Три разказа от писателя Атанас Стойчев

Атанас Стойчев е писател от висок порядък – той не е само сладкодумен майстор на прозаичния сказ, но и умен, много наблюдателен и прозорлив събеседник. Стилът му на писане е забележителен – знае как да поддържа и да засилва сюжетното напрежение, подборът на думите му е напълно хармонизиран с поведението и манталитета на образите, всяко изречение е изпипано до блясък. Да не говорим за психологическия рисунък на героите му – той е убедителен до зараза, жив и живовъзникващ, вълнуващ и понякога вледеняващ…
През 1988 г. Стойчев дебютира със сборник с разкази “Нон стоп”, последваха книгите му “Пясък от дъното” (Факел, 1993), “Не ми вярвай, скъпа” (Факел, 1995) и “Слаби ангели” (Факел, 1999).
 Последваха два ключови за писателя текста – това са “Тъмната страна на жената” (Славена, 2003) и “Тъмната страна на мъжа” (Славена, 2008).
За „Тъмната страна на жената” Стойчев бе наречен българския Хенри Милър. Героинята му е необичайна същество, опърничаво, с амазонското начало, примесено с крехкост, чувственост и огромни дози „наркотична” независимост. За мнозина подобен тип жени са си чиста проба вамп, разпасани кучки, ловци на мъжки скалпове, ярки прелъстителки, които за всеки мъж е добре да ги срещне в началото на живота си, защото на по-късни години може да му го съсипят окончателно.
След удивителната проза в „Тъмната страна на жената”, писателят отново драсна с елегантен жест своята поредна кибритена клечка и отново ни поведе със сигурна стъпка из лабиринтите на сенчестата страна на мъжа. Бог му е дал поглед да види, че в черното винаги има и капка бяло. И тази невидима за другите точица отличава документалната мъжествена достоверност от полегналата на една страна разсъблечена фантазия, приела формата на привлекателно женско тяло, с килната на север гръд…
Макар и с чисто класически средства, Стойчев постига новата си четивност и завършеност на текста. Той експериментира в полза на читателите – предлага им непредполагаеми житейски пространства, недокосвани и неразработвани до днес…
През 2002 г. негови разкази бяха публикувани в две престижните антологии – “Българска маринистика” и издадената в САЩ “Гласове от линията на разлома. Балканска антология”. През 2005 г. за разказа си “Един мъртвец за изхвърляне” получава втора награда в The Dream Quest One Poetry & Writing Contest в Чикаго. Член е на Съюза на българските писатели от 1995 г.
ЗМИЙСКА ЗАКУСКА
Змия в къщата си? Че кой мъж ще припари там, като узнае това? Да слуша врявата до бога, докато влечугото поглъща жаби – любимото си лакомство. Макар че има жени, към които тръгваш, без да му мислиш – трудно ще се намери животно, което да те спре.
Винаги съм си представял змиеподобните жени като слаби повратливи твари с тънки устни и отровен блясък в очите. Нищо подобно. Ели идваше от Елисавета, което според мен повече й подхождаше. Защото бе снажна мадама. С вечен плажен тен и гладка кожа, която нямаше нищо общо със змийската.
Сбърках. Пак влязох, без да почукам. Да започнем отначало. Забравих заръката на покойния Е.М. да тръгвам винаги от особените белези. Много по-лесно ще запомниш човек с едно око, куц или сакат, отколкото друг, на когото всичко му е наред. Ако няма особен белег, ще го измислиш.
Няма нужда, дами и господа. Само се чудя как да го кажа деликатно. Сещам се за онзи дипломат, който на въпроса, ще се ожени ли за еди-коя си, отговорил: “Не бих казал “не”. Та, не бих казал, че задникът на Ели не беше голям. Колко дълго го наблюдавах отстрани, докато му закача точен епитет. Защото “голям” не беше най-характерното за него. Елегантен! Няма да се задълбочавам повече, ще спомена само природата, за която шедьовърът е поредната небрежна игра. Мисля, че самата Ели също го оценяваше високо. Вечерта, когато го опознах отблизо, още веднъж се уверих, че имаше право. Но и тя, като всички истински ценители, се дразнеше от дилетанти и маниаци, които си падаха по съвършените пропорции на момичетата от луксозните списания. Точно за такива ни взе, когато двамата с Весо завряхме очи там, където не им бе работа да се завират. Веднага бяхме заловени на местопрестъплението и разбрахме, че сме съгрешили непоправимо, щом срещнахме строгия поглед на Ели. В следващия момент пламъците в очите й позагаснаха, усетихме, че по-скоро ни гледа като деца, които са започнали непозволена игра. Успокои се, едва след като се увери, че сме склонни да се заиграем с нещо по-прилично.
Например да се вторачим в лицето й. А то, няма какво да се лъжем, беше надарено с меки и изящни линии. В никакъв случай не предполагаше онова, което следваше надолу. Струва ми се, че Ели държеше да покаже лицето си със същото упорство, с което някои нейни посестрими държат да покажат краката си. Беше открито докрай, заедно с ушите и източената шия. Косите й бяха опънати и вързани отзад. Бях сигурен, че дори съвсем да ги махне, лицето й пак ще грее като луна. След като го видиш, за момент забравяш останалото.
Беше в онова мрачно време, когато дори Весо оставаше на сухо. Вече няколко години се щурахме на разни кораби и океанът яко ни бе заклещил. На два-три месеца отпускаше по няколко дни, но кое по-напред.
