„УНИЩОЖЕНИЕ“ В БЪЛГАРИЯ, идва „Факел експрес“ с най-новия роман на Уелбек  

Мишел Уелбек, „унищожение“, роман, 644 стр., изд. „Факел експрес“

Превод от френски Александра Велева, редактор Георги Борисов, художник Кирил Златков

 Мишел Уелбек – най-значителният френски писател след Камю според  американската критика, дебютира като поет през 1988 г. Десет години по-късно звездата му изгрява и той придобива световна известност със своя втори  роман „Елементарните частици“. Следват „Платформата“ (2001), „Възможност за остров“ (2005) и „Карта и територия“ (2010), отличен с най-престижната френска награда „Гонкур“. През 2015-та – годината на ужасяващите терористични погроми над  вестника  „Шарли Ебдо“ и концертната зала „Батаклан“, излиза пророческият му роман „Подчинение“, предизвикал буря от възторг и възмущение, а през 2019-та – „Серотонин“, едно от най-безнадеждните свидетелства за опустошенията в  човешката душа, които може да  причини консумативното общество и един свят без доброта и без солидарност.

Само половин година след появата му във Франция, след това в Германия, Италия и Гърция, изд. „Факел експрес“ пуска дългоочаквания най-нов роман на Уелбек – „унищожение“. Точно така – с малки букви според волята на автора!  Годината е 2027-а, президентът на Франция е  в края на втория си мандат, подготвят се избори, в които той не може да участва. Главният герой Пол Резон е висш чиновник в министерството на икономиката и приближен на изключително успешния негов министър Брюно Жюж, когато френското разузнаване тръгва по следите на мистериозни уеб хакери, които излъчват технологично усъвършенствани видеоклипове със странни криптирани съобщения. Така героят става неволен свидетел и участник в разследването на серия загадъчни атентати, чиято цел е краят на човечеството – от взривяването на складове за съхраняване на замразена сперма до потапянето на гигантски контейнеровози от Китай и кораби със стотици бежанци в испански води.

Повествованието е с множество сюжетни линии и независимо от тяхната динамика тече плавно и на пръв поглед спокойно на фона на заплетени семейни драми, политически интриги и терористични дейности. Най-неочаквани в него, но и характерни за такива „експерти по световния упадък“, както наричат Уелбек, са сцени и описания на съвременната действителност, която не спира да възпроизвежда  ред маргинални философски течения и човеконенавистни теории от близкото минало. От  върховете на властта, където действащите лица са напълно разпознаваеми, през дъното на човешката безпомощност и страдание по болници и старчески приюти, цинизма на политическите елити и покварата на обслужващата ги журналистика, авторът ни води до разтърсващата лична история на неговия герой.

Малцина са писателите от породата на Уелбек, които са в състояние да свържат толкова майсторски интимното с колективното, язвителното със сериозното, мимолетното с вечното, надеждата със страданието. Този път  парижкият отшелник явно не се подиграва със света и е напълно сериозен с предупрежденията си.

„Приказка, дяволски присъща на Уелбек“, както пише френската критика.  И тя вече е ръцете на българските читатели.

Откъс от книгата

Един много особен вид хора стигаха до върховната власт, Пол знаеше отдавна това; просто не беше очаквал Брюно да е един от тях. Помнеше обаче един необичаен разговор, който би могъл да го накара да се усъмни. Чакаше в служебния апартамент Брюно да се върне след работна среща, свикана от президента в Елисейския дворец, защото беше усетил, че срещата ще бъде напрегната и Брюно ще има нужда да говори. Беше посред зима, по време на пиковия час, и нощта се беше вече спуснала; както му се случваше все по-често, потокът коли, които се придвижваха бавно, успоредно с въздушното метро, го потискаше – това струпване на отделни съдби, толкова еднакви, колкото и скучни. Беше поръчал бутилка вино на домакина – бордо, беше уточнил, няколко минути по-късно домакинът беше донесъл една бутилка „Сен Жюлиен“, беше му предложил да го прелее в гарафа, за да подиша, но Пол отказа, имаше нужда да пие веднага.

Брюно се върна действително обезкуражен. Президентът не се бил съгласил с предложението му и решил да закрие десетина ядрени централи само за да спечели няколко гласа от еколозите, които мнозинството щяло така и така да получи, нямало еколог, който да гласува за Националния съюз, това било онтологически невъзможно, най-много със закриването на централите да разубедели няколко от решилите да се въздържат. Отношението на Брюно към еколозите не било изцяло враждебно, именно той, по собствена инициатива, бил увеличил данъчните облекчения с цел да насърчи икономията на енергия от частни лица в жилищата им, но въпреки всичко мислел, че са общо взето опасно малоумни, и най-вече намирал за абсурдно да се лишат от ядрена енергия, в това отношение той никога не бил променял мнението си. Имало ли поне един въпрос, по който президентът да не е променял никога мнението си?

