Ако случаен наблюдател спреше взора си на Рамзес Пеев, моментално щеше да отбележи, че той се нуждае от значителни количества скромност. Самият Рамзес не вярваше, че има случайни неща, камо ли наблюдатели, но знаеше, че трябва да проявява скромност във всеки един момент.

„Скромността краси човека“, заяви майка му с поучителен тон преди доста години, когато го завари разплакан пред огледалото. „Грозен си, но ако си скромен, всички врати ще се отворят пред теб“.  След този мъдър съвет тя напусна двучленното семейство под предлог, че иска да опознае себе си и  света. Себепознанието я хвърли в брачното ложе на специалист по скатомантия[1], а скромността отвори за сина и вратите на сиропиталището „Академик Неделчев“. Самоличността на баща му беше загадка, която никой не искаше да разгадае.

Дори грозотата на Рамзес бе скромна. Има хора, чиято грозота е уникална до степен, че им осигурява роли в киното и театъра. Не и неговата. Тя караше околните да отвръщат поглед, но не и да го запомнят.

В момента той се бе заел с нелеката задача да разкрие разликата между надежда и мечта. Заразен с вируса на гордостта индивид би казал, че такава амбициозна цел е единствено по силите на могъщ ум, но нашият герой имаше здрав имунитет в това отношение.

Поради спецификата на образованието в сиропиталището и времената в които живеем, Рамзес отбягваше четенето. Опитът го беше научил, че в Youtube  може да се намери отговор на всичко. Сега обаче, удари на камък. Каквото и да вкараше в търсачката, все получаваше незадоволителен отговор.

Както винаги, решението се оказа изненадващо просто. Един летен ден той пиеше боза, макар че бе дошло бирено време, в сладкарница „Пчела“.  Докато се чудеше дали ще е нескромно да предложи на персонала да разширят асортимента с бира, пред него спря субект с вид на чуждестранен турист. Странникът си бръкна в джоба, извади телефона и делово запита „Hey Siri, what are the good restaurants nearby?”. След кратка пауза телефонът отговори с женски глас, давайки списък на няколко от любимите заведения на Рамзес.

„В днешни дни дори и скромна личност като мен може да се докосне до неизчерпаемо знание!“ помисли си Рамзес и започна събира пари за iPhone. Пробва и с Алекса, но  остана верен на Сири, първата си любов. Няма съвършена любима, тя понякога капризничеше и отговаряше в писмена форма, но скоро той успя да формулира мнение по въпроса. „Надеждата е желание да постигнеш реална цел, нещо, което е напълно постижимо. Мечтата –  тя може да е абсолютно неизпълнима, като оня дето искал да има дете от мумията на Нефертити.“ Той си представяше надеждата като компас, който го насочва към определени цели – друга работа, билет за театрална премиера (все още събираше смелост  да отиде на театър), нов калъф за телефона. Мечтата, от друга страна, беше като птица, летяща с крилете на въображението към безкрайните хоризонти на фантазията.

Ето защо, Рамзес си остана скромен в надеждите, но смел в мечтите. Най-много обичаше  да мечтае, докато се разхождаше по улиците. Харесваше си нещо – момиче, кола, къща, куче и си представяше, че става негово. Стигаше дотам, че виждаше собствената си глава върху тялото на някои паметници. Особено му се харесваха голи мускулести герои, хайдути и дейци на ВМРО в потури. За да предаде повече реализъм на тези блянове си купи анцуг с няколко номера по-голям, сложи на дъното широк пешкир та да висне, и с часове се оглеждаше в огледалото. Да си сложи изкуствени мустаци не му стигна смелост.

В един хубав ден Рамзес крачеше по „Графа“ след създание, което го привличаше неимоверно. Младата девойка се движеше по начин, който си заслужаваше да бъде възпян. „Не знам какви  са били движенията на момичето в песента на Beatles, ама то не може да и стъпи на пръста на тази. Как само преплита деликатните си крака, как прелъстително се поклаща прелестният и задник! Сякаш е смокиня, полюшвана от морски бриз…“ полузамаян той не усети, че се е поддал на аматьорско стихоплетство. В съзнанието му се оформи ясен план: ще я следва, докато тя се препъне, което неизбежно ще се случи заради походката и констелацията на планетите в този момент. Той ще се хвърли и ще я задържи, преди тя да падне и  да си разбие очарователния нос. Благодарното създание, без да има представа за магическото си въздействие, ще го покани на кафе, а защо не и да изпият по едно питие. В процесът на консумиране на съответната течност между тях ще възникне непреодолимо влечение, чиито резултат ще бъде щастлив брак и деца с чипи носове и трапчинки по бузите.

