БАЙ, БАБО, ДА НЕ МЕ СРЕЩА МЕЧКА!, Никола Г. Алтънков

Беше голям страх. И още е – повече от 30 години по-късно. Уж ги няма, затворили са Белене и не може току-така да те спрат на улицата и да изчезнеш. Но народът го е страх и това е. И всеки се пази, абе, нищо не се знае. Така ще продължи (със сигурност?) докато си отиде поколението родено преди 1989, значи към 2065-2070 година. И е една от причините, ако не и главната, е волското ни търпение, с което приемаме ВСИЧКО, което ни се сервира непрекъснато, даже и най-големите глупости, с които никой човек отгледан на свобода в свободния свят не би се примирил. Шубето е голям страх.

Откъде знам ли? Ами защо никой вече не казва „по времето на комунизма”, а (не)съзнателно говори за „тоталитарното време”, „живковизма”, „сталинизма”, шу да не е „социалистическия режим”, „комунистическата диктатура”. Това последното пък хич не върви, зарекли сме се да не го споменаваме въобще. Зер „социализмът” не е лоша идея в същност, то не е много по-различно от християнството, но мръсници, хайде, ако не мръсници, то неподходящи хора са я изопачили. Идеята, идеята, ах идеята… И най-голямото лицемерие идва от там, че никой действително не мисли така, ами се прави на луд!

За младите, тия които се родиха, отраснаха и възмъжават през ХХI век сигурно е немислимо и съвършено непонятно да се гмурнат в страха на бащите и майките си и да плуват под водата на принудата, личното насилие и безмълвното подчинение на чужда воля, като при това да не бъдат в състояние (физическо!) да изплуват на повърхността даже за минутка за да поемат малко въздух. Не-въ-об-ра-зи-мо е!

Да отидеш на автогарата, да попиташ кога има автобус за Виена, да си купиш билет и да чакаш автобуса да дойде, да се качиш, да подремнеш и да се събудиш в Австрия. Това дето сега се случва ежеминутно, това ставаше само на сън. По едно време, мисля вече към края, не ставаше и на сън. Мръсниците бяха овладяли и сънищата. Аз например ги сънувах – на свобода – поне още 10 години след като се измъкнах. Имах кошмари и след това, даже и допреди 15тина години. Сега вече и не сънувам много-много.

Бягство му е майката. „Бежанова майка не плаче, а Стоянова!” Ее, не е за всеки, а и далеч съм от това да го препоръчвам, ама ако си мислиш за цветенцата и тревичките родни, мили, китни, за тучните поляни, за Пирина роден, за Балкана и „там дет мей майка родила” – пиши го умрял! Стой си тука и търпи, търпи, та до края. Той, на комунистическия край не му се види края, ама човешкият идва. И като ни вкараха свободата с клизма през ноември 1989 се хванахме за главата… Сега накъде. И, разбира се, не повярваха. Не знам дали помните първите – ПЪРВИТЕ! плакати: с мутрата на Петър Младенов? Да бе, и чак след две седмици плахо и полека почна да се появява „Долу Тодор Живков”.

Добре де, откъде разбрахте, че тая работа – Седесето – не е читава, питам приятелите си като дойдох в София през март 1990? Айде Чавдар Кюранов, Шелудко, Анжел Вагенщайн, баба Бероница и Желю и Маруша са ясни, смърдят като умряли паламуди, но идеята, идеята…

Абе идеята, ега ти и идеята. Томата ми разправя, отиваме с Нора на митинг на СДС, това първото, разбира се, героичното и неповторимото, (45 години стигат!) и гледаме, камиони пристигат и милиционери разтоварват високоговорители, акустична техника и свързват жиците, монтират микрофони, вдигат платформи и аз викам на Нора, айде душко, да си вървим, нямаме работа тук!

Ей и на всеослушание съобщи Желю на народа рано-рано, че той е бил и си остава марксист, ама сигурно не са му повярвали. Ако не са, тогава защо Петър Дертлиев записа 80 000 членове за два месеца? И доста стари уж фашаги се наредиха до него и станаха „социалисти”? Страх, страх и страх! Може лека-полека да се престрашиш да не викаш Да живее Тодор Живков, ама да си влезеш ти в социалистическа партия, ааа така, по-бавничко, по-хубаво, викаше баба ми. А че Илия Минев е гаден фашист, е, какво да се прави, здраве да има! Абе, да сме здрави, това е най-важното!

Такова беше времето, както го измислиха сетне.

