Атанас Стойчев: Още една натрапница

ЕДИНИЯ И ДРУГИЯ

• Къде бяхме, докъде я докарахме? – каза Единия.

Наистина! Преди години се заклеха, че ще бъдат приятели до гроб. Дори си порязаха палците и смесиха кръвта си.

Единия намери Другия под централния градски мост.

• Тръгвай! – каза му.

• Къде? – попита Другия.

• Няма значение.

Хвана Другия, повлече го и го хвърли в колата.

• Имам багаж – смотолеви Другия.

• Не ме интересуват твоите партакеши – отряза го Единия.

Запали колата, превключи бързо на висока скорост и даде пълна газ. Бързо стигнаха до къщата, където Единия живееше сам. Къщата беше само на десет минути от брега на морето, откриваше се прекрасна гледка. Единия набута Другия в банята, после му даде свои дрехи и накрая седнаха на терасата на вино, студени мезета и плодове. Прохладната лятна вечер предполагаше добро настроение, морският бриз също правеше каквото можеше.

Но да видим!

• Какво правят книгите ми на масата? – попита Другия.

• Ще разбереш – отвърна Единия.

Двамата бяха съученици от гимназията. Единия си беше от града, а Другия дойде от село. Сприятелиха се неочаквано бързо и още първата година се заклеха във вечно приятелство.

Но така ли стана?

Другия беше някакъв буен филиз, пръкнал се на село, буен и луд, заразяваше всички със своето желание за празник, ръчкаше ги, не ги оставяше да дремят и не мирясваше, докато не ги подлуди. Единия беше малко флегматичен и може би този хъс на Другия за пъстър и луд живот го привлече.

Според учители и съученици, а Единия също мислеше така, Другия беше безумно талантлив. Имаше стихове в тетрадка, написани в прогимназията. Но те в никакъв случай не бяха „ученически”. Бяха мъдри за неговата възраст, ритмични и игриви.

Другия слушаше чужди радиостанции, следеше музикалните класации, познаваше известните музикалните групи и певци. В това загубено село, откъдето идваше, се беше научил да свири на китара. Със самоучител, както поясни веднъж. Знаеше поне десет народни хора и понякога в коридора на гимназията учеше желаещите. Основа Вокално инструментален състав /ВИС/, както го наричаха тогава. Естествено песните бяха по негови стихове. За кратко време стана звезда на гимназията. Момичетата полудяха по него, пишеха му бележки, по-старателните – дълги писма, брутално му препречваха пътя по коридора, искаха да говорят с него. Той се усмихваше на всички, не отказваше на никоя, но не се впрягаше, както признаваше на Единия. Според Единия доста момичета вкусиха от целувките му, но дотам, явно селското му възпитание му пречеше да стигне по-далеч.

Единия също пишеше стихове, но те бяха сантиментално-игриви, някъде стигащи до откровена пошлост. За песни изобщо не ставаха. Още в началото на тяхното приятелство Единия се чувстваше леко потиснат.

В Морското училище записаха различни специалности, за да имат възможност да се качат на един кораб и отново да бъдат неразделни.

Докато плаваха, за няколко години Другия написа три книги с разкази. Първата му книга не се прие, не защото беше слаба, а защото бе различна. По онова време имаше канони, които Другия не спазваше. Работникът, в частност морският труженик трябваше да бъде възвеличаван, а не хулен и принизяван, според тогавашните критици не биваше да се редува светло и тъмно, положителното трябваше да е водещото. Нещо, което Другия не правеше. Все пак издадоха трите му книги, но го предупредиха, че ако не смени нагласата си за тъмно-светло, следващите му книги няма да видят бял свят.

Както се казва, по неведоми пътища божии, той се свърза с българската общност в Чикаго. И понеже нататък историята е много тъжна, поне да въведем жена, една млада хубава жена. Сияна /по-късно Другия я наричаше в писмата си Сияйна/ живееше в Чикаго и не беше от български произход, тя си беше жива българка. Само че беше родена в Чикаго с родители чисти българи. Отлично познаваше два езика и сякаш повече не й трябваше. Макар и неприлично млада, вече бе превела няколко български автори на английски. Влюби се в Другия, без да го е виждала. Впрочем влюби се в автора на книгите, които той й изпрати. Завърза се гореща кореспонденция. Другия си помечта за тази задокеанска принцеса, сигурен, че никога няма да я види.

