Чудото Константин Павлов: „Геният е несъвършен. Бездарието е по-близо до абсолюта!“

Прочетено в сп. ЛИК, април 2023

На 2 април 1933 г. се ражда бъдещият поет от Бъдещето Константин Павлов. Изплакал е в Царство България, живя в Царството на еднопартийната посредственост, издъхна през 2008 г. в Републиката на масовото чудо от мутри и милиционери… През 2023 навърши първите 90 от предстоящите още 900 години безсмъртие.
Но Коста не стана масово чудо като други песнопейчовци, защото чудото му не нямаше как да бъде масово, защото като поет той носеше в душата си Витлеемската звезда на вълшебник, а не теглилки на търговец. Чудото му най-сполучливо е определил поетът и драматург Иван Радоев, царство му небесно. Той казва: „Константин Павлов е натоварен от природата да бъде допълнителност към нея!“
Някога не го разбираха, но го тълкуваха. Сега уж всички го разбират, но няма кой да го разтълкува. В стиховете му няма подтекст, а светкавично движеща се мисъл, която носи текста. Затова е изумително труден за разнищване, за проникване в знаците му. С една дума – познатите ни начини и средства за анализ за творчеството му се оказват отчайващо непригодни.

К. П. бе философ от огромна величина, мегафилософ. Ето един франгмент:

„Робството не е стаж за бъдеща демокрация. Механизмът на диктатурата е нещо по-цялостно и по-разбираемо, отколкото демокрацията. Демокрацията е сложна и противоречива – във всеки отделен момент; целта й е по-висша от самата нея. Това обяснява феномена, че диктатурата има привърженици дори сред своите жертви.“

Неговите фрагменти днес са най-четени и най-достъпни за широката публика от всичко, което е написъл – няколко стихосбирки, пет пиеси, десетина киносценарии, някои от които още непубликувани.

Тези, които бяха близко до него, знаеха, че той е най-бързо мислещият човек на планетата, най-остроумният и ироничен срамежливец. Единици мялка за гордост, достойнство и почтеност. И нас, неговите приатели, той най-необикновената личност, която може да се срещне в епохата на безбожния залез на времената.

–––––

Константин Павлов  доизвиси  вкуса ни към изкуството, обнови  поезията ни, направия много различна, обърна и обърка представите ни за лиричност, за новаторство и абсурдизъм,  нахлу в киното ни с лекотата на гений,
защото безспорно бе необикновена личност.
Още с най-първите си стихотворения в двете първи книжки той прави заявка за феноменалност, която разтърства от дъното до небето националната ни представа за начин на поетическо изразяване. Това духовно разместване на съзнанията му коства много – жигосан е завинаги от критиката, но младата публика полудява по него. Колкото повече неуморно го разпъват на кръста, толкова повече неговите почитатели преписват стиховете му на пишещи машини. Копирни уреди липсваха, а и бяха под строгия и бдителен контрол на

Още при първото осезаемо докосване с тази словесност най-неочаквано фронтално ме блъсна антимонументалната модерност на прочетените стихове, чиито отец бе Константин Павлов.  Гениалната му универсалност, доброволният му отказ да бъде завързан за традицията, небивалото му новаторство, извело поезията ни до абсолютно непознати нам полета, ниви и далечни територии, бе неочакван от никого празник.

Това е Поезия на извадената изящна сабя, изкована от ирония, нанасяща понякога саблени удари, но и способна на нежна саркастичност, гравирана с необхватна умност, особен вид музикалност и непознати ритми.  Стиховете на Павлов са толкова социално предизвикателни, колкото и  политически непоносими, освободени от всякакви съображения. И всичко това е подчинено на изключителна хигиена на духа, на извънредна чистоплътност на душата, която някои обществени глашатаи наричат публична почтеност. В общност като нашата, подобно понятие е смешна дума.