А аз страх-не страх реших да подам документи за екскурзия до СССР. Както бачкаме на третия етаж в Народна банка – там беше и Българска външнотърговска банка, после станала Булбанк и т.н. – по радиоточката долавям края на съобщение. И нещо говорят „Хелзинки”, какъв Хелзинки бе, не можах да разбера, но беше около екскурзията. Влезе ми в главата, но не смея да питам. Брех, мама му стара, бачкам аз, ама акъла ми другаде, викам си, пак ще го съобщят.

Така и стана – след три часа: събират се желаещи за екскурзия до Съветския Съюз: София-Букурещ-Киев-Москва-Ленинград, два дни в Хелзинки и обратно. Не смея да гъкна, даже и да го разисквам с колеги, друг път ще ви разкажа и за тях.

Наострих уши, чух съобщението още два пъти и разбрах, че тук се отваря шанс за бягство. Скоро се бях срещнал с ген. Солаков, зам.министър на вътрешните работи, който ме увери, че причината за многократните откази на моите молби за излизане в чужбина е била лъжливият ми отговор на въпросите в заявлението дали съм бил задържан, арестуван, осъждан, бил в затвор или ТВО (концлагер) и т.н. и т.н. Тоя път ще отговарям честно и ще видим какво ще стане.

Минаха дни, никой от банката не изяви желание да тръгва за Москва и Ленинград, па и да плаща за това. Голям пропуск! За да се спази екскурзията я направиха съвместна със завод „6ти септември”, който правеше и ремонтираше трамвайни вагони и се наричаше така заради героичната изява на работещите там да излязат на стачка три дни преди 9 септември 1944 г. Екскурзията беше замислена и така се уреди като комсомолско мероприятие.

Аз никога не съм бил член на Комсомола, макар че съм бил изключван два пъти от него – в 1948 (тогава се казваше СНМ) и 1952. Не бях член на Партията, нито даже на О.Ф. Членувах в българо-съветското дружество понеже по ведомост всеки месец на всички чиновници в банката ни удържаха членски внос. По някакъв начин не бях и член на Профсъюза, не знам защо и как са ме пропуснали.

Споменавам всичко това понеже заедно с молбата за включване в екскурзията и подробна автобиография, трябваше да се попълни един обширен документ пълен с въпроси като горните плюс „имате ли роднини в капиталистическа страна?”, „били ли сте, или вашето семейство, засегнати от мероприятията на народната власт: национализация, народен съд, изселване, отнемане на граждански и/или политически права?” и още редица подобни. Освен това изискваха се характеристики: служебна – от местоработата, в моя случай от Българска народна банка (БНБ), от партийната или комсомолска организация – за техните членове, от Отечествения фронт – за другите и от Профсъюзната организация, т.нар. ЦСПС (Централен Съвет на Професионалните Съюзи).

Молбата с окомплектованите документи се подаваше в Ленинския районен комитет на Комсомола (до 1961 беше Сталински…) на ул.”Леге” заедно с половината пари, които трябваше да се внесат веднага, а останалата половина след получаването на надлежното разрешение за пътуване. Това става в средата на юни 1965 година, а екскурзията е в началото на август. Всичко е премислено и организирано както трябва и както се полага в случая.

Предстои дълъг и труден процес. Молбата и автобиографията както и да е, макар че в последната трябва да се разголя като в банята и да си кажа и майчиното мляко, освен подробният въпросник и характеристиките. Първо се затичах да стана член на Профсъюза и платих членски внос за шест месеци със задна дата. После се сетих, че О.Ф. бележка е по местожителство, тоест другарите комунисти искаха да бъдеш проучен и разгледан не само от банката и партийните органи там, но и от махалата,  където те познават. Добре, значи ми трябва служебна характеристика от БНБ, от Профсъюза в БНБ и от О.Ф.то в махалата. На работа!

Георги Абаджиев не ни беше вече началник, той бе отправен по други кариерни стълбички, новият беше един друг младок, който много слабо ме познаваше и който ловко ме препрати към Абаджиев. Но и той младок-младок, но изглежда е от стара коза (яре!), та отказа. Ударих го на молба с новия, казвам му така и така, при всички случаи служебната характеристика ще бъде подписана от Управителя на банката, другарят Кирил Несторов, така че да не се безпокои толкова.

Щом е така, вика Славов (новият) що не отидеш направо при Несторов. След три дни му съобщих (измислих си го), че другарят Несторов изисква непосредственият ми началник да напише характеристиката, а секретарката му само ще я допълни и ще му я поднесе за подпис. Добре, казва Славов, ще проуча и ще видим какво може да се направи. Тая работа се забави, а времето си вървеше ли, вървеше. А той така и не написа нито подписа нищо. Майната му!

