарам вечерта с него и да пренощувам в къщата му на Ортакьой на Босфора. Аз приех и ние тръгнахме. Моят спътник  изведнъж се досети, че имал да свърши някаква малка работа в Министерството на полицията, и ме замоли да го придружа до нареченото място.

Първоначално ми казаха да изчакам, а щом влязох в големшката, с килими постлана и със столове и канапета натъкмена стая, видях Хюсни паша в един хубав фотейл, а до крака му клечаха Фахри бей и Арнаудов и търсеха във фини кожени торби някакви хартии.
Пашата бе малко, дебело човече, с гръцки интригантски образ, със сива брада и коса. Хвърли ми един лют и презрителен поглед и ме обвини, че съм дошъл в Цариград да убия султана. Арнаудов ровеше в ония торби и – макар нищо да не намери – закима на пашата като да му беше слуга

Аз погледнах през прозореца в далечината, видях морето и последните светлини на слънцето, които позлатяваха мътните облаци, виещи се над Босфора, и видях пред себе си грозната бездна, в която падах!

Бях млад и неопитен. Излъган бях от Арнаудова, комуто скъпо плащаха за моите грешки на младостта. Арнаудов ме въведе в ада. Нека той ми носи греховете!

Не излезе по-стока и Рачев, именуем Славейков. Прие това име по рода на майка си – Бюлбюлеви.[15] Кога аз самият се кръстих Миларов, ще кажа по-сетне.

Арестуваха и Славейков, и сина му Рачо, и госпожата Катерина – според подозроние, че уж били в отношения с Букурещкия революционен комитет. Обаче ги държаха десет дни и ги пуснаха, а мене оставиха.

И тогава тоя човек – Славейков, който винаги е упражнявал едно пагубно душевно и нравствено влияние върху българския народ, ме изкара туркофил и турски шпионин. Най-после падна завесата на моята младенческа и невинна наивност, та разбрах, че  нравствено г. Славейков не е дотам за препоръчване… И не е само това, че пие ракия и вино постоянно и множко. Не е само това, че обходата му не е европейска, че дома си държи разхвърляно, че никога не е получавал здраво, правилно възпитание. Не е само това, че шегите му са злобни и преследват цел користолюбива и честолюбива. Не е само това, че любовните му стихове са гнусливи и развратни, а Катерина – грозен исторически скандал. Най-важното е, че никога не е имал правилна схема за българските народни и политически интереси. Разсъдъкът е по-малко от фантазията му.

Но стига с тоя Тартюф. Да разкажа една романтична случка от тъмницата.

Седях самотен и злочест пред прозореца на килията. Понякога четях или пишех, но повече гледах навънка дърветата, натежали от плод. И така видях в градината една чудна девойка с невинен израз на лицето и ангелска усмивка. И тя ме гледаше. Заприказвахме се по езика на знаците, а после – благодарение на преданата й слугиня – си разменихме и по едно писмо. Така разбрах, че името й е Айше, дъщеря на Мехмед бей – някой си голям чиновник при Високата порта. Можел скоро да ме изведе из тъмницата и да  ми даде Айше за жена, ако само съм приемел да припозная Аллах. Докато да отговоря, че не мога да извърша такава простъпка, баща й я отведе някъде и повече не я зърнах нито за миг. Сърцето ми се стисна и една сълза се търкули низ лицето ми.

Това – повечето – разбира се, го съчиних, само като видях хубавото момиче в градината. Не съм и помислял даже да й пиша писма или да се женя за нея. Защото пламенно обичах моята Луиза, която толкова лекомислено оставих в Загреб. Как да зная, че тази глупава шега ще ме отдалечи от нея?

Съчиних и още любовни разкази – уж като спомени от тъмницата, както и драмата в стихове „Падението на Цариград“. Най-обичният ми, най-прекрасният град, който можех да гледам само от един прозорец…

Така – без малко две години.

И тогава – в най-лютата зима на 1872 година – съумях да се избавя от тъмницата. Само отворих прозореца на нужника и скочих. Не знаех, че нужниците ще придружават и сетнешната ми съдба…

Бяхме трима. Нещо време се крихме по копторите на Цариград – в най-затънтените махали. И накрай се качихме на парахода „Гуниб“ за Одеса.

При всичките ми несполуки от турското правителство, аз продължих да обичам Цариград. С голяма жалост го напуснах. Съжалявах и за това, че не успях да се представя пред граф Игнатиев. Възхищавах се от този човек. Затова си пуснах мустаци – досуш като неговите.

Когато вече съм бил отпътувал, станала една нелепа случка. Като заловили Атанас Узунов[16] в къщата на Хаджи Ставря от Хасково, го взели за мене – били сме си мязали като братя. Мене мислели като по-важен комита и много се развеселили, че са ме уловили. Сега  тая грешка ми се върна – хванаха ме за нещо, дето не съм и сънувал да извърша…

***

Какво трябваше да правя в Одеса, не знаех. От старото Одеско българско настоятелство, дето принесоха толкоз много за нашата просвета, не бяха останали. И Априлов, и Палаузов, и Тошков – отдавна покойници. От по-младите седеше там един само Агура[17], който сетне стана министър, а днес е ректор на Висшето училище. Не си допаднахме още от начало и повече не се видяхме. Стори ми се, че гледа на мене от високо (ако да бяхме връстници) като на някой развейпрах, дето не заслужава уважение.

Потърсих другите българчета – от Семинарията и даже от Ришельовския лицей, където бяха по-малко и само от богатите. И тоя Агура е учил в него, може затова да се правеше толкоз важен. В Семинарията намерих неколцина ученици, с които по-си допаднахме. И те бяха „набожни“, колкото и аз в униатското училище – стояха там заради стипендията.  Точно те първи ме отведоха в одеските трущоби[18], където можеше да се пийне евтино вино и да не се спазва обезателно голямо приличие… Най-изпъкваше сред тия Стамболов.

Настаних се при една прилична хазайка, която имаше дъщеря – хубавичка мома, много чевръста в отношенията със силния пол. С тая мома влязохме в известно разбирателство, ако е понятно какво искам да кажа. Макар и да не пропущам да се вгледам в хубава жена или момиче, повече обичам да мастурбирам мозъка си. Даже и да почувствам сладострастие, не тичам и не ламтя по жени, та и в живота си въобще не съм бил толкоз награждаван по тая част: напротив, два или три пъти само съм имал случай да живея с жена по един, два или три месеца. Но обич като към жена, не чувствам към никоя: похот даже към недотам пригодните – да – признак, че съм постоянно гладен.

Тука изглежда, че малко излъгах. Защото споменът за едничката ми любов – Луиза от Загреб – не ме оставяше и в Одеса. Не бяхме се виждали сума години, но още помнех ангелското й лице и ефирната й усмивка. Затова й писах (пак на френски език) – ето така:

„На Вас, моя звезда, оставайки далечна от чистата и небесна яснота, на Вас, мой ангел пазител, на Вас, моя любима Луиза – пиша тези редове.

Вече изминаха десет години, откакто Ви видях за първи път и усетих колко сте ми близка. Вярно е, че живеехме разделени, но нашата история всъщност прилича на историята на Павел и Виргиния[19]. Аз съм все още малко див и примитивен като Павел, макар и с по-силна воля и по-устремен… Вярно е, че тяхната история е по-проста от нашата, но по-ужасна. Що се отнася до нас, Провидението искаше да преминем през по-големи и по-страшни изпитания…“

Сега като си помисля – какви по-страшни изпитания от смъртта? Но исках на всяка цена дълбоко да трогна моята Луиза, та да не ме забрави. Исках и друго – да попреча някак на готвената от семейството й женитба с някой си богаташки син, за което бе намекнал в писмо другарят ми Йован.

Реших да й се представя като голям женкар с невиждани успехи – като всеки глупак, който се надява, че капчица ревнивост ще усили любовта:

„Живея с жени от всякакъв ранг и от тридесет различни нации и никога през живота си не съм срещнал такава, която да развълнува сърцето ми с тази привързаност, която изпитвам към Вас. Моля Ви на колене, не приемайте предложената от онзи благороден млад мъж, достоен за всяко уважение, ръка.“

А после се престорих на отчаяния Павел:

„Вие много добре знаете, че ние, българите, все още сме диваци. Но диваците знаят да любят като никой друг…“

Отговор не получих. Вместо него, дойде писмо от приятеля ми в Цариград Иван Найденов, в което – като истински дивак, за какъвто се бях представил пред Луиза – не заподозрях нищо повече от чиста приятелска обич.

„Тойзи час – пишеше – получих последното ви от 25 юния заедно с портретът, който с нетърпение очаквах, и който поклати дълбоко сърцето ми. Без ни най-малко да ви полаская, приятелю, аз трябва и смело мога да кажа, че вий сте една рядкост и бъдещето ви е приготвило отсега още мястото между великите на тойзи век хора.“

Не се усъмних, че толкоз големи похвали или не са искрени, или са плод на една извратена любов, за каквато бях чел и чувал, но не мислех, че мога да срещна…

Пишеше още и за баща ми – че с патриотизма си станал жертва на католиците. Уж бил загинал зарад тях. Знаех, че не е така, но не му казах. Защото много мразеше католиците… И мислеше, че от тях произлизат всичките ни беди.

Не говореше добре и за нашите владици – уж прибирали за себе си парите от венчилата в черквата българска в Цариград.

Ама да си мълча, че е срамота.

И тогаз се отдадох на оня волен и приятен живот, към който винаги съм имал слабост, но съм се и срамувал като човек на духа. От някогашний ми аскетизъм малки следи бяха останали. То и какъв аскетизъм – при моя темперамент весел и безгрижен…

Ходехме със семинаристите в ония кръчми с евтиното вино и току по братски се прегръщахме. Много пеехме. Най-обичахме една песен „Зелен листец“, на която и сега помня думите:

„Листец, листец, зелен листец,

Буково дърво,

А на този свят без вино

Хич не е добро.“

Стамболов я пееше другояче:

„Листец, листец, зелен листец,

Буково дърво,

И без жена на този свет

Пак не е добро.“

Стамболов от млад беше развратен. Затова и го изключиха от  семинарията, а не – както разправяше сам – заради сношенията му с руските революционери. С никакви революционери тогаз не сме се сношавали. В ония трущоби никакви революционери нямаше.

А аз – какво – само обичах виното…

Луиза?

През 1875 година се завърнах в Загреб.

Завърших училището и се записах да следвам по правото, макар толкоз да не ме влечеше. По-ми бяха на сърце философията и литературата, ама за тях нямаше стипендии. Помогна ми моят отдавнашен благодетел епископ Щросмайер.

В Загреб нямаше трущоби. Там – пак благодарение на епископа – попаднах в най-високите кръгове на разума и духа. Виждах се с д-р Ягич[20], който си идваше за кратко от Хумболдския университет, с д-р Рачки[21], тъкмо напуснал депутатското кресло, за да се отдаде на науката си, с Август Шеноа[22], издател на прекрасното списание „Венец“.

Шеноа щеше да напечати моите „Спомени от цариградските тъмници“, но „Обзор“ го изпревари. Малко след това „Спомените“ излязоха и в книга, която бързо се разграби. Беше сензация!

Сензация!

Подписах ги с името Миларов, което възприех още в Одеса. Както вече казах, това просто име Сапунов никак не ми се нравеше. Преведох го от руски – нали „мыло“ е  „сапун“…

Младият Христо Белчев, гимназист в Загреб, харесал „Спомените“ още тогава. И после, като се прибрахме всички в София, той заедно с един друг загребски ученик – Спас Вацов[23] – ги преведоха на български. Белчев и той – макар финансист – печаташе стихове в загребските списания.

Обичам славата. В Загреб достигнах най-красивия връх на инак страдалческия си живот. Но нямаше женска гръд, на която да споделя щастието си…

Никой, даже другарят ми Йован не знаеше къде е Луиза.  И тя, и домашните й бяха отпътували от Загреб – досущ Виргиния на оня потънал кораб. Ангелското й лице вече ми се виждаше като някакъв мираж.

Ако знаех къде е, щях да й пиша и да се оправдая за глупавата измислица с Айше, която навярно я е наскърбила. Щях да й кажа, че във всичките разкази за любов съм имал пред очи единствено нея. Защо тогава съм я съчинил като туркиня – ще попита тя. А аз ще кажа, че в това именно е драматизмът. Пред любовта трябва да се поставят препятствия. Тогава ще се разбере дали е истинска.

Глупак! Хиляди пъти глупак! Глупак, който не може да отличи съчиненото от действителното. Глупак, който си въобразява, че някой ще чете за глупавия му живот…

Ами сега какво правя с тези страници? Същото.

Така и не разбрах нищо за Луиза. Може да се беше омъжила за оня богаташки син и да е отишла в странство. Богаташите тогава отиваха във Виена. И даже – в Париж. А може и да се беше скрила в някой манастир да плаче над моите измислици…

Измислиците ми се харесваха. Всичките хърватски списания настояваха за още истории като тия в „Спомените“. Били като „Хиляда и една нощ“.

Нарекоха ме гениален. Но кой може да знае това? Бъдещето ще го докаже! – мислех си тогава. Пък то – бъдещето – се разбра…

Обаче в ония мигове виждах моята звезда да свети прекрасно. И си казвах: „Ти си като Данте – минаваш през ада, за да отидеш в рая.“

Защо прекрасните мигове на славата нарекох ад? И къде беше раят?

Мисията ми, свещената ми мисия диктуваше накъде e раят – в революцията. Беше пролетта на 1876 година.

***

Когато пристигнах в Браила, откъдето мислех да се присъединя към някоя чета, революцията беше свършила. Отечеството – потънало в кърви, Ботев – убит, емигрантите – облени в сълзи и настръхнали един срещу друг. Оръжие нямах. И пак се захванах с онова, което можех да правя най-добре: да списвам вестник.

Намерих се там с Иван Драсов[24] и Тодор Пеев[25] и почнахме вестник „Възраждане“. Няма да пиша сега за тия двамата. Ще кажа само, че първият предаде мисията ни, като отиде при Стамболов, а вторият стана чиновник. Но тогава оше задачата ни беше една – да поддържаме духа на българите след гибелта на революцията. Печатихме вестника с наши пари – колкото имахме и както можехме.

Напразно се мъчихме да закрепим някак комитетската мрежа, която напълно беше пропаднала след погрома. Нищо не успяхме. Емигрантите бяха отчаяни, не вярваха вече в нищо, най-малко –  в революциите и в свободата.

Когато се разбра, че юначните сърби и черногорци под командата на руски генерал са нападнали турците при Княжевац и по Тимок, надеждата пак ни обхвана.  Обиколих почти цяла Румъния с народна задача – да работя за устройството на Централния революционен комитет. Имаше опасност за живота ми и жестоки борби. Обаче успях! Съставиха се няколко чети начело със старите български войводи, които се събраха в Кладово, за да преминат оттатък и да подновят революцията.  Парите дойдоха от Русия. Всичко направих аз!