Когато получи поканата за посещение в Чикаго, той полудя от радост. Не само за посещение, предлагаше му се работа в българската общност – щеше да преподава български. Щеше да учи желаещите, малки и големи на четмо и писмо, също как се пишат стихове и разкази. Най –голямата радост беше, че ще ги учи да танцуват български хора. Другия реши, че скоро ще отпътува за Рая. В центъра на Рая, разбира се, беше Сияна, ослепително красива, нежна и мила, както я виждаше на снимката, която му беше изпратила.

Но! В градската управа имаше комисия, която одобряваше всички излизания в чужбина. По някакъв начин в нея се беше намърдал Единия, на което Другия разчиташе.

След заседанието Единия дойде в квартирата му и каза, че един глас не достигнал.

За пръв път в живота си Другия припадна. Всичко се завъртя пред очите му и той се строполи на пода в несвяст. Единия се паникьоса, но не толкова, че да не изтича до близкия уличен телефон, за да се обади на Бърза помощ. Когато лекарят дойде, Другия вече се беше свестил, не се наложи да го карат в болница.

Другия не беше плакал от дете. Сега ревеше диво, неистово, направо виеше. Не мислеше, че е сантиментален или лигльо, казваше, че е дърво, подобно на дърветата в гората над селото, което никаква буря не може да сломи. За пръв път разбра какво е да те раздира болка от несбъдната мечта. „Несбъдната мечта”, думи за слабаци и глезли, които при първото препъване изгубват ума и дума. Той беше силен, нищо не можеше да го разклати. Вестта, че няма да отиде в Чикаго не го разклати, тя го срина. Отчаянието впи корени в него и сякаш щеше да го изсмуче докрай…

Да  видим.

Другия рухна. Напусна корабите, нищо не му се правеше. Остана без пари. Впрочем той често нямаше пари. След рейс събираше големи компании, канеше ги в скъпи кръчми и профукваше всичко, което беше спечелил. За разлика от Единия, който къташе спечеленето, дори минаваше за скъперник.

Другия напусна мизерната си квартира и заживя на улицата. Минаваше му мисълта за самоубийство, но не му достигаше смелост. Превърна се в клошар, иначе щеше да умре от глад. Намери подслон под централния градски мост, където си устрои коптор от кашони, ламарини и стари дъски. Не се къпеше със седмици, а ако го правеше, това се случваше в морето или под струята на някоя градска чешма. Не се бръснеше, не се подстригваше, от време на време режеше косата и брадата си с нож. Намираше евтин отвратителен алкохол и почти не изтрезняваше.

Какво го крепеше?

Появяваше се почти на всички градски изложби, рецитали на поети, където  внезапно излизаше и рецетираше свои стихове. Изглежда искаше да го видят колко е окаян, мизерен, отчаян и смрадлив. Фантазираше си, че така наказва онези, които са гласували против неговото заминаване за Чикаго. Нека се тресат от угризения, нека да видят докъде го докараха.

Не пишеше на Сияна, дори не й съобщи какво се е случило. Някъде след година тя успя да се свърже с Единия и прелетя океана, за да се види с Другия. Тогава Единия не знаеше къде точно е Другия, но знаеше, че се появява на разни срещи с поети, писатели, художници. Сияна имаше късмета, че вечерта, когато пристигна в града, в Градската галерия поети от столицата щяха да четат свои стихове. Единия беше сигурен, че Другия ще се появи и колкото и да беше против, заведе Сияна там в уречения час.

Другия се появи в края на четенето в обичайния си вид. Мръсен и вонящ, с мазна брада, сплъстена коса, дрехи, които не сменяше и не переше, за капак беше опишкал панталона си, голямо мокро петно се очертаваше на съответното място.

– Здравей, Смрадливко – викна някой от задните редове.

Другия вдигна ръка за поздрав, сякаш го награждаваха с орден «Кирил и Методий» първа степен. Сияна седеше на първия ред, но той не я позна. Вонята стигаше до нея. Другия започна да рецитира, но Сияна не издържа, излезе навън и повърна. Случайно успя да си намери билет още на другия ден и излетя за Чикаго.

– Излиза, че аз съм виновен за твоята нещастна съдба – каза Единия.

– Какво? – сепна се Другия.

– Аз гласувах против твоето заминаване за Чикаго.

– Ти? Ти си ме убил! Чудех се кой го е направил.

– Не съм искал да те убивам… Все пак си жив.

– Жив труп… Аз съм жив труп.