„Да, това е мечта, има елемент на сладострастие, но кой е казал, че то е забранено в мечтите? Жалко само, че е неизпълнима… Какво не бих дал, ако може да се сбъдне!“

Изведнъж шумът на улицата утихна, вятърът замря, даже и светлината замръзна. В изпразненото му съзнание последната мисъл се щураше, блъскаше се в невидими прегради, и вместо да заглъхне, заехтяваше все по-силно и по-силно. „Какво не бих дал, какво не бих дал, какво не бих дал!“

Пърхането на крилете и започна да наподобява човешка реч, но със ново, съвсем различно съдържание. Чу се тътенът на гигантски гонг и природата изтръпна в очакване.

  • Хей Сири, направи така, че това момиче да се спъне! Преди още да се отърси от шока да чуе гласа си, Рамзес се хвърли напред и хвана през кръста падащият обект на своите мечти.

Контактът с тялото и бе докосване до пухена възглавница, в която мърда мускулеста змиорка. Нямаше сила, дето да го раздели от тази невероятна плът.

  • Махни си развратните ръце, бучав буцуняк[2] такъв! Това императивно нареждане бе придружено с удар на ниското и чело по нещастния нос на нейния спасител. Преди да му потекат сълзи от болка, той успя да забележи, че силиконовите и устни са издадени поне три сантиметъра пред носа, който изобщо не беше чип.

Разборът на случката премина по странен начин. Той абсолютно игнорира факта, че някой даде нареждане на Сири със собствения му глас. Вместо това се задълбочи в анализиране на ситуацията. „Явно, детската наивност те държи до късна възраст. С кой акъл съм се надявал, че на улицата ще срещна партньорка в живота – хем красива, хем интелигентна? Жена, чиито кумир е Умберто Еко, а не участник в „Ергенът“? Ще се наложи да я търся на друго място.“ Като първа стъпка се спря на зала „България“. Избра си възможно най-популярното  произведение – симфоничната сюита „Морето“ на Клод Дебюси. Нагласен, избръснат и небрежно елегантен влезе в сградата далеч преди началото. Зае стратегическа позиция и се съсредоточи в наблюдение на пристигащите. Предположенията му се оказаха правилни – помещението се изпълни с представителки на нежния пол с извънредно просветено излъчване. „Дали и от мен струи култура?“ Съмнението се промъкна със змийско пълзене и започна да трови едва напъпилата му самоувереност. За да си придаде начетен вид започна да рецитира на ум текста на националния химн – единственото стихотворение, което знаеше. Увлечен в това напрегнато занимание, за малко да пропусне тържественото появяване на изтънчена дама във виолетова рокля. Шапка с формата на екзотично цвете красеше  гордо  вдигнатата и глава. Невероятното създание  се носеше като величествен кораб, тълпата се разпръскваше за да и направи път. След нея смутено пристъпваха посетители, все още не осъзнали, че са в плен на тази кралица на културата.

Рамзес подтичваше отстрани, за да не я изпусне от поглед. След като дамата се настани на стола си като в трон, той се успокои. Пое дълбоко дъх, който така и не бе усетил, че е задържал.

„Избраницата е налице, сега ми е нужен план, за да я спечеля. По време на концерта няма как, но в антракта все ще се открие възможност. Защо не, например да се приближа и небрежно да подхвърля „Интригуваща интерпретация на гениална творба..“ след което да я засипя със задълбочени забележки за диригента и изпълнителите.“ Този подход имаше малък, но непреодолим недостатък – нищо не разбираше от симфонична музика. Докато се подготвяше за концерта изгледа две видеата за това как се слуша това чудо, но те само го объркаха. Да не говорим, че бяха дълги – едното цели тридесет и две минути! Съветите как да заговориш дама на концерт бяха практически неизпълними, освен ако не ставаше въпрос за пънк-рок.

„Какво би направил в такава ситуация Джеймс Бонд? Ще импровизира нещо. Ще и бутне ръката с питието, то ще се разлее по безценната рокля. Той галантно ще предложи да я заведе до най-скъпия магазин, ще плати за дрехата, която тя избере, след това – вечеря в изискан ресторант, последвана от бурен секс в неговия апартамент с вълшебен изглед. Похватите на агент 007 обаче са малко чужди на смесицата от панславянска жертвоготовност и мъжественост на индивидите населяващи бреговете на Черно, Средиземно море и язовир „Искър“. Защо да не направя така, че питието да се разлее върху мен? Тя, бидейки фина и възпитана, ще се притесни ужасно. Аз, със стоическо изражение и мокра риза, ще я успокоя, по начин дето би засрамил всеки тъй наречен „джентълмен“. „Уважаема госпожо, дама от вашия калибър не бива да страда толкова дълбоко заради случайно взаимодействие между чашата Ви и ризата ми. В момента някъде сигурно се сблъскват галактики, някой употребява мастика с трюфели, друг чете Маларме[3] в тоалетната – къде, къде по-големи драми се разиграват на вселенско ниво!“. Подробностите на плана бяха отнесени от могъща музикална вълна още преди да се оформят окончателно. Остана му само нетърпението и непреодолимо желание да отиде до тоалетната. Именно там дочака антракта. Не смееше да се погледне в огледалото, за да не се разколебае.