Като се завърнах в Браила, се приготвих да тръгна за Кладово. Знаех си, че ще падна убит, затова написах на моя най-сърдечен другар Йован в Загреб, да пази спомена за нашата дружба като светиня.

„Вечни страдалнико, вечни мъченико, безстрашни борецо – отговори ми той – аз те виждам в мислите си, аз ти се удивявам, аз ти честитя!“

Признавам, над тия редове горчиво заплаках. Милият Йован ми честити славната гибел за отечеството!

Обаче не тръгнах за Кладово, защото се реши, че ще съм по-нужен на вестника, в Браила. Някой трябваше да буни духовете, да разпалва революционните надежди и да не позволява отстъпление ни крачка. Защото се намираха страхливци да разправят, че минал моментът за революцията, че трябвало да склониме глава пред турците, че най-многото, на което сме можели да се надяваме, било обща държава – като Австро-Унгария.

Парите ни обаче се свършиха и вестникът се свърши. И румънците много ни притискаха. През септември излезе последният 15 брой. Пък вече и нямаше за кого да пишем – четниците ги избиха по Стара планина. Които останаха, се пръснаха, накъдето им видят очите. Всичките комитети се разтуриха. Армията на Абдул Керим паша подгони сърбите чак до Белград. Ако не беше ултиматумът на Русия да се прекрати войната, Сърбия нямаше да я има…

***

И пак Русия се притече –  едва месец по-късно – да избави нас.

Писах се веднага доброволец. Пътем се научих да държа пушка и револвер и даже стрелях няколко пъти. Но няма сега да се хваля с подвизите си. Най-важната ми заслуга беше, че превеждах на Белия генерал[26] при Плевен. Каква осанка само! Какви пронизващи и същевременно ласкави очи! Какъв герой! Гордея се, че го познавах!

Отечеството най-после избавено! И аз влизам за първи път в него рамо до рамо с избавителите! Нали кракът ми не беше стъпвал в българската земя! Бях захванал вече да усещам целия свят като свое отечество, но едва сега разбрах какво е това. То е като майка, като майчина гръд, о която да притиснеш изнурената си глава.

Намерих прескъпата си майчица в Карнобат, където живееше с новия си мъж Хаджи Мина – чудесен фотограф и още по-чудесен човек.

            Малко е да кажа, че боготворях майка си. Майка ми беше отечеството. Затова отидох първо в Карнобат. Можех да й изповядам и най-високите си копнежи, и най-низките си желания – всичко. Като пред Бог.

            Искало ми се е да остана с нея на самотен остров – само двамата и никой друг. Не, можеше да разрешавам и на Слона – този символ на съчувствието – да иде понякога, да ми подаде саз, та да запея моите песни. Да пея за майка си…

            Тя в Карнобат учителстваше при момите. А мене нареди да преподавам на момците по четене и писане, а така също и по историята, географията и френския език, който изрядно бях научил още невръстен. Пръв път в живота си заемах държавна служба! За кратко си помислих, че сега вече ще стана нормален човек…

Как да е нормален човек в Карнобат?

Пристигнах в тоя град, когато почваше големият Панаир, и най-напред видях  камилите на анадолските търговци, натоварени с всякаква стока, открадната навярно от пристанищата по Черното море. Тия едногърби или двугърби добичета кротко пасяха бодили и бурени по карнобатските тържища и пускаха благовонните си фашкии на самия мегдан. Фашкиите бабичките събираха за лек, а малчуганите ги ритаха наместо топки. Сякаш бях се намерил в пустинята – като Христос в своето отшелничество.

Камилите носеха изящни чуждестранни стоки: коприни, сребърни лъжици, кехлибарени брошки, екзотични плодове – портокали и фурми. А съвсем наблизо се бутаха едни други натъпканите в Хайван пазара[27] биволи, коне и кокошки. Над тях се люлееха люлки – като да хвърчаха в небето. Умели жонгльори подмятаха по някой и друг портокал, който съумяваха да задигнат от сергиите, а децата се надпреварваха да ги задигат от тях.

От панаира отидох към театъра. Никой в читалището не беше чувал за драми и комедии, та трябваше аз да им покажа и “Многострадалната Геновева”, и  “Михалаки чорбаджи”, и “Иванко”. А на “Разбойници” имаше най-много плач. Научих мъжете да играят, жените – да шият костюми, а децата – да припкат по улиците и да приканват на представление.

Карнобатци дотолкоз ме харесаха, че ме предложиха да отида депутат в Учредителното събрание, обаче след Берлин градът остана в Румелия и нищо не излезе от депутатството ми.

            Карнобат без панаира и цялата Румелия ми се видяха възтесни, та отпътувах да си търся късмета в София.

София – столицата на отечеството! – ме порази още от първия поглед. Улиците представляваха цели блата с дълбоки трапове и тук-там по някоя едноетажна постройка. Където нямаше блата, се газеше прах до колене. Наместо карнобатския панаир, тука имаше скован от дъски цирк, където трупата на Ибиш ага показваше „ешекспирини дремлери“ – шекспировите драми на турски език. Според джамиите ми се стори като Цариград, но ги нямаше Бейоглу[28] и Златният рог. Собствено – в сравнение с Цариград – тая столица ми се видя едно село.

Намерих нова държавна служба – не на учител, а на чиновник във Външното министерство, откъдето скоро ме изпратиха в Белград, като знаещ сръбския език. (Дотолкоз бяха неграмотни, та не можаха да различат сръбския от хърватския език.)

Нейсе, заминах.

Работата ми беше да прочитам вестниците и списанията, което щях да правя и без това, и да докладвам какво говорят сърбите за българите. Най-вече се интересуваха как гледат на емигрантите –  дали се готвят за революция. С една дума – трябваше да съм шпионин. Не стига, че ме изкараха турски шпионин, та сега да стана и български!

            Понеже не се съгласих да донасям, началникът на мисията ме загледа с подозрение и заяви, че не му трябвал четец на вестници – можел да си ги прочита сам. Бързо бях уволнен и върнат в София, само че не в министерството, а на улицата.

            Вилнееше люта зима – декември 1880 година. Прибра ме милият Сарафов[29] – още един другар от Загреб наедно с Белчев и Вацов. Тъкмо се разположих у него, и – ето ти – Каравелов[30] го назначи министър на просвещението наместо Славейков, който пък отиде във Вътрешното.

Славейков навсякъде разправял, че ми бил като баща. Търсел ми място някъде – да не заглъхнел талантът ми. А не казва, че в Цариград ме изкара шпионин…

            В навечерието на министерското назначение, за което Сарафов и не подозираше, а се готвеше да иде учител в Загреб, сладко се разговаряхме на дамаджана вино. Той се радваше как ще прегърне любимата си Десанка, пък аз въздишах по изгубената Луиза, която не можех да забравя. Като допихме дамаджаната, съм заспал. Сънувах сладки сънища. Няма да кажа какви.

            И на заранта – министър! Всичките му честитяха, пак аз го съжалих. По-добре да си беше отишъл при Десанка, наместо да се хаби в това министерство. Горко и тежко на България, където човек съжалява всекиго, който стане министър…

Когато се сближих с Иречек, още не беше министър. Седеше вече година време у нас, но още много работи не разбираше, та се наложи да му разяснявам българските политически страсти. Може и да съм се изразил понякога прекалено, но винаги съм бил прав. Разправих му и за положението в Румелия: че войската не струва, само ходят да крадат по селата и се перчат в униформи да ги видят момите. В съдилищата – същият упадък, правото се продава. Във финансите – безпорядък. В учрежденията – само протекция. Чиновниците не искат съединение с България, за не изгубят службата си.

Нищо от това не знаеше. Само се оплакваше, че българите много лъжели.

И пак бях без работа. За кратко се наех вестникар в „Независимост“ – да списвам външния отдел. И тъкмо тогава наедно с Белчев и Вацов  преведохме „Спомени от цариградските тъмници“ и осигурихме издаването им. Посрещна се добре, но нямаше тая сензация, като в Загреб…

Не беше удобно да остана у Сарафов – като министър – и наех квартира наедно с Димитър Петков.[31] По това време той беше още обикновен чиновник – писар в Главното управление на пощите и телеграфите. Помня, че го учех на езика на Юго, от който така и нищо не прихвана. Сега, като кмет, можеше да се застъпи пред другаря си Стамболов за един невинно осъден, но не рачи даже да ме погледне.

Още посред зима – през февруари 1881 година отидохме с Иречек на файтон чак до Искъра. Великолепна панорама на Витоша! Шопи на шейни. В хана ядохме яйца и пихме вино и кафе. Ханджията – шоп от Герман, някогашен хъш във Влашко – ни разправи как един помак, изпратен да лови комити, повърнал, като видял свини.

Иречек забеляза, че Славейков на празници винаги пеел само тая песен – „Ходил юнак, ходил помак“ – когато не водел хорото. Аз пък му изпях босненска песен с много сладка мелодия. Така се забавлявахме.

А на 1 март застреляха бащицата, царя освободител Александър ІІ.

Потънахме в траур. Цяла България скърбеше. Надпреварваха се кой да скърби по-много. Даже в Севлиево официалните власти уговаряли населението да не скърби чак толкоз. Кюстендилци пък веднага тръгнаха да вдигат царски паметник. Някъде и турците викали „Цар-баща ни умря!“

И в това време моят съквартирант, моят ученик, моят даже приятел Димитър Петков се изказа одобрително за това убийство. Заслужавал си – тиранинът. Благодетелят, който освободи селяните, който освободи нас – тиранин?

Най-рядката и чудесна картина, която съм видял през печалния си живот, е руското управление. Величайше чудо, дето няколко души руси да смогнат да сложат ред сред безкрайния хаос, да успеят да възстановят съвсем разстроената и съсипана от векове цяла земя. Русия, която е създала всичко, що имаме днес, която ще ни покровителства и занапред и с която ние сме свързани навсегда.

Тези думи изрекох, щом напуснах квартирата. Не можех да дишам един въздух с човек, който одобрява цареубийството, отцеубийството даже. И добавих, че българският народ в неспоразумение с руския е вече нещо немислимо, нещо чудовищно, невъзможно.

Колко съм бил наивен…  Чудовищното и невъзможното беше съвсем наблизо.

Понеже винаги съм говорил истината, ще кажа, че Петков – като стана кмет – направи доста добрини на София, но всичките тия добрини се почнаха още по времето на русите. По неговото време се разчертаха големи, прави, европейски улици, събориха се турските коптори, обаче – заради това разширение – сринаха със земята не само джамиите, но и шест стари черкви с чудесни стенописи.

И не пожела да изгони евреите – тия   хищни зверове, които са опустошавали цял почти свят и които в ново време са се навъсили със змийски очи и кървави зъби връз Изтока и Югоизтока на Европа. От евреите е писнало и се къса цяло Влашко и Богданско… В Русия ги има близо 3 милиона, а и у нас, ако се размножат, догде ги претопим в себе си, и червата ни ще изядат.

Нали евреите убиха и царя-освободител…

Но да кажа нещо по-весело:

Тръгнахме с Иречек за Рилския манастир да прекараме там Възкресение. Обякох се с казашки кожух, черен калпак и кавалерийски ботуши, а той – с тъничък сюртук и европейски обуща, с мека шапка – сякаш е на разходка из Прага. Цветя, пролетни мириси – възхищаваше се, докато си разменяхме мисли за Кибела и Афродита.

В Дупница останахме у един познат от Цариград, гостоприемен човек, даде ядене и пиене, а госпожата му сервираше в народна носия. Не ми стана приятно само едно – че ми викаше „Сапунов“. Сложиха ни да спим на пода, ама хич и не вързахме кусур, че конякът беше много хубав…

На другия ден – езда. Аз на бял ат, Иречек – на черен. Винаги бях начело. В Кочериново – обяд – сирене, сладък дупнишки хляб и пак коняк. Все хубави моми наоколо. Виждаха се и турските постове оттатък границата. Разправиха ни, че много лошо ги хранели, та прескачали отсам да просят, щото у нас е пълно с хляб, сирене, агнета и вино.

В село Рила, на хана – пържена пъстърва. Да си оближеш пръстите!

И най-накрая, чак към 6 часа вечерта стигнаме манастира. Изпаднах в екстаз – такова чудо не бях виждал! А Иречек ми се смееше – той, чужденецът вече е бил тука. И монасите го познаваха. Затова ни дадоха най-хубавата килия – на най-горния етаж, да гледаме планините.

Много народ – от всичките български краища.

Поднесоха охлюви. Пръв път ядох такова чудо, ама се сдържах да не повърна.

Приказвахме си до 12 часа по исторически, политически и любовни въпроси. Разправих му за Луиза и даже му прочетох от „Паданието на Цариград“ – чак докато заспахме като заклани. И пропуснахме литургията за Възкресение. Видяхме през прозореца (още по бели гащи) процесията, която обиколи манастира с хоругви, а след нея повечето народ се разотиде.

На закуска поднесоха цяло прасенце. Нагости ни предишният игумен отец Панталеймон – приятел на вуйчо ми Дионисий. Показах на Иречек, че и аз познавам важни хора… Говорихме за Верковичовите епически поеми – тия чудни славянски песни. Иречек се подсмиваше – като да не вярваше, че са истински. Какво ли разбира?

Сегашният игумен даде вечеря. Иречек се оплака, че всичко било кисело – туршията, зелето, ракията – та го заболял коремът. Ама не го болеше, докато гледаше една хубавка, че и интелигентна госпожа, която даже вдигна тост за него. Пък игуменът го подкачаше, че заслужавал – заради историята, дето я написал – да го направят светия. И така потече – на майтап – как ще го заколят на трапезата, та да стане свещеномъченик и да го турят насреща на Свети Иван Рилски… Аз им разправих анекдоти.

На сутринта поехме по обратния път, все аз начело. Иречек веднага рече, че е изморен, та спряхме още на метоха в Пастра. Можехме да нагледаме по-младичките калугерки, ама той не рачи – просна се и заспа. Чак на другия ден се освести, като видя в Дупница едни циганки да играят хоро. Ама вярно – хубавки – червенолики и чернооки с червени цветя в косите, с черни дрешки със златни обшивки, със златни пояси и зелени фусти. А циганите – с червени гащи – свирят с гайди и пищялки. Чудо!

Вечерта се настанихме на един хан в Крапец. И пак – хоро, гайда, момичета, опашки от сребърни пари чак до земята, борови клончета около главата, червени пояси. Пихме кафе и ракия от ханджията. Бил комита и опълченец с ордени и старши стражар в София, откъдето го изгонили зарад пиянството.

Тръгнахме призори и за три и половина часа стигнахме София.

Да не бяхме се връщали!