Поразително беше как  Константин Павлов умее да говори  естествено на няколко равнища според ситуацията. Високо образовано и неразбираемо пред претенциозни и издухани лица, които той иронизираше в недостъпна за тях форма, или пък как достъпно  говореше с люде на средно равнище. Както и със смущаващо остроумие –  бляскаво, уникално, светкавично, особено, ако имаше срещу си глупаци, които желаят да му се харесат.
И съвсем хлапашки и простонародно – диалогично-улично със сервитьори, шофьори, портиери на клубове за писатели и журналисти, на които винаги оставяше голям бакшиш, без те да подозират кого возят или посрещат.
Имаше и четвърти вид изказ – когато трябваше да каже добри, вълшебни думи за нещо, той беше най-нежният и най-вълшебният приятел, толкова естествен и необичаен в своята искреност и топлота, както, според мен, никой гений на света не е говорил, защото всеки гений освен от своята лудост, по някакъв начин е обсебен и от своята изключителност.
Константин Павлов беше овладял до съвършенство и дресирал по необикновен начин и своята лудост, и своята изключителност. Той не ги навираше нито в носа, нито в дебелогъзието на никого. И го правеше само когато го засегнат или съзнателно предизвикат, и когато тенденциозно го обвиняват. Той беше болезнено достоен човек и съхраняваше своето достойнство по неподражаем начин. Литературните милиционери, в невъзможността си да разтълкуват неръкотворната му поетичност, го обвиниха в шизофрения. Но за този случай ще пиша на друго място в този текст.
За мен всеки негов стихоторен ред носи възхитителната френетичност на самоотбраната – колкото интимна и персонална, толкова самозащита на личната му представа за достойството на всеки човек като обществено животно.

Коста беше сам, неразбран, подценен, преживя продължителет опит да бъде унищожен, само защото беше гордо същество, което не се съобразяваше с наложените обществени авторитети, нито в писането, нито в начина на вдишване и издишване, нито в задължителното отношение към Бога и Дявола.
Трябва да знаят всички, които лично не са се докосвали до него, които не са общували с неговото живо същество, че той беше много добронамерен и сърдечно-обичен човек. Не беше нито егоцентрик, нито маниак, нито фанфарон. По неговото време имаше много такива около него, под и над него, че той не си позволи отвращението от тях да го превърне в лична манифестация.
Но Коста Павлов болезнено изтърпя и дочака техния фалит на псевдопоети и псевдодраматурзи, псевдосценаристи и псевдобелетристи всякакви. И понеже никой друг не успя да му затвори устата, да издържи на жилото на неговото жигосване, това го стори Господ Бог или сестра му Сатаната. И когато беше лишен от физическата възможност да говори, той продължаваше да бъде Князът на Словото, Князът на Българското волнодумие, макар да знаеше, че никога няма да бъде признат за такъв от този днешен народ. Тази обречена участ той прие с насмешка, с усмивката на човек от бъдещето. Бъдещето, което всички прогнозират, но тайната му знае само един. И той се нарича –  кратко и ясно – Константин.

