Днес e, меко казано, важен ден за мен.  Ден, който съм очаквал цял живот. Период от 12 години може да ви се стори незначителен, но за мене краят наближава, така че е разбираемо да употребя „цял живот“. Всъщност човек винаги може да каже „цял живот“.  Когато нещо се случва за първи път, „цял живот“ е минал преди това, дори и да са били само 10 дни.  Но аз се отклонявам. Често ми напомнят, че трябва да се фокусирам и че разсейването води до загубени възможности (най-вече свързани с храна). Не помня как разбрах това, но трябва да призная, че е добро правило.

Но да се върна на мисълта си. Будих се поне сто пъти тази нощ, и то много разтревожен. Станах от канапето и направих няколко обиколки из кухнята в тъмното.  Пих вода. Те обикновено ми оставят достатъчно вода, но снощи устата и носът ми бяха толкова сухи, че до сутринта вече нямах капка вода. Имаше пълнолуние и светлината струеше през щорите на плъзгащата се врата.  Понякога това е добре дошло; така виждам терасата, поне в частта около пода, но то друго и не ми трябва. Напоследък в двора се появиха опосум и заек. Не ми се говори сега за катериците. Знам, че ще се наложи, но не сега. Вдигат ми кръвното. Проклетите катерици са неразделна част от живота ми, та не виждам как ще ги избегна в тази история.

Но снощи нищо не се случваше на терасата.  Само моята невроза ме държеше буден.  Между поредните ставания, сънувах странен сън: тичам в една гора, дърветата прелитат покрай мен, вятърът свисти в ушите ми и насекоми влизат в устата и носа ми. Чувствам се като супер герой.  Може би Спайдър ман? Не, аз не мога да се катеря по дървета и сгради, но нали сте виждали по филмите как той скача от сграда на сграда и камерата го следи отблизо – ето така се почувствах. Не че аз съм някакъв герой дето ще спаси нечий живот (има бая неща в живота ми, които не са особено почтени). Както и да е,
в съня ми изведнъж гледам една котка пред мене и по непонятни причини не се решавам да я подмина. Тя седи, втренчила поглед в мен и потропва ритмично с едни остри блестящи нокти. Гората около мен е огромна, но аз съм вцепенен и не мога да мръдна две крачки на ляво или на дясно.  И вместо да измяука, тя излайва зловещо.  Направо ме смрази. Чувам някой да ме вика отдалече и знам, че трябва да се прибера веднага, но да ме убиеш, не мога да се помръдна. Като парализиран съм. Опитах се да вдигна крак, но само успях да се разтреперя. Трябва да знаете, че аз много лесно се разтрепервам. Някои казват, че е генетично, но други смятат, че имам слабо окосмяване.

Както и да е, събудих се, дето се вика, облян в пот, запъхтян, точно в момента, когато котката в съня ми вдигаше лапа да ме плесне. Одеялото, с което ме завиват вечерно време, беше омотано около краката ми – това обяснява защо не можех да избягам от котката.  Ама защо по дяволите сънувам котки! Нашата котка, Пиксел, умря преди 2-3 години. Вярно, че тя правеше точно това – заставаше по средата на коридора пред кухнята и не ми даваше да мина. Всекиму беше ясно, че аз ходя до кухнята хиляди пъти на ден (по очевидни причини). Сигурен съм че и тя, с ограничената си умствена дейност, разбираше това. Тя се мислеше за много интелигентна—постоянно демонстрираше превъзходств, но всъщност дори не знаеше името си.  Аз ѝ знаех името, но не и тя самата! Това обаче не я спираше да издевателства над мене. Беше толкова унизително.  Аз, разбира се, съм по-голям от нея и по-силен, но винаги се чувствах като неин слуга. Човек ще рече, че съм страхливец. Може и да съм, а може би  съм просто свястна личност. По-добре страхливец, отколкото арогантен простак като нея.  В нейна защита ще кажа, че тя не злоупотребяваше с превъзхострвото си.  А може да я е мързяло.  Котките, ако не друго, са ужасно мързеливи.  Никога не съм виждал някой да се излежава толкова много. Кучетата също спят много, но поне ще станат, когато някой си дойде вкъщи. Но котките са над тези любезности. От друга страна, не е изключено да го е правела за да ме въвлече в игра. Но не съм съвсем сигурен. С котки никога не си сигурен.  Те за ирационални, разглезени и все гледат да те манипулират.