Само след седмица – на 27 април – стана превратът. Князът издаде прокламация за   свикване на Велико народно събрание, което да измени Конституцишята и да му даде по-големи пълномощия.

Отначало – тишина. А после – като се назначиха чрезвичайните комисари и военните съдилища – се разбра, че се почва терор. Батенберг се приготви да управлява 7 години с „пълномощия“ – без Събрание, без нищо. Начело на кабинета сложи военния министър Ернрот – русин.

Оставиха Сарафов в Народното просвещение, но той веднага подаде оставка, като заяви, че новият кабинет е незаконен, защото се оглавява от чужд поданик.

И тогава министър стана Иречек – още на 29 април. Веднага ме назначи учител.

През юни станаха нови избори – да се потвърдят „пълномощията“ на княза. Във всеки лист на „Независимост“ пишех по един член[32], който клеймеше тия безобразия. А селяните, тръгнали уж да събарят печатницата, повече бяха любопитни какви са „тия малки черни зрънца, дето пишете с тях“. Всичките селяни бяха за княза. Даже пращали кметовете в полицията да питат разрешено ли е да бият такива като мене.

В навечерието на изборите се яви комета. Селяните й викаха „опашата звезда“ и се бояха, че е лошо знамение.

Затова още рано сутринта се скупчиха при урните – да не би князът случайно да изгуби някой глас от „опашатата звезда“.

• Не знаете защо сте дошли тука! – викнах им. – Ей сега ще ви проводи князът чокои да ви турят един бой.

А те – като един:

• Ние сме народа! Ние си искаме княза!

И се нахвърлиха да ме бият. Види се, полицията им беше разрешила. Замеряха ме с камъни и храчки. Целия ме наплюха. Едвам успях да се скрия в къщата на Сарафова, а те я наобиколиха, като викаха:

• Тоя три пъти си е сменял името! Може да е турчин, съблечете го!

Тогаз на вратата застана хубавата госпожица Райна – сестра му. Само ги изгледа и те се пръснаха.

В скръбния си живот съм преживял много унижения. Това, като че ли, беше най-голямото…

Цялата нощ ходиха по улиците въоръжени шайки и биеха наред. Плашехме се, че са черногорци, ама не – полицията преоблякла като черногорци същите ония селяни.

***

Не се свърши с това. Зарад моите хули срещу „пълномощията“ спряха „Независимост“, интернираха Цанков във Враца[33], а мене лично князът поискал да уволни от учителското място. Даже трябвало да ме осъдят на 10-15 години в окови за „подстрекаване против властите“. Глупави хора, незначителни хора!

Цели два месеца се разправях по участъци, накрая се размина – благодарение на Иречек и на другаруването ми с него. Нали беше министър, пък и без това имаше голямо влияние. Не ме оковаха за 10-15 години, обаче мястото си изгубих..

Сега – нещо по-весело:

През зимата поставихме пиеската „Светослав и Невенка“ в Народното събрание. Моята роля не беше от най-значителните, ама – много забавна. Изиграх баба Митра – една клюкарка и сплетница. Голям смях и много аплодисменти от отбраната публика. Не ни пуснаха да си отидем. Кланяхме се чак до полунощ.

След Нова година пък имаше вечеринка у Сарафов, където седяхме до 4 ч. сутринта. Играхме на карти, на сновалка, на пръстен – весело. Славейков пак изпя песента за помака – само че сега по-тъжна – наместо „ходил юнак, ходил помак“ – „падна юнак, падна помак“…  Иречек поиска да изпея моята босненска песен, а после отиде да скача на хорото.

И отпътувах за Пловдив, където атмосферата беше по-благоприятна – без кавгите и интригите от София.

Обаче през януари 1883 година пак се озовах в столицата – заради дворцовия бал. Заведоха ме моят другар Спас Вацов и Иречек. Дамите с разкошни тоалети и князът танцува много. Правеше се все едно не ме познава. Простаците превзеха с пристъп бюфета, а ние им се присмивахме. Стояхме до 3 часа сутринта.

Друго нищо интересно.

А през септември се простихме с Иречек. Отпътува си за неговата Прага. Дойдоха мнозина и всичките викаха, че се страхуват какво ще пише за тях, като се върне. Аз казах само, че се страхувам от неговата ирония, с която описва всичко.

За сбогом – песни. Славейков – пак „паднал юнак, паднал помак“. Стоилов[34] изпя “Gaudeamus igitur” – да се знае кой е учил висше. Аз пък специално разучих за Иречек чешка песен и получих най-много овации.

Стоилов тъкмо се беше завърнал – съвсем безславно – от Петербург. Назначил го князът специален агент – уж като дипломат. Ама русите го изпъдили. Не го приели даже и като пътешественик. Князът най-после разбрал, че царят-император не го иска. И се обърна към ония, които преди наричаше „руски агенти“. Повика от Враца дяда Цанкова, когото посрещнали в София като че той е князът. Навалили върху файтона, грабнали го оттам и го понесли на ръце. Ликувание, сълзи! И чиновници, и еснафи, и граждани, и селяни, и старци, и момчета, и мъже, и жени – всичките се надпреварвали да го прегърнат или поне да се допрат до него. Пък аз си седях в Пловдив…

И нямаше вече как – възстанови се Търновската конституция и се свършиха „пълномощията“. Дядо Цанков направи нов кабинет и сложи в него някои консерватори – Балабанов[35] на Външното, Начович[36] – на Финансите, ама тоя последният стоя малко и след него дойде другарят ми Сарафов.

Ядосаха се либералите. Славейков и Каравелов тръгнаха на война и на разцепление. Каравелов даже дойде в Пловдив да агитира за разцеплението. И се избра за кмет. Обаче бързо напусна и се прибра в София да сваля дяда Цанкова.

            Български страсти и политически лудории…

            Аз пък се надявах на подобрение. Нали вече имах мои хора в кабинета: не само Сарафов, но и Помянов, който сега ми е защитник. Обаче и на двамата гледаха с лошо око, та не можаха нищо да направят. Даже Каравелов настояваше да се смени Помянов, че бил много учен и с чуждестранни маниери…

            Простотия българска…

            Ама простакът Каравелов накрая бутна Цанков и се назначи не само начело на целия кабинет, ами и на две министерства отгоре на това.  Моите хора, разбира се, отпрати. И побърза да направи следующето изявление:

            „Нямаме нещо против никого от чуждите агенти, а най-малко против нашите освободители. Външна политика не гоним, нито можем да гоним, предоставяме я на тези, които са ни дали политически живот. Но за вътрешната ни управа – нека ни прощава и самата наша освободителка – не би желали и не желаем да сме под ничие влияние, под ничие давление.“

И тогава се разцепиха окончетелно. Дядо Цанков не можа да претърпи тая подигравка с Освободителката ни и отдели половината Либерална партия – „Цанковисти“.

            „Каравелистите“ уж нямаха „нещо против никого от чуждите агенти“, а набедиха всички ни, дето бяхме привързани като с пъпна връв за майчицата Русия, в „антидържавна дейност“. Нарочиха ни, че сме правили пропаганда за Русия (като да беше това незаконна работа), че сме съставяли заговори срещу правителството. И пращаха подире ни агенти да следят къде ходим и какво приказваме.

            Добре, че пак си се прибрях в Пловдив, където беше по-спокойно, макар че и там радикалните духове са раздвижиха да се съединяват с Княжеството. Най-сетне добих и служба по вкуса ми – дадоха ми да правя вестник – Echo des Balkans[37] – на френски език и за чуждестранна публика. Парите идеха от Постоянния комитет, ще рече – от самия господин Гешов и Народната партия.[38] Същите издаваха и вестник „Съветник“, за който ще кажа по-долу.

Народната партия се викаше още „Съединистка“, понеже искаше да стане Съединението и работеше за него, само че не с революции, ами с внимателна дипломация и под попечителството на майчица Русия. А лудите глави, начело със Захарий Стоянов, дето се пънеха да се съединяват на минутата, им викаха „лъжесъединисти“.

И то се разбра каква я свършиха…

Като пренебрегнаха дипломацията и волята на Освободителката, лудите глави заедно с двойно по-глупавия от тях княз Батенберг ни докараха най-голямата трагедия, откакто се беше родила Свободна България. Това преждевременно, това безумно съединение не само доведе сърбите да ни трепят, не само разтвори гробища по цялата ни земя, но и ни смрази с нашата благодетелка Русия, която се беше подписала под Берлинския трактат. И всички разбраха, че тоя повратлив като кукла с машинка, тоя превзет и самонадеян княз трябва най-сетне да си ходи, за да не прави повече зло.

Това написах в „Съветник“[39] – най-справедливият вестник, най-искреният защитник на истината и свободата.

И писах още:

„От 6-ий септември насам едва ли може да се говори за прошка на царя даже към България въобще.

Ако не се върне Румелия и не се спази Берлинския трактат, Русия ще ни окупира. За да избегнем окупацията, трябва да помолим, да убедим княза да напусне българския престол и да поискаме от руския цар лице за временен комисар в България. Това лице трябва да има безусловното доверие от страна на руския цар.

Дамоклев меч виси над главата ни. Още малко и той ще падне сляпо, немислимо, фатално.

Още можем да се избавим – ако искаме.“

Тоязи член излезе на 7 юни 1886 година – само два месеца преди преврата[40]. Мога искрено да се похваля, че съм го вдъхновил. Само, дето никой не ме извести, че ще се прави преврат…

***

Превратът на 9-ий август се направи от военните. Там бяха и Груев[41], и Бендерев[42], и капитан Радко[43], и Вазов[44]. С всичките имах по-късно различни релации, за което ще кажа нататък. Изпратиха княза по Дунава да си иде, откъдето е дошъл. Веднага се назначи нов кабинет начело с митрополит Климент[45]. Пък Груев го сложиха главнокомандващ. Още на другия ден – 10-ий август – войската се закле във вярност на кабинета. Народът ликуваше. Един само развратникът Стамболов беше недоволен.

Приготвих се да тръгна за София. Това е мисията ми – рекох си – да попреча на Стамболов. Сигурен бях, че тоя фанфарон ще развали работата.

Фанфаронът ме превари. Нали командваше Народното събрание, обяви преврата незаконен и телеграфира на княза да се връща. Нареди нов кабинет и тури начело пак Каравелов, който стоя четири дена и дойде Радославов[46]. Като същинска курдисана кукла, князът пристигна наново, посрещнат уж с овация, ама и той като Каравелов седя ден до пладне – и хайде пак – сбогом навеки. Поне това – за добро. Метежниците бегаха в Русия и така се свърши превратът.

Вече нямаше защо да ходя в София. По-добре беше и аз да бягам.

Както вече казах, князът си замина, а Стамболов се постави начело на регентството, като изпрати депутация от трима души да търси нов.

И тогава се почна. Всичките, дето имахме и най-малки сношения с Русия, се поставихме под наблюдение. Даже имаше и такива без никакви сношения, а само с любов към майчицата избавителка. Аз бях сред последните.[47]

Наблюдаваха ме мнозина агенти и докладваха на Стамболов какво правя. Пък аз нищо и не правех, само следях събитията и се жалвах. И „Echo des Balkans“, и „Съветник“ прекратиха да излизат, та останах без средства.

Арестуваха мнозина. Други предпочитаха да са руски поданици – па било и в Сибирската губерния, нежели да останат българи в България…

Докато да се приготвя да избягам (нали трябваше все отнякъде да набавя средства), арестуваха и мене. Не ме затвориха, но ме откараха с конвой в Ловеч – интерниран, както беше дядо Цанков във Враца. Иначе бях уж свободен да се движа тук и там, ама само в града, навън да не излизам. Не ми даваха и писма да пиша или да получавам. Затвор!

Слава на Бога и с помощта на някои другари съумях тайно да се измъкна посред зима и още през януари 1887 година пристигнах в Браила, където намерих мнозина съмишленици. С тях направихме комитет „Деветий август“ – по името на деня, когато щеше да се избави България. Решихме се да издадем вестник със същото име. Начело на предприятието се турих аз.

Ето новата ти мисия – казах си. Длъжен си да издигнеш славянското братство срещу швабщината на чифутите англичани и немци, дето сега са се настанили в отечеството. Длъжен си да разясниш на глупците кой е източникът на всички злини – съединението, извършено без да се пита Русия.

Още в първия брой (от 29 януари 1887 година) писах, че вековните връзки на България с Русия са прекъснати от едно незаконно и противонародно управление. Че тия връзки не са от злато, сребро и мед, а от кръв. Че добрините, които е видял българският народ са били всички от Русия и само от Русия.

Румънските клеветници веднага подскочиха със злобните си хули. Научили се били, че вестникът се плаща от Русия, та уж щял да им принесе вражда със Запада – само празно бръщолевене.

Отговорих им, че и те като нас единствено от Русия са получили избавлението си. И ако захванат да играят роля на предна стража на Запада против славяните, няма от това нищо да спечелят, а имат всичко да изгубят.

Ама кой да ти разбира…

Научихме се, че и емигрантите от 9-ий август – военните – са направили в Букурещ Революционен комитет. Щели да подбудят въстание срещу Стамболов и Радославов, като разчитат на гарнизоните, разположени по Дунава. Още през януари съчинили Възвание, в което рекли, че от 6-ий септември насам, когато земята ни се разкъсала вместо да се съедини,  сме се обърнали на черни роби под тиранията на неколцина изверги.

„Братя – писали –  скоро ще чуете зова на отечеството, което ще поиска от вас да грабнете оръжие, за да браните не вече границите и честта му, а да спасите съществуванието му. Долу тираните на България! Да живее България свободна и славянска.“

Отпечатих и аз Възванието, като завърших така:

„Само въстание общо, народно, може да спаси България от пропаст, да омие лицето й, да я възроди за нов живот. Едно време въставахме против тирани друговерци, днес ще изтеглим нож против тирани българи, хиляди пъти по-лоши от първите; затова борбата нека бъде люта, отмъщението – безпощадно и наказаннето – немилостиво… Долу тираните на България!… Да живее България свободна и независима!“

            Добавих тия пламенни думи, понеже тяхното Възвание ми се видя кекаво. Уж искат да подбудят за въстание, пък ги е страх да си кажат. Още по-важно ми се стори България да излезе не само славянска, но най-вече независима! Нали свободата е независимост? Обичам и аз славянството и се прекланям пред него, но независимостта ми е по-скъпа.

Отпечатих го на 19-ий февруарий. Не съм знаел, че народното въстание ще стане точно на тая дата. Значи е било съдба! Така и съдбата потвърди моята скъпоценна мисия за избавлението на отечеството.

Амин!

Като телеграфираха от Силистра, че метежът е тръгнал и тираните най-сетне ще си получат заслуженото, в Браила настъпи всенародно ликуване. Викове „ура!“, кънтеж на чаши, прегръдки, песни. Песни и вино! Влизах във всяка кръчма, дето седяха българи и виках:

• Ураганът избухва!