– Да, ще си призная, наистина исках да те няма. Но никога не съм искал да те убивам… Всъщност ти ме убиваше.

– Аз? Как?

– Ще ти кажа… Ето вземаме книгата най-отгоре, ей така наслуки. Отваряме на 119 страница. И какво четем: „Той не можеше да понася втория план, предпочиташе възхитените очи на добрите и глуповати момчета, каквито винаги се намираха. Тайно той продължаваше да те причислява към тях, това все по-малко ти харесваше и моментът да му го кажеш беше настъпил.”

– Нищо не разбирам…

– Ами това съм аз.

– Първо не си ти… И второ, дори и да има нещо от тебе, кой ще разбере, че си ти.

– Аз… разбрах. Да вземем следващата книга. Какво ще кажеш за това: „В групата единствено той няма момиче, но приятелите му го приемат, просто неговото момиче все още не е дошло, не че не би оправил някоя от техните фръцли. Ако все пак има някакви комплекси, те му дават блестяща възможност да ги забрави. Представят му една стюардеса, за която не знаят мъж, който да е успял. Той не само успява, но и се оженва за нея. Тя му ражда син, след което разбира, че е спала с всичките му приятели.”

– Защо приемаш всичко за истина?

– Не е ли истина?

– Ами аз, един от твоите приятели, не съм спал с нея… После, дори и да е истина, какво толкова те притеснява това? Никой няма да разбере, че си ти…

– Пак ти казвам.. Аз, аз разбирам, че съм аз.

– И какво от това?

– Когато някой те опише, тогава ще го разбереш.

– И това те накара да гласуваш против?

– Исках да спреш да пишеш… Имах ти зъб, исках да ти отмъстя, без да знам какво ще се случи после. Не подозирах, че ще стигнеш дотук. Съжалявам… Толкова много съжалявам… Имам чувството, че, едва ли не, всеки ред е написан за мен. А ти не галиш героите си с гъше перо. Унижаваш ги, въртиш ги на шиш, караш ги да си кажат и майчиното мляко, вадиш им кирливите ризи и ги размахваш пред другите.

Преди да те прочета не знаех, че вътре в мене има толкова подлост, толкова гадост, страх, унижения и несигурност. Живееш си в пълно неведение, без да знаеш кой си, дори се мислиш за добро момче, мислиш се за як стабилен мъж, макар и в редки моменти, изкарваш се светец. И изведнъж идва някой, който ти казва, че си негодник, мекотело, схванат и несръчен, жените те будалкат, приятелите те изоставят, изобщо всичко лошо, което можеш да си помислиш…

• Аз?.. Аз съм виновен за всичко това? – заекна Другия.

– Не, бе! – избухна изведнъж Единия. – Вие, хората на изкуството винаги сте невинни, вие нищо не сте направили, вдигате рамене и казвате, аз просто написах поредната книга. А какво има там давате ли си сметка, какви са последствията за всички, които я прочетат. Какво правиш ти с твоите герои, когато се отчаят. Какво правиш, много добре знаеш… Ами хвърляш ги в морето, обявяваш ги за безследно изчезнали, винаги измисляш някаква извратеност, от която ти настръхват косите, дори и някой да се опита да са прави на герой, ти го пращаш да гаси пожар и когато загине, казваш, че всичко е било напразно… Чувал си за „Ефекта на Вертер”, нали? Само в Германия се самоубиват около сто души след издаването на „Страданията на младия Вертер”. После заразата тръгва из целия свят, дори стига до СССР, където цензурата е убийствена.

– Моите книги не убиват, не карат никого да се самоубива… – вметна Другия.

– Напротив! – прекъсна го властно и категорично Единия. – Твоите книги погубиха две невинни души, а третата се опита да излети, но не успя… Крайно време е да разбереш какво и защо пишеш, а не да се правиш на невменяем и нещастен. По-лесно е да си мръсен клошар и да се пропиваш, отколкото да носиш товара, който ти ми струпа.

Наистина след като прочете трите книги, Единия рязко се промени. Сънуваше един и същи сън. Лети към някаква бездна с главоломна бързина и всякакви опити да се спре – да се хване за някое дърво, да се запъне с крака в земята, да се обърне по корем, по гръб, нищо не помагаше. След като прочете книгите той не се понасяше, не се обичаше никак, по-скоро омраза го заслепяваше и тровеше. Често разговаряше с този променен човек. Питаше го как може да е живял толкова страхливо, подло, нерешително. Как така е извършил всички гадости, които е извършил. Как не е разбрал, че е едно жалко, лесно обидчиво копеле. И се намери този мръсник, неговия приятел до гроб, да му разкаже тази жестока игра. Според него нищо не му беше спестил.