Розалин ни беше поканила на рождения си ден. Мене и Весо, Ели, която вече се постарах да опиша, и Мира, която не заслужава да бъде описвана. Нямаше особени белези.
Три плюс двама не беше най-срещаната комбинация при тези прелестни вечеринки. Но Розалин винаги ги забъркваше такива. Никога не се грижеше за онова, което се случва около нея. Харесваше й, когато нещото оцелява без нейна помощ. Обичаше да го хвърля на кучетата, за да види дали ще им избяга или ще им се озъби, та кучетата да побягнат от него. Да мре, казваше, щом не може да се оправи само. На подобен произвол беше оставена и нашата едва напъпила връзка.
В злощастния ден, когато се запознахме, тя оприличи огромната ми къдрава коса на кошница. Ама какво си мисли тя? Понеже предполагах, че на рождения й ден ще бъдат поканени журналисти, художници, фотографи и разни други влечуги от нейните гнили среди, явих се остриган нула номер. Нека видят с какъв грозник излиза. Малко бях разочарован от малобройната група, но го преглътнах. От време на време Розалин ме галеше по острата четина, за да се разбере, че това нещастно момче е тук заради нея.
Двете й приятелки явно познаваха странностите й и не се учудиха на комбинацията три плюс двама. При това Розалин скоро ми показа, че съм ничий. При един блус се опитах да я притисна по-плътно и тя отказа да танцува повече с мене. Не й пукаше, че пет мееца не бях докосвал жена, изобщо не й минаваше през ум колко съм крехък след рейс. Малко да ме чукнеш и ще се строша на хиляди парченца. Върви ги събирай после.
Онова, което ме стягаше и не ми даваше да се разпадна, бе погледът на Ели. Изучаващ, внимателен поглед, в който нямаше ни най-малък намек, ще бъда погълнат. Не, не, нищо не ме навеждаше на мисълта, че мъжете са й любимото лакомство. Колкото и да се натрапваше връзката между змията и жабите от една страна, Ели и мъжете – от друга. Дори и така да е, би трябвало да има някаква разлика. Изтънченото й лице, постоянно припламващите огньове в очите й показваха, че тя е способна да се влюби истински в жертвата си. Но веднага ми дойде наум, че и змията е влюбена в своите жертви. И пак е различно. Хрумна ми, че ако аз например се забъркам в подобна история, никога няма да приема ролята на жертва. Сутринта винаги ще съумея да се измъкна, за разлика от нещастната жаба. При това далеч няма да приличам на човек, преспал в утробата на змия.
Пленен от тези прекрасни мисли, обръщах все по-малко внимание на Розалин и особено на желанието й да обясни на другите, че всичко е в божиите ръце. Писано му било на онова нещо между нас отново да се завърти след петмесечния ми рейс, все още било живо. Което не значело, че ще живее. Още утре, още тази нощ можело да предаде богу дух. Съмненията, че и тази нощ няма да пуснат захарче в блудкавия ми корабен чай се настаниха удобно в мен, кръстосаха крака, запалиха по една цигара и зачакаха подходящ момент да се нахвърлят върху мене и да ме разкъсат. Започнах да вдигам по-често чашата си, докато дойде мигът, в който някой упорито се опитваше да разцепи главата ми, но все не улучваше средата.
Дали не бях жертва на заговор? Може би Розалин наистина искаше да ме хвърли на кучетата, в случая на Ели? Или на Мира. Не й пукаше. И на мене! Цял рейс си мислиш как това опърничаво момиче ще те посрещне на кея, как ще го грабнеш още от вратата, как няма да успеете дори да се разсъблечете, а тя ще ти шепне през цялото време – не бързай, не бързай… цяла нощ ще бъда при тебе, всичките нощи, докато си тук… и докато те няма, също… Не! Ние си говорим как змията поглъща жаби… Как кучетата…
– Хакам й го! – чух се да виквам.
Макар че не се разбра коя от трите присъстващи дами имам намерение да ощастливя, Розалин имаше пълното право да си мисли, че се отнася до нея и ме перна през устата. Ели запуши ушите си, без да сваля поглед от мен. Повдигна бавно ръце, плъзна ги по изящното си лице, стигна до ушите и притисна длани към тях. Човек веднага си представяше какво друго би извършила с тези нежни гладки ръце. Как би подхванала цвете например, как внимателно би свалила целофана, как би се надвесила над него, за да го помирише, как би се изправило цветето, докато е в божествените й ръце и как би клюмнало, след като бъде положено във вазата и изоставено.
Толкова бях увлечен от ритуала, че не разбрах как изпуснах думите, с които за втори път оскверних светата обител на Розалин.
– Искам да присъствам на една закуска… змийска…
Ето кое накара Розалин съвсем да побеснее.
– Наистина ли? – престори се на изненадана Ели.
Сякаш не знаеше, че изобщо не ми е до змията.
Меко казано, Розалин ни изгони. Спря музиката и припряно започна да прибира чашите. В суматохата дори не бях забелязал, че Весо и Мира бяха изчезнали.
– Изглежда ще ни се наложи да си допием на друго място – предложи Ели.
– Както искате – отряза я хладно Розалин.
– А ще му позволиш ли да ме изпрати?
Розалин вдигна безучастно рамене.
С други думи, натири ни в нощта и тръшна вратата след нас. Явно отново нямаше да бъда с жената, с която си бях намислил да бъда.
По пътя се сетих какво беше казал Чехов за драмата. Има ли пушка в началото, до края трябва да гръмне. Нещо такова. Казах го на глас.
– А ако в началото има змия? – задълбочи се Ели.