А ураганът по същото време вече се бил свършил.

Не съм знаел тогава, че заговорниците още отначало били разкрити, затова пръв се дигнал Силистренският гарнизон. Последвал го – на 19-ий февруарий – само Русенският. Останалите първо се изпокрили, а сетне се обърнали срещу другарите си. Войниците, като видели това, изоставили позициите. Даже застреляли един от командирите си на Дунавския бряг.

Застреляли и другите, в това число – майор Атанас Узунов – оня същия несретник, дето го бяха взели за мене при Хасковското приключение.

И това ли – съдба?

***

Всичко помръкна. Ония в Букурещ се изплашиха и се дръпнаха, понеже и русите вече не даваха пари – ни за комитети, ни за вестници. Помислиха ни неспособни на никакви подвизи. Останах само аз. Сполучих, все пак – като човек познат и с мисия – да издействам от Михаил Александрович[48] 2 500 златни франка за издръжката – моята и на вестника „9-ий август“. Ама и това – ден до пладне…

Унижението българско достигна най-висок предел. Всеки ден се научавах за предателствата на българските управници, които ни поставиха под германското робство. И най-големият предател – Стамболов – си разиграваше коня начело на това безсрамие. В последния брой на вестника отпечатих ей това писмо – писах го цели три месеца:

Писах му – на тиранина Стамболов, с когото се знаехме още от Одеса – че Русия, която той стъпка и охули, е майка-родителка на България.

„Ти си побеснял звяр – писах – който хапи на четири страни и причинява сигурна смърт с неизказани болки. Днес сме при края на трагикомедията. Стефане, ти си вече постигна безсвестната цел: твоето име няма да се заличи вече от българската история. Тебе ще поменуват и най-далечните поколения. Направи онова, което единствено ти остава да направиш. Избави себе си и светът от едно страшно, пагубно явление. Това даже ще увеличи твоята кървава, твоята адска слава!“

Добре, че сега, на процеса тия некадърници, дето ме обвиняват, че съм искал да го убивам, забравиха това писмо. Какво по-добро доказателство от него? Ама не – те прихванали съкровения ми дневник, дето пише, че съм щял да убивам Кобурга. Нерде Кобургът, нерде Стамболов! Некадърници, както вече казах…

Стамболов докара Кобурга за княз през юни 1887 година. Закле се пред Великото народно събрание в Търново на 2 август. Ама ни една от Великите сили не го призна! Как ще го признаят, когато майчицата избавителка Русия го не ще?

В това време вече бях отишъл в Турну Северин, където почнах нов вестник – „19-ий февруарий“. Заделих остатъка от издръжката за „9-ий август“, но това никак не стигаше и трябваше навсякъде да пиша и да се моля за още малко средства.

От България получавах известия, че се усещали настроения, даже готовност за ново движение. Вярвах, че метежът може да стане скоро. Трябва само руска подкрепа – един десант при Варна или Бургас – и работата е готова.

Така си бленувах понякога, но не бях чак толкоз наивен да мисля, че Русия ще ни нападне. Надявах се обаче да стори НЕЩО, да ни избави и този път.

В това отношение получих голяма (само морална!) подръжка от капитан Вазов, който нарочно дойде от Букурещ да ми извести, че той и брат му – поетът – много харесвали, каквото пиша. За това трябвало да настояваме всеки ден – за народно въстание с подкрепата на Русия. Да не сме като ония чорбаджии в Букурещ, дето не смеят да направят нищо. И беше недоволен, че русите като че ли предпочитали тях…

Брат му – поетът – мислел, че с капитана много си приличаме – и двамата – смели, буйни, страстни, истински българи!

Поетът, впрочем, също се обади:

„Пишете братя, бодростта поне вие не губете. Вестника Ви „19-й февруарий“ е, както гледам, храна и утеха на тукашната емиграция – народната, защото чорбаджийската емиграция гледа с друго око и на работите, и на листа Ви. Злото не е само в България, то е и отвън нея… Гледайте, що по-що, вестникът да продължава. Той е едничкият наш орган и изразител на опозицията. Той ще бъде и съветник на историята за тая подла епоха.“

Тъй ми писа, пък аз му отговорих, че и той е опаднал духом, щом не хваща перото в ръка. И че чакам да украси колоните на хвалений от него вестник с някое свое драгоценно произведение, което би било божествен напитък за пресъхналите гърла на емигрантите и народа.

И завърших:

„Где си ти, Вазов, с левски възглас да въздигнеш падналите духове, да разпламтиш клюмналите сърца – и с тигровска сатира да покориш гордите, да разкъсаш побеснелите?“

Не хвана Вазов перото в ръка за „19-ий февруарий“. Пак останах аз един да дигам глас за народното въстание и да клеймя предателите – и в България, и тука. Чорбаджиите в Букурещ начело с Груев (пък и дядо Цанков отиде към него) хич не одобряваха метежа от 19-ий февруарий, приказваха само за дипломация и за „респектабилност“, а мене наричаха  авантюрист, че съм „компрометирал каузата“. Аз да компрометирам каузата? Аз, който живота си давам за нея!

Капитан Вазов – като верен другар – ми даде адреса на Николай Хенрихович[49], който дълго време не можах да намеря. Знаех, че и той не одобрява метежа, на чието име нарекох вестника си, че предпочита да дава пари на ония в Букурещ, понеже умеели да се водят дипломатично и да му докладват регулярно. И понеже – със своята умереност – не представлявали опасност за Русия.

И все пак трябваше да опитам. Инак вестникът ще прекрати, а аз ще умра от глад…

Писах му как от всички страни ме молят да не падам духом и да ходатайствам да ми се помогне, тъй като вестникът се превърна в най-полезна необходимост. И как капитан Вазов – като ми известил адреса му – възкликнал: „Николай Хенрихович е пратен нам от бога в тия тежки времена.“

Казах му още, че напоследък съм ял само по един път на ден, но пак съм останал въодушевен воин и страдалец на славянското дело.

Поисках му 750 златни франка месечно. Значи – 4 500 за половин година. И го замолих да не ги праща чрез Букурещ, понеже релациите с ония там хора са цяло наказание.

В това последното, изглежда, сбърках. Николай Хенрихович отговори след цял месец, през което време прекратих да ям даже по един път на ден. Относът му – учтив, а парите – никакви. Проводи само 250 франка – като за Бог да прости… Бог да прости „19-ий февруарий“ и злочестия му издател! Бог да прости достойнството българско!

На букурещките страхливи чорбаджии се пращаха средства – да се перчат като най-важни персони от българите в странство, а аз смогнах да издам още само един лист. И сбодното слово замълча завинаги.

Повече не получих нито копейка от тоя порусчен немец и отпътувах за Одеса – да падна в краката на eдин истински славянин.

***

В Одеса цъфтеше пролет, дамите вече носеха цветни рокли и слънчобрани, а аз се свирах по най-сбутаните пасажи – да намеря скромен пристан за изнемощялото си тяло и изтерзаната си душа. Потърсих, разбира се, благодетеля на славянството Александър Александрович[50] – моята последна надежда.

Заварих господина да държи в ръцете си писмо, което – без никакво предисловие – ми даде да прочета. Написал го дядо Цанков от Одрин. Какво прави той в Одрин, не знаех, но написаното ме порази до дън душа. Беше – ни повече, ни по-малко – подробно начертание за нов преврат в България.

Народът очаквал преврата с нетърпение. Трябвало само да се съберат тридесетина души българи емигранти, решили се на смърт. Всеки от тия щял да си избере по един български район, в който да нахлуе с дружина от 10-20 души волентири – българи или руси. Дружините отначало щели да действат като хайдушки чети, а накрая ще се съберат и ще изпъдят завинаги тиранина Стамболова и немеца Кобург. За делото били нужни 15 хиляди златни франка. Това можело да стане и със заем от руското правителство, който ще бъде върнат след въдворяването на законен ред в България. Като гаранти за него заем предлага себе си, Груев и Бендерев.

Александър Александрович поиска да знае доколко вярно вижда българската действителност Драган Цанков. Възможно ли е така лесно да се извърши преврат в България – с трийсет луди глави и 15 хиляди франка?

Как да му кажа, че не вярвам на ония „респектабелни“ господа в Букурещ? Те, които не искаха и да чуят за какви да е революционни действия, сега ще правят преврат с хайдушки шайки като същински харамии. Или искат само да приберат парите?

Обещах се изтънко да изследвам конспирацията и да докладвам всичко на господина. Щях после да мисля как точно ще изследвам, като никой от „респектабелните“ не ми доверяваше и ме имаха за пропаднал и нехранимайко. Все нещо щях да изнамеря, понеже бях сигурен: работата им не е чиста. Важното беше да се сдобия някак със средства, та да се закрепя в Одеса, пък после ще видим…

Александър Александрович се показа благосклонен. Изглежда, отдавна е търсил кой да му докладва от първа ръка за българските работи. Уверих го, че – като доскорошен вестникар – си имам способи да научавам намеренията и настроенията не само в Княжеството, но и сред емигрантите. Даже се преправих, че съм готов – ако и изнемощял – да оглавя някоя шайка. Което и щях да направя – да не се командваше работата от букурещлиите…

Не ми и мина през ума, че пак ще ме изкарат шпионин…

Като имах вече малко средства, ходих да прислушвам из местата, където се събираха българите, но не в трущобите, както някога, а в по-изисканите салони. В тях идваха истински дами – почитателки на славянското общение и на балканското мъжество.

Ходех на музикални вечеринки с господа от Университета и прославени литератори, където се четяха най-вдъхновените поеми и се разискваха най-новите философски размишления. Дамите ме намираха интересен, нещо повече – блестящ, благодарение на европейските маниери и кристално звънливия френски език.

На лятос пристигна и Вазов – поетът.

Беше ми благодарен, че го представих на изящната публика, сред която постигна немалък успех. Водех го навсякъде, където охотно ме приемаха – да разбере къде е истинският хайлайф (тая думичка беше дошла много модна в салоните). Само не разбрах защо понякога се свираше и в ония трущоби с евтиното вино, където пък го влачеше един окъсан панагюрец, който през всичкото време се жалеше, че нямало „гивеч“…

Като човек хич не съм взискателен за обстановка, ядене и пиене. Нито за дрехи съм достатъчно грижлив, къде ли за лукс или излишества! Но в компания обичам да се разполагам, да гощавам и да черпя. Тоя беден панагюрец ми спомни миналия живот в Одеса и чак се нажалих, че сега съм друг. Ама и на Вазов  му се нравеше в салона на мадам Линевич и на вечерите, където блестеше Олга Петровна. Там се показваше малко като герой от някой роман – нищо, че на мене се присмиваше, дето съм се хвалел с безчислените приключения на своето многострадално съществуване. Даже ми препоръча да съм се опишел в роман като тоя за Жил Блаз[51], ама не знам дали това беше съвсем sérieux[52].

Вярно е, че в много отношения си приличаме с Жил Блаз: И аз – макар сираче – се изучих далеч от семейството си, а – още невръстен – се озовах в тъмницата. При това – като достоен човек, а не като долен крадец… Вярно е също, че съм срещал най-ралични хора – от такива с най-лоша репутация до най-висшето общество. И пари съм печелил и съм губил – било заради негодници, било от разточителството си. Само в едно не си приличаме: никога няма да стана кралски фаворит и няма да притежавам замък. Не се и домогвам до това. Стига ми да зная, че съм изпълнил мисията си.

Ето го моят роман…

Изпълних ли обаче мисията си? Или ще си отида ей-така – случайно, по погрешка?

Чуден е този Вазов. Уж поет с голямо призвание, пък мълчи, слуша, разглежда и само се подсмива, наместо да пее гръмовни песни. Еднакви сме по възраст, а той – като че ли – по стар…

А може и на мене да се присмива. Бил съм гръмогласен, прекалено ентусиаст, палел съм се от нищо, налитал съм на големите идеали. Ами нали това се иска от поета? Поетът е буря, гръм и мълния, велик мисионер. А той – като някоя мижитурка (да ме прости Господ!) – кротък такъв, учтив, все едно седи в канцелария, а не в кръчма…

Пък – от друга страна – ми вика:

• Аз се твърде лаская, че притажавам Вашата славна дружба, която ме стопля и въздига сред хладната и егоистична среда, в която сме поставени да работим.

Ей такива засукани приказки… Да се чудиш. И това – в Одеса – най-бурният, най-разюзданият, най-горещият град!

Каква ти тук „хладна среда“?

Щом настъпи истинският хлад не, ами студ, щом дойде зимата, той си отпътува.

Страшна зима! Нямах вече средства и трябваше да наема по-бедна квартира. А там – мраз и буболечки, които – еднички – никога не измръзват! Няма дърва, няма хляб, само буболечки, накрая мене ще изядят. Хазайката викаше, че ми се привиждали, когато нощем съм викал насън и съм говорел нещо неразбрано. Пък аз не спях! Как да сънувам, като не спях?

Забравиха ме всички. Не бях им нужен вече. На никого.

Не мога да разпознавам характерите, слабостите и преимуществата на хората. Защото от малък премного ли съм плавал из по-високите и най-високите сфери на идеала или на историко-философическите наблюдения, но факт е, че същинский обиденний[53] живот: слабости, хитрости, интереси, страсти, преимущества, с безбройните минутни случайности и настроения у хората – е за мене като в мъгла. При това аз не умея да владея себе си постоянно зряло и хладнокръвно. Нямам бърза съобразителвост. Мъчните и заплетени ситуации ме слисват.

За някое време съм се озовал в лечебница: бил съм слаб, изтощен, бълнувал съм – не помня. Не помня нищо. Знаех само, че за България рискувал съм живота си: в турско време, през войната, по първия преврат, по втория и по третия. Но рискувал съм го несъзнателно – т.е. не съм отивал на явна несъмненена смърт. Това чувство не съм го изпитвал досега. Носил ме е, тъй да кажа, вятърът и честито съм се избавял.

Ще се избавя ли сега?

***

Одеве се увлякох да разправям за Вазов – поета и не казах за тайната работа, дето приготвихме в Одеса. За нея той нищо не знаеше. Ако знаеше, нямаше да се присмива и да ми вика „Жил Блаз“.

Докато го развеждах из салоните и той примираше по изкусителната усмивка на Олга Петровна, аз предприех направата на бомби, които да се пренесат в България и да убият Кобурга. Кривцов ми напомни да напиша на графа[54] и да възбудя делото. Графът, разбира се – неясно, одобряваше тая мисъл, но средства не даде. И тъй забатачи се работата по причина, че нямаше пари.

Като излязох от лечебницата, откъдето помнех само това – че съм рискувал живота си за България, най-сетне разбрах, че ще се опитам да проникна сам нататък, макар да ме затворят. Безусловно пак ще жертвам живота си.