„Всъщност – беше казал накрая Брюно на Пол – президентът има едно политическо убеждение, и само едно. То е абсолютно същото като това на предшествениците му и може да се обобщи с една фраза: „Създаден съм, за да бъда президент на републиката“. В останалото – решенията, които трябва да се вземат, насоките в защитата на обществените интереси – той бил готов едва ли не на всичко, стига да не е в противоречие с политическите му интереси.

Не беше ли Брюно сега обзет от същия вид цинизъм? На Пол не му се вярваше, макар някои подробности да му позволяваха да мисли така. Общата атмосфера от няколко години насам беше благоприятна за протекционизма и Брюно ставаше все повече и повече открито протекционист – но беше напълно искрено такъв и открай време смяташе, че за Франция свободната търговия е самоубийствен избор. Освен това, мислеше той, икономическият патриотизъм може да бъде мощен обединителен фактор. Войната е била винаги сигурен начин за сплотяване на нацията и за повишаване на популярността на държавния глава. При отсъствието на военен конфликт, станал твърде скъп за всяка средно голяма страна, една икономическа война би могла да свърши чудесно работа и Брюно не се колебаеше да върви в тази посока, умножавайки провокациите спрямо развиващите се и отскоро развитите страни. Според Брюно не биваше да се страхуват да започнат икономическа война, единствените икономически войни, които можело със сигурност да загубиш, беше му казал веднъж той, били онези, които не се осмеляваш да водиш.

По-късно вечерта, когато Пол привършваше почти изцяло сам бутилката „Сен Жюлиен“, Брюно, очевидно страшно потиснат от срещата си, беше започнал да изразява съмнения относно възможността изобщо от политически действия. В състояние ли е политикът да повлияе на хода на събитията? Твърде съмнително било. Развитието на техниката несъмнено можело; а вероятно също, донякъде, икономическите властови отношения – макар че Брюно бил до известна степен склонен да смята икономиката за субпродукт на технологията. Но имало и нещо друго, една тъмна и тайна сила, от психологическо, социологическо или чисто биологическо естество, не се знаело какво точно, но била ужасно важна, защото всичко останало зависело от нея – демографията, религиозната вяра, желанието за живот на хората, бъдещето на техните цивилизации. Наличието на упадък, макар това понятие да било трудно за определение, не било по-малко мощно; и именно него политиците не били в състояние да предотвратят. Дори ръководители, властни и решителни като генерал Дьо Гол, се оказали безпомощни в опита си да се противопоставят на хода на историята; Европа, в своята цялост, се превърнала в далечна провинция, застаряваща, депресивна и леко смешна в очите на Съединените американски щати. Дали съдбата на Франция, въпреки живописните самохвалства на генерала, е по-различна от тази на другите западноевропейски държави?

