Владо Каперски с второто издание на „Блескавици”

Книгата е допълнена със седем нови разкази и двадесет художествени снимки от селския свят, който авторът обитава от двадесет години. За няколко дни десетки негови читатели си набавиха сборника с чудновати, някои весели, други тъжни случки, преживелици, измислици. Владо Каперски споделя: „Проблясъците в живота са кратки, въпросът е какво долавяме от тях, за да остане нещо трайно за бъдещето”.

Предлагаме ви три от новите разкази.

 ВАСЕ

Понякога, без причина, а може би я има, но не я разбирам, си спомням за човек, прекосил живота ми като облак и изпарил се в неизвестността. В главата ми изскача някой, когото съм виждал в мига на едно разминаване и лицето му събужда спотаили се видения. С Васе бе различно, него нямаше как да забравя, защото детска игра бе завлякла живота му в жестоки дебри.

Бяхме съученици в отделенията. Васе бе буйно дете на улицата, непокорството му дразнеше учителите и често го наказваха. Бащата на Васе бе жепеец и работеше на гарата, където и живееха в бедна къща. Един ден с други деца лудували сред вагоните. Товарен влак маневрирал. В движение Васе се метнал върху степенката на вагон и се понесъл, крещейки от възторг и желание да смае приятелите си. С едната ръка стискал ръкохватката, другата разперил, сякаш лети. Запотената му длан, с която се държал, се изплъзнала от желязото и Васе полетял към преизподнята. Челюсти от колела и релси сръфали един крак и една ръка – разперената… Другарите се разбягали, пищели, а момчето се гърчело в локва кръв. Дотичали бащата и майката, вдигнали поломената си рожба и с камион, сновещ наблизо, го откарали до болницата. На сутринта вестта смрази класа ни, като черен покров захлупи училището, смрачи града ни. Съседче на Васе разказа как чул да говорят, че в болницата отрязали смления му крак и потрошената ръка, омотали клетника с бинтове и го натъпкали с обезболяващи лекарства. Васе бил в съзнание, цяла нощ стенел, плакал и псувал.

След години го срещнах в града, едва го познах. Васе вървеше с един крак и с патерици, които трополеха по тротоара. Крачолът от панталона на отрязания крайник бе събрал до чатала, на мястото на липсващата ръка се вееше ръкав, пъхнал го в джоба на овехтяло сако. Видях го отдалеко, останал бе в момчешкия си ръст, но лицето му бе на възрастен, посивяло от мъка и гняв, разровено от бръчки. Очите му святкаха, пушеше цигара, поднасяше я в устата с трепереща ръка, стръвно смукаше и рязко я отдръпваше, бълваше дим. Никой не виждаше, мърмореше, занесъл се незнайно накъде. Опитах да го пресрещна и заговоря, погледите ни се блъснаха, но ме подмина. Не ме позна, а може би се престори, че не ме познава. Мърмореше си нещо, сумтеше, сипеше проклятия. Стоях смутен и някак гузен. Той вървеше и трополеше с патериците, отдалечаваше се, а след него се виеше дим като след стар влак.

Никога повече не срещнах Васе. Дали се бе смирил и видял светлина отвън осакатеното си тяло, или смъртта го бе отървала от спомена за играта, която смачка живота му.

ЛЮБЕ ИВАНКИН

Изскочих от магазина в Падеж и тъкмо да яхна колата, ме спря глас. Идеше от двора на кръчмата. Бе Любе Иванкин. На масата до него седеше синът му. С Любе Иванкин бяхме съседи в града домовете ни се гледаха от двата бряга на улицата, в която плуваха радостите на детските ни дни и нощи. Не бе в плановете ми, но се наложи да лъхна една малка, както се произнасяше старшината в казармата – майна, расъл в пловдивската околовръст. Разговорът се засука топло, по кръчмарски. Любе Иванкин настояваше да надзърта зад мизансцена на личните ми неразбории, а аз отбивах любопитството му, връщайки го в детството ни. Добро момче бе Любе, избуяваше здравеняк под зорката любов на леля Иванка. Жената му се тресеше неуморно. Вечер, когато майките се надвикваха от прозорците да ни прибират, гласът на леля Иванка надборваше всички: „Любчооооооо…” Затова бяхме отрязали бащината фамилия на Любе и го наричахме Любе Иванкин.

Още с две неща се славеше Любе. В двора на къщичката им връзваха плод най-сочната банарлия и най-сладката петровка в махалата. Нападахме ги по късна доба и услаждахме лудориите си. Любе доби и неповторимото чупене на главата си. В сражение бе нацелил с камък тимбата на Пешо Въргалето, Бог да го прости. Пешо се наревал,стиснал болката и стъкмил отмъщението си. Прикътал в дланта парче тухла и миротворно позовал Любе да забравят случилото се. Прегърнал го, Любе Иванкин се охлабил и тогава Въргалето перфорирал кратуната на другаря с тухления къс. От главата на Любе заскачали кървави фонтанчета…

Та защо сплитам тази приказка? Снощи, смеейки се в кръчмата, подсетих Любе как леля Иванка разтягаше най-мощно глас, за да го въдвори у дома. А той кротко угаси смеха ми: „Как нема да ме вика, умрели са й 8 деца. Само аз, деветият съм оцелел… Майка ми си отиде на 52 години…”

Милата леля Иванка, едва сега, надскочил нейните години, ме удари мъката й. И научих защо така безподобна бе любовта й по оживялото чедо… И защо го бе кръстила Любчо. И как ние дечурлигата бяхме притурили: Иванкин.