–––-
Когато през 1980 г. най-сетне го приеха в Съюза на българските писатели бях по работа в писателккото кафене и точно тогава  някой нахлу с новината, че мнозинството в Управителния съвет е гласувало „за“ за опасния творец, че са го допуснало в официалния си редови състав. За всички, които боготворяхме поезията му, това беше небивала радост – яростната съпротива на старите влъхви до сетния момент правеше заслуженото му признание абсолютно несигурно. Но все пак, макар и с отвращение, те бяха гласували да бъде приет, заедно с имената на неколцина млади лирици, някои от които деца на известни татковци. Да не говорим, че самият Павлов, беше вече над 47 лазарника, и можеше да бъде родител на другите новоприети дарования.
Но за нас, влюбените в Коста и неговите метафорични мълнии, в крайна сметта това нямаше значение – с идването на Любо Левчев  на върха на СБП започна обновлението на редиците на мухлясалата организация. И това нямаше как да стане без компломиси.
Щом чух новината за приемането на любмия ми поет скочих и отърчах до фоайето на кафенето, където на стената висеше телефонен апарат, работещ с монети. Моментално набрах  домашния номер на Павлов и с небивало въодушевление му снесох благата вест и горещо му честих, споделяѝки цялата си обезумялост от радостно вълнение. Отсреща ни звук, ни стон, но след известен брой секунди чух въпрос: „Като какъв съм приет?“. „Как като какъв?“, не схванах веднага. „В коя секция са ме приели, като поет или като кинодраматург?“
Разбрах и изтрезнях. Това бяха две различни неща, компромисно бяха гласували с „да“ и тикнали във втора глуха … С което му казваха в очите – не си мисли за поет, не ти е мястото между нас, иди да членуваш в секцията, в която има десетина незначителни автори, които не могат да пишат проза, но са пробили в киното…
Каква бе светкавичната реплика на Коста? Същата, която години по-късно, когато Господ му забрани да говори, но въпреки това той я изричаше с ръмжене. И винаги ясно я чувах, когато бе ядосан: „Мамата!“

Бях твърде млад и не по-малко наивен от сега, но тогава бързо схванах, какъв гаф съм сторил. Вместо да изпиша вежди, извадих окото на новината. Онемях в глупово  мълчание. Но новоприетият член на СБП успя да ми рече: „Еби им майката, чакам те вкъщи!“
–––––
Заварих го в кухничката на „Евлогий  Георгиев“ 93. Беше отворил бутилка гроздова „Акад. Неделчев“ и нарязал парче сирене в плитка чиния, върху която бяха подпрени с две вилички. В суматохата изобщо не се присетих пътьом да му купя бутилка от любимата му полска водка.

––
След като през  1965 г. излиза втората му стихосбирка „Стихове“, младият, едва 32 годишен поет е обявен от критиката за враг на народа, за извратен абсурдист, демоничен тип и прочие. Оценките са отрицателни, отричащи, заплашителни, унижожителни, предупреждаващи, диагнозиращи, аламиращи, призоваващи към разправа. Изкарват го психопат, ненормалник с перверзна фантазия. Поезията му била лепнеща мръсотия. Нарочен е в непонятното естетизиране на мръсното, гадното, отвратителното. Пишат, че К.Павлов поетизира грозното, безобразното. Неговата стихове били вдъхновение на омразата, доведена до пароксизъм, на оная омраза, която се подхранва от най-лошите страсти на човека.
Бил мрачен и негативистичен, насочил се е към двусмислицата, песимизма и безплодието, като поет усилията му нямали бъдеще. Неговият лиричен герой е определен като носител на крайно ограничен „багаж“ oт мисли и емоции. Много често този герой бивал обладан от страх, причините за който не се изясняват, нито пък изобшо се казва нещо определено.
Ето още цитати: „Неговите стихове са „опасни – будят долни инстинкти, развращават духа“. „Питаме се: позволени ли са на човешката фантазия такива дръзки предели на цинизма и не се ли явява иронията, доведена до степен на извратеност, съучастница на пошлостите, които измисля?“.
„К. Павлов често пъти, като няма какво да яде и гложди, започва сам да се изяда, започва да произвежда и възпроизвежда киселина, която преди да разложи фалшивите устои на обществото и да излекува раните, разяжда самия него.“ И още: „ Всъщност тук е изградена вавилонска кула на черногледството. Под булото на поезията е извършено кощунство. Тези похотливи бебета с мустаци и бради, живо одраната лисица, която тича и кокошките я кълват на голо, закланият, който насън пеел песни, въргалянето в локвите, паяците, които огризват миналогодишния череп на една муха, свинският мехур, ударите на бича върху стара конска кожа, придружени от изящна реч и разбираема мелодия… премного е. Премного е всичко това!“