В състояние ли си – питах се – да теглиш ножа в тумбакът на Кобурга и сетне тозчас да го забиеш в собствените си гърди? Можеш ли ти да извършиш всичко това хладнокръвно, съвсем съзнателно и безусловно? Ръката ти няма ли да се разтрепери? Можеш ли да се откажеш от тоз живот, от майка си и всички други прелести и приятности на света?

В живота си въобще не съм бил побойник, отстранявал съм се от ръчни разправии. Били са ме, не съм бил. С оръдие или с оружие не съм ранявал никого. Даже животни, като кокошки например, не съм клал. Кръвта въобще ми е противна. Но ако бих се пуснал да се бия, не знам дали бих знаял граница, мисля, че бих се унесъл повече, отколкото би трябвало.

След ден-два вече се взех в ръце и събрах съзаклятниците в Одеса – в централната гостилница. Разбира се, не бях сам – дойдоха още четирима, но начело се турих аз. Пак аз дадох специалния план от 13 точки, пред който се заклехме всички, че ще жертваме живота си за премахването на Кобурга.

Клетвата ни съдържаше и тия думи:

„Който по просто легкоумие или пиянство, макар неволно или несвястно, пропусне някоя дума, която би скомпрометирала делото – да се накаже със самоубийство по американски или пък просто да се затрие от другарите си.“

(Не знаех какво е това „самоубийство по американски“, ама много приказваха за него дуелистите, та го сложих в клетвата…)

Обявих им и нужната сума за направата на бомбите и за пренасянето – точно 4 000 рубли.

Разискванията бяха живи, но свършихме всичко благополучно и с общо задоволство и тъкмежа си скроихме с взаимни целувки, от все сърце и душа.

А Кривцов рече, че пари нямало. Да сме искали 1 500. Графът бил недоволен от него, че много обичал българите. Той – графът – бил недоволен от всичко, понеже императорът не го турил на българския престол…

Решихме се да поискаме пак 4 000, пък – ако не може – дя слезем на 3 000. Ни рубла по-малко!

Аз жадно подържах идеята, че ние и без техните пари можем свърши работата. И най-добре е да им откажем всяка помощ от тяхна страна! Другите не бяха съгласни и взеха да се препират, даже ме рекоха „празен мечтател“ – да не е баш „глупец“…

И тогаз ми се прищя да кажа: „Братци, дотук беше нашата работа, която с толкоз хъс и въодушевление бяхме заченали. Тука да я завържем окончателно. И тъй – сбогом!“

Варя ме отведе у своя дружка – да ме разтуши, понеже разбра, че съм нещо ядосан. Ядоха се блини, пяха се песни – рахат.

(Варя беше мома – хубавка, щерка на хазайката ми. Не, че нещо, ама покрай нея позабравих моята Луиза, която си остана един блян…)

И после се научих, че русите намислили да съставят чета, която да влезе в България и да убие Кобурга. Чета само от руси, без ни един българин. Понеже българите не ги бивало за нищо.

Какъв срам би било за целия народ и пред цел свет, ако руси да свършеха тая работа. И не биха ли в тоя случай имали русите право да ни считат съвсем некадърни и ничтожни!

Лично Кобург зло не ти е направил – виках си. – Ти срещу Батенберга чувстваше повече омраза в сърцето си, колкото срещу Кобурга. Тоя даже ти се види незначителен, смешен, глупав, sans consequence[55].

Защо искаш да го убиваш?

Батенберг трябваше да се жертва, за да се придобрим с Русия, колкото повече Кобург. В това е главната полза.

Убиването на Кобурга ще принесе чест голяма и полза безценна за отечеството.

Аз бях захванал да гледам пред себе си в бъдещето еднообразна пустиня, състояща се от разни опитвания в политиката, литературата, обществеността, но повече или по-малко несполучливи. Захванал бях да усещам скука и презрение към живота. Казвах си: видях от всичко, доста съм живял, с махването на Кобурга ще довърша кариерата си с полза за отечеството, с едно име, което да остане, с едно избавяне от ненужний живот – обикновения човешки, скотски живот.

И ще бъде това като кулминация на великия ми поход.

***

Защо мисълта за самоубийството ми се видя блага в сравнение с убийството? Не както ли осъдения на смърт, който предпочита да умре сам, отколкото да го бесят? Неужели бесенето може да се сравни с убийството на един Кобург? Толкоз ли е силно отвращението ми от кръв, щото да предпочета да погина даром, отколкото да ръгна Кобурга с нож?

За убийството се изисква или известна опитност, или диво въодушевление, фанатизъм, кръвожадност! Аз тая опитност нямам, от такъв див фанатизъм, признавам, на тоя час не бях обзет.

“Добре, решаваш ли се?” – “Решавам се!” – “Безусловно, окончанелно?” –  “Окончателно и безусловно!”

Ще бъда докаран до стената да я пробивам с глава. И колкото повече и по-безусловно смисля за това, толкоз по-легко ще си строша главата. Нейсе.

Види се, способен съм да се реша на явна смърт.

***

Научих се от Кривцов, че Графът – и той – получил писмо с известие за приготвяната  революция, само че неговото – анонимно. Казвали се досущ измислиците на дяда Цанкова: за четите из Балкана и другаде, които – само да се покажат – и ще подбудят целия народ да отстрани Кобурга и Стамболова. Тоя път се реших да му открия, че тая работа е вятър и да не се захващат с нея. Той си помисли, че съм подочул нещо в кръчмите, където се споменаваше революцията само на пияна глава. Нищо не бях подочул – не беше и нужно. Знаех си отнапред, че тая революция ще излезе ялова, щом ще я правят букурещлиите. Това – последното – не му съобщих, понеже Графът ги тачеше по-много от другите…

Обаче дядо Цанков се дигнал от Одрин и – право в Петербург при самия цар. Рзправял му това и онова, лъгал го нещо и – хоп! – царят го похвалил и му дал средства да иде в Букурещ, да направи бунта и да махне Кобурга.

А аз останах без копейка.

Мина месец гладуване и пак дойде Кривцов с обещанието от Графа за 1 500 рубли, даже и по-малко.

• Кажи на Кривцов да си подсмърча на парите, нам не ни трябват – рече един другар от съзаклятниците. – А ние да напуснем работата и да си вървим кой, накъдето знае. Ний като интелигентни какво ще ходим на бесилото! Какво ще ходя аз да се люлея на въжето за кефа на Кривцов и нам кого си! Аз искам да се наслаждавам от делото!

Допусна си даже и една попържня – уж интелигентен…

А аз не мога изкорени съвестта си. Тя въобще досега е била будна в мене и въобще тя ме е командувала. Ако бих напуснал току тъй това дело, не само ще съм виновен пред Графа и Кривцов, но главно пред себе си. С тях аз може и да се не срещам, но гле да се укрия пред звяра, който е в мене?

Но мисля, че във всеки случай парите ще трябва да се приберат.

Накрай Кривцов даде 1000 рубли.  Аз му отсякох, че прекъсвам всичката работа. Той се съгласи да даде три револвери и още 500 рубли да проводи сетне. Кривцов играеше на въже и се превиваше като циганин.

***

Стамболов даде амнистия на емигрантите и така през април се прибрах в отечството. Попов[56] дойде от Одрин изнемощял от глад. Почнахме да следиме Кобурга, но все не излизаше сгода да го гръмнеме.

Като останали без средства, реших се да спра в Пловдив при брата си, който живееше там охолно. Не знаех още ли е с Радославов, ама ако е тъй – рекох си – толкоз по-добре.

Брат ми го нямаше в Пловдив. С него никога не съм имал често релации. Къде ти релации – голям човек беше вече – съдия.

Така – в глад и в жажда – изкарахме до юли. И ето го – пристига Кобургът на пловдивската гара. Обикалял бил Княжеството като някой голям император…

Настанихме се с Попов в бюфета и – макар гладни – си поръчахме коняк за кураж. За зла беда, трябваше да отида до нужника и там – докато си закопчавах гащите, револверът в задния ми джоб се закачи о нещо и изгърмя. Гръм като от небето, всичко се разтресе! Посинях от ужас!

Добре, че имах дълга риза, та я пуснах върху гащите да не се вижда дупката с пушека. Още се надявах на Попов да улучи, пък той забравил револвера в Одрин.

Кобургът оцеля и тоя път.

В цариградската тъмница имах късмет с нужника, откъдето се избавих, ама в пловдивския нужник не би…

И зарад тая глупава авантюра – понеже я написах в дневника си – сега ще ме осъдят за друго…

***

Трябваше пак да бягам. Пак – Браила и оттам – Одеса, по стария път. Ако и да се провалих с Кобурга, се залъгвах, че все ще се намери някой да плати за ново начинание: нов преврат, ново убийство или поне да прислушвам по кръчмите.

Ядец! Навсякъде ударих на камък.

Кривцов не рачи да ме приеме. Графът не отговори на ни едно писмо. Даже в трущобите не ме поглеждаха и не се намери някой да почерпи залък хляб и чаша вино. Обърнах се на просяк – аз, при моите заслуги пред отечеството, при моите заслуги пред Русия…

Русите, изглежда, предпочитат хора умерени, хора послушни, дето да се повиновяват и да козируват – като ония в Букурещ. Те си живееха на широка нога, а аз броях копейките в продупчения си джоб.

Взех да получавам видения. Трябва да е било от глад. Тогава пръв път видях Слона да ми подава саз. Но не можах да запея. Нямах ни глас, ни сила за песен.

И разбрах, че трябва да бягам. Обратно.

***

И пак – в София – дано намеря някой да ме вземе – да пиша моите огнени членове, да громя тираните. Всуе. Пазеха се от мене като от чума.

Поне да имах покрив над главата си. А то – тука пет дена, там – три – да не ме забележат къде съм, че ме следяха и денем, и нощем. Квартирите – коя от коя по-схлупени и нечисти. Хазайките – всичките  убоги[57]  и проклети. Сякаш и те ме следяха и докладваха на полицията.

С брат ми се видях само един път. Зает човек, съдия, както казах. Пък жена, пък деца… Не можех да ида при него. И не исках. Чужд ми беше. Вярно, даде ми малко пари. И после пращаше, ако се задържех на някоя квартира. Ама повечето не се задържах. Бягах, бягах…

***

Намислих да напиша моята последна, най-важна поема – „Небесният преврат“. Небесният преврат е отнемане на ада от ръцете на дявола и поверяването му на ония дяволи, които са отишли на страната на Господа. След преврата ще им се даде надежда да се вредят в реда на ангелите. И намислих още как адът и раят ще спорят за душата на Царя Освободител.

Главното е обаче, че аз още не съм повярвал в своята чиста поетическа жилка. Защо съм имал открай това недоверие към себе си?

Средината! Нито съм гениален, нито пък бездарен. Няма да бъда като Омир или Данте, или Байрон, но все ще мога се вреди между второстепенните.

Вдъхновявал съм се винаги от Данте.

Обаче нали с небесния преврат изравняват се напливите на сичките вярвания. Тогаз – защо ми е Данте?

Но пита се – кой ще ми бъде водач из небесата? Всъщност към Омира имам повече симпатия, отколкото към Данте. Омир и тъй ми е по-ближен като на царогражданин, а той е йониец.

Виргилий в никой случай не ща. Милтон също. Байрон, Пушкин – не могат.

***

Застудя. Като нямах пари ни за хляб, ни за дърва, се досетих да ида при майка си в Карнобат. Там поне малко от малко ще имам залък в устата и топлинка за измръзналите си кокали. И за душата – топлинка – от премилата ми майчица…

Прочетох Данте. Особено раят му много ме разочарова. Да блещя там, гдето той мъждее – в рая!

Раят ми ще бъде по-своеобразен и четлив от Дантовия.

Същината е да се освободят душите от вечните мъки.

Наполеон е подбудител на Сатаната. Учи го как да използва модерните оръжия и модерните стратегии. А на Сатаната най-важната му грижа е душата на Царя да остане в ада. Затова ли е превратът?

Не могат ли стана реформи в небесата, съгласно с по-високото културно чувство в съвременния свят?

 

***

С магнетизма и спиритизма аз получих главната основа духовна за делото си. Ще настане нова ера, през която веруванията ще скланят към спиритуализма и учените ще се трудят да открият ясно връзката между материята и духа, между земята и небесата. С една реч – епос, какъвто съм го намислил, ще се оправдяе от бъдещето.

Неусетно се увлякох в определения висши теологически и теософически. Енигми, една от друга по-заплетени, ми се явиха и ме сбъркаха. И ето аз вече една неделя чета и стоя сбъркан.

Повторно ми пристигнаха книги по окултизма и теософизма, които още повече ме забъркаха. Излиза, че с тояга съм излязъл да ловя тигрове!

Не мога ли преобрази ада?

Ами въобще не мога ли напусна сичката работа? Въобще ми е вече дотегнало…

Но усещам, че ще ме гони да чета и издирвам още из дебрите на окултизма – едно от любопитство, друго – че наполовина съм вече повярвал в новите открития.

Затова аз мисля, че трябва засега да прекъсна – до някоя и друга година.

Добре, а между тем какво ще правя? Да съчинявам нови работи? Да пиша политически статии? Що да чиня?

Кръстът е на врата ми – тежък, но сладък!

***

Не се сдържах и се завърнах в София. Не, че съм дотегнал на милата ми майчца, която ме обича с цялото си сърце. Най-силно от тримата мене обича. Нито пък съм дотегнал на  благородния ми пастрок, той даже пари ми подмушваше в джобовете без уж да разбера… София ме привлича като някой магнит желязото. В София е цялата политика. Щом човек има мисия, трябва да е в София…

Вече нямах нужда от дърва – запролети се и овошките цъфнаха бели и розови. За хляба се намираше: останаха ми малко средства от карнобатските и брат ми даваше това-онова – без да се показва. Сигур се срамуваше… Тъй по малко поминувах.

Обикалях кафенетата, в които се бистреше политиката, но най-много се задържах в „България“ и в „Македония“. Не съм прислушвал за никого, освен за себе си, а най-често аз приказвах. Помня, един път много се разпалих, размахах ръце и завиках, че Русия ни е майка, майка поругана. Тогава едно от разжалваните офицерчета и две дребни търговчета се разхилиха и ме взеха на подбив, че уж сегичка ще извикали полиция. Тя, полицията и тях следеше, не само мене – нищо, че не бяха прочути бунтовници, даже никой не ги знаеше. Разбира се, главно мене следяха, но аз продължих да си държа речите и хората ме слушаха, някои пляскаха.

Някога се мяркаше и кметът[58] – да се измеша с „простолюдието“, а най-паче – да си нагледа агентите, дето ги беше разположил навсякъде. Поглеждаше ме със съжаление. Разправял на Стамболов, че „не съм добре“.

