Алберт Бенбасат, из „Когато големите станат малки“ – „вехтошарски роман“

Към средата на 50-те години вдигнаха ЦУМ. Събориха цяла улица – известната някога „Търговска“, – даже цял квартал сринаха, доста археология съсипаха, за да построят няколко каменни мастодонта, които архитектурно да увековечат идеологическата величественост и непоклатимост на задаващия се комунизъм. ЦУМ, хотел „Балкан“, Министерски съвет и в центъра на необятното ларго – страховитият Партиен дом, с рубинена петолъчка отгоре. Всичко това в стил соцбарок, или още сталински барок, внушаващ нищожност и потиснатост с грандоманските си пространства и колонади.

Обаче тия разсъждения са с днешна дата, давностни са, а от тогавашна гледна точка бе различно: трябваше да изпитваме законна гордост от постиженията на Партията и Правителството (да не забравяме Вожда!), да сме благодарни за придобивките на най-съвършеното от всички съвършени общества, да вярваме в задаващото се всеобщо благоденствие, олицетворявано от тия величествени гранитни построения. И мнозина вярваха, най-малкото обаче всички се удивяваха от мащабите на това ново строителство, от скоростта на неговото случване. И сякаш това удивление от показната грандиозност, обградена с всеобщ недоимък, подхранваше един все по-масов оптимизъм. Чието друго име беше страхът.

Всъщност страхът е основното чувство, което съм изпитвал като поотраснало дете, колчем попаднех между тия грамадански сгради. И бързах да се махна оттам. Чувствах се нищожен. И сега подобно чувство се появява, не точно страх, а притеснение, неуют. Потиснатост. И пак бързам да се махна.

Децата на „Странджа“ преди всичко се удивяваха. Любопитстваха. Не митологията ги беше превзела, а новото, различното, непознатото. Искаха да видят и да пипнат – все пак (като изключим Мавзолея) това бе първият истински голям строеж в центъра на столицата. А в махалата един от първите посетили ЦУМ след откриването му бе брат ми Йосиф, на мен такива авантюри не ми се полагаха.

Вкъщи появата на тая забележителност се коментираше усилено – Стоилка, провинциална мома, увлечена по модерните неща, беше силно впечатлена от обема и многотията в гигантския магазин, ходеше да разглежда, възхищаваше се по шопски – „Ум да ти зайде!“, но скромните ѝ финанси не ѝ позволяваха разточителство.

Брат ми нямаше намерение да купува – което е напълно обяснимо. Той искаше само да иде и да види. От любознателност. И го направи по своеобразен начин, така, както той го разбираше. В махалата на „Странджа“ Йосиф бе част от банда босоноги хлапаци, които върлуваха из дворовете и по улицата, караха шейни и лагерни кормилачки, а лете гонеха едни обръчи от бъчви, подкарвайки ги с метални пръчки, специално извити откъм края, за да влиза обръчът и с тях да го насочват в правилната посока. Викаха им „карачки“ – вече казах. Запомнил съм един чешит – викаха му Тото, длъгнест, очилат, ама очилата му особени, кръгли, стил ретро, не като на брат ми – с по-модерна форма. Също бос, с панталони малко под коленете, а очилата с пукнато стъкло, залепени тук-там с лейкопласт или нещо подобно. Сега, с натрупаните литературни представи, бих го сравнил с образа на Коровиев, онзи с пенснето, от „Майстора и Маргарита“ – само че в младенческа възраст.

Тото беше постоянното присъствие в компанията на брат ми. Останалите също бяха живописни, доста окъсани, немити, имената им не знам, единият май го наричаха Миташки, ама не съм сигурен.

Та какво сториха брат ми и останалите хъшлаци от бандата, Тото на първо място. Подкарват с карачките по „Странджа“, завиват надясно по „Стамболийски“ и тангър-тангър, пешачката стигат до ЦУМ. Прашни, боси, опърпани късогащници, влизат с обръчите във величествения социалистически магазин. Возят се на ескалаторите, зяпат, цъкат с език, главата им се замайва от впечатления. Час, два, три. Няма ги. Вкъщи настъпва тревога. Къде са тия деца, разпитва се из махалата и се научава само, че отсъстват групово заедно с обръчите и карачките.