Мисълта ми е, че аз съм много притеснен днес и трябва да е заради това, което предстои да стане. Видите ли, днес ще ме удостоят със специално представление. Поне така разбрах. Значи, това са представления, нещо като постановки, в чест на изявени домашни животни. Един вид, 10-минутно ревю на живота ми, с актьори, публика и тям подобни. Ограничено е до котки и кучета най-често (а и така по-евтино излиза). Това няма да е първия случай, в който ще се прославя.  Едни хора от работата на моята господарка решиха, че тя не ме гледа добре и не ме води по лекари и започнаха да издават бюлетин с критики, та барем се оправи.  Да бяхте видели медиите, които ни следваха на всяка крачка. Някои събираха екскрементите ми в малки пликчета, кой знае за какво.  Ами когато господарката ми тичаше след мен с една чашка да събира урината ми?  Нямам думи!  Щом иска, няма да ѝ преча. Аз дори понякога щедро оставям урина на пода в кухнята, та да не се тормози да тича подир мен с чашка, но тя пък тогава кой знае защо започва да ми крещи.  Хора, какво да ги правиш!

Визитите ми по доктори бяха щателно документирани от колегите на господарката ми. Малко ме беше страх да не прекалят и да ме пратят в дом за сираци, уж в мой интерес. А съм чувал доста страшни неща за тези домове, където ще трябва да спя в клетка, а може и да се наложи да я деля с котка.  Слухове, но кой знае, може и да е вярно.
Не бих мигнал цяла нощ в клетка с котка.  Те уж са малки, но заемат много място като спят, а аз обичам да се протегна и да вирна крака във въздуха.  Но това с докторите беше доста досадно. Дават ти хапчета, като ти отварят насила устата, пъхат ти хапчето назад в гърлото, затварят ти устата и почват да ти крещят като умопобъркани: „Гълтай, гълтай“. Понякога успявам да го задържа между устните си, за да го изплюя после тайно, но не съобразявам и се разтърсвам, а хапчето отхвръква от устата ми и те ми го дават отново.

По едно време бяха спрели хапчетата (може да е било от пестеливост) и пак взе да ми става лошо.  Знаех че ще повърна, но не исках да е в хола с канапето, където спя. Реших да отида в антрето, което така или иначе не се използва за нищо. В смисъл, нито аз нито те спят или ядат там—абсолютно излишно пространство. Но те ме „заключват“ в хола –  слагат една преграда, за да не мога да изляза от там.  Аз съм се опитвал много пъти да отворя вратичката, но е сложно.  Затова пък имам успехи с катерене по нея.  Трябва да ме видите как се изкачвам.  Не е точно Спайдър ман, но си е постижение. Важното е, че я преодолях и след известна загуба на кръв се озовах в антрето, където повърнах на воля, или по-точно – на три места.  Не съм гледал дали е на килим или на плочки – за мен е без значение.  Проблемът беше, че не можех да се върна на канапето в хола. Мозъкът ми блокира и не се сещах да изкатеря преградата, а почнах в паника да блъскам по нея, с надежда, че ще се отвори.  И както може да се очаква, някой се събужда, слиза долу, вижда повръщаното на три места и се вбесява.

Като става дума за хигиена, аз може да не съм еталон за чистоплътност, но пък чували ли сте за кучета дето си ядат акото?  Не, това е пълна отврат! Аз познава едно такова съседско куче, далматинец, уж.  Но да не се отплесвам.

И така, снощи не ми беше лошо, а само бях безумно притеснен.  Все мислех за предстоящата постановка в моя чест. Кой ще ме играе? Бих искал да е професионален актьор, някой като легендарните Ласи или Лайка, някой симпатяга от Холивуд. Но с моя късмет, сигурно ще е някой от дома за сираци. Но най-голямото  ми опасение е, че ще наемат котка да ме играе на сцената.  Знам си аз—то затова и сънувам такива сънища.  Но пък е истинска възможност, ако искат нещо по-евтино.  Котките са евтини, защото всеки знае, че са много мърляви актьори и не си помнят ролите.  И всъщност доста  иронично е, че са толкова зле в театъра, като се има предвид, че цял живот не правят нищо друго освен да се преструват.  Нашата Пиксел беше много фалшива.  Един път я видях да скача от канапето към стола, но не уцели и се пльосна на пода и то по много неграциозен начин.  Ама вместо да се изчерви, че е такава кьопла, тя се престори, че целта ѝ била да скочи на пода.  Ако бях аз, щяхте да видите изумлението ми, че съм се озовал на пода и бързо щях да се покатеря на стола. Но Пиксел, тя се направи че пода ѝ е любимото място и чак след 5 минути се покатери на стола ни лук яла ни лук мирисала.