– Не знам… Сигурно до края трябва да клъвне някого.
Погледнах крадешком към вече описания задник. Щеше ли да участва и той? И каква ще бъде връзката между едното и другото?
– Може би трябва да се върнеш при Розалин? – каза Ели, преди да отключи.
– Мислиш ли?
Видът й на победителка не ми хареса, но си затраях.
– Ще съжаляваш… Предупреждавам те, че ще съжаляваш.
Тя ще ми каже. Стига да не ме изпъди, както направи Розалин.
– Какво предпочиташ? Горещо или студено.
– Горещо.
– Кафе или чай?
– Оргазъм.
Що да не оскверня и тази обител. Една кокетна гарсониера, чийто причудлив интериор много пасваше на притежателката си. В хола нямаше къде да се седне, но подът бе покрит с дебел мек мокет. Аквариумът със змията, ниското легло в единия ъгъл, малката библиотека и музикалната уредба правеха хола по-просторен, отколкото се полагаше на скромните му размери.
– Ще се наложи да си го приготвиш сам… питието – поднови разговора Ели.
– Няма ли да го забъркаме заедно?
– Не!
Нормално. Вече нищо не можеше да ме учуди. Поне бях свикнал да си го приготвям сам през този петмесечен рейс. Между другото Ели вече бе успяла да навлече шалвари от гладка мека материя и седеше на мокета, кръстосала босите си крака. Никак не приличаше на жена, която си приготвя горепосоченото питие сама.
Как ли го правят сами?… Според мен Ели беше заела много подходяща поза. Оставаше само да протегне ръка и да я сложи между разтворените си крака, където сигурно вече бе открехнато, готово и тръпнещо в очакване на събитието. Представих си как пръстите й трескаво се движат и мекият ефирен плат се впива в нея. Виждах широко отворените й очи, втренчени в мене – не ръката й, срамът, че го прави пред мен я кара толкова бързо да свърши и да рухне на мокета.
Я стига с тия корабни видения. Все пак дано Ели не забележи надигащата се вълна в мене.
– Не ме ли искаш? – попитах, за да се разсея.
– Как да ти кажа, искам те… Но мисля, че не ставаш.
– Не ставам? За какво?
– По-добре да не знаеш…
– Не, не! Искам да знам! Готов съм на всичко…
Ели се замисли.
– Няма да го направиш… Излишно е да настояваш.
– Ще изпълня всяко твое желание.
– Не вярвам.
– Опитай.
Какво ще бъде това нещо, по дяволите, което не мога да направя! Надявам се, че няма да ми пусне змията в панталона.
– Отровна ли е? – попитах за всеки случай.
– Не – отвърна веднага Ели.
Замълчахме.
– Защо ме е срам? Защо винаги ме е срам?…
Реших да я утеша, доколкото мога.
– На мен всичко можеш да кажеш.
Ели ме погледна подозрително. Не беше убедена. Тогава се сетих за касетата, която щях да подарявам на Розалин. Последния албум на “Пинк Флойд”. С Розалин много обичахме флойдовците. Едва когато зазвуча божествената им музика, Ели отново реши да отвори уста.
– Добре – каза, – но все пак мисля, че ще съжаляваш.
После чевръсто скочи и се приближи до библиотеката. Извади оттам черен продълговат калъф. След малко в ръката й се появи красива вещ – елегантна и дълга.
– Какво е това?
– Бич, не си ли виждал?
– Ще ме биеш ли?
Не че не бях удрян от жена, но все пак с бич – никога. Тревожеше ме и друго. Докато Ели ставаше, отново оцених висшата игра на природата, макар че с шалварите ефектът не беше същият, както със стегнатата пола преди това. Обаче на него сигурно му беше хубаво – свободен и същевременно прикрит зад леката, но плътна завеса. Появата му в този момент не бе случайна, според мене. Бичът окончателно обърка плановете ми. Не виждах как ще ги съчетая – задник, змия и бич. А това никой няма да ми го прости – нито Чехов, нито покойният Е. М.
Хрумна ми, че и трите обекта бяха елегантни. Но нищо повече. Може би Ели щеше да ми помогне.
– Няма да те бия – съобщи ми. – Ти ще ме набиеш.
– На голо ли? – започна да ми става весело. Макар да знам – стане ли ми много весело, не е на добро.
Ели присви очи и ми подаде бича. Поех го, без да се замислям. Тя не се шегуваше.
– Нека и ти да ме презреш – промълви.
И ти? Значи не бях първият.
С бързо и сръчно движение тя освободи шалварите си, прекрачи ги и застана пред мене. Отдолу нямаше нищо… Глупости говоря. Напротив! Имаше и още как. Кръвта започна да шуми в ушите ми и да замъглява погледа ми. Без да откъсва очи от мене, Ели бавно коленичи, както си беше с прибрани бедра. След това се изпъна по корем върху мокета.
Тогава го видях. Знаех си, че ще го видя. Още веднъж разбрах, че не му беше лесно. Защото, какво им струва на малките спретнати задничета да се извият към тесния кръст нагоре и да се слеят плавно с бедрата надолу. Задникът на Ели бе истинска провокация, съчетана с изящество и аристократичност. Не подозирах, че може да бъде толкова дързък. Двата заоблени хълма се извисяваха над мокета спокойни и невъзмутими, изпълнени със самочувствие и… очакване.
Не беше ли все пак някаква шега? Никога не бях удрял жена. Страхувах се, че нищо не може да ме накара – нито молби и увещания, нито заплахи, както и изобилието от плът пред очите ми.