––––

Чак 18 години по-късно, през 1983, вече като член на СБП, излиза сборника му „Стари неща“, включващ само с публикувани стихове и част от киносценариите му. Такова е решението на цензурата. Но тогава, през 1965 г. тон за последвалото поголовно отрицание дава и крайно неуверената позиция на издателите му. Вижте какво пише на последната страница на тази книжка „Стихове“. Подобен случай няма в цялата българска книжнина:

 „Издателство Български писател предлага една своеобразна и в някои случаи оспорима с авторското си виждане книга. Своеборазието си дължи както на необичайната логика на образите, така и на изразните средства, които водят на места до неяснота на авторови замисъл. Надяваме се, че книгата „Стихове“ от Констанин Павлов, публикувана като творчески експеримент, ще даде възможност за полезен литературен разговор  по тенденциите в творческото развитието на някои млади поети.
Издателството моли читателите да изпращат своето мнение за книгата на адрес: „Български писател“, ул. „6 септеври“, № 35, София.“

––––

Какви са последствията за младия Павлов, за младия съпруг и баща, за сатинизирания поет? Отстранен е от всякаква литературна работа, дори през 1966 г. е махнат като външен рецензент от изд. „Български писател“ по препоръка на големия поет Георги Джагаров (председател на Съюза на българските писатели от 1966 до1972 и заместник-председател на Тодор Живков в Държавния съвет). По същото време министър на културата е нежният лирик Павел Матев (председател на Комитета за изкуство и култура от 1966 до 1975). Той е естрадно всеизвестен, но това не му пречи за бъде не по-малко безпощаден и да разпореди до всички негови подчинени властници – употребява изразa да бъде наложена „пълна икономическа блокада на този Павлов“, сякаш поетът е ембаргова държава. Сякаш този уникален, извънредният творец е вражеска страна, с която сме във война и която трябва да бъде унищожена от жад и глад.
Някои от по-ниските етажи на властта се питат: „Защо?“ Само министър послушник знае безотговорния си отговор. И си го отнеся в гроба.

––––

Дали Бог е простил на всички кандидат-екзекутори на К.П. не знам. Това си е Негова работа. И съвет не мога да Му дам. Но мнозина от тях умряха приживе – първо публиката ги забрави, второ литературните им апологети спряха да ги величаят и правят вятър с паунови пера, потопени в кръв, трето – години наред след Десети ноември  Коста Павлов стърча над покойниците им като самотен кръст, като среден пръст. А дори след тройния мозъчен инсулт, който го сполетя, от който онемя, не го  уби. Нито интелектуално, нито творчески бе отмалял. Павлов написа нови неща, дописа стари работи, извади черно-бели картини от цветната си душа, даде грандиозно интервю с бистра памет и бисерна словесност.

Преди година време Стефан Цанев отрони: „Константин Павлов е светец!
След като в продължение на 20 години цензурата го обрече на пълно мълчание и му забрани да публикува, после съдбата отново му отне възможността да говори… Когато умра ще поискам среща с Господ и ако Той се съгласи да се видим ще му задам само един единствен въпрос: „Защо, Боже, затвори устата на този поет, който цял живот бе преследван, уволняван, обвиняван, руган от критиката, упрекван от властниците, защо в края на  пътя му Ти му отне думата? Какво толкова страшно имаше да ни каже Коцето Павлов, че Ти не му разреши да го изрече? Какво е онова, което не трябваше да чуем? Кажи ми, моля те, поне аз да го науча от Теб!“