Председателят на Профсъюзната организация беше също едно младо момче, но аз не го познавах въобще. Станах член на Профсъюза чрез неговата секретарка, която познавах и тя ме записа, дето се вика „на черно”. Черно-мерно, той трябва да напише характеристика. Обаче се оказа, че момичето (секретарката) му е любовница и тя ме успокои, че няма да има проблем. Даде ми две други характеристики като модел и аз да си напиша нещо сам, а тя ще му го даде за подпис – и готово! Профсъюзите така и така са нищо и половина, никой не ги бръсне, нито ги пита за нещо. Те съществуват от немай-къде: за партийците отговаря партийният секретар и бюрото им, за комсомолците – също, другите – кучета ги яли! Толкова, види се, би им била и бъдещата отговорност, ако нещо сбъркат или сгрешат.

Кукуригувците, които бяха в ръководството на О.Ф. организацията в махалата бяха възрастни хора, които майка ми познаваше добре, а аз – не. Имало и една млада, истерична и неприятна другарка, но тя можела да се заобиколи и това ще стане през лятото, като си отиде на село (беше от новите софиянци). Майка ми каза, че проблем няма да има – и така стана. И без това на О.Ф. бележките не се обръщаше сериозно внимание. Характеристиките се изискваха повече за споделяне на отговорностите. Каква ти отговорност, ти го възни, па иди да търсиш отговорност. Народната милиция да си е отваряла очите, така де!

Управителят на банката, Кирил Несторов, беше голяма клечка, в номенклатурата беше с ранг най-малко на заместник-министър, освен това беше стар партиец, но и човек, който си разбираше от работата. Най-неприятното беше, че ме познаваше лично и то не с добро.

Преди няколко месеци – може би през зимата – ме извикаха ненадейно да сляза долу един етаж при Управителя. Откъде-накъде? Отивам и секретарката му ми казва, че ще превеждам на преговорите му с един англичанин – финансист, банкер, нещо такова. Никога не съм го правил, но и тогава си бях самонадеян и си мисля, чудо голямо, ще се свърши работата и това е. Да, ама не!

Първо, като влизах в кабинета му, оттам излизаше Йоцата, значи той е превеждал преди мен. Нещо е станало. Настаних се в едно кресло до Несторов, срещу нас англичанинът, оказа се по-скоро академична фигура отколкото финансова, както и да е, започна разговорът и аз превеждам. Усетих, че Несторов подразбира поне за какво става дума и гледа събеседника си отвисоко. Англичанинът задава въпроси, аз ги превеждам, Несторов отговаря и т.н. Забелязвам – а не ми е било работа – че Управителят го усуква и не отговаря на един от въпросите на англичанина, той го пита едно, Несторов отговаря съвсем друго – никаква връзка Така три пъти – един и същи въпрос се повтаря, три различни отговора, но нито един на въпроса.

Аз съм много умен, това не ми харесва, не е редно и правя забележка на др. Несторов, че човекът го пита съвсем конкретно за нещо си, а той не му отговаря, ами го мотае. Изгледа ме Несторов, видях, че се ядоса, кипна, но се държи, извика секретарката и ми каза да се махам. Пошепна ѝ да извика Лаптева, рускинята. Оле майко, тя знае английски, но ще обърка всичко, еее, майната му, излизам си като бито кученце и се връщам в залата. А там няма смях, а съжаление, зер разбират за какво става дума. Йоцето явно се е изложил, щом го е сменил, а сега и мен. И, разбира се, Управителят е прав, а аз – не! Откъде да знам, дотогава никога не съм превеждал, а и след това – пак никога. Аз съм виновен, така не се работи, точка, край. Не, сериозно.

Сума сумарум, познава ме другарят Несторов и ако остане на него, не само няма да видя чужбина, но и ще ме изхвърли от банката като мръсен парцал. И заслужено! Той сигурно не е знаел биографията ми, мислех си, че не е известна на отдел „Кадри”, но ни вижда всичките колко пари струваме, кои сме, откъде сме и защо сме. Но трябва да стане, иначе др. Алтънков ще продължава с незврачното си съществуване в майката, по право Мащехата-Родина и така нине и присно и до веки веков амин! Амин? Ами Америчка?