Единия се държеше лошо както с жена си, така и с детето си, но след като прочете книгите, стана направо зъл към тях. Особено към Стюардесата, както я наричаше. Другия сякаш му подсказваше как да се държи с нея, дори как да я нарича, да я обижда и да й напомня постоянно каква мръсница е. Казваше й, че мъжете гледат на нея като носна кърпичка за еднократна употреба, оглеждат я като кон за продан, виждат, че е дефектна стока, която никой не купува, смятат, че е изпуснала бързите влакове, но винаги ще се намери мухльо като него да се улови на въдицата. Повтаряше неуморно написаното от Другия. Имаше дори любими фрази. На едно място пишеше, че Стюардесата отвън е шик. Като пакет „Кент”, но отвориш ли го, виждаш, че вътре има най-долнокачествена „Арда” без филтър. Понякога Единия преиначаваше, казваше й, че налита на мъжете като муха на л…, нещо, което Другия не беше написал. Според автора, той, героя, де, е лесна плячка за провинциални, схванати и ограничени момичета като Стюардесата. Но когато имаш красив заоблен задник, който раздаваш щедро наляво-надясно, нещата изглеждат другояче. Стюардесата имаше сини пронизващи очи, но според автора, щом имаш хубав задник, всякакви очи вършат работа. Иначе ако се беше върнала в родното си миньорско градче, щеше да й бъде трудно дори сервитьорка да стане. На едно място прочете, че детето може и да не е негово. Тази мисъл се впи като оса в мозъка му, жилеше го непрекъснато, място не можеше да си намери. Оглеждаше момчето подозрително, вторачваше се внезапно в него, детето се чудеше къде да се дене, криеше се от него, избягваше го.

Единия почти не спеше, терзанията, агресията в семейството, омразата към самия него го разяждаха, и той вече чакаше момента, когато съвсем ще го довършат. Каквото и да правеше, тъмните мисли, изпълнени с яд, угризения, самосъжаление не го оставяха. Разбра колко е несравнима болката на душата с тази на тялото. Има хиляди начини да облекчиш болката в тялото. А за душата сякаш има само един лек – да я оставаш да се рее свободно над някое хубаво място, ако изобщо има такова. Единия сериозно мислеше за това.

Но не! Беше писано към живота му да се прибави още една тегоба. Излизаше, че човекът е доста издръжливо животно.

Шофирането на Единия беше станало доста несигурно, направо опасно. След толкова безсънни нощи, той се унасяше на волана, излизаше от неговата лента, навлизаше в насрещното движение. Така и стана. Колата навлезе в лявото платно, засилен ТИР връхлетя отзад върху колата и буквално я изхвърли в канавката. Когато линейката дойде, жена му и синът му вече бяха на оня свят. Той се отърва с драскотина на коляното.

Някъде месец след катастрофата Единия наистина реши да пусне душата си да отлети. Запали колата и кой знае защо тръгна по същия път, където бяха загинали жена му и сина му. Наближи мястото, даде пълна газ и завъртя волана, целейки се в крайпътно дърво. Но колата се поднесе и се блъсна странично в дървото. Което всъщност го спаси.

И в смъртта не му провървя. Но това сякаш го отрезви. Щом съдбата му дава втори шанс да живее, дай да видим какво правим сега. Независимо, че му имаше зъб, мизерният живот на Другия му тежеше.

Идеята, която го осени, за пръв път от дълго време, го накара да се усмихне. Реши, че ще построи къща на брега на морето.

След като приключи строежа, обзаведе къщата, изпипа всичко и тогава потърси Другия.

И ето ги двамата на терасата в тази прохладна лятна вечер, пийваха си и си приказваха.

– Знаеш ли – наведе глава Единия. – Построих тази къща, но желанието ми за живот не се е върнало така, както ми се искаше. Продължавам да мисля, че няма за какво да живея. Изгубих всичко, жена, дете. И тебе изгубих…

• Тогава защо построи тази разкошна къща?

• За теб… за нас…

• Какво?

• Ако я приемеш, тогава може би ще поискам да живея… Ако ти се промениш и се върнеш към стария си живот, може би ще намеря някакъв смисъл…

• Ти си луд…

• Да, но никога толкова луд колкото теб.