Брюно говореше все по-тихо, сякаш на самия себе си, и действително това бяха неща, които не би могъл в никакъв случай да огласи публично. Пиковият час беше отминал, движението беше по-плавно по кея „Рапе“, когато каза, почти шепнейки, че отсъствието на убеждения у един политически ръководител не било задължително признак на цинизъм, а по-скоро на зрялост. Нима кралете на Франция са представяли политически програми или планове за реформи? Никога. Но това не им попречило да останат в историята като велики царе, или напротив, като отвратителни, в зависимост от способността им да изготвят списъци със спецификации, негласни, но точни. Да не се намалява територията на кралството, а напротив, ако е възможно, да се увеличи или чрез купуване, или най-често чрез войни, като все пак се избегне прекомерното увеличаване на разходите за наемни войници, и по-общо, да не се допуска прекалено данъчно обременяване. Да се попречи на всякакъв вид граждански войни в кралството, особено на религиозните войни, които са били винаги най-смъртоносните, което означава, напълно недвусмислено, само една преобладаваща религия; допустимо е да се дава разрешение за упражнение на второстепенните религии при условие да не им бъде никога позволено да забравят, че са само покровителствани и нищо повече на територията на страната и че допускането им зависи единствено и изцяло от волята на суверена. Да се увеличи евентуално престижът на кралството чрез издигане на паметници и подкрепа на изкуствата. Приложението на тази идеална програма било осигурило за няколко века наред престижа на странния тандем Ришельо – Луи XIII, не се знаело точно как е действал, но факт било, че е действал. Резултатът от управлението на Луи XIV бил по-слаб, както самият той се съгласил на смъртния си одър, за което свидетелствали Сен Симон и други. Кралят Слънце съжалявал по-малко за пищните си строежи, отколкото за прекомерния си апетит към войните, чийто резултат в крайна сметка бил доста посредствен, както и за собствената си глухота към страданията на народа, които били ужасни, стигали почти до глад, и то въпреки предупрежденията от Вобан, Лабрюйер и общо взето от всички най-големи умове на епохата. Задачата на президентите на републиката, беше казал Брюно, спомни си Пол, следейки с отслабващо внимание Конгреса по „Пюблик Сена“, задачата на президентите на републиката – обратно на това, което преувеличената вяра в прогреса, и по-общо в значимостта на историческите промени, би ни накарала да мислим – е всъщност от същото естество като тази на кралете. До известна степен, но не изцяло икономическата надпревара била сменила военната, днес ставало по-малко дума за завладяване на територии, колкото за спечелване на пазари; но въпросът за териториите не бивало да бъде напълно забравен. Задачата на президентите на републиката, на министър-председателите или на кралете, с една дума, на носителите на върховната власт, била, каквато винаги е била, а именно да защитават възможно най-добре интересите на страната, както един шеф на предприятие е длъжен да защитава фирмата си срещу непрекъснатите интереси на конкурентните фирми. Задачата била трудна, но била по принцип от същия порядък и не изисквала никакъв избор на идеология, нито на определена политическа ориентация.

Събранието на Конгреса във Версай протичаше безпроблемно. Един след друг сенаторите се изкачваха на трибуната и пускаха бюлетината си в урната, гласуването беше тайно; след тях щяха идваше ред на депутатите; беше монотонно, доста концептуално като замисъл. Почти половината от народните избраници бяха гласували, когато Пол заспа на канапето. В съня си се запознава с един приятел, чернокож, висок и слаб, които се изразява на португалски, вероятно е бразилец. Срещат се в квартал, който се намира се зад гарите Нор и Ест, улиците са тъмни и почти безлюдни. Става дума за квартал с имигранти, където живеят многобройни общности; но Пол разбира бързо, че историите с имигрантите са само клопка и че зад фасадите на сградите се извършват порнографски действия, колкото гнусни, толкова и ужасяващи. Приятелят му бразилец го представя на друг един свой приятел, магребинец, но почти веднага те го изоставят на един площад, който, изглежда, е „Франц Лист“, под претекст че трябва „да намерят нещо за ядене“. Площадът е мрачен. На него се разхождат на групички имигранти от различни раси и го гледат изпод вежди. Обзет от страх, Пол поема напосоки по лошо осветени улици. Някои от имигрантите го следват от разстояние, но за негово голямо учудване никой не смее да го нападне, сякаш се ползва от някаква свръхестествена защита. Пол се връща към площада, който е почти със сигурност площад „Франц Лист“. Тогава, за негова огромна радост, пристига приятелят му бразилец и го прегръща силно през раменете. Вървейки по петите му, приятелят му магребинец пренася каси, пълни с миди и скариди; те решават да ги хапнат с бяло вино. Прегърнат от двете страни от бразилеца и магребинеца, Пол се качва по стълбите на хотела, където ще пренощуват. От разговора им той разбира постепенно, че тези така наречени негови приятели плануват да го изтезават и да го разкъсат на парчета, като снимат всеки етап от мъките му; такава е целта на присъствието им и на мнимото им приятелство; едва след това ще отпразнуват завършването на този нов филм с бяло вино и скариди. Собственичката на хотела ги очаква; тя е жена на около шейсет години, едра и набита, с дребни очички, сивата ѝ коса е вдигната в малък кок; прилича леко на Симон Вейл и на дебелата пясъчна жена. Тя им съобщава, че всичко е готово за снимането. Пол разбира, че и тя ще участва, и дори ще играе главна роля; миналата седмица е успяла, застанала с камера върху една площадка, да снима как една отрязана до китката ръка пада в двора.

Събуди го Прюданс. Беше го хванала за рамото и го разтърсваше леко; събранието на Конгреса беше приключило, сега беше ред на политическите коментатори да се вълнуват и разискват на телевизионния екран. „Приеха ли проекта за промяна на конституцията?“ – попита я той. Тя потвърди. Той стана, все още сънен, последва я в спалнята и се съблече бързо; после се сгуши в прегръдките ѝ и заспа много бързо.

Превод от френски Александра Велева