ГОДЕЖЕН ПРЪСТЕН

Пътуваха и мълчаха. Бащата потъваше във водите на спомените, Иво стискаше кормилоло, съзерцаваше изнизващия се път, а мислите му блуждаеха в бъдещето. Старият го сепна:

• Добре направи, че върна брачната халка на тъщата.
• Какво те сеща за този пръстен? – изгледа го с почуда.
• Притесняваше ме.
• Нима? И с какво те притесняваше?
• Не исках да се бъркам в семейството ти.
• Няма нищо необикновено в брачния ми пръстен…
• Така си мислиш…
• Да не е бил омагьосан?

Бащата мълчеше и гледаше напред. Иво продължи:

• Когато се сгодихме, майката на Снежа ни подари две жълтици, от които си изляхме халките. При развода ни тъщата поиска да й върна пръстена. Върнах й го
  с облекчение. А и рядко го носех, стягаше ме…

• Иво, хората свалят халките си току-така.
• Бракът ни се бе износил, пътят ни се раздвояваше и всеки хващаше в своя си посока.

• Добре стори, че върна халката.
• Бъди по-ясен. Пътуваме от часове, мълчим и първото, което ми говориш, е за годежния пръстен, който отдавна не е мой.

• Чуй, Иво! Преди войната в село Лобода живеел

циганин грънчар. Бил работлив, въртял занаята и добре печелил. Разчуло се, че бърка постелята си с млада хубавица. Според самозваните закони на ВМРО това било прелюбодеяние и се наказвало със смърт. Някъде в началото на 30-те години, малко преди превратаджиите да забранят Организацията, Стоимен Шумски  – дядото на Снежа и баща на тъща ти, се дигнал от града с чета и нахлули в къщата на майстора. Извадили го, както си въртял грънчарското колело и разпоредили да тръгва с тях. Жената на циганина писнала, ревнали многото му деца, виждайки как страшни хора повеждат нанякъде бащата. Отвели го навътре в гората. Войводата Шумски го обвинил в разложително поведение, позовал се на наказателна разпоредба от устава им и прочел присъдата  му – смърт!

Циганинът го гледал като треснат от блескавица, лицето му се изкривило в див ужас. Захълцал, замолил да го пощадят. Говорил им, че има жена и рой гърла, които чакат хляб от изнурените му ръце. „Ако толкова държеше на семейството си, нямаше да хойкаш с онази курва” –изкрещял войводата.

Четниците гледали как грънчарят се тресе и се кикотели. Държали окаяника, докато омекнал като глина в ръцете им. Тогава Шумски заявил, че ще отърве кожата, ако откупи греха  със златото, коетодържал в дома си. Грънчарят отричал да има имане, уверявал, че изкарва, колкото да храни многобройната си челяд. Войводата не чувал, играел си с жертвата, както котка подритва уловена и умърлушена от уплах мишка. Наредил да провесят бесилка на дъбицата, под която заседавал полевият им съд. Юнаците извадили въже, прехвърлили го на дебел клон, направили примка и стегнали врата на клетника. Трима четници държали другия край на въжето и чакали заповед от началника, за да го издигнат над земята. Грънчарят се гърчел, завикал да го освободят и признал: „Имам, давам го, само не взимайте живота ми!”

Няколко въоръжени мъже повели циганина към къщата му. Стопанката изскочила на двора и отново завила с нечовешки глас, малките висели на прозореците и проплаквали. Четниците  креснали на майката да млъква, за да не заберат и нея. Влезли с грънчаря в работилницата, развързали му ръцете. Надеждата, че ще отърве кожата, го посвестила. Припълзял до пещта и откопал една от керамичните плочи, с които бил постлан пода. Зейнало скривалище, очите на четниците запримигали, надвесили се и трескаво зачакали. С треперещи ръце човекът извадил делва,  въоръжените мъже я грабнали, отхлупили капака, очите им блеснали с блясъка на жълтиците. Разпоредили на майстора да тръгва с тях.. „Защо ме връщате там? Дадох ви всичко.” – питал грънчарят. Отвърнали, че войводата трябва да се увери в откупа и пред четата да отмени присъдата. Пристигнали до мястото, един от четниците подал на войводата делвата със златото. Шумски я поел, едва не я изтървал, тужка била. Опулил се над отвора и усмивка на задоволство разпнала лицето му. Вдигнал глинения съд, приближил коня си, изсипал златото в дисаги и треснал делвата в земята. Грънчарят подсочил, за миг видял поломен дългогодишния си труд, преглътнал сухото си гърло и си рекъл, че отново ще спастри имане, само да развържат ръцете му и го пуснат по живо по здраво. Жално гледал войводата…

Шумски кимнал на едно от момечетата. Четникът се върнал при подсъдимия и смигнал на авера зад него. Овързаният помислил, че дава знак да го освободи. После изтрещял гръм, грънчарят полетял и с очи пронизал очите на войводата. Паднал по корем, жилавите му ръце се вкопчили в пръстта, сякаш ваели поредния си съд върху въртящото се колело на живота. Още няколко изстрели в гърба спрели гърчовете на гаснещото тяло.

Бесилката, подухвана от вятъра, се люлеела на дъбицата. Четниците довлекли мъртвия до дървото и го обесили. В окървавения пояс на грънчаря оставили бележка, на която войводата Станой Шумски написал: „ Осъден на смърт за прелюбодеяние. ВМРО забавя, но не прощава!”

Бащата млъкна, шмръкна и загледа пътя, който равномерно бягаше назад. После се обърна към сина си:

• Все си мислех, че двете жълтици от тъщата ти са от онези кървави пари…