• Налей още малко…

• Искаш ли да поплуваме, както едно време… Ако решим, можем да стигнем до корабите – предложи Единия

Морето беше бурно, но това не ги плашеше, бяха добри плувци. По някое време, без да искат, се отдалечиха един от друг и големите вълни им пречеха да се виждат.

Влязоха заедно в морето, но не се върнаха заедно. Рибари от близката хижа дълго чуваха виковете на мъж, които надвиваха грохота на вълните, но така и не разбраха за какво се молеше този мъж.

Късно през нощта мъжът потъна сам в тъмнината.

ОЩЕ ЕДНА НАТРАПНИЦА

По Борхес

Люси Кацарска никога не е била натрапница, но щеше да й се наложи. Истината е, че другите й се натрапваха. Не търсеше внимание, то само идваше. Макар че не заслужаваше, близките й, приятелите, мъжете сипеха своите любезности към нея като конфети на Нова година. Беше диво дете, смело може да се каже, а по-късно и дива жена. Беше родена в хулигански работнически квартал, където юмруците, ритането в задника, извиването на ръце бяха правосъдието, което силните раздаваха на слабите.

Иии… Люси Кацарска реши да бъде силна. Майка й беше починала при раждането й, а баща й бе дърводелец, професия, която загиваше, но все още се намираше работа. Направи й лък, който тя винаги носеше, преметнат през рамо. Имаше и колчан, където носеше стрелите си, отделно имаше железни изострени накрайници, които можеше да наложи на стрелите си при нужда. Може би баща й също беше дивак. Люси ходеше в гората, целеше птици, забиваше стрелите в дебелите дървета, а веднъж се върна вкъщи с убит заек.

Един ден едно от момчетата я издебна и вдигна полата й. Тя извади стрела от колчана си, но в следващия момент я прибра. Имаше по-добра идея. След два дни, когато всички момчета се бяха събрали на поляната, за да вършат поредните си простотии, Люси Кацарска ги разблъска и хвърли в средата на кръга прободена мъртва катерица.

-Хей, „Вдигниполи” – обърна се към провинилия се хъшлак – ето какво ще ти се случи, ако го направиш още веднъж.

След тази случка никой не вдигна полата й, никой не я удари, дори не я обиждаха с техните мръсни смрадливи думи. Нещо повече, тя стана негласния тартор на бандата и всички я слушаха. Беше непрекъснат извор на лудории и пакости. Веднъж убеди бандата да отместят с две кирки капак на градската канализация и се намъкнаха вътре. За нещастие скоро минаха мъже, които видяха отворения капак. Решиха, че е забравен и го наместиха. Пакостниците нямаше как да го отместят отвътре, викаха блъскаха отвътре, но никой не ги чуваше. Прекараха цяла нощ затворени. Родителите полудяха, търсиха ги къде ли не, но кой да се сети за градската канализация. На другия ден всички ядоха як бой, а едно от момчетата се побърка за цял живот.

Люси Кацарска не се грижеше за никого. Не обръщаше кой знае какво внимание и на себе си. Беше слаба ученичка и баща й я прати да учи в техникума по дървообработване. Не му се вярваше, но допускаше, че може да наследи занаята му. Но тя почти не ходеше на училище, така и не се сдоби с диплома за средно образование. Продължаваше със своите лудории, свърза се с група мотористи, губеше се с месеци покрай тях, обикаляха цялата страна, хвърчейки с бясна скорост на своите мощни машини. Люси пищеше от възторг на задната седалка. Понякога пооткрадваха нещо, друг път някой опитваше юмруците им, тя продължаваше да носи лъка на гърба си и участваше със завиден ентусиазъм във всички безчинства на мотористите. Няколко пъти попадна в полицейски управления, но не се отклоняваше от лудешкия си път.

През едно лято овърша няколко от най-достойните екземпляри от бандата, а двама се счепкаха заради нея и бяха готови да се бият до смърт, ако не ги бяха разтървали. През това време тя седеше на коритото на каменна чешма, наблюдаваше боя невъзмутима, ядеше череши от книжна кесия и плюеше костилките в тревата.

Люси Кацарска беше  доволна от живота си, можеше дори да се каже, че беше щастлива. Така че и през ум не й минаваше да го променя. Имаше няколко пътеводни девиза в живота си. И те бяха: „Каквото  стане”, „Каквото дойде”, и последният най-любим: „Ако стане е добре, ако не стане, пак е добре”.

