„Зелена карта“ или виза за писателското пространство

Не знам какъв е жанрът на тази книга, дали е мемориален роман или документална изповед, а може би автобиографична проза… Това няма значение, защото е написана увлекателно, композирана е на части, което прави по-лесно възприемането на текста, сякаш четем къси разкази за живота на автора. Някои от тях са свързани с многобройните му приятели у нас, преди да замине със „Зелена карта“ за САЩ, останалите ни въвеждат в следствения арест на Чикаго, където авторът се озовава и където се запознава с редица разбити съдби. Получило се е не само откровено, натурално селфи, но и натуралистична снимка на поколението, към което принадлежи и Герасим. В общия кадър са и десетките образи на чикагските затворници, които са съществена част от повествованието.

Езикът на книгата е жив, много „зрителен“ и изразителен, предметен, Герасим явно е доста наблюдателна натура, не му обягват отделните детайли от вътрешността и външността на хората, за които разказва.

Това са обективни, но и задължителни предпоставки за развитието на всеки бъдещ или настоящ писател, без подобни качества текстът остава бездушен, пластмасов, сив и скучен.

Езикът на „Зелена карта“ е цветен, разноцветен, цветист,  сюжетът е непознат за родната ни литература, случките и събитията в него са разказани искрено, без задръжки, няма дистанция  между автор и читател. Обратно – тонът е подкупващ, любпитството към съдбата на разказвача градира от страница на страница,  той споделя преживяното, но и изповядва себе си пред непознатите. Което е творчески риск и писателска дързост.

„Зелената карта“ е новата икона за милиони земляни, това е американската мечта на милиони бъдещи американци, родени и живеещи в другите континенти. Герасим К. Балабанов ни предлага своята авторска „Зелена карта“, която в този си вид става нещо като (временна или вечна) виза за влизането му в страната на художественото майсторство. Дали ще продължи да живее в света на писателството или няма повече да използва зелената си виза за срещи с читящите аудитории, това си е негов проблем.

Аз лично ще се радвам, ако от жизнения материал на съдбата си той извади още живи текстове, още живи картини, в които самият той отново е герой, персонаж, участник.

Подобни автентични четива са рядкост в съвременната ни литература, художествената измислица измести реалностите, смученето на сюжети от пръстите продължава, комерсът е видим не само сред родните издатели, но отдавна е световна практика.
Дано Герасим К. Балабанов осъзнава, че писането е не само удоволствие, но и празнична каторга. Дано в бъдещите си книги изчисти някои дребни грапавини, които забелязах, да повиши писателския си професионализъм, без да се отказва от топлия, задушевен и естествен начин на споделяне.

Дано тази „Зелена карта“ достигне до повече българи, които никога няма да видят Чикаго, нито ще прелетят през океана. Чрез тази книга обаче те ще могат да съприживеят реалностите на Малката Америка. За Голямата се грижи Холивуд.
Пожелавам успех на колегата Балабанов във всички начинания, във всичко, към което се стреми и мечтае.

Румен Леонидов