––
Следват десет години – от 1965 – 1975  през които Павлов е напълно безработен, без право да публикува каквото и да е и където и да е, без право да се докосва до литературна работа. Тогава започва да превежда стихове под чужди имена, за да сколаса да преживее някак с дребни суми. Под блестящите му преводи се подписват редица негови почитатели като Блага Димитрова, Невена Стефанова, дори Христо Радевски, които получават вместо него хонорарите и тайно му ги предостяват. Редовен заемотодател му е Валери Петров.
Коста Павлов има малко дете и млада жена, чиито баща е изтъкнат химик – проф. Цвятко Мутафчиев (1896-1964), който през годините им помага да оцеляват финансово. Но след  като професорът почива, положението на младото семейство става съвсем отчайващо, ситуацията направо загрубява.
Принуден от обстотелствата Коста Павлов решава да подаде заявление за работа в Киноцентъра – кандидатства за длъжността  общ работник. Това веднага става известно на властниците, следва и откровена заплаха: „Павлов, спри да се правиш на итересен и да предизвикващ скандали!“ Предупреждението е изречено от издигнат в партийната йерархия литературен велможа, докато двамата се разминават на пл. „Славейков“.

Какво се е размътило в главите на високоотговорните фактори не знаем, но знаем, че не след дълго Коцето, както всички, които го обичат го наричат, е назначен в „Бояна“. Но на половин щат. И то към финансовия отдел, не за да работи като ревизор, а за да чете сценариите като стилистичен редактор. При това с категорично условие – да не се мярка изобщо в Киноцентъра, защото там и стените имат уши. И не е желателно да се разчува, че ембергото върху поета е приключило.
Генерален директор тогава е Никола Ненов, който по-късно вместо да контролира изкъсо врага на народа, взима, че се влюбва в невероятния дух на този извънреден човек.  Но това е друг сюжет. Кольо Ненов е все още жив и може сам да раздаже за своята „слабост“ към непокорния гений на Коцето.

–––
Насетне нещата се подреждат така. Покойният тъст на Павлов освен жилище в София, оставя на младите и една дървена, паятнова барака, тип бургало, която клечи близо до Киноцентъра в Бояна. Това е обиталището на поета, тук той почти целогодишно живее с любимото си куче Орон, тук идват всеки ден известни и неизвестни кинодеятели, най-вече сценаристи, носят му папки с текстове, които поетът чете и поправя. Предлага им варианти на по-живи и по-естествени диалози, препоръчва им нови пасажи, подсказва им интересни, необичайни сюжетни ходове. (Казано в скоби: Коста не е съвсем случайно попаднало цвете в лехата на българското кино. Още в  края на 60 те години общува със Захари Жандов и след като прочита сценария на бъдещия му черно-бял филм „Шибил“ предлага на мастития режисьор последните кадри да ги направи в цвят. И ако погледнете в уикипедия ще видите, че пише – 22 март 1968 г. „Шибил“, 90 минути, черно-бял/цветен.)

И тъй, всички са доволни от „финансиста“, повечето са редови кандидати за слава и започват да го боготварят,  хвалят го наляво и надясно, че много го бива, че е роден за сценарист, че талантът му плаче за кино.
Нямам представа точно кога официално е преназначен за редактор, но през 1976 г. излиза първият му филм, който веднага става етап от развитието на родното ни киноизкуство. Лентата се казва „Спомен за близкачката“ и сюжетът е специално написан за великата ни актриса Невена Коканова. Поводът за написването е творчески спор, завършил с троен бас между Коста Павлов, от една страна и двамата режисьори –  Христо Христов и Любомир Шарланджиев, според които „финансисът“ няма да може да сътвори достоен сюжет за мечтания филм.
Дали нарочно са го провокирали или на пияна глава просто съзнателно са го дразнели, но лентата и до днес има вълшебно въздействие, ролята на Невена е безсмъртна, ехото от успеха и тогава е небивал… Първият човек в държавата Тодор Живков гледа „Близначката“, изказва се възторжено, хвали младия 43 годишен сценарист, „такива млади хора са ни нужни“, Шарлето се тупа по джоба и вика: „ Браво, Коце! Димитровската награда ни е в кърпа вързана!“
Но Георги Джагаров (който от  1971 до 1986 г. е председател на Съвета по развитие на духовните ценности на обществото при Държавния съвет на НРБ),  любимецът на Тато, веднага обяснява на генералния, че се произнесъл малко неподготвен и че е подведен, че К.П. е известен като идеен враг на народа…
И спасява, без да иска, дисидента Павлов от най-високата държавна награда.