Известно време беше водач на момичешка банда, която извършваше дребни обири, а понякога и не толкова дребни. Един от основните им трикове беше следният. Оглеждаха внимателно момичетата в дискотеките и ако забележеха някоя със скъпо бижу, девойката неминуемо ставаше тяхна жертва. Причакваха я навън в тъмното, късаха бижуто и бягаха. Понякога правеха същото и в тоалетната. Имаха и друг номер, за който те мислеха, че е техен патент. Влизаха късно нощем в някоя жилищна сграда и проверяваха вратите на всеки апартамент. Ако някоя врата се окажеше отключена, това беше златен шанс за тях. Усетеха ли, че хората са вътре, макар и спящи, грабваха нещо от коридора и изчезваха. Големият късмет беше, когато вратата беше отключена и вътре нямаше никой. Тогава се случваха големите удари. Люси продължаваше да бъде чест посетител на полицейските управления, а веднъж за малко да попадне в затвора.

Но! Може би такъв откачен живот омръзва, може би, уморява, само който го е живял, той знае. Освен всичко друго Люси Кацарска вярваше в щастливата си звезда, вярваше, че все нещо ще се заплете около нея, няма нужда да го търси. А и вече беше на двадесет и седем, крайно време беше да седне на проклетия си задник.

И ето! Намери се човек, който да хвърли спасителен пояс в нейното бурно море от простотии и лудории. Независимо от своите митарства, в техникума тя беше успяла да се запознае с кротко смирено момче, което отдавна бе забравила, но не и той нея. Предложи й да живеят заедно в неговото село, което беше само на десетина километра от града. Къщата беше повече от прилична, двуетажна, с вътрешна стълба. Голяма клонеста череша украсяваше двора, където имаше дори цветя. Сидер, така се казваше мъжът, живееше сам в нея. Тя не попита откъде я има, не задаваше излишни въпроси, при това вярваше, че всеки подарък, който й поднасяше съдбата, й се полага. Допускаше, че Сидер, това селско момче, също е някакъв дар, паднал от небето в точния момент. Познаваше селските момчета, те бяха кротки, търпеливи и най-важното, съобразяващи се с другия.

Сидер не беше изоставил професията от техникума и също като баща й имаше дърводелска работилница в двора. Работеше в местната дърводелска фабрика, но приемаше и частни поръчки.

Още в началото Сидер плахо предложи да се оженят официално, да направят сватба, да поканят роднини и приятели. Тя побесня от това предложение, разфуча се като сто зимни виелици наедно, накрещя му какво ли не, но най-важното беше, че тя никога през живота си няма да навлече бяла рокля, не вижда ли, че само  панталони носи, а да ходи да се подписва пред някаква префърцунена лелка и да слуша простотии за щастлив брачен живот, забрави.

Нямаше човек, мъж или жена, няма значение, който да не дразни Люси и Сидер не правеше изключение. Емваше го още от сутринта, не е сложил правилната дреха, обувките му не са лъснати, при това са пълно демоде, не закусва както трябва и не каквото трябва, сподиряше  го до колата с викове, че не я е мил с месеци. Не готвеше. Когато се върнеше от работа, Сидер се задоволяваше с това, което има в хладилника. В събота и неделя готвеше, така че да има нещичко за през седмицата. Люси поиска куче и Сидер й купи куче. Разхождаше го из близката гора, често донасяше диви цветя и доукрасяваше двора. Това беше едно от малкото неща, които й доставяха удоволствие. Но със сигурност най-голямата й наслада беше да хока Сидер. Вечер гневните й монолози бяха изпълнени със заръки за житейско поведение и опити за промяна на твърдоглавия му селски характер. Това е, той не знае как да се държи в обществото, не умее дори за един хляб да помоли в магазина, с всички, включително и с нея, се държи грубо, защото той друго не знае, не е наясно как да се държи внимателно, какви цветя да избере, да ги поднесе изискано с подходящите думи. Веднъж Сидер се престраши да й подари цветя и тя ги изхвърли през прозореца.

Люси Кацарска не осъзнаваше, че тя не спазва нито едно от правилата, които проповядваше.

И така две години. Може би върхът беше, когато Люси пропъди Сидер от спалнята и го прати да спи в друга стая. Може би това съмнително и крехко удоволствие, особено с жена като Люси Кацарска, щеше да удължи още малко това странно съжителство. Не че не го желаеше, сякаш го правеше напук. Ако му е зле, що да не му е още по-зле.