Не бях забравил как се смееше, като гръмнаха Царя Освободителя…

Идваше и Ризов.[59] Ако да беше шурей на кмета, Ризов държеше за Русия и люто мразеше Кобурга и Стамболова. Мой човек – с една дума. Обаче стремежът ми да се приближа до него като разполагащ с важни познанства удари на камък. Един път в „Македония“ седнах на неговата маса, а той стана и си замина. Боял се е от компроментация сигур. Нали полицията беше все около мене…

Не съм и за миг подозирал, че приготвя убийството…

Пък натопиха мене…

***

Насмалко да падна в полицията зарад една хазайка, че не съм й бил платил. Също като господин Голдсмит[60], който – за да се откупи – дал да се печати недовършения още „Викарий от Уейкфийлд“. Тъкмо тогаз четях този прекрасен роман, където на изпитание се поставя вярата в доброто и в човека. И те удържат победа над силите на злото – в една донкихотовска епопея.

Аз какво да дам? „Небесния преврат“? Нали и при мене се борят доброто и злото, адът и раят? Обаче – при българската простотия – няма да мога си плати даже наема…

Нейсе, уреди се работата с хазайката – благодарение на дъщерята, с която понякога се забавлявахме.

На 15 март вечерта се бяхме приготвили за едно малко забавленийце, че майката излезе, и на 8 часа откъм Градската градина се зачуха гърмежи. В тоя момент Стамболов и Белчев тъкмо излизали от „Панах“, увлечени в разговор за достойнствата на “Викарият от Уейкфийлд”.

Откъде знам ли? Нали казах, че точно тая книга четях…

Белчев паднал на улица „Войнишка“, а Стамболов се измъкнал невредим, като се щмугнал в един касапски дюкян (където по-му е мястото, отколкото в министерството). Белчев веднага издъхнал.

Клетият нежен поет!

***

Арестуваха ме през юни[61]. Цяла една година вече…

Делото се почна веднага. Уж съм правил заговор за убиването на Кобурга и Стамболов, а по случайност паднал Белчев.

            Белчев ми беше другар! От най-хубавите години – в Загреб! Преведе „Спомените“. И знаеше моята Луиза…

Публиката – многобройна. Ето я любовта към зрелищата, която прави от всеки народ една безсмислена и жалка тълпа, която ни наумява нравите на по-културните азиатски и полуазиатски стада и народи.

Обвиниха ме в споразумения с Русия, в опит за покушение над Негово Царско височество, във въоръжаване и подбуждане жителите на държавата към смущения и убийства.

Отхвърлям всичко. Бог и Слонът са ми свидетели, че Русия отдавна ме е изоставила, че – да – Кобурга се опитах да застрелям, но се прострелях сам в джоба, че не съм подбуждал никакви жители на държавата, понеже жителите ми се присмиваха…

Намерили били писмо до Кривцов, на когото съм се отчитал за някакви си 33 наполеона. Лъжа!

• От Кривцов съм получавал само рубли – им казах.
• Защо съм ги получавал?
• Омръзна ми – отвърнах – да стоя в Русия и излъгах Кривцов, че ще убивам Кобурга, та да ми даде пари за път.

Показаха дневника, където черно на бяло пишех, че приготвям убийството.

Нямаше какво да правя, признах за Кобурга. Рекох обаче, че нарочно съм стрелял в нужника, че да ме арестуват и така да отърва Негово Височество. Нека питат брат ми – съдията, който беше с мене на гарата.

Не повярваха. Изстрелът бил случаен.

• Подобни случаи не са рядкост при важните злодейства – рече съдията.

За сегашното „важно злодейство“, за Стамболов и Белчев – ни дума. А ме осъди зарад него. На обесване.

Ще напиша тука последната си дума и с това ще свърша:

• Господа съдии, от дневника ми, от разказите ми, от всичко, що тук се говори, вярвам, че сте схванали и ще признаете, че имате пред себе си не убиец, а човек въодушевен, който в една минута може да се увлече в работи, които не са според естеството му. Гледайте и съдете! Ако не зная да убивам, знам да умра с гордост на лицето си. Не ме е страх от смъртта, но не я желая. Не желая смъртта, защото ми е жал за България, която ми е единствена страст на света. Аз вярвам в себе си, че съм напълно невинен…

Невинен!

Юни 1892 година

Тъмницата

 

 

 

Послепис от Илия Миларов

Както казах по-горе, бил съм съвсем невръстен – не само, за да помня баща си, но и да съм станал свидетел на братовите ми млади години. Ние си седяхме на Габрово, а той замина да се учи в Загреб, накъдето по-късно се отправих и аз.

Загреб – моята Европа…

Брат ми обаче напуснал Загреб учил-недоучил и се прибрал в любимия си Цариград да списва вестници и да вдига революции.

Не знам за революциите. Само знам, че го нарочили за турски шпионин. И не кой да е, а сам Любен Каравелов.

Може и да са били сплетни. Защо им е бил такъв шпионин – млад, неопитен, наивен? Какво тайно е знаел, та да им каже? Вярно – начетен, енергичен, пък и познавал някои подозрителни за тях лица като Славейков, например.

Разправят и друго – че Светослав бил изпратен от Али паша да прави революционни комитети, които да изместели истинските като тоя на Каравелов. Светославовите комитети щели да са покорни на султана. Това – последното не ми се много вярва, защото – добър, лош – брат ми беше патриот.

А може шпионството да е било в самата му природа? Нали сам си признава как е донасял на русите? Русите – най-голямата му любов и заблуда…  Ама какво ли пък е донасял – кръчмарски дрънканици…

Не знам. Даже казват някои, че оная статия за двете касти и власти, заради която спрели вестника „Македония“ и арестували Славейков, била написана под диктовката на Али паша – именно с тая цел. И това не вярвам. Светослав не можеше да пише под ничия диктовка.

Докато е бил в Загреб (втория път), аз се учех в Белград, но не можахме да се видим. После – той в Одеса, аз в Николаев, където свърших гимназията, и пак не се срещнахме. Само се разминавахме, а брат ми – като винаги подозрителен – мислеше, че нарочно съм го отбягвал…

Затова не знаех нито за революциите му, нито за пиянските му дружини, нито – че е пял оная глупава песенчица „Зелен листец“, дето Алеко[62] я нарече „цигански прелести“  и „гнуснави пародии на чуждестранните вулгарни песни“. Даже „Цариградските тъмници“ прочетох после, когато я преведоха на български. То поне беше изящно произведение, но и там – някои вулгарни случки…

Майка ми пишеше понякога и то – само за него: как отишъл доброволец във войната, как се сближил с Белия генерал, как взел Плевен. Той го взел – същински герой. А Светослав не пишеше хич.

В свободна България първо отишъл при майка в Карнобат – нали все жалеше за нея – нищо, че в целия си живот да я е видял два-три пъти…

Мене войната завари още в Николаев – като ученик, а след това отидох в Загреб, където – в отличие от брат ми – завърших по правото с диплом.

После Карнобат му се видял тесен и той се настанил в столицата да проси за работа. (Пак се отделил от милата си майчица.) Назначавал се тук-там, ама все го прогонвали, че само приказвал, а – работа никаква…  Като Иречек станал министър, го назначил учител, а после разправял как на едно градинско diner[63] брат ми – с фрак, нечиста риза без копчета, с бяла вратовръзка, покапана с доматен сос, и бели ръкавици – търчал насам-натам като разпоредител или по-скоро – като келнер. Иречек обичаше да му се подиграва:  миришел на чесън и на вино. Никога не го бил имал за другар. Иречек, впрочем, се подиграваше на всички българи, че миришели на чесън. Каравелов се обличал с шаяк, а Славейков се оригвал. И двамата не ползвали водата: Каравелов – за миене, Славейков – за пиене…

За Светослав така се изказваше: „Луд, обаче човек може от него да изкопчи истината.“  Понеже – „Іn vino veritas“[64], нали… Бил весел, душата на всяка компания, непоправим идеалист. И „Цариградските тъмници“, все пак, похвали: „Много интересна книга, добре написана, с чист език. Явен талант, сега – разбира се – изветрял“.

Разправяше още за  сантименталните му декламации – винаги с ръка на сърцето – които подсказвали, че често не е с ума си. Разбрал го е още тогава, а аз се досетих чак накрая.

В София пак се разминахме. Като взех диплома си, веднага ми дадоха служба – първо прокурор в Лом, после – съдия в Русе.

Още, докато бях в Лом, дойде дядо Цанков (като министър-председател) и взе да разправя, че по никой начин не можел да приеме Каравелов и Славейков да влязат в новото Народно събрание.

• Единството на партията ми е скъпо – рече – ще направя зарад него всичките възможно жертви. Но с Каравелова не мога да работя!
• Защо? – запитаха някои.
• Защото е луд, бе! Не го ли виждате? Ако узная след смъртта си, че Каравелов е в рая, аз ще поискам да ме пратят в пъкъла!

И тогава се разцепиха на „Цанковисти“ и „Каравелисти“. (По-сетне имаше и „Стамболовисти“, и „Радослависти“ и какви ли не още – все либерали…).

Погнусих се от тия разправии.

А после разбрах, че Цанков и Каравелов, насърчени от руския посланик, се били сговорили да изгонят княза – още тогава, през 1884.

Това брат ми навярно не знаеше…

Съединението ме завари вече в София като съдия. Светослав беше в Пловдив да списва вестник на френски език (приказваше като същински французин!). Понеже хулел Съединението и пишел, че трябва да се повинуваме на Русия, а не на нашия глупав княз, му спрели вестника и останал и без служба, и без средства. Но продължил да хули.

Някои мислеха, че той е приготвил преврата от 9 август, ама не вярвам. Знаеше само да хули, не знаеше да действува…

Преврата го приготвиха други – без ясен план, без никакво понятие какво ще правят на следния ден. Надяваха се да съберат кабинет от всичките партии и така да ги помирят против княза. Ама Каравелов и още някои им отказаха, та се принудиха да турят горкия дядо Климент. А вътре – Цанков, Радославов, Величков[65]. Сбироток…

Руският дипломатически агент телеграфирал до министъра в Петербург за направения преврат, като съобщил, че „временното правителство моли господаря император да приеме българския народ под своя защита и покровителство.“ И моли още за един милион франка, предоставени като окупационен фонд.           

Значи какво – викнали са Русия да ни окупира? Срамота…

Засега агентът бил дал на бунтовниците 55 хиляди франка, колкото да изпроводят княза, както и за някои други разходи…

(За тая телеграма се научих по късно от Радославов – вече министър-председател – докато ме кандардисваше да съм се запишел в Либералната му партия (на „радославистите“). С него се знаехме още от габровското училище. Хич не исках да съм партиец, ама заради хатъра му, кандисах. Само един подпис сложих, друго – нищо. Даже и по агитации не съм ходил. Като съдия – не е удобно – оправдах се. И вече никой не ме закачи.)

Да се върна към преврата.

Уж го бяха направили офицерите, като се надявали да ги подкрепи войската, обаче полковете – един след друг – се обърнаха срещу тях. На 11 август Стамболов издаде прокламация, че превратът е незаконен и временното правителство да се откаже в срок от 24 часа. Иначе – смърт! Още същата нощ превратаджиите бяха блокирани от Сливнишкия полк, а на другия ден – 12 август – имаше нов кабинет начело с Каравелов.

Радославов ми разправи и за една друга телеграма – от самия цар Александър ІІІ, който писал на злощастния ни княз:  „Докато Вие стоите на българския престол, България ще ми остане чужда и враждебна.“

Батенберг абдикира и с това се приключи.

Като руски привърженик, заточиха брат ми в Ловеч. Нямаше какво да направя за него, пък и той бързо избяга в Румъния, където почна да издава вестник „Деветий август“ с пари от Русия.

И оттам – хули, хули, хули… Даже възвание за въстание бил напечатил! То – „въстанието“ – и стана на 19 февруари, ама въстание за срам и за позор. Размърдаха се два гарнизона по Дунава и това беше. Толкоз никакъв бунт даже брат ми не би намислил… Ей така си отидоха мърцина и Атанас Узунов, и Олимпий Панов[66] – близък Стамболов другар, и мнозина други.

Да се чудиш защо им беше цялата тая гюрултия…

Тя, гюрултията, се продължи – военно положение, арести, преследване, бой. Добре, че брат ми избяга. Хванал се сега с нов вестник – „Деветнайстий февруарий“. Пак майка ме осведомяваше за неговите подвизи, той дума не ми обели. А майка го хвалеше какъв смелчак бил, как се опъвал на всичките тирани, а за мене – нищо. Че съм вече уважаван съдия, че насмалко да ме изберат председател на Апелативния съд (което и стана после) – даже и не забелязваше. Светослав, та Светослав! Байгън!

През юни се сдобихме с нов княз – Фердинанд Кобургготски. Стамболов го доведе. А кабинетите се сменяха като долни гащи – да ми прости Господ израза, ама гнус да те хване от целия тоя политически цирк. Та Радославов ли не беше, та Стоилов ли и ето ти накрая – Стамболов. Най-страшният враг на брат ми – министър председател!

Никога не съм го харесвал. Не може да ми се хареса един груб, та чак вулгарен самохвалко, алчен за пари, за жени и за власт. Но и никога не съм одобрявал радикалните действия като преврати, бунтове, убийства. Още по-малко пък бих одобрил русите да нахлуят и да настанат безредици, каквито кроежи – както разбирам от записките му – е имал брат ми. Ако знаех за тия кроежи, щях да го възпра. Но ние нищо не знаехме един за друг.  Нито съм имал представа с кого се е свързал в България, откъде е имал сведения, че се готвят „движения“.  Най-вероятно ми се струва сам да си е измислил тия „движения“, та да има за какво да пише и да проси пари от русите. Научих се пак от майка, че още през пролетта на 1888 година напуснал Румъния и отишъл в Одеса.

Там се бил сдружил с Вазов, както разбрах от записките му. Много не ми се вярваше – че Вазов беше съвсем друг човек. Да хареса брат ми, щеше да е чудо на чудесата!

От записките се научих и друго – дето се канел да дойде при мене в Пловдив. По онова време не съм бил в Пловдив. То и никога не съм ходил там за повече време, камо ли да живея „охолно“. Не беше ходил и брат ми Евтим, който така и си остана в Габрово и там се задоми. От това най-много си личи, че не знаехме нищо един за друг…

А може още тогава да е изпаднал в своята лудост…

Нищо не знаех, разбира се, и за намерението му да убива Фердинанд. Знаеше се за друг заговор – този от началото на 1890 година, който направи Паница[67]. Разправяше навсякъде, че Фердинанд бил узурпатор, а Стамболов шикалкави по въпроса с Македония. Никак не се криеше, затова го и хванаха. Разстреляха го през юни.

И точно тогава брат ми намери да се върне.

Видях го само един път. Мръсна риза, разчорлен, с черно под ноктите, но – екзалтиран, както винаги, и – както винаги – проси пари. Дадох му, разбира се. Даже не ми благодари. Изпращах му и после. Искаше не само пари. Искаше и книги. Беше полудял по някакви теософски общества – спиритизъм, магия, предначертания – такива глупости.