Може би не предприемах нищо, защото звучеше любимото ми встъпление от една дълга композиция на флойдовците. И точно когато тази небесна музика ме накара да се зарея не знам къде, точно тогава Ели вдигна глава и го тръсна:
– Тия няма ли да запеят най-после?
Дълго мълчах, преди да дойда на себе си. Едва тогава огледах бездната, която се появи между мене и Ели. И все пак сигурно щях да се насиля да я прескоча, ако не беше звъннал телефонът. Ели бе принудена да стане и да вдигне слушалката.
– Няма го – съобщи, като ме погледна.
Само аз и мокетът не се сетихме кой може да ме търси.
– Откъде да зная? – продължаваше Ели. – Каза, че ще потърси по-уютно място… искал да се изтегне някъде с чаша в ръка… може направо върху мокета… да помълчи и да послуша музика… Не, Роз. Кой може да ти отнеме мъжа? Веднага ще ти кажа. Никой. Най-малко аз… Не си права. Твоите мъже винаги се връщат при тебе… Не знам как го правиш… Не, не мисля, че е готов с всяка… а ако е така, за какво ти е? Хвърли го на кучетата, както казваш. Впрягаш се, защото го изпусна… Веднъж и на теб да се случи… Чуваш ли ме?… Боже, тая глупачка затвори…
– Добре я клъвна – похвалих я.
– Хареса ли ти?
Как да й кажа, че делях хопата на две – такива, които слушат “Флойд” и други, които не ги слушат. При това Ели не подозираше какъв сексуален мазохист съм, независимо колко дълъг е бил последният ми рейс. Най-малкото не желаех да ме вземат за самоходен фалос, който може да бъде вкаран във всяко будоарче.
– Не, не ми хареса – осведомих я.
За пръв път тази вечер Ели направи рязко движение. Врътна глава и ме погледна в упор.
– Е, и?
А как обичам кратките форми от рода на “е, и”, направо побеснявам. Погледнах към вратата. Ели проследи погледа ми.
– Нали искаше да присъстваш на една змийска закуска?
– Вече не искам.
– Защо? Слаби нерви може би…
Казах, не искам.
– Нали обеща, че ще изпълниш всяко мое желание… Приеми го като малък каприз… Да видя как се държи един морски вълк, докато гледа как змията поглъща жабата, как му се отразява бебешкият й рев…
– Тръгвам си.
– При Розалин ли отиваш? Няма ли да ме изчакаш да се облека, за да те изпратя… Но аз няма да се облека и ти няма да отидеш при Розалин. Поне не веднага… Още в началото не ми хареса. Никога не са ми харесвали момченца като тебе. Подведе ме, а много исках да натрия носа на тая хлапачка.
Е, за това ставах – да натриват с мен носовете на другите.
Както си беше гола, Ели притича до балкона и се върна оттам… Господи, в ръката й наистина имаше жаба. Беше я хванала с два пръста за крака и я носеше към аквариума. Докато успея да й попреча, тя надигна капака и я пусна вътре. Змията се разбесня, водата в аквариума закипя. Затворих очи и се помолих за нещастната жаба. Когато ги отворих, змията вече я бе подхванала откъм краката. Квакането на жабата се забиваше в стомаха ми, сякаш някой ме удряше непрекъснато там, изкарваше ми въздуха, не можех да дишам…
– Ти си… ти си…
Ели сложи пръст на устните си. Да мълча? Да мълча, след като тя…
– Извади я – все пак успях да кажа нещо.
Ели отново беше коленичила и вперила очи в аквариума.
– Извади я ти – каза, без да се обръща към мене.
Не можех да я извадя. Целият треперех, сигурно плачът на дете не би ме пробождал така жестоко. В този момент забелязах, че все още държа бича и го стискам до посиняване. Вдигнах го и го стоварих върху Ели. Тя падна на мокета, но аз не престанах да я налагам. Бичът попадаше най-често върху мястото, което така исках да взема под моя закрила. Беше пламнало като жарава, но Ели не правеше никакъв опит да избегне ударите. Иначе плющенето на бича заглушаваше донякъде врявата, която вдигаше жабата. Изведнъж в стаята стана тихо. Касетата беше свършила, змията почиваше доволна на дъното на аквариума, а аз бях захвърлил бича.
– Все пак го направи – чух тихия глас на Ели, – благодаря ти… А сега… онази малка подробност, онова, което вършат всички останали… нали няма да ми откажеш… аз ще ти помогна…
Ели се надигна и докато се усетя, дръпна ципа ми. Но треперещите й ръце явно не намериха онова, което търсеха, защото тя обърна глава нагоре и ме погледна учудено. Какво очакваше, по дяволите, след всичко преживяно и какво си въобразяваше? Че мога да легна с нея, след като я набих? Отблъснах я и тръгнах към вратата. Преди да я отворя, обърнах се за довиждане.
Ели отново бе кръстосала крака на мокета и ръката й беше точно там, където си я представях. Гледаше ме, без да мигне. Дръпнах рязко вратата, защото и в мене се надигаха тъмни сили, които можеха да повлияят на категоричното ми решение да си тръгна.
Все пак бях доволен. Имаше момент, в който успях да ги събера на едно място – задник, змия и бич.