–––––

След „Спомен да близначката“ Коста продължи да обновява българското кино. Точно през две години последователно се появяват вълшебните „Чуй петела“, „Илюзия“, „Масово чудо“, „Бяла магия“, „Памет“. Според поетът най-добрият му филм е  „Селцето“, 5-сериен телевизионен игрален филм, който е направен през 1978 г., но е спрян от цензурата. Излъчва се по БНТ едва през 1990 г., когато цялото ни общество се тресе от революционна треска и от поредица площадни митинги. И никой от масовата публика не го еня за някакво си киноизкуство. Пък било то и забранено.
Освен стихове и сценарии, Константин Павлов е автор и на пет пиеси  – „Птици” (1968), „Бунт в неделя” (1968), „Древна трагедия” (1969) и „Персифедрон” (1993).
У нас те почти не се поставят на сцена. В Германия, Австрия и Шверация  с огромен успех се играха в продължение на години „Персифедрон“ и „Бунт в неделя“. Появиха се и изключително ласкави отзиви.

–––

Коста Павлов и чудото.  Всъщност чудо няма. Погледнете от висотата на 2023-а битието на Константин Павлов. Няма как да не видите, че казаното и написаното от него ужасно логично се вписва в новия век, но преди това по безподобен начин е преподредило предишния. Вгледайте се в неговата последователна – и самоубийствена в много моменти – вярност към себе си. Това нито за миг не прави Константин Павлов свръхчовек, а обратно – само го доказва като личност. По-просто казано: чрез фантастичната, но не фанатична самозащита на собствения си „аз“, Павлов без патетика и нравоучителни акции защити и оная част от Бога в себе си, с която всеки един от нас идва на тоя свят.
Павлов не е класик. Той е невъзможен като класик, защото не се вписва нито в литературните кръгове, нито в европейските поетически школи, нито се съотнася към общопонятните дарования. В класиката съвестните съзидатели се бутат за място с нахалните разрушители. Павлов сякаш е извън тези координати. В стиховете и пиесите си е твърде непонятен дори за доцентите, преподаващи литература, за да бъде наречен „класик“. Те и без друго се интересуват преди всичко от това как изглеждат в собствените си очи със своите модерност и постмодерност, отколкото от алхимичния състав на сплавите, които е изобретил дяволският талант на Павлов.
Собствената му естетика, извисена върху неговия магичен елегичен опимизъм, стои яко запъната на ръба на пропастта. Пропастта между народността в изкуството и елитарността на автора. Между вроденото му съпричастие към справедливостта и човещината и нежеланието му неговите стихове да станат паша за скандиращия добитък.
Коста Павлов знае предназначението си, а високото му самочувствие не му пречи непрекъснато да се самоиронизира. И да преминава по магичен начин – от сценарист, оператор, режисьор, художник, осветител, главен или неглавен персонаж – до Бог и Дявол, до Арлекин…
На практика скептичният и еретичен Константин Павлов претърпя един-единствен неуспех. Той не само не успя да отрече съществуването на Бог, но (като на шега) взе, че го доказа. По своя небивал присмехулен начин показа и отношението му към Неговото най-велико Произведение – Човека. Това не обиди Автора на света, но озлоби всички атеисти и шумните му отрицатели.
А когато от Павлов поискаха прошка и той не обърна гръб на падналите, Бог го направи свой личен секретар. И го удостои с мълчание – за да гледа как съвместните им съмнения и прозрения се случват.
Оказа се, че може да има възмездие без отмъщение, че е възможна победа без реваншизъм, че, Боже!, дори имало всепобеждаващо Добро. Знаем какво му струваше на Константин Павлов тази нечовешка самозащита на парченцето Бог, срещу която с омраза воюваше мнозинството праведни човеци.
Бог се радва. И продължава да превръща живота му в поразителен сюжет.

Румен Леонидов