Нямаше кой знае какво обяснение за това поведение на Люси. Въпреки че правеше много бели като дете, тя имаше волно безгрижно детство. Никой не я беше изнасилвал, бил, малтретирал… Защо наказваше тогава този добър мъж, защо превръщаше живота му в ад? Кой да ти каже?

В началото на третата години от техния съвместен живот Сидер започна да се държи странно. Не отговаряше на нападките й, повече мълчеше, сякаш беше намислил нещо. Можеше ли този селски мозък да скрои нещо, така че да се измъкне от кашата, която Люси му беше забъркала? Тя се съмняваше. Малко чудни й бяха следващите му действия, но си траеше. Купи си ловджийска пушка и повика специалисти да монтират алармена система за къщата. Когато смени ключалката на външната врата и тя на практика остана без ключ, пак не се произнесе.

През това време работата на баща й съвсем западна. Мизерията до такава степен го налегна, че беше принуден да продаде къщата. Остави си само работилницата, където спеше на дърводелския тезгях, там се хранеше, ако имаше какво. Отчая се и се пропи. Бързо изхарчи парите от продажбата на къщата, основно за пукница. Това го довърши и остави на Анастасия в наследство единствено работилницата си.

Един съботен предиобед Сидер каза на Люси да си събира багажа.

-Какво? – кресна тя, както си беше свикнала.

-Казах ти да си събираш багажа! – повтори неумолимо Сидер.

Обясни й защо е поръчал алармената система. Ако тя припари тук в негово отсъствие, алармата ще се задейства, ще дойдат охранителите, а той ще й потърси сметка защо влиза в чужд имот без негово разрешение. Да не говорим, че тя вече няма ключ. А пушката му е, за да стреля по хора, които влизат в имота му, без да го питат. Сидер не каза, че ще стреля по нея, но май така излизаше.

Абе има мозък тоя селянин, гледай го ти какъв план е скроил. Само че къде ще отиде тя? В работилницата на баща си?

-Сигурно ще се наложи да живееш в работилницата на баща си, нямаш друг шанс – отгатна мислите й Сидер.

Люси Кацарска все още не осъзнаваше какво ще се случи с нея. Само разбираше, че решението му е твърдо и тя не можеше да му се опълчи. Сидер беше як селянин, поне двойно по-силен от нея. Затова събра набързо най-нужното в една пътна чанта, не забрави лъка с колчана и стрелите. Потеглиха с колата. Последните й надежди бяха, че това е някаква нелепа селска шега. Но не! Сидер спря пред къщата, хвърли чантата пред портата и изчезна с мръсна газ надолу по улицата.

Как се чувстваше ли? Може би като Хулиана Бургос от „Натрапницата” на Борхес, която двамата братя хвърлят в блатото. С тази разлика, че Люси Кацарска беше жива. Тя можеше да вие, да си скуби косите, да умира от глад, защото нямаше пукната пара, да не си взема душ, защото в работилницата нямаше такъв, имаше само мивка. Нямаше креват, нямаше завивки, ясно, че ще спи на тезгяха и ще се храни там, ако има какво. Луташе се като мишка в лабиринт и се чудеше как да продължи живота си… Ами как?! Просто няма да го продължи… И ще тежи на съвестта на оня вагабонтин, която така позорно я изгони от къщата си. Като я види увесена някъде, да видим каква ще я запее. Както се казва в приказките, речено-сторено.

Намери някакво изоставено въже в работилницата, метна го през рамо и пое към гората. Бързо намери подходящо дърво. Прехвърли въжето на избрания клон, върза го, успя да направи примка. За най-важния елемент от нейния замисъл, нещото, което трябваше да ритне, се затрудни. Прерови гората наоколо и накрая откри някакъв пън, много подходящ за случая. Когато се върна под дървото, видя, че на клона беше кацнал гарван.

-Махни се, птицо проклета! – викна.

Гарванът изграчи в отговор, но не мръдна от клона.

-Абе, махни се, не искам никой да ме гледа, когато правя това – викна още по-високо, но птицата не й обръщаше внимание.

Намери камъни, сухи клони и започна да замеря гарвана. Не го улучваше, той подскачаше от клон на клон и от време на време грачеше. Сякаш си играеше с нея. Птицата я разсея и вече не гореше от желание да се беси. За всеки случай остави въжето на клона, може да й хрумне друг път.