***
ЕДИН МЪРТВЕЦ ЗА ИЗХВЪРЛЯНЕ
Носеха го от петнайсет дни. Бяха го сложили в четвърти трюм, защото температурата там беше най-ниска – минус двайсет градуса. Клатушкаше се заедно с тях, продълговат черен пакет – бяха го напъхали в черен чувал и овързали с въже от хвъргало, пътуваха за Лагос. Защо не го изхвърлиха в океана? Досега да бяха го забравили, едно по-тежко желязо – и на дъното. Въпреки че никой не го виждаше долу в тъмното, върху пакетите с риба – невинен, безвреден и безпомощен, той тровеше душите на екипажа през тези петнайсет дни. Моряците от палубата избягваха да работят около четвърти трюм. Все си го представяха, мъничкото дребно вързопче – беше дребен човечец, наруши внезапно монотонния и спокоен ритъм на кораба.
В началото им беше жал. Само преди няколко дни някой бе пил кафе с него, бяха работили заедно, припомняха си най-малки подробности и си ги разказваха – как отворил вратата, как подал огънче… Изведнъж някой се сещаше, че не трябва да говорят за него. Само след минута пак продължаваха. Не можеха да си забранят да мислят за него. На кораба имаше много хора с разклатени нерви, със сърца, прогнили от алкохол, цигари, кафе, от бързата смяна на климата, от шум, от вибрации, всеки имаше по нещо. Мъртвецът беше като червена лампа за авария, която не можеш да отстраниш. Той им отне спокойните сънища, вече не си представяха разкошните вили и девствените гори от филмите в последното пристанище, не сънуваха как се любят с прекрасни жени направо върху килима. Мъртвецът, невинният, безвреден и безпомощен мъртвец сякаш беше забранил онези мигове на усамотяване, когато човек копнее за децата си, за жената, която е оставил на брега, той беше забранил този уют в мислите, който от време на време навестяваше моряците и им ставаше по-леко. Те не обичаха мрачните мисли. Стигаше им, че са тук, в океана. Често си казваха, че са забравени от всички и бяха прави. Сигурно имаше дни, когато никой не си спомняше за тях. Неприятно им беше да мислят за това. Предпочитаха да не мислят изобщо. Дълги дни нищо извънредно не се случваше на кораба и те бяха доволни от монотонното си съществуване. Чувстваха се добре, когато брегът не им напомняше с нищо за себе си, радиограмите минаваха като безшумни бели птици над главите им, винаги приятни и банални, не ги караха да се замислят особено.
Техният мъртвец умря тихо – инфаркт, умря за минути, опаковаха го, сложиха го на тъмно и студено, натовариха кораба, запалиха машините, тръгнаха. Нищо не се бе променило. Но постепенно, без да го признават открито, моряците започнаха да намразват този полуразложен труп.
– Ще го изхвърля някоя нощ, ще му вържа два шегела и ще го изхвърля – каза един ден палубният боцман, който винаги успяваше да прогонва мрачните мисли, но сега бе невъзможно, смъртта витаеше из кораба – в каютите, на палубата, при моряците, които изчукваха ръжда, на вахта при мотористите, на капитанския мостик, навсякъде. Не само палубният боцман, всички беснееха, но не можеха да я прогонят, тя си беше тук, неуловима, невидима, страшна.
Пристигнаха в петък на обяд. Нямаше място на кея и ги оставиха на рейда. Капитанът съобщи на брега, че има мъртвец на борда. Казаха му, че ще дойдат да установят смъртта и да направят нужното за погребението. На другия ден към девет часа пристигнаха един лекар и един майор, представител на властта тук. Влязоха в трюма, светнаха, за да видят трупа. Лекарят беше с цигара. Старши помощникът го погледна няколко пъти, онзи не го разбра, беше се втренчил в замръзналото лице на мъртвеца и духаше дим право в него. Старши помощникът се пресегна, грабна цигарата от устата му, хвърли я и я стъпка. Лекарят го погледна учудено, но нищо не каза. Иначе всичко мина нормално. Направиха акт за смъртта и казаха, че следобед ще им донесат ковчег. Капитанът им даде уиски и цигари, и той искаше тази работа да свърши колкото се може по-скоро. Следобед служителят, който донесе ковчега, каза, че няма разрешение за погребението, но той може да уреди нещо за утре сутринта. Капитанът даде и на него една бутилка уиски. На другата сутрин с военен катер на кораба дойде самият “еди-кой си” в парадна униформа с еполети, със сабя и двама офицери отстрани. До обяд преговаряха и пиха в каютата на капитана. Казаха, че само те могат да уредят погребението. Нека утре да извозят мъртвеца до брега, ще видят какво може да се направи.
В понеделник сутринта го изкараха от трюма, развързаха го и го измъкнаха от чувала. Лицето му, дрехите, целият беше в скреж. Докато приготвят лодката за спускане, докато го пренесат – по едно време го забравиха на лодъчна палуба, трябваше да закусят, той вече бе почнал да се размразява. Вдигнаха го, от него капеше вода, лицето и косата му бяха мокри, дрехите, в които го бяха облекли предварително, се бяха сгърчили и намачкали. Сложиха го набързо в ковчега, гледайки настрани, затвориха капака и го натовариха в лодката. На брега ги посрещна същият служител, който беше донесъл ковчега. Каза им, че поне до обяд трябва да чакат.
– “Клъб найт 22” работи и през деня – сети се някой.
Оставиха лодката заедно с мъртвеца, кой щеше да им го отнеме.
– Някой може да открадне ковчега заради дъските – обадиха се двама-трима.
– Ако не припадне от страх – каза палубният боцман.
Тръгнаха вкупом към “22”. Пиха бира. Големите бутилки “Стар”. Някои се качиха набързо горе в стаичките. Един-двама успяха да се качат по два пъти. Повечето се наливаха с бира.
