Аз не обичам
Аз не обичам изхода фатален
и няма да ми писне да съм жив.
И мразя се, когато съм печален,
когато пея, а не съм щастлив.
Аз хладния цинизъм не обичам
(Не вярвам във възторга въобще!),
през рамото ми някой да наднича,
писмата мои друг да ги чете.
Аз мразя разговори полусмели,
полунеща да шепнат с полуглас.
Аз ненавиждам в гръб когато стрелят,
когато в упор стрелят – мразя аз.
Аз не обичам с клюки да се калям,
а също и съмнението зло.
Аз не обичам змийски да ме галят,
с желязо да ми стържат по стъкло.
Аз мразя ситите душички, свити,
аз предпочитам истинския риск.
Да бъдеш честен вече е събитие
и чест е днес да бъдеш ти сплетник.
Аз мразя счупени крила да виждам,
изпитвам жал, но само към Христа.
Насилието както ненавиждам,
така и ненавиждам слабостта.
И мразя се, когато се страхувам.
Когато бият някой без вина.
Когато във душата ми нахлуват
и в нея храчат своята злина.
Аз мразя – и манежи, и арени –
там сменят милиона за петак.
Дори след най-големите промени
аз няма да ги заобичам пак.
 
Моят Хамлет
От истината част ще обясня,
за цялата – аз нямам пълномощия.
Заченат съм във грях и пот, в една
от първите им нервни, брачни нощи, а
сега разбрах – нагоре полетял,
че там са всички с по-сурова воля.
Усетил в себе си кръвта на крал –
вървях спокоен право към престола.
Ще бъде както искам – знаех аз.
И бяха верни – сякаш на закона –
другарите по меч от моя клас,
тъй както техните бащи – на трона.
И без да мисля, думите със жар
разхвърлях аз с душа, от гняв обзета.
И бях водач, по-точно главатар
на всички знатни мамини синчета.
И хвърлях в ужас стражите сред нощ.
От шарка страдаше – от нас! – туй време.
На кожи спях, ядях месото с нож
и злия кон измъчвах с остро стреме.
Очаквах да ми кажат: «Крал бъди!»
Клеймо съдбовно имах по рождение.
Увличах се по шпори и юзди,
отнасях се към словото с презрение.
И само с устни се усмихвах – смут
аз скривах в своя поглед – зъл и горък.
Аз бях възпитан от чудесен шут!
Но шутът мъртъв е… «Мой бедни Йорик!»
Отказах се от своя антураж,
от плячки, привилегии и слава.
Обзе ме жал за моя мъртъв паж.
И бродих сам в зелената дъбрава.
Забравих за ловджийския хазарт.
Намразих хайки, хрътки и палаши.
И гонех с коня дивеча назад,
а бича ми – викачите подплаши.
В игрите ни все повече беди
нахлуваха – все повече безчинства,
И късно нощем в изворни води
измивах тайно дневните си свинства.
Прозрях, че оглупявам всеки ден.
Докрай презрях домашните интриги!
Не ми хареса тоя век на мен.
И се зарових да изчитам книги.
Бе жаден като паяк моя ум,
разбра какво покой е и движение.
Но не от всенаучния триумф,
а от всеобщото опровержение.
Аз скъсах с детството – разбрах поне,
че Ариадна се оказа схема.
И блъсках се – «да бъда или не»,
над най-неразрешимата дилема.
В морето от беди – като просо
във сито – хвърляме стрели и врява…
И от предвзетия надут въпрос
то призрачния отговор пресява.
Предците чух с кръвта да ме зоват,
зад мен остана моя страх младежки.
Към гроба влачат ме крила от плът,
нагоре теглиха ме мисли тежки.
Но дните ме споиха в лоша сплав,
едва споен – разграждам се отново…
И както правят всички – кръв пролях,
подобно тях и аз мъстих сурово.
В предсмъртния подем се провалих.
Офелия! Какво за тебе тлен е?
Аз по убийства с тях се изравних,
в една и съща пръст ще легнат с мене.
Да, Хамлет съм… Презирам всеки гнет.
И плюя аз на датската корона.
Но според тях – убивал съм без ред,
и то кои – съперници за трона!
Но гения бълнува в своя лес.
От раждане смъртта ни гледа косо.
Сплетните-отговори знаем днес,
ала не знаем нужните въпроси.
Маски
Туй криво огледало ме руши –
от него изигран, се смея кански –
със кука-нос, озъбен до уши,
като във карнавал венециански.
Но мен ме завъртяват в колелце –
прихващат ме; увлечен е танца, пляскам.
Виж ти!.. Виж ти!.. И моето лице
те всички възприемат като маска!
Фишеци и конфети… Нещо пак
упреква ме на всяка маска взора.