Предишните хъшлаци, с които играеше на поляната като дете, я намериха и се опитаха да й помогнат с каквото могат. Нямаше й помен от ония пакостници преди години, повечето бяха семейни улегнали хора. Най-грижовен беше „Вдигниполи”.

Люси Кацарска разбираше, че не може цял живот да е на подаяния.

Намериха й работа в квартална кръчма и тя беше доволна, че най-после сама ще се грижи за себе си. Но още на втората седмица някакъв клиент се опита да ошари задника й и тя го тресна по главата с таблата. Така го цапардоса, че трябваше да викат бърза помощ. Още същата вечер напусна.

Каза си, за кой ли път, че за нищо не става, не може да се справя с този живот. Да, знаеше, че е непохватна, неумела, несръчна, абсолютна кавгаджийка и наказание за всеки, който реши да живее с нея. Наистина е най-хубаво да се гътне някак си и да освободи всички от себе си. И всичко това заради онзи недодялан селянин, който я захвърли като износена гума на бунището. Ще му даде да се разбере, ядът й към него не минаваше, напротив растеше с всеки изминал ден.

Реши, че първо ще свърши с него, а после със себе си. Въжето сигурно още висеше на онова дърво. Макар че Сидер беше единственият й шанс да живее. Няма значение!

Взе лъка със стрелите и пое към селото. Бъхтеше пеша, защото дори нямаше пари за билет. Свечеряваше се, когато се притаи зад живия плет около къщата. Остриетата на три стрели бяха намазани с отрова.

Ето го! Люси опъна тетивата. Отнякъде изскочиха орляк врабчета и се юрнаха над главата му. Тя се разсея. Все някакви птици ли ще й пречат? Сидер влезе в къщата, изключи алармата и после излезе с канче жито, което пръсна пред врабчетата. Клекна пред тях, говореше им мили думи, почти ги докосваше, но те не се плашеха от него. Остави ги да кълват и хлътна в работилницата. Явно това се случваше всяка вечер.

Абе, добър човек е тоя Сидер, каза си Люси и пое по обратния път. Тя е бясното куче, което хапе къде когото свари.

После?..

Ето какво се случи после.

Няколко дни не излезе от работилницата. Какво правеше ли? Мислеше! Мислеше какво да направи. Първото беше да изключи въжето от тъпата си глава. Абе, тя толкова ли е проклета? Проклета, дива, бясна, неукротима и опърничава! Не може ли поне веднъж да бъде нежна, всеотдайна и мила? Поне веднъж да направи нещо хубаво за някого? Да не би в мозъка й, в характера й да има някакви недъзи, които й пречат да прави добро? Ами, да вземе да опита.

Пак така, на свечеряване, Люси прескочи оградата и влезе в двора на къщата. Все още пъргава като котка, тя се качи на черешата. Кой ще ти гледа нагоре, когато умът му е зает с врабчета.

Случи се същото, както онази вечер, когато щеше да му пусне отровните стрели. Щом Сидер влезе в работилницата, тя се спусна от черешата и се вмъкна в къщата. Качи се на горния етаж, където бяха банята и спалнята. Хавлията висеше на вратата, както я беше оставила. Съблече се и взе набързо душ. После се намъкна под завивките и замря.

Щом го чу да влиза, започна да си свирука песничка, за която знаеше, че Сидер харесва. Когато той надникна в спалнята, откъдето се чуваше свирукането, Люси отметна завивката. Стори й се, че Сидер е на ръба на припадъка. Какво ли мисли се въртяха в селската му глава? Диво животно в спалнята? Укротено и сякаш готово и съгласно да… Кой ще се откаже от това?

-Душ! – викна му Люси по навик.

Без да каже дума, може би и той по навик, се подчини, съблече се и влезе в банята.

Осъмнаха.

Не знаем как ще свърши тази история, но знаем нещичко за следващата нощ. Защото на сутринта между двамата се стрелна следният диалог.

-Тръгвам – каза Сидер почти на вратата.

-И аз – засуети се Люси.

-Ти не тръгваш!

Това със сигурност беше първият път в техния съвместен живот, когато Сидер заповядваше.

Прекрачи прага, обърна се и добави усмихнат:

-И довечера няма нужда да ми напомняш за душа, сам ще се сетя.

И накрая, ето каква мисъл бръмна в главата на Люси Кацарска. Тя за пръв път през живота си беше натрапница. Но никак не съжаляваше за това.