Какво да правя – изпращах му: Блаватска, Папюс – врели некипели…

И постоянно се оглеждаше наоколо си. Били го преследвали копоите на Стамболов – да го хванат и да го убият. Заедно с копоите споменаваше Омир, Милтон, но най-много – Данте. Данте щял да му е водач в ада и в рая.

Вече се убедих, че главата му не е наред.

Слава Богу, през зимата отиде в Карнобат, при майка. Тя не казваше нищо за болестта му, но Хаджи Мина ми писа, че били много обезпокоени за психическото му здраве. Мислел се за потомък на българските царе. И щял да напише „Книга за новия закон, който ще доведе до прераждането на човешкия род и ще начертае новия път на неговото развитие“. С този закон щял да стане новият пророк, който ще застане редом до Буда, Мойсей и Христос.

Повикали доктор чак от Бургас, но Светослав не щял и да го погледне. Заключил се в стаята си и докторът си отишъл. Какво да прави човекът?

Мина се зимата и – ето го брат ми в София. Срещнахме се в квартирата му – мръсно и разхвърляно, да се погнусиш чак… Този път не поиска пари. Види се, побашимът го е осигурил. И пак – Буда, Мойсей, Христос. Вече добави и Мохамед. Те били „онези, които са знаели как чрез един закон да накарат да царуват мирът и щастието между стотици милиони хора.“

Предложих му да го настаня в болница. Изсмя се (правел смехът му да изглежда нарочно сардонически – рече) и ме обвини, че съм помагач на Кобурга и на Стамболов, че и аз – като тях – искам да го натикам в затвора или в болницата – било едно и също. Всички го преследваме – да попречим на важната му мисия и да му вземем скъпоценния живот.

А после съдбата потвърди това бълнуване – не за мисията, но за живота…

Никой не го преследваше – полицията го мислеше за безвреден луд. Вярно, агентите надзъртаха в кръчмите, дето се вричаха в любов към Русия и хулеха управлението на Стамболов,  но не взимаха много на сериозно ни клетвите, ни хулите, като изречени от неколцина  дребни вагабонти. Приберат някого за една вечер (да преспи под покрив, че често и покрив нямаха) и – хайде сбогом. Викаха им „политически комарджии“.

Брат ми не го закачаха. Мислеха го за безвреден луд, както вече казах.

Ризов ми се оплака от него: гонел го да се присламчи, преследвал го по кафенетата, седнал чак на масата му, пък той не искал да покаже, че го познава. Светослав бил нестабилен, не се знаело какво ще направи, та можел да компрометира всекиго. Не искал да се вижда с него – рече – че бил пишман атентатор: наместо да застреля Фердинанд, си прострелял гащите. Така – от него – се научих за оная глупост на пловдивската гара, дето я бил свършил брат ми…

Откъде да знам, че оня атентат, заради който обесиха Светослав, го е приготвил сам Ризов?

Пак – съдба?

Скоро се разбра, че убиването на Стамболов щяло да е отмъщение за смъртта на Паница. Стамболов бил виновникът, понеже съдът препоръчал на княза да помилва Паница, а Стамболов се запънал и – край. Главният заговорник бил Ризов, ама прати други да стрелят, а той си остана на спокойно в Белград.

Съратникът му Наум Тюфекчиев[68] и той се измъкна за Сърбия. Дойдоха двамата му братя – Никола и Денчо – и други двама – Халю[69] и Ножаров[70] – да причакат Стамболов пред „Панах“. Знаеше се от всички, че посещава това кафене поне три пъти седмично. Даже подкупили телохранителя му Спас да не ги гони. Навярно той им е съобщил, че Стамболов носи бронирана жилетка, та се целили в главата.

Халю пръв стрелял, но наместо Стамболов ударил Никола в дясната ръка.  Стрелял и Никола и улучил Халю – и него в дясната ръка. Стамболов се хвърлил на земята, та решили, че е убит, а Белчев побягнал. Денчо го взел за Стамболов и го застрелял.

Пишман атентатори – и те – като брат ми…

Докато полицаите се натутат, Никола се изниза при брат си към Сърбия, а Халю и Ножаров – в Румъния. После русите си ги прибрали в Одеса. Хванаха само Денчо и то – на следния ден, понеже на револверите били инициалите на брат му…

Още същата нощ арестуваха и други. Имаше сред тях не само македонски харамии, но също така – революционери – даже един от Хвърковатата чета на Бенковски. Прибраха и Каравелов, и Китанчев[71], и д-р Моллов[72] – все видни хора. Набедиха негово светейшество Климент и го пратиха в Гложене.

А Стамболов – тоя груб циник – запитал княза:

• Кой ли сега ще има таз хубавата му жена на Белчев[73]?

Понеже се знаеше, че князът си харесал госпожата, даже бил поръчал отливка на ръката й, поставил я на нощното си шкафче и час по час целувал гипса.

В това време Денчо го пребиха до смърт, но не се призна виновен и не издаде брата си. Биячът беше син на Филип Тотю – Тодор Тотев. Боят му идеше отръки… Помина се Денчо в болницата през септември.

Вече бяха ме избрали председател на Софийския апелативен съд, затова можех изтънко да следя делото. Бързо научих всичко, освен едно – че и срещу брат ми се водело следствие.

Не се и досетих, че Светослав ще е чудесна изкупителна жертва: политически фанатизиран, нестабилен до лудост, беден, подозиран като руски (че и турски) агент.

Разпитали хазайката му и слугинята, ама те казали само, че вика на сън, а – като приказва – размахва ръце. Имал чести припадъци. Бил „страшен, но не зъл“.

Нищо не намерили срещу него.

И тогава на бял свят излязъл дневникът.

Полуумният ми брат подробно описал как ще поведе чета да направи бунт, как отива да убие Фердинанд и още такива врели-некипели. Стигнал му все пак умът да не носи тетрадката в България. Оставил я в Букурещ – на другаря си по чашка Величко Хаджипенчович – синът на турския съдия хаджи Иванчо. Да я пази като очите си. Пък той я продал на Стамболов за 4 хиляди лева.

Арестуваха го през юни.

Изправиха ги пред военно-полеви съд. Защо – като нямаше офицери измежду тях – се чудехме всички. Съдията – подполковник.

Влачиха делото цяла година. Събраха 40 свидетели. „Като 40-те мъченици“ – викаха някои. Мене ми наумяваха повече на 40-те разбойници, че мъчениците бяха на подсъдимата скамейка. Обвиниха ги за „покушение и други престъпления“. Какви са тия „други престъпления“, не посочиха.

Целта на убийците била „да убият г. Стамболова и чрез това да се постигне отдавна замишляваното от тях и техните съмишленици променение на настоящий държавен режим“.

Брат ми се беше силно объркал. Не се и сети да каже, че в дневника му не пише за убиването на Стамболов, а само на Фердинанд. И повтаряше, че всичко щяло да се изясни, ако нарочно не били откъснали няколко листове. Даже рече, че тогава, на гарата в Пловдив съм бил и аз. Адвокатът му Помянов доказа, че не съм и стъпвал там и така се размина. Не разбрах защо излъга това. Навярно е мислел, че – като важен съдия – ще сполуча да го отърва…

Вярно, бях човек с репутация, благонадежден и умерен, но как да го отърва? Не одобрявах политическите му авантюри, призляваше ми от вечните му разправии, много се вардех  да се обвържа с тая проклета политика – най-голямата му страст.

Знаех, че е невинен, ама какво да направя, като сам се закопаваше. По някое време се призна, че нарочно гръмнал в нужника, та да го арестуват и така да се провали убиването на княза.

Да се смееш ли, да плачеш ли…

Това каза адвокатът – г-н д-р Помянов. Не вярваше във вината му. То никой не вярваше. Може и съдията (подполковникът) да не е вярвал, ама нарече актовете на Светослав „важно злодейство“. Кои актове – приготвянето да се убие Фердинанд, стрелянето в нужника  или убиването на Белчев – пак не посочи.

Помянов държа чудесна реч:

• Той е патриот, идеалист, фантазьор. Българската публика е убедена, че тоя човек не е разбойник, не е престъпник!

Публиката – убедена, ама Стамболов не е…

Застъпи се даже Димитър Петков. Присети се най-после, че са живели в една стая и Светослав го е учил по френски. Много му се надявахме – като на пръв другар на Стамболов.

Забравихме, че и Олимпий Панов му беше другар…

Нищо не можа да помогне Петков. Стамболов беше се решил да стигне до края – до бесилото.

Опитахме и друго. Помянов се примоли на един руски дипломатически агент за застъпничество, но и там нищо не излезе. Или тоя агент е бил някоя съвсем дребна риба, или Русия не искаше да се ангажира със Светослав. По-вероятно ми се виждаше второто. Русия се боеше от политически скандал. Не искаше да я помислят за поръчител на бунтове и убийства. Искаше да се покаже благородна и цивилизована пред Европа.

• Г-н Миларов – казал оня агент на Помянов – е човек, способен с характерната си бъбривост да ни компрометира.

И обещал след изпълнението на присъдата да разправи на целия свят за българското страдание.

Признаха го за виновен, че „влизал в споразумения и сплетни с неприятелски настроеното към България руско правителство и извършил приготовителни действия с цел лишаване от живота Негово Царско Височество Господаря“.

Нито дума за „приготовителни действия“ с цел убиването на Стамболов или за „лишаване от живота“ на министъра Белчев. Забравиха всички, че делото е за съвсем друго нещо…

„Да се накаже на смърт чрез обесване!“

Съдът постанови това на 11 юли. Князът беше на бани и прати телеграма на Стамболов той да подпише присъдите.

Много бързаше Стамболов…

Сложи подписа си на 14 юли, а на другия ден – в 5 часа сутринта – ги обесиха в двора на Черната джамия.[74]

Помня как циганинът Алия бавно търкаляше бурето, като се прозяваше и си търкаше очите. Не от жалост, а от махмурлук. Даже го домързя да насапуниса въжето. После разправяше, че Светослав му завещал шапката си…

***

            Всички знаеха, че е обесен невинен.

            „Клетият този Миларов – оплака го Вазов – клетият идеалист, вечно безкористен, вечно страдащ, клетият български поет и песнопоец!“

            Същите думи – на Светослав, когато е оплакал убития Белчев…

Най-много и най-похвално писа в „Мисъл“ доктор Кръстев. Изкара го мъченик, „който вдъхва дълбока симпатия“ със своя „лик тъй пленителен“.

“Не е далеч времето – написа още – когато славното име Светослав Миларов ще стои редом с безсмъртното име Христо Ботев, въпреки онова дълбоко различие, което съществува между тия две светли и велики души. Христо Ботев и Светослав Миларов са двата крайни полюса в досегашното развитие на българския дух. Единият – мъжествена, почти сурова натура, крайно импулсивна и във висша степен деятелна; другият – женствена, нежна до болезненост натура, всичкото величие на която лежи в глъбината и силата на чувствата.“

Чудни думи!

Не застана Светослав редом с Ботев. Остана си мъченик, „нежна до болезненост натура“…

По-би подхождало Вазов да нареди до Ботев, ама те с Доктора и с Пенчо[75] никак не се имаха…

Пък и нали Вазов си беше жив и здрав…

По същото време и аз приех името Миларов. Не отиваше на високия ми пост това име Сапунов, колкото и да почитах баща си като герой. Приех го и от жалост към брата ми – когато Стамболов вече падна…

Даже ония, които приживе мразеха Светослав или му се подиграваха, почнаха и те да жалят за него, а злобата към Стамболов растеше катадневно. Из кьошетата и даже по булевардите, от къща в къща тая злоба се разнасяше, пъплеше като зараза, като чума и тровеше душите.

Русия постави на княза условие – ако иска признаване – да уволни Стамболов. Първоначално Фердинанд се боеше, че няма да се оправи без него, пък и нали досега беше одобрявал всичките му актове, та не намираше повод за уволняване. Нарочно се бавеше във Виена – уж да се съветва с императора. А най-много – понеже не знаеше какво решение да вземе.

И тогава – дар от Бога – се яви Смарайда, жената на министъра Савов[76]. След побой от мъжа си (такива бяха приказките), Смарайда се признала любовница на Стамболов. Даже подписала протокол за тая изневяра. (Повечето мислехме, че цялата работа е нагласена от Фердинанд и от Савов.) Стамболов изпрати секунданти на министъра, но той отказа да се бие – нищо, че имаше име на герой от войната и орден. Тогава Стамболов прати оставката си на княза във Виена, обаче той – като се върна – уволни наместо него Савов и го изпрати в странство с жена му на втори меден месец. Разправяха, че си гукали там като два гълъба…

Обаче опозицията, като й дойде кураж от разправията за Смарайда, взе да митингува открито. В Шумен се вдигнал целият град. Стамболов заповядал на окръжния управител да ги разпръсне, но онзи поискал военна подкрепа. Наложило се да пише на Рачо Петров[77], колкото и да презираше тоя простак и блюдолизец. Министърът отговорил, че армията не е полиция и не й прилича да се бърка в партизанлъци. Още тогава се разбра накъде отиват работите. Тоя път князът прие оставката на Стамболов и така се свърши с властта на тиранина.

(След време се усетихме, че от тая тирания е имало и полза. Видяхме и други тирани, видяхме и учтиви министри, ама никой не можа да свърши толкоз работа като проклетия Стамболов.)

У нас е така: падне ли някой, почват да го ритат и да го замерят с камъни. Най-много ритат тия, дето преди най-много са се плашили от него. Така и Стамболов – пред вратата му се събрали, мятат камъни и викат „Долу!“. Отсреща пък други викат „Да живей!“.

Български работи.

Рачо Петров, дето замести уволнения Савов – си остана министър и при Стоилов. Стамболов не го искаше в кабинета – князът го сложи. То жена му го сложи, като височайша любовница… Та, значи, Рачо, който имаше зъб на Стамболов, намислил да го арестува – да го обвини, че не друг, а той лично бил поръчал убиването на Белчев, понеже се надявал да обсеби хубавата вдовичка. Свидетели, разбира се, не се намериха и Рачо пак се изложи. Ама си стоя още много време министър… А вдовичката накрай май обсеби князът…

Като не се изпълниха бълнуванията на Рачо да обвини Стамболов в още прелюбодеяния, почнаха да му търсят другите прегрешения (не, че нямаше!), ама не намериха – да се чудиш! Понеже най-важната им работа беше да се придобрят с Русия, та да се признае най-сетне Фердинанд от Великите сили, се досетиха да му припишат заговор. Уж планувал атентат срещу царя-император, уж искал пак да върне България на султана – само такива дивотии. Ама и глупави хора! Един заговор не можаха да съчинят!