Общо взето, най-големия ми дерт е какво точно ще изиграят за тези 10 минути.  Уж трябва да има „морална стойност“, но хората гледат забавлението.  Както и да е, господ ми е свидетел, че има много моменти в живота ми, които не бих искал да споделям, а камо ли с публика.  Всякакви такива случки нахлуха в главата ми и се разтреперах.  Нали ви казах, че лесно се разтрепервам.  Понякога е достатъчно моята господарка да ме погледне лошо и аз почвам да треперя като луд.  Даже няма значение какво казва. Тонът и погледа ѝ са ми достатъчни.  То аз и не разбирам много така или иначе.  Е, знам доста думи, като „гълтай“, „каишка“ „разходка“ и „спри да лаеш.“ Любимата ми дума е „кокал.“ Те ги държат тези под ключ, там дето и Пиксел не може да стигне.  Раздават ги малко безпринципно; не винаги схващам каква е системата.  Например, сутрин господарят ми казва „Бъди, хайде да вземем вестника“ и аз, разбира се, го придружавам до пътя и той си прибира вестника.  За мене е удоволствие, а и не ми пречи, но той очевидно смята, че аз изпълнявам важна функция и ми дава кокалче. Това добре, но непоследователността ме изкарва от нерви.  Научиш нещо, очакваш възнаграждение, но понякога оставаш с пръст в устата.  Това е вид злоупотреба, но добре, че не се сърдя лесно.

Бих искал да забравя една неприятна случка, която, боя се, може да е в шоуто днес.  Само като си спомня ме втриса. Беше преди няколко години, когато бях в цветущо здраве и си развявах байрака из квартала.  На мене не ми е разрешено да излизам от двора, но да ви питам, как се седи в двор, който има само символична ограда?  Та, един ден бях извън двора и най случйно попаднах в чужд двор. Очевидно някой ме е наковладил, арестуваха ме и ме закараха в районното, някъде на 10 хиляди километра от къщи – а бе, около 20 минути път.  В районното беще истински пандемониум. Всички лаеха като побъркани, и затова и аз се разлаях, колкото да не се чувствам изолиран.  Шумът беше оглушителен. Завряха ме в клетка, точно до един надут пудел. Все гледах по коридора, очаквайки някой да дойде и да ме прибере, но само една котка виждах да се разхожда най-непукистки и с навирен нос. Аз пак извадих късмет, че си бях с пуловер в този студ (един на сини и бели райета, все едно, че съм в униформа).
На другия ден моите хора дойдоха да ме приберат, но не преди да ми сложат чип под кожата, като дамгосана крава. Да можели да ме сканират, като консерва.  Аз мислех, че ще бъда наказан в къщи, но те, последователни в непоследователността си, ми се радваха много, и то само защото ме е нямало един ден. Иди ги разбери.  Може би не са могли да си приберат вестника без мене. Но по принцип, не бих искал да се видя на сцената като затворник в униформа на сини райета.