И ми крещят, че пак не съм във такт,
че съм настъпвал по крака партньора.
Защо съм тук? Какъв е този фарс?
Да скоча ли със тях във танц лудешки?
Дано под маската на всеки звяр
да има повече черти човешки.
С перуки, с маски – всички до един.
Кой приказен е, кой – литературен…
Палач – отляво, вдясно – Арлекин,
а всеки трети – просто главандурин.
Един белосва се усърдно там,
друг крие си лицето във гримаска…
А трети – вече няма сили сам
да различи дежурната си маска.
Уж скачам с кикот на хороиграч,
а пък отвътре мисъл зла яде ме:
ако е някой с маска на палач
и не поиска маската да снеме?
Ако завинаги, от скръб разбит,
остане Арлекина с вид печален!
Глупакът пък – с глупашкия си вид,
съвсем забрави своя вид нормален?
О, злите маски смеят се над мен,
а веселите – почват да злобеят,
зад криеницата – като зад бент
лицата им човешки зеленеят…
Преследвам музите без свян и срам,
но да ги знам, не искам аз самият,
че ако паднат маските – в миг там
полулицата си ще ми разкрият.
Как честното лице да проверя,
как подлото да разбера без намек?
Измислили са с маски те игра –
лицата си да не разбият в камък.
Но тайната на маските разбрах.
Уверен съм в анализа си точен:
прикритие е маската за тях –
щит срещу храчки и плесници впрочем.
Песента на завистника
Той обходи целия Съюз.
Нещо търси – кво ли? – не е видно.
Не, към разприте аз нямам вкус.
Просто ми е болно и обидно.
По прозорците им – фин текстил.
Фръцка се жена му във халата.
Бих дори в Москва уран открил
за такава тлъстичка заплата.
Но си мисля – хората грешат.
Той нарочно нищичко не търси,
за какво му е – та те текат,
капят непрестанно суми тлъсти…
Вчера техничкият син у нас
падна, презглава се преобърна,
нашата гарафа счупи с бяс,
но баща му тройно ще ми вьрне!
Значи рубла, а за мен – петак?!
Ха сега плати си неустойка!
Не от завист – ами ей така,
искам справедливост аз, и толкоз.
… Нищо, имам шансове добри –
и оттука скоро ще се вдигат:
те са страшно фрашкани с пари,
а на нас за водката не стигат!
Вкусът и навиците ми са странни 
Вкусът и навиците ми са странни,
малко екзотичен съм в бита:
мога едновременно да ям стакани
и хем без речник Шилер да чета.
Два полюса, два «аза» са във мене.
Два човека, двама врагове.
Единият в изкуството вглъбен е,
а другия хазарта го зове.
Излишни мисли в мене не допускам,
щом заживея с първото лице.
Но често аз на свобода пропускам
таз моя втора същност – на подлец.
От себе си аз втория все тикам,
обаче ме е страх да не сгреша:
уж стиснал съм за гърлото мръсника,
а май че първото си аз душа.
Но щом надвие в мене спекуланта
и разцъфти у мен искреността –
на вяра ми сервират в ресторанта
и милват ме безплатно през нощта.
Но край! Но край на всички идеали!
И ето ме – брутален, зъл, сърдит:
седя си аз и тъпо ям бокали,
захвърлен, Шилер в ъгъла седи.
… И пак в съда – киризят ме мнозина.
Пак моля съдията аз на глас:
«Не съм разбивал никаква витрина,
повярвайте! А мойто второ аз!»
Аз моля ви – със сълзи на очите,
не ме съдете – няма да крада!
Аз в залата ще идвам като зрител,
на гости ще ви идвам във съда!
Пред вас кълна се искрено и лично:
ще утроя страданието аз –
ще победя дилемната си личност
и мойто чуждо – мойто второ аз.
От днес аз няма да троша витрини,
да бия граждани и други там…
Съединявам двете половини,
душата си съединявам сам.
Ще се изтръгна, сам ще се заровя.
Ще се пречистя сам – до дъно аз.
О, чужд е този «аз» за мен, уж втори,
не, не, не, не, туй не е мойто второ аз!
Игра на карти през дванайста година 
Свалете карти, господа!
Развалям аз карето!
Барона пиеше вода,
а той смени тестето!
Белязано е туй вале!
Дуел! И нищо друго…
Ах, Графе, вие сте подлец –
на вашите услуги!
Не чувам вашия апарт.
О, не – така не бива!
В туй време вече Бонапарт
през границата минал.
Увертът ви не мина гот,
върнете ми брилянта!
А вий, Барон, и вий, Виконт,
бъдете секунданти!
Кажете ми – не съм ли прав?
Играе той лъжливо…