И тогава пак се яви оня Халю, дето не можа да го застреля през 1891 година. Пак изпратен от Тюфекчиев и пак да отмъщава за Паница. Знаели ли са князът и Стоилов за намеренията му, те ли са го повикали, не се разбра. Беше точно два дена преди императорът да приеме в Петербург делегацията за помирението, с която отиде и Вазов като голям поет и приятел на Русия.

Да беше жив брат ми, можеха него да пратят – казах си. Ама сам не си повярвах…

Тоя път Халю успя. Водел още неколцина от харамиите, жадни за кръв и за мъст. Посекли го на улицата пред „Юнион клуб“ като в някоя касапница. Имал 17 рани в главата. И двете му ръце – отсечени.

Същинско клане…

Издъхна след три дена – точно, когато царят прие делегацията и помирението се започна.

Князът, обзет от надеждата за признаване, заповяда:

„Никой офицер, никое официално лице да не присъства на погребението на Стамболова.“

Въпреки страха, мнозина се подредиха на шествието: другари, партийци, задоволни просители, всякакви. Дойдоха и от чуждестранните дипломати. Отидох и аз. Не знам защо. Навярно – да се уверя, че най-после ще го заровят.

И други искаха да се уверят в същото. Нахвърлиха се върху ковчега, блъснаха го на земята, пробваха да го отворят – да видят вярно ли тиранинът е вътре, та да го заплюят за последно. Други мятаха камъни, кал, парчета дърво. Искаха да го хвърлят в реката. Викове „Долу!“ – за убития – и „Юнаци!“ – за убийците. (Те – убийците – се отърваха с нищожни присъди, но ни един не доживя старини…)

Полицията – нищо.

Руският дипломатически агент описа погребението като „преминало при значителни смущения“. Част от присъстващите проявили „непристойно поведение“ и нарушили „реда на процесията“.

Толкоз.

Пострадах и аз. Нали князът забрани да присъстват на погребението официални лица, още на следния ден ме уволниха като съдия. Ако да бях блъскал и плюл по ковчега, навярно щях да си запазя службата…

Хванах се адвокат. И по-добре – че печелех повече.

Чудеха се всички как така съм отишъл, пък не съм плюл и блъскал. Нали Стамболов  уби брата ми? Други викаха, че е Светослав най-сетне отмъстен. Тия – последните – бяха малцина…

Тъкмо да дам записките на майка и тя се помина, Бог да я прости. Не можа да прежали най-обичния син, първородния си…

Дали да ги отпечатам?

Съмнявам се да ги вземат. Скоро няма и да помнят, че някой си Миларов отишъл мърцина – ей така – за нищо. За глупостта си…

Да ги дам в Загреб? Нали и цариградските спомени се отпечатиха първо там? В Загреб може още да го помнят – другарят му Йован  или оная Луиза – неговият блян.

Да взема и аз да ида в Загреб? Нагледах се вече на България…

 

[1] Илия Миларов (1859-1948) – съдия, адвокат. Директор на Народната библиотека и на Народния театър (1904-1907), театрален критик. Съредактор на в. „Свобода“ и на в. „Нов век“. Сътрудник на сп. „Мисъл“,  „Периодично списание“, в. „Век“ и др. Автор на пиеси, както и на академични трудове. Брат на Светослав Миларов. (Бел. моя – Е. И. Всички бележки нататък в текста са мои.)

[2] Въстанието на Капитан Дядо Никола (Никола Филиповски) избухва в Търновско през 1856 г. по време на Кримската война. Въстаниците имали намерение да превземат Конака, но не успели, а Дядо Никола бил убит.

[3] Става дума за черквата „Свети Стефан“, наричана отначало „Дървената“, а после – „Желязната“.

[4] Получих ръкописа на записките не от наследниците на Илия Миларов, който завършил живота си в Загреб, а от наследниците на най-малкия им брат Евтим, който – единствен – не се срамувал да остане с бащиното си име Сапунов. Не зная защо Илия не ги е публикувал в Загреб, каквито били първоначалните му намерения. Може би не са предизвикали интерес?

[5] Става дума за Великден 1860 г., когато Иларион Макариополски за първи път пропуска в богослужението името на Цариградския патриярх.

[6] Бебек – квартал на Истанбул.

[7] Бекярин (тур.)  – ерген.

[8] Епископ Йосип Щросмайер (1815-1905) – хърватски духовник, борец за самостоятелност на Хърватия в рамките на Хабсбургската монархия, основател на Хърватската академия на науките и изкуствата и на Хърватския университет. Щедър благотворител – включително и на български ученици и студенти. Радетел за сближаване на католическата и православната църкви и на униатското движение.

[9] Зворник – град в Осмвнската империя, сега – в република Сръбска, Босна и Херцеговина.

[10] Славейков.

[11] Константин Помянов (1850-1913) – юрист, политик и дипломат. Няколко пъти – депутат и министър на правосъдието. Защитава Миларов на процеса.

[12] Харач (тур.) – данък, плащан само от немюсюлманите, премахнат с Хатихумаюна от 1856 г.

[13] Паша Лиман – район в Албания, близо до Вльора, където се е произвеждало прочуто вино.

[14] Иван Найденов – журналист, издател на вестниците „Право“ и „Напредък“.

[15] Бюлбюл (тур.) – славей.

[16] Атанас Узунов (1857-1887) – революционер, определен за заместник на Левски. През май 1873 г. се опитва да убие хасковския първенец Хаджи Ставри по подозрение, че ще издаде Революционния комитет. Опитът е известен като „Хасковското приключение“. Затварят го, но успява да избяга в Русия, участва в руско-турската и в сръбско-българската войни, а през 1887 г. – в опита за преврат, за което е осъден на смърт.

[17] Димитър Агура (1849-1911) – историк, един от първите преподаватели в Софийския университет и негов ректор.

[18] Трущоба (рус.) – непроходимо място, затънтен край. В преносен смисъл се употребява и като долна кръчма.

[19] „Павел и Виргиния“ – сантиментална история от Бернарден дьо сен Пиер, публикувана в края на 18. век, изключително популярна и в 19-ти. Разказ за една невъзможна любов между дъщеря от знатно семейство и момче с прост произход. Двамата умират трагично един след друг – като нови Ромео и Жулиета. В този случай пречката пред любовта им не е родовата вражда, а социалното положение.

[20] Д-р Ватрослав Ягич (1838-1923) – най-видният хърватски славист от втората половина на 19.век.

[21] Д-р Франьо Рачки (1828-1894)  е смятан за „баща на хърватската модерна критическа историография“.

[22] Август Шеноа (1838-1881) – често наричан „баща на хърватския роман“.

[23] Спас Вацов (1856-1928) – физик, началник на първата метеорологична станция в София.

[24] Иван Драсов (1848-1901) – революционен деец, съратник на Левски и Ботев.

[25] Тодор Пеев (1842-1904) – революционен деец, съратник на Левски и Ботев.

[26] Генерал Скобелев.

[27] Хайван пазар (тур.) – пазар за добитък.

[28] Бейоглу в Галата – луксозен квартал в Истанбул, построен по европейската мода.

[29] Михаил Сарафов (1854-1924) – участник в революционното движение, политик от Либералната партия, дипломат. Няколко пъти – министър в различни правителства.

[30] Петко Каравелов (1843-1903) – политик, председател на Либералната партия и на Демократическата партия, депутат, министър-председател на няколко правителства. Брат на Любен Каравелов.

[31] Димитър Петков (1858-1907) – участник в Руско-турската война, в която губи ръката си и получава лично от императора Александър ІІ Георгиевски кръст. Член и лидер на Народнолибералната партия, кмет на София, председател на Народното събрание, министър и министър-председател.

[32] Член – от фр. article – статия.

[33] Всъщност вестникът е спрян заради отвореното писмо на Драган Цанков против княза и тогавашния руски дипломатически агент в София Михаил Хитрово, който подкрепял преврата. Очевидно, страстният русофил Миларов спестява руската намеса в този случай и заедно с това изтъква собствените си заслуги. По-нататък ще се види, че – като агент вече в Букурещ – Хитрово финансира вестника „Деветий август“, който Миларов издава в Румъния.

[34] Константин Стоилов (1853-1901) – политик, министър и министър председател. Член на Консервативната партия. Основател и лидер на Народната партия.

[35] Марко Балабанов (1837-1921) – участник в църковните борби, няколко пъти външен министър и дипломат. Виден деец на Консервативната партия, в последствие – на Прогресивнолибералната партия на Драган Цанков.

[36] Григор Начович (1845-1920) – политик, няколко пъти министър и дипломат. Член на ръководството на Консервативната партия, но и назначаван на високи постове в някои либерялни управления.

[37] Echo des Balkans (фр.) – Ехо от Балканите.

[38] Постоянният комитет е правителството на Източна Румелия, подчинено на генерал-губернатора (назначен от Османската империя), съставено от местни дейци. Най-голямо влияние в него има Иван Евст. Гешов (1849-1924) – един от водачите на Народната партия, многократно избиран за депутат, назначаван за министър и министър-председател. В Постоянния комитет членуват също така Константин Величков и Иван Вазов, както и много други видни фигури с русофилски позиции.

[39] „Съветник“  – най-крайният русофилски вестник в Източна Румелия. Става център на кампанията против Съединението, за детронирането на княза и за връщането на руското влияние.

[40] Превратът от 09.08.1886 г., извършен от русофилски настроени офицери под въздействието на руския военен аташе, с който се детронира княз Батенберг.

[41] Майор Петър Груев (1855-1942) – български майор и руски генерал-лейтенант. Оглавява русофилския преврат. След преврата емигрира и отива на руска служба, където достига до чин генерал-лейтенант.

[42] Капитан Атанас Бендерев (1859-1946) – български капитан и руски генерал-лейтенант. Оглавява заедно с Груев русофилския преврат. След преврата емигрира и отива на руска служба, където достига до чин генерал-лейтенант.

 

[43] Капитан Радко Димитриев (1859-1918) – един от организаторите на русофилския преврат, след който емигрира в Русия и участва в руската армия като подполковник. За разлика от Груев и Бендерев, той се връща в България след амнистията от 1898 г. и постъпва на българска служба, където става първият български генерал-лейтенант. При избухването на Първата световна война се опитва да убеди българското правителство да се присъедини към нея на страната на Русия. Когато това не се случва, се връща отново на руска служба.

[44] Капитан Георги Вазов (1860-1934) – български офицер. Един от организаторите на  русофилския преврат. След преврата емигрира и отива на руска служба. През 1998 г. се връща в България и достига до чин генерал-майор. През 1913 за кратко е военен министър в правителствата на Стоян Данев и Васил Радославов, но бързо напуска поради несъгласие с политиката им. Брат на Иван Вазов.

[45] Митрополит Климент Търновски – Васил Друмев.

[46] Васил Радославов (1854-1929) – министър-председател след абдикацията на Батенберг – до 28 юни 1887 г. Лидер на Либералната партия (радослависти), след разцеплението през 1887г.

 

[47] Тук Миларов отново спестява истината. Както ще се види по-нататък, „сношенията“ му с Русия са многостранни, най-вече – финансови.

[48] Хитрово.

[49] Николай Хенрихович Хартвиг (1857-1914) – руски дипломат от немски произход. По времето, за което става дума, е натоварен от Азиатския департамент със задачата да разпределя парите за българската емиграция.

[50] Александър Александрович Кривцов – славянофил, председател на Одеското славянско благотворително общество.

[51] „Жил Блаз от Сантиляна“ – прочут многотомен  роман от Ален Льосаж, излизал между 1715 и 1735 година. Главният герой е с беден произход, издигнал се в обществото и изживял множество възходи и падения.

[52] Sérieux (фр.) – сериозен.

[53] Обыденный (рус.) – обикновен, всекидневен.

[54] Става дума за граф Игнатиев.

[55] Sans consequence (фр.) – незаслужаващ внимание.

 

[56] Константин Попов – съзаклятник в заговора за убийството на Фердинанд, осъден заедно с Миларов по процеса за убийството на Христо Белчев и обесен.

[57] Убогий (рус.) – сакат, недъгав, немощен. Прен. – много беден, оскъден, мизерен.

[58] Димитър Петков.

[59] Димитър Ризов (1862-1918) – революционер, политик, публицист, дипломат. Един от организаторите на атентата срещу Стамболов, когато е убит министър Христо Белчев. Сестра му Катина е омъжена за Димитър Петков.

[60] Оливър Голдсмит – английски писател от 18. в., известен преди всичко  с книгата си „Викарият от Уейкфийрд“ (1764 г.).

[61] 1991 г.

[62] Константинов – в „Бай Ганю“.

[63] Diner (фр.) – вечеря.

[64] Іn vino veritas (лат.) – във виното е истината.

[65] Константин Величков, министър на народната просвета във временното правителство на митрополит Климент.

[66] Олимпий Панов (1852-1887) – революционер, опълченец, офицер от българската армия след Освобождението. Дори военен министър за кратко след преврата от 9 август 1886. Подготвя бунта от 19 февруари 1887 и заради това е разстрелян.

 

[67] Майор Коста Паница (1857-1890) – революционер, опълченец, поборник, офицер, участвал в руско-турската и сръбско-българската войни. Активен деец на македонското движение. Заради заговора за убийството на Фердинанд и Стамболов е осъден на смърт и разстрелян.

[68] Наум Тюфекчиев (1864-1916) – виден деец на Върховния македоно-одрински революционен комитет, собственик на оръжейна фабрика, терорист, един от организаторите на атентата срещу Стамболов, когато е убит Христо Белчев. На следващата година Тюфекчиев организира убийството на дипломатическия агент в Истанбул Георги Вълкович, а през 1895 г. най-сетне успява да осъществи атентата срещу Стамболов.

[69] Михаил Ставрев – Халю (ок. 1862- ок. 1910) – деец на Върховния македоно-одрински революционен комитет, участник в атентата от 1891 г. и фактическият убиец на Стамболов през 1895 г.

[70] Кръстю Ножаров – четвъртият участник в атентата.

[71] Трайко Китанчев (1858-1895) – депутат, публицист, общественик. Първоначално близък със Стамболов, от когото в последствие се разочарова. По делото от 1891 г. е осъден на три години затвор.

[72] Д-р Димитър Моллов (1846-1914) – лекар хирург, депутат, министър, кмет на София. По делото от 1891 г. е осъден на интерниране.

[73] Поетесата Мара Белчева.

[74] Сега – черквата „Свети седмочисленици“.

[75] Пенчо Славейков. Известна е твърде голямата неприязън, която той и Вазов са изпитвали един към друг.

[76] Генерал Михаил Савов (1857-1928) – офицер, помощник главнокомандващ през Балканските войни, два пъти военен министър, включително в кабинета на Стамболов по времето, за което става дума.

[77] Генерал Рачо Петров (1861-1942) – офицер, министър и два пъти министър-председател. По времето, за което става дума, е военен министър.