БИВАЛИЦИ от Хари Харалампиев

Професорите от Юридическия факултет, преподавали през шейсетте години на отминалото столетие, бяха знаещи и можещи. Елегантни и с европейска изисканост. Нерядко ни прощаваха недомислията, които изричахме по време на изпитните сесии.

Имах навик да записвам някои „забележителни” слова, казани от мои колеги. Имената им не съм записвал. Те се повтарят, колегите – неповторими. Ще спомена едно име – моето.

Проф. Васил Захариев – преподавател по „Теория на държавата и правото” задава въпроса: „Кои са характерните черти на модерната българска държава?” Студентът отговаря: „Колкото и субтилен и концептуален да е въпросът, той е фундаментален базис на основата на българската държава”.

Професорът по наказателно право Иван Ненов задава въпрос на колежка: „Каква е правната характеристика на престъплението грабеж?” Студентката отговаря: „О, това е обир посред бял ден”.

Конституционалистът проф. Борис Спасов беше поданик на изящната словесност. За лекциите му водещо начало бяха мъдрите определения на Аристотел: „Логос, етос, патос” – логика, достоверност и емоционалност.

Студентът развива въпроса, паднал му се на сесията. В един момент професорът го прекъсва и добронамерено пита: „Колега, по въпроса написах монография. Прочетохте ли я?” Студентът изстрелва нещо неочаквано: „Че аз да не съм луд, за да чета всичко написано от Вас”.

Професорът по Римско право Михаил Андреев е фин и деликатен. С аристократично поведение. Говори приглушено. Изпитва възпитан колега, първите изречения на когото бяха: „Искам да кажа, искам да кажа”. И така няколко пъти.

Професорът деликатно подхвърля: „Всъщност, драги колега, искате да кажете, че нищо не знаете, но продължете”. Последва спасителната аргументация: „При мен все така се случва – отделни проблясъци и колата отново затъва в пясъка”. Изреченото хареса на професора. Изпитът беше взет успешно.

Колоритен и неоспорим беше проф. Анастас Тотев. Преподаваше „Съдебна статистика”. Скучна материя, която поднасяше по забележителен начин и тя оживяваше. Беше професор с три висши образования, бил стипендиант на Рокфелер.

На изпит е красива, синеока колежка. Готвила се е усърдно. Развива добре въпросите, но не и за отличен. В един момент, гледайки я, професорът каза: „Колежке, та Вие имате сините очи на героините на Джек Лондон. Пиша Ви шестица”.

Професор Ярослав Радев беше човек с особена нагласа и поведение. Не търпеше посредствеността. По време на лекции погледът му не беше отправен към студентите. Гледаше встрани.

На последната лекция за първи път ни погледна. Забеляза, че аудиторията е почти празна. Бяхме двайсетина студенти от сто. Първите му думи бяха: „Само тези, които присъстват, могат да разчитат на успех в предстоящата сесия. Останалите ще ги следва сянката на ешафода.”

Дойде и моят ред. Неподготвен и разколебан, седнах срещу професора. Слушаше разсеяно. Не му бях интересен и с известна досада каза: „Дайте си студентската книжка”. Видях как изписа буквата „С”. логиката диктуваше да впише слабата оценка. Мигом ме осени спасителното: „И аз ли на ешафода?”. Професорът сякаш излезе от делничния унес и написа „Среден”.

Бях близък с проф. Цеко Торбов – знаменития кантианец, носител на Хердеровата награда заради блестящия превод на Кант. Моля го за ходатайство. Предстои ми изпит при проф. Андреев. Той откликва. Представя ме за племенник на неговата съпруга. Проф. Андреев е изключително добронамерен към мен. Предполага, че съм добре подготвен и че ходатайството е за отлична оценка. Нищо подобно. В един момент каза: „Колега, ако отговорите що значи ревандикационен иск, ще сте издържали успешно изпита”.

Мигновеният ми отговор не закъсня, за да покаже глупостта ми: „Това е иск за прехвърляне на собственост”.

Професорът се изчерви. Прическата му безутешно се разпиля. С мъка попита: „Но, другарю Тороманов, защо не сте се подготвили?” Какво да обясня на проф. Торбов? И на Вашата леля?”

В притеснението си от абсурдния отговор, който бях дал, той беше объркал името ми с това на артиста от Народния театър Хари Тороманов.

ХАРИ ХАРАЛАМПИЕВ