В банката имаше лекарски кабинет с двама лекари и две сестри, но обикновено бяха соло. Лекарката ми беше близка, млада госпожица, много разбрана, знаехме се и си бяхме приятни еднн на друг, Без да има нищо интимно. Чудесно приятелство! Тя, обаче, е първа дружка със секретарката на Подуправителя на БНБ, другаря Будинов. Такива секретарки – знаеше се – бяха първа класа, проверени и грижливи кадри, на които не само може комунягите да разчитат, но са и на проветриви места. Отговорностите им са огромни, те преглеждат всички документи преди подписване, намират кусури, ако има, връщат ги и т.н. С други думи те вършат цялата работа, началникът им само слага подписа си и се занимава с представителна дейност: срещи, заседания, командировки, пътувания в чужбина и т.н.

Споделих с лекарката проблема си без да навлизам в голями подробности, тя само научи че нещо не ми е много чист косъма и – най-важното – че Несторов не ме обича и сигурно няма да подпише. А той няма да подпише понеже секретарката му ще се погрижи за това и характеристиката така и ще си остане в архивата, по-вероятно – в коша.

Ще трябва да се поднесе за подпис на Подуправителя, когато Несторов отсъства и Будинов го замества по право. Секретарката на последния ще му поднесе вързопа с документи за подпис, между които е и моята характеристика и готово. Може ли да стане? Антонова (лекарката) каза, че ще стане.

Дълго след като се бях чупил, разбрах, че никой не е пострадал от моето бягство, включително от банката, искам да кажа, включително миличката и сладка лекарка, да е жива и здрава и всичко Господ да ѝ даде! И да я прости, ако е починала! От документите, които ми дадоха в Комисията по досиетата нищо не се разбра освен прехвърляне на отговорности, изглежда топката е стигнала до Районния комитет на Комсомола, а те са я прехвърлили на ДС като последна инстанция – да не са пък давали разрешение! А на мен съвършено не ми пука!

С двете характеристики от ОФто и от Профсъюза готови и изпратени до Управителя на БНСБ остана да се чака пътуване на Несторов и то за по-дълго време, та да може да подпише Будинов. През това време започнаха срещите – за опознаване – между щастливите и нетърпеливи екскурзианти, а в същност визуални впечатления на другарите от Ленинския комитет на Комсомола. От които се измъквах доста бързо или въобще не се явявах. Трябваше обаче да разбера дали ще ни дадат индивидуални паспорти или ще пътуваме с вътрешните плюс листче. Почнах да се моля да е последното, за да се избегнат ненужни (за мен) проблеми с ДС. Като почнах да си мисля – какви проблеми в същност, нали отиваме до Съюза? Е, два дни във Финландия – чудо голямо!

Поех още един риск. Мой човек имаше човек в една легация, той се съгласи да види какво може да направи с колега от финландската легация в София. Свърши се работата, получих едно хвърчащо листче, но с печат и подпис от финландската легация, което приличаше на виза, стриктно „под масата”.
С цялия си акъл си мислех, че може да го прикрепя към паспорта и да го използвам в СССР, ако нещо се закучи, зер там съм чужденец!

Не стана нужда – и по-добре – защото цялата работа беше слабичка, да кажем, като сламка за тоя дето паднал във водата по погрешка. Кофти! Важното е, че другарят Несторов замина за 5 дни в Гърция и другарят Будинов подписа характеристиката, която аз си бях съставил: скромна, без много тинтири-минтири и късичка.

Вече е началото на август и остана да чакаме одобрението от ДС. Притеснения и безсънни нощи, повишено внимание, избягване на всички възможни подозрения, недоразумения, хитрувания и – аз си знам какво ми струва. Викнаха ни в Районния комитет, връчиха ни ИНДИВИДУАЛНИ чуждестранни паспорти – не може, другари, нали ще пътувате и до капиталистическа страна, ха.ха.ха! А аз съм се сврял някъде там в кабинета на секретаря ни жив ни умрял. И на мене ми подадоха – Краснокожий, Болгарский, Социалистический, самый хороший! Замечательный! Ура, господа!

Разбира се, след подаването на паспортите си ги взеха обратно. Ще ги получите другари на гарата при пътуването. Да ама при пътуването и при пристигането и по-късно и всичко паспортите се държаха от водача на групата и ни се дадоха само на границите с Румъния, СССР и Финландия. Даже при разквартируване по хотели и т.н. всичко беше при другаря водач.

Знаеше ли някой, че ще бягам? Сигурно не, понеже никой не знаеше, че заминавам въобще (извън банката, разбира се). А на гарата казах на майка ми и на леля ми, че няма да се върна. Съжале боку!

Bye bye love                       Сбогом любов
Bye bye happiness            Сбогом щастие

Hello loneliness                 Здравей самота
I think I’ma gonna cry        Мисля, че заплаквам

Everly Brothers, 1958.

Никола Г. Алтънков            18 март 2021 г.