Върнаха се към един часа. Все още нямаше никой. Ковчегът си беше там, тежко се поклащаше на дъното на лодката, непокътнат. Седнаха на пушките на кея и запушиха. Чакаха някой да дойде и да им каже какво да правят. Стегнаха се повече, отколкото по време на прехода. Това чакане ги довършваше. Дали да не прескочат пак до “22”. Да не би някой да ги беше вързал. Този ковчег ли? Едва се удържаха. Към седемнайсет часа служителят от погребалното бюро дойде и каза, че гробът е готов, трябва само да пренесат ковчега до гробищата. Повечето въздъхнаха облекчено, без да го крият. Взеха ковчега на ръце и го изнесоха на главната улица. Сложиха го на тротоара и зачакаха някое такси, за да го натоварят до гробищата. Негрите веднага се очистиха от този тротоар, скупчиха се на другия и оттам сочеха ужасени черния ковчег. Шофьорите на таксита спираха, но щом видеха какъв клиент трябва да возят, изплашено започваха да въртят очи, включваха на скорост, газ и изчезваха. Решиха да го носят на ръце. Слънцето все още печеше безмилостно. На всеки двеста-триста метра се сменяха с пъшкане и псувни, които уж не бяха отправени към мъртвеца, но на всекиго минаваше мисълта, че може да оставят ковчега някъде, ей тъй, в някоя градинка, и да изчезнат – все ще го приберат. Беше им писнало от него. Досадния човек можеш да изгониш, можеш да го убиеш, ще се отървеш от него, на мъртвеца нищо не можеш да направиш, той е мъртъв.
Двамата гробари стояха подпрени на лопатите пред плиткия гроб, някъде до коляно. Толкова им бяха стигнали силите в този пек. Казаха им да копнат още малко, плащат им за това. Те се наведоха, но скоро започна да излиза вода и беше невъзможно да се копае. Единият гробар искаше да каже нещо, но никой не разбираше добре английски.
– Той е ваш приятел…
Това разбраха. Естествено, че е наш приятел. Всички заклатиха глави. Значи, трябва да се погребе като хората. Разбира се. Тогава гробарят направи жест, като че ли излива бутилка в гроба. Досетиха се и запсуваха. И този искаше подкуп. Не носеха нищо със себе си. Казаха, че няма нужда. Да го заравяме и толкоз. Няма нужда от ритуали. Гробарят ги погледна: като куче, а? Палубният боцман отиде до най-близкия магазин, върна се с бутилка уиски и я тикна в ръцете на гробаря.
Вече беше станало тъмно. Другият гробар се разтича и донесе свещи. Щракнаха със запалките и ги запалиха. Осветиха малко ковчега, той си стоеше върху прясно изкопаната пръст и чакаше. От светлината на свещите наоколо стана още по-тъмно. Едва сега затаиха дъх. Гробарят отвори бутилката и поиска чаша.
– Идиот – просъска някой, – пий от шишето.
Нямаше чаша. Тогава гробарят наля малко от жълтеникавата течност в капачката на бутилката, изля я в гроба, каза няколко думи, пийна една глътка и подаде бутилката на другия гробар. Той също отпи малко и я подаде по-нататък. Докато стигне до последния, бутилката свърши. Гробарят каза, че сега вече могат да го погребат по техен обичай. Извадиха предварително написания лист, двама моряци със свещи застанаха от двете страни на четящия. Той прочете набързо написаното, бяха хубави думи, думи, които биха звучали хубаво за всеки мъртвец, но в тъмното не се виждаха добре, четящият прескочи някои от тях, два пасажа съкрати нацяло и свърши. Най-сетне спуснаха долу ковчега и започнаха да го заравят. Сетиха се, че все пак трябва да отбележат по някакъв начин гроба. Без кръст, без камък, така ли? Кой глупак се сети! Сега вече нямаше как, трябваше да измислят нещо. Палубният боцман взе едното гребло, с което заравяха и го заби откъм главата с дръжката надолу. Греблото беше във формата на “Т” с две летви отстрани, почти кръст. Вече бяха свършили, когато дотърча единият гробар и задърпа греблото, трябвало им. Палубният боцман го отстрани грубо, тикна в ръцете му две банкноти и онзи си тръгна ухилен.
На другия ден същият ухилен гробар трудно, но все пак успя да издърпа греблото.
***
ДЕБЕЛОТО МОМЧЕ ЖОРЖ
Ще разказваме вкупом, един през друг, ще се прекъсваме, ако трябва, само и само да спасим нещо – каквото можем, каквото е останало от поруганата чест на риболовния флот.
Всичко започна по време на ремонта в Одеса или, както я наричахме, “мама Одеса”. Тук се радвахме на особена почит, уважаваха ни, обичаха ни, мама Одеса полагаше топли грижи за нас. Изпълнени сме със синовна признателност към нея и често си пеем нейните песнички: “Ах, Одесса, жемчужина у моря, ах, Одесса…”, а също и на български: “Ах, Одеса, парите ми къде са, ах, Одеса…” Обичахме я най-вече заради нейните момичета. Но само докато бяхме в Одеса. Духвахме неочаквано, както бяхме пристигнали, след нас оставаха покъртителни спомени и надежди за следващия път. Дебелото момче Жорж затъна яко. Какво по-трагично да затънеш яко по одеситка, затова и историята е трагична. Не ни е лесно да я разправяме.