Връщат се синковците. Нямаше как да се отърве караницата, конското, както му викахме.

Аз се залепвам за брат ми и Тото.

– Къде бяхте? – питам с разширени очи.

– В ЦУМ бяхме – гордо заявяват батковците, очите им светят, очилата блестят, въобще не ги интересува, че ще ги мъмрят и прочие маловажни подробности.

– Така, боси ходихме – отговарят на следващия ми въпрос: как са стигнали? Държаха на това, особено брат ми, който се отличаваше с пролетарско мислене, знаете вече.

И започва едно разправяне, колко е интересно там, колко е широко и светло, какви подвижни стълби има, какви неща са пуснали да се продават. Това гледали, онова видели. Разкош…

Баба Рашел късно се престраши да види прочутия ЦУМ. Направи го, както се досещате, с мене, нейния неизменен спътник в походите из София. Но май вече живеехме на „Борис“, макар и отскоро. За какво точно отидохме в ЦУМ, не се сещам, сигурно просто да поразгледаме туй чудо на социалистическото строителство и обещаното благоденствие. Скептична към тия неща, баба все пак притежаваше вродено любопитство, а и не ѝ се щеше да изостава от приятелките си, които вече бяха ходили, даже пазарували в ЦУМ.

Влязохме ние в просторния универсален магазин. Народ страшен, не можеш да се разминеш, бутат те отвсякъде. Опашки по щандовете за не знам какво си, глъч, разправии тук-там. Бях шашнат, баба също. По едно време стигнахме ескалаторите, скритата цел на моето посещение. Застанахме близо до голямата подемна машина, казваха, че била австрийска, и я загледахме. Носеха се какви ли не слухове за туй чудо на техниката – че било опасно, ако не внимаваш, захващало дрехите, теглело и влачело, имало било пострадали. На Рашел само това и трябваше…

Не личеше да има нещо страшно. Хората изчакват, качват се и стоят мирно, докато стъпалото ги издигне горе. След което правят крачка и слизат. На Рашел най-плашещо ѝ се видя качването. Как така ще стъпи върху движещата се стълба, без да се спъне и да падне. А и малкият Аврамико е с нея – кого да пази първо, себе си или него. Ами ако се нарани детето! Малкият Аврамико също го беше страх, кога друг път бе виждал таквоз пълзящо чудовище. Но не го показваше (        страха, де).

Наредихме се на опашката, ще се пробваме все пак. Рашел ме държеше здраво, но ръката ѝ трепереше. Аз горе-долу бях разбрал какво трябва да правя, ама баба май никак не бе наясно. Пред нас върволицата се изнизваше, тъй че неизбежното се задаваше. Докато чакахме, баба поиска съвет от околните, те охотно взеха да я напътстват – там ще сложиш крака, а ръцете на перилата, после нищо – возиш се и чакаш. Като стигне горе, пак крачка напред и слизаш. Това е.

Дойде нашият ред. Само един-двама души остават. Ето и те се качват. Изведнъж Рашел спира, колебае се, протяга крак, аха да стъпи, но не. Сваля крака си, отстъпва, пак го изпъва… Всичко става за секунди. Качила се или не върху автоматичната стълба, не помня точно, тя се развиква – „Не, не!“, дърпа се, обръща се и, хванала ме здраво за лакътя, тръгва назад, разбутвайки опашката след нея. Народът се развиква, протестира, отзад мислят, че е станал инцидент, че има ранени едва ли не.

– Оставете жената, страх я е – казват едни. – Дръпнете се бе, иска да си ходи…

– Лошо ѝ стана, дайте път – обаждат се други по-отзад, дето не знаят какво се случва.

Рашел пробива тълпата, окопитва се, бързо преодолява резила и в неин стил започва да нарежда разни неща, които не помня. Казва ги повече на себе си и отчасти на мен, защото аз полугласно протестирам, дето съм се разминал с возенето на ескалатора, и искам да ме пусне сам да извърша този смел и рискован акт. Моля се, но не би. Приключението остава за друг път, без баба, не знам с кого точно. Пък и какво значение има – минало бешело.