С какво оръжие, мон Граф,
избирайте по-живо!
Не ще умрете от инфаркт –
прострелял съм мнозина!
В туй време вече Бонапарт
през границата минал.
Добре, ще ви предложа сам:
рапири?.. пистолети?..
Удобно ще ви бъде, знам,
със дамски амулети.
С кинжали бихте ли могли?
Аз бих се с враговете!
Не, вие можете, нали –
с белязани тестета!
Не ще ви бъде до хазарт –
аз бия се за трима!
В туй време вече Бонапарт
през границата минал.
Аз мога сам… да стана! В цел
да стрелям аз умея…
Ще викна Графа на дуел,
дори да изтрезнея!
Барона да мълчи сега!
Виконте, не хленчете!
Да каже стария пунгаш
за трика със тестето.
Разкрийте номера си стар –
гневът ми ще изстине…
В туй време вече Бонапарт
през границата минал.
Отвърне ли ми Графа с «Не!» –
главата му ще хвръкне.
Жена му може още днес
вдовица да замръкне.
Шегите ви търпя от час –
ще хвърля гръм и жупел!
И, Графе, ще прострелям аз,
екскюз ми – вашто дупе!
Не ще умрете от инфаркт,
убил съм аз мнозина…
В туй време вече Бонапарт
през границата минал.
Виконт, как смел сте в този час!
За мен сте скот безумен…
Аз утре ще се бия с вас –
това е мойта дума!
Баронът май получи стрес,
трепери тъй тревожно…
Да, утре аз ще имам чест,
днес спи ми се безбожно.
А беше вече месец март,
бе в края тая зима…
В туй време вече Бонапарт
през границата минал.
… Ах, Графе! Гузен съм пред вас!
На прошка се надявам!
За заем ще ви моля аз,
но все не се решавам.
Да стане исках насаме –
пред хората не мога…
А как се случи – покрай мен,
скандал и шум – до бога!
А беше юли или март,
бе в края тази зима…
В туй време вече Бонапарт
през границата минал.
Затънах в дългове, мон Граф!
Аз моля извинение!
Съгласен съм, че бях неправ.
Очаквам снизхождение!
Изпих цял литър, че и сто…
Сам скрих валето бързо…
Глупак?! Но как? О, да – готов!
Ще стреляте, но първи!..
На Енгибаров, на клоуна, от зрителите 
Беше шут. Но и крадец на време.
Без перуки, грим, но с вещина
свиваше от нас, от теб, от мене,
тъжните минути – до една…
В цирка светъл, между номерата,
тихо той излиза най-отпред.
на главата с шапка глуповата,
по трико и шутовски жакет.
Но съседът ми, до мен, на стола
чака смях – нали е заплатил…
И крещи: „Какъв е тоя клоун?
Кой за клоун го е назначил?“
И додето мънкаме с досада:
„Тоя шут не си е май доспал…“,
от душите ни е той извадил
мълчаливо нашата печал.
Двайсти век! Съмнения отново:
тоз смешник е твърде натъжен…
Родният ни цирк е, да, световен,
но защо е мрачен и вглъбен?
В миг изчезва – сякаш е виновен.
Блесва лъч – и виждам как с ръка
бърка в най-сърдечните джобове
на душите, стегнати в сака.
Кискахме се после до забрава…
Три пъти на „бис“, и пак игра.
Нищо смешно той не ни направи,
нашта мъка в себе си събра.
Пуска уж шеги и възклицания,
а по-тъжен става мимът скъп…
Натоварен с чуждите страдания,
носеше ги като своя скръб.
Болката му става все по-зрима,
прави пак обаче колело…
Става страшна тази пантомима,
все по-сбръчкано това чело…
Нашите тревоги и несгоди
ни отнема той със своя страст
и ни прави видимо свободни,
но пък страда все заради нас.
Време е… С несигурни колени
тръгва си… Ах, колко сме добри!
Стана цар на цялата арена,
всеки зрител в цирка покори!
Зад кулисите добрият гений
злото ни отнася с бледен лик…
Хиляди откраднати моменти
в него натежават като вик.
Лампите угасват. Мрак. Завеса.
Барабанен туш… И тишина.
Твърде много чувства той понесе
и премаза свойте рамена.
Хората, видели как се сринал,
мислели – пиянски номера…
В своята последна пантомима
заигра се – и се наигра!
И застина покрай нас, а колко
уморен бе първият ни мим…
Просто се задави с чужда болка.
Просто свойте сили надцени.
Превод от руски Румен Леонидов
Още стихове от Владимир Висоцки ще намерите тук

КОМЕНТАРИ

Анонимен  27.01.2016 15:21 | #2

Преводите на тази свръхтрудна за превод поезия са изключителни! Браво на Румен Леонидов. О. Ст.

Анонимен  06.01.2015 18:43 | #1

Брилянтен превод! Възхитително!