Много пъти сме идвали в Одеса, но по-бойна мацка от Ала не бяхме срещали. Нямаше прегради за нея и почти всяка нощ беше на борда. Признаваме, че държеше само на един мъж – Жорж. Беше дребна на ръст, с малко лице и усмивка, която Жорж наричаше сладка. Със силно руси, по-вероятно изрусени коси, Ала наистина беше много мила. Разсмиваше Жорж с неизчерпаемите си детски лудорийки, особено когато боксираше солидния му корем. Меко казано, Жорж беше дебеличък. Коремът му изненадваше не толкова с големината си, колкото с младежката си възраст – само двайсет и пет години. Чудно бе как може за такова кратко време човек да натрупа толкова килограми. За да не си помисли някой, че е по-вързан, отколкото дебел, Жорж обичаше да разказва за мацките, с които е бил. Казваше, че повечето жени се интересуват единствено от пари, имаш ли пари, ще имаш и жени. Освен това Дебелото момче Жорж беше трезво момче, не витаеше в облаците, не мечтаеше за снежнобели феи, казваше, че ще се ожени за някоя… О-о, няма да употребим думата, с която Жорж наричаше леките жени. Според него той си бил боклук и нещо такова би му подхождало. Не сме напълно съгласни. Ако не беше толкова дебел, сигурно бихме го наричали Доброто момче Жорж, заради наивността, с която се хващаше на номерата ни и заради великодушието, с което ни ги прощаваше.
Влезе ми под кожата тая хлапачка, чухме го да казва един ден и разбрахме, че окончателно е затънал. Преживяхме това някак си, но когато Жорж каза, че ще се жени за Ала, поне половината от нас легнаха с мокри кърпи на главите. В моряшкото евангелие пише, че от бойните мацки не стават много добри съпруги.
Всъщност мероприятията по спасяването започнаха от този момент. Разговорите на четири очи, както и пресконференцията в моряшкия салет, на която едва не набихме Жорж, не дадоха никакви резултати. Опитите на двама-трима да отклонят Ала от Жорж също завършиха неуспешно, последният – плачевно. Димчо, хладилният техник, може би най-представителният мъж сред нас, ходи дълго време след това с пукната вежда. Жорж го изненадал с ляво кроше, в момента на удара Димчо имал чувството, че Дебелия направо му е отхлупил черепа. Искрено му съчувствахме, ръката на Жорж беше като крачето на малко слонче. Накрая се навихме да съберем една прилична сумичка и да я дадем на Ала. Предполагахме, че това й е целта – да измъкне повече пари от Жорж. Ала обаче му ги даде и няколко дни той ни се хили с идиотската си усмивка, понеже си пийваха водка, купена с нашите пари.
Довърши ни, когато каза, че има намерение да остане в Одеса след заминаването на кораба. Махнахме кърпите и си дадохме твърдо обещание да го спасим. Но този път няма да действаме така ляво, както досега.
Добре, Жорж, добре, дебелото ни момче, оставаш, но няма ли да се поизпратим, толкова рейсове заедно, така де, отпусни се малко. Жорж ни разбра, преди да си отворим устата. Купи две каси лимонова водка и обяви, че можем да започваме. Не, казахме, не сега, искаме последната вечер. Дебелото момче Жорж, което, както вече казахме, беше добро и наивно момче, изобщо не допусна пъклените ни намерения.
Обявиха датата на тръгване. Годежът на Жорж започна предния ден, някъде следобед. Никак не беше лесно да напием Дебелото момче, истинската цел на годежа. Както ни беше признал с нещастен глас, Жорж не можел да се напива, само му ставало тежко от количеството. Тази вечер не отказваше на никого, чукаше се с всички, беше щастлив, че сме одобрили решението му. Трезвата Ала до него по едно време спря да се усмихва, изглежда усети нещо, опита се да го предупреди, но Жорж не й обърна внимание. Сега се разделяше с нас, беше му мъчно, толкова рейсове заедно, Ала можеше да почака.
Към полунощ трима от присъстващите направо бяха изнесени от каютата. Самият Жорж беше в стихията си, усмихнат и гръмогласен, трезв, сякаш пиеше лимонов сок. До пет часа сутринта всички изкапахме от водката и от отчаяние, че нашият план няма да успее. В този критичен момент пристигна Ванката, най-дребният и най-хитрият между нас. Никой не видя, защото никой вече не можеше да гледа, как Ванката успял да излее цяла бутилка водка в гърлото на Жорж.
Тези, които бяха паднали първи, към девет часа се надигнаха и повлякоха към каютата на Жорж, по-жалки от риби на сухо, но с твърдото намерение да успеят. Постепенно почти всички се събрахме пред вратата. Отворихме я. От койката се чуваше страшно, но безопасно ръмжене. Виждаше се огромния балон на Жорж, който мъчително се издигаше и спускаше. Тежко му беше на Дебелото момче, разбрахме, че наистина му става тежко от количеството, но изглежда този път водката го беше ударила и в главата – очите му бяха затворени. Ала, истинска дъщеря на мама Одеса, стоеше над главата на Жорж и придържаше мокра кърпа на челото му. Чакаше да се събуди, за да изчезнат. Тази мисъл ни накара да бъдем по-оперативни. Хайде, моето момиче, чантичката, парцалчетата, събирай каквото имаш тук и изчезвай.