Но дори това е нищо в сравнение с инцидента с катерицата.  Срам и позор. Катериците, тези долни същества, егоисти и лакомници – нямам достатъчно лоши епитети да изразя презрението си към тях! Ами те дори не помнят къде си заравят откраднатите жълъди! Но кой знае защо, моите хора си мислят, че аз проявявам голям интерес към тях и току ще викнат: “Бъди, катерица, тичай!“.  И очакват аз да взема мерки.  Първо на първо, аз не съм ловджийско куче, даже някои расисти са ме наричали „помияр“ (но аз се гордея с произхода си), ама правя каквото мога – тичам като смахнат из двора, поне от солидарност с моите хора, и не скривам разочарование си, че не съм хванал катерицата.  А на всички ни е ясно, че шансовете са нула. Най-досадното е, че катериците се крият от обратната страна на дървото.  Не знам как разбират аз от коя страна съм.  Явно, ако искаш да се скриеш, не е достатъчно да не можеш да виждаш другия човек, както аз правя. Много често, когато съм на двора и не виждам къщата, решавам, че и аз съм невидим, но се оказва, че не е така.  Катериците, обаче, макар и с много ограничен интелект, са царе на изчезването. Та един ден си седя на двора и гледам нещо, но не мисля за нищо.  Просто, съм се заблеял.  Изведнъж точно пред краката ми тупна една катерица — от небето падна, или по-вероятно от дърво.  Толкова се стреснах, че се вцепених.  А катерицата се окопити, разтърси се и дим да я няма.  Веднага чух истеричен смях от къщата.  Шегите по мой адрес продължават и досега. Ако този инцидент е избран за постановката, ще падне голям смях на мой гръб. И който ме играе, ще преувеличи драматично: катерицата ще се отърсва пет минути, докато актьорът, който ме играе, ще седи глупаво с наклонена глава и всичко ще е в slow motion та да е ясно какъв некадърник съм.

И други срамни моменти има в моя живот. Да, аз като малък бях лудетина, не винаги в добра компания, чупех, късах, и лъжех. Но кой не е такъв на младини? И имам оправдание донякъде.  Раснах заедно с едно друго куче, Примо се казваше, който си беше чист дегенерат.  Заради неговите зулуми и аз ядох много калай.  Той ги правеше само когато никой не гледаше и те не знаеха кого да обвинят, та наказваха и двама ни.  Аз тази логика не я разбирам: защо да не накажат никого, вместо да наказват един невинен.

Чудя се дали ще ме къпят днес. Надявам се, че не.  Никак не обичам вода.  Държа се като мъж в банята, въпреки чувството, че живота ми е застрашен.  А и не обичам да си свалям пуловера. Имам един с картинка на тигър.  Някои мислят, че е гей, защото има ламе в него.  Не че имам нещо против гей кучета (а и те са мнозинство, май), но аз не се считам за гей (но знам ли?) и не бих искал публиката да е с погрешна представа.  Та ако ще съм с пуловер на сцената, бих предпочел онзи на сини и бели райета. Веднъж ходихме на плаж за един ден. Аз се ужасих моментално и прекарах целия ден под чадъра, в опити да стана невидим, докато други кучета грациозно тичаха по плажа и скачаха във водата за разни пръчки и други безполезни предмети. Адски се зарадвах, когато се разбра, че си тръгваме. Но баш тогава господарят ми ме грабна и ме хвърли в пенестата вода.  Без никаква милост.  Едва се добрах до брега, но поне се разбра, че мога да плувам.

Седя и се чудя какво ще има за вечеря. Според мен не ме хранят добре. Гладен съм 24/7.  Научих един трик – когато приготвят вечерята, аз заставам между тезгяха и господарката. Падне ли нещо на пода, моментално го излапвам. Само че, кой знае защо, това я дразни и тя почва да ми вика. Аз обаче стоя с наведена глава, избягвам погледа ѝ и чакам да мине бурята. Това от Примо го научих.  Аз даже съм по-обигран от Примо – той не можеше да вдига вежди, а това е необходимо за предизвикване на съжаление.  Той затова и не прокопса.

Току-що се върнах от доктора. Нищо сериозно за сега.  Само педикюр.  Но и това си е драматично.  Винаги има някое досадно куче там, дето все иска да си общуваме, а мен ме е сковал страх, та две не виждам.  А и там имат една мързелива котка (на щат), която се мъдри в приемната и гледа от високо.  Само пречи на клиентите, но виждали ли стe котка, коятото ще се съобрази с обстановката? Само егоизъм и себеизтъкване, а да кажеш, че вършват някоя работа—не. Полза никаква.

Малко се поуспокоих. А е време и да се преоблека. Питайте ме утре как е минало представлението и стискайте палци за една прекрасна вечер в моя чест. Мисля, че има с какво да се гордея. Живял съм достоен живот и съм бил предан на близките си. Това не е никак малко.

Предишна статия„Несбъднати души – до следващия свят!“
Следваща статияАвтобиографични разкази, приказни и гротескови