Разбира се, всички жени са еднакви в злобата си, но не бихме казали, че всички са еднакво съвършени. Ала беше гениална. Скандалите на сърдитите мацки в американските филми са буря в чаша вода в сравнение с представлението, което тя ни поднесе. Никакви задръжки, никакви притеснения, никакво видимо напрежение, тя като че ли бе родена да ругае мръсници като нас, както други са родени да ни рисуват и възпяват. Чувахме думи, които никога не бяхме чували, Ала създаваше пред очите ни нови форми, разчупваше старите. При това злобата й не беше разводнена, разнопосочна, сляпа. Тя беше злоба с чувство за мярка, насочена точно към нас. Както се казва, бяхме завладени от изкуството й и за момент забравихме за какво дремем пред каютата на Жорж. Слушахме как ни нарича глупаци – дураки, дураки… пискливото й гласче ставаше все по-фалцетно. Гледахме я как изхвърля всичко, което можеше да се изхвърли от каютата на Жорж, ококорихме се съвсем, когато накрая измъкна дори възглавницата изпод главата на възлюбения си, за да ни замери и с нея. Накрая Ала направи последен опит да събуди Жорж. Около пет минути го разтърсва, вика го, обижда го, щипа го… уви. Най-после като че ли се усмири. Добре, какво искаме от нея? Да се разкараш, това искаме, каза Димчо, като сне влажната кърпичка от окото си. Ако не го направи, ще я изхвърлим като празна бутилка направо през фенистрина. Добре, ще си тръгне, никой да не я докосва. Като че ли бяхме умрели да я опипваме, но Ванката не се стърпя. Пикла, каза той, толкова мъже са я мачкали, сега никой да не я докосвал. И като слизаше по трапа, я шляпна по хубавото задниче, да не си вири много носа, да си знае каква е. Ала се обърна и плю в лицето му. Ванката се ухили, извади съвсем чисти пакли от джоба си, размаха ги като кърпичка, после внимателно избърса лицето си.                              
Корабът тръгна на обяд. Ала се разхожда по кея до последния момент. Когато започнаха да отдават въжетата, тя застана неподвижна и дълго не мръдна от мястото си. Дребната й фигурка се смаляваше все повече с отдалечаването на кораба. С чантичката, преметната през рамо, с късата си пола, която вятърът развяваше, тя беше като малка статуйка на надеждата, нищожната надежда, че ще се покаже този, на когото искаше поне да махне.
Дебелото момче се събуди някъде към три часа. Видяхме го на външния канижел от левия борд – грозен, дебел и неразбиращ. Силният вятър се бореше със сплъстените му коси и шибаше голото му до кръста тяло. Дишаше на пресекулки, не можеше по друг начин. Една грамадна, но немощна фигура се беше облегнала на фалшборда, един сърдит на целия свят сфинкс, готов да се пръсне от отчаяние. Жорж стоя неподвижен почти час, като гледаше тъпо в посока, обратна на движението на кораба. Там някъде бяха Одеса и Ала. Изглежда накрая осъзна какво точно се беше случило, спомни си с мътната си глава за “годежа” и, може би, никой няма да повярва, но Дебелото момче Жорж заплака. После мина покрай нас, без да ни обърне внимание, а ние мълчахме, защото се опасявахме, че отново може да използва левачката си. Влезе в каютата си, а на нас не ни оставаше нищо друго, освен да броим празните бутилки, които излитаха през фенистрина. Имаше още половин каса.
Рано на другата сутрин, малко преди да пристигнем, Ванката ни събуди и каза, че Дебелото момче пълзи към кърмата и може да направи някоя глупост. Наскачахме всички, излязохме на кърмата и видяхме как Жорж се клатушка застрашително над леярите. Спуснахме се към него и го хванахме. Попитахме го да не би да е намислил нещо. Какво да съм намислил – обърна се Жорж към нас и кръстоса ръце – изходно положение за неговите крошета по думите на Димчо. Отдръпнахме се и обяснихме. Ами да не би да е решил да се цамбурва… и край… Жорж ни държа в напрежение повече от минута и когато си отвори устата, първо ни заплю. И какво, ако го направи? Не сме хората, дето ще му кажем какво да прави. За наше сведение, понеже е дебел и грозен, все му е тая, дали е жив или умрял. Никога не ни беше идвало наум, че на човек може да му се прииска да умре, само заради това, че е дебел и грозен. Казахме на Жорж, че това не е причина. Не сме хората, дето ще му кажем. Жорж тръгна към каютата си и ние си помислихме, че това е последният ни разговор. Но не. След като си взе душ и облече чисти дрехи, Дебелото момче ни събра и каза:               
– Ами, ще го търкаляме…
Кое, бе, Дебелото ни момче?
– Живота… Ще караме тия скапани параходи, ще драпаме из океаните, ще се напиваме в пристанищата, ще ни приютява пак мама Одеса, какво още има да ни се случва, мамма миа!
Дебелото момче Жорж вдигна последната бутилка. Разхилихме се и запрегръщахме Жорж. Точно така, точно така, доброто ни момче, наистина колко бойни мацки ни чакат още, пристанища, изстудени бири под белите чадъри в Гибралтар, млади негърки с кожа като кадифе, мамма миа!
Хилехме се, но една мисъл като досадна муха бръмчеше в главите ни. Все пак Ала беше първата и сигурно последната жена, която се нави да остане с Жорж. Помислихме си го веднага, след като Дебелото момче отпи първата глътка и подаде на следващия, мислехме си го често и по-късно, когато Жорж ни събираше в каютата си или скитахме заедно из пристанищата, беше на езика ни да му го кажем, когато го виждахме да се друса сам на някой дансинг в лисабонските барове, но никога не му го казахме.

 

Предишна статияСнежана Галчева пита, Васил Славов отговаря
Следваща статияЕвангелието за Св. Йоан Предтеча