Музиката спря внезапно. Преди още да стигне до вратата, тя се отвори. Няколко добре облечени господа с изстрадали физиономии се опитаха да влязат едновременно. Горкият Рамзес ги изчака не толкова от възпитание, колкото по необходимост. Най-сетне се измъкна и започна да си пробива път през тълпата, обсадила бюфета. Безнадеждно закъснял, нямаше шанс да се добере до барманите преди края на почивката.

„Всъщност, на мен питие не ми е нужно, важното е тя да има. Такава фина дама – все някой ще се сети да и предложи. Остава само да я намеря…“ Намирането бе неочаквано лесно. Деликатното създание имаше силен и дрезгав смях, по-скоро дразнещ, отколкото заразителен. Тя бе с гръб към него, потънала в разговор с група обожатели. От смеха по съблазнителния и задник в копринена рокля преминаваха вълни от сладострастие. Клетникът би се удавил в тях, ако не го зовеше по-висша цел. Поклонниците бяха заели всички стратегически позиции. Изглеждаше невъзможно да стигне до нея и някак си да разлее чашата и върху себе си. Времето летеше и беше почти готов да се откаже. „Дори и влюбен оптимист понякога отчаян се отказва от мечтаната любима.“ Загледа се втренчено във врата и. Надяваше се, че тя ще се обърне и го награди с разчувстван прощален поглед. Съзнанието му се изпразни от съдържание и започна да пристъпва хипнотизирано към нея. „Хей Сири, нека тази красавица разлее питието си върху мен!“ нареди авторитетно собственият му глас. Не му остана време да се изненада, невидима сила го тласна към нея. Тялото му разблъска обожателите, лявата ръка се стовари върху нейната дясна, държаща  чашата. Съдържанието и  се разля по бялата му риза. Дамата нададе стреснат вик и замига гневно с очи. Рамзес запелтечи несвързани оправдания, кавалерите тактично се заоттегляха на заден ход.

  • Извинявайте госпожо, или може би госпожице. Простете моята несръчност.. Тя, тази неблагодарница ме блъсна… „ нелепото обяснение бе внезапно прекъснато от паника, че ще се изпусне и обвини Сири.

  • Знам Ви аз вас мъжете, все някоя жена ви е виновна!

  • Не фоспожо, аз жените дълбоко ги уважавам! От срам и притеснение започна да заваля.

От неловката ситуация го спаси смехът и:

  • Само се виж, на какво приличаш! На жертва на убийство в аматьорски филм!

Рамзес погледна ризата си и ще не ще, също се засмя. Питието на дамата беше Bloody Marry. Бледочервената течност наистина наподобяваше кръв, но на страдащ от анемия. Стръкче кервиз висеше закачено на копче малко над пъпа.

  • Ако това не ви обиди, бих ви предложил нова напитка. За жалост, обявиха края на антракта. Разбирам напълно, защо ще ми откажете.

  • Посетила съм достатъчно концерти, за да преценя, кога едно питие, макар и споделено със странен чешит е за предпочитане пред издевателство над слуха ми. Всичко на тези им е грешно – темпо, настроение, акценти, синхрон – мога да продължа до сутринта с обидите над добрия вкус.

Дамата проявяваше освен добри и скъпи вкусове. Заведе го в популярно престижно заведение. Престижът му се крепеше на безумно скъпите цени и миниатюрните размери на порциите. След като погълна няколко питиета със завидна скорост, тя благоволи да му обърне внимание.

  • Изглеждаш доста стресиран в мое присъствие. Успокой се, ако имаш достатъчно пари, няма от какво да се притесняваш. Мога да ти помогна с поръчката за вечерята, тук менюто е умишлено объркващо.

Рамзес имаше съответните парични фондове и почти никакъв апетит, така че вечерята мина сравнително гладко. Дамата отказа да разкрие името си, но записа телефонния му номер.

  • Като се събудя утре, ще реша дали да ти се обадя. Сега ми викни такси и си намери химическо чистене, дето може да се оправи с разреден доматен сок. Барманите в днешно време са безсрамни създания, нямат респект нито към клиентите, нито към питиетата. Дамата го изненада на няколко пъти със задълбочени психологически наблюдения.

Нашият герой се прибра със смесени чувства. Не знаеше да благодари ли на Сири, или да се чувства предаден. Дамата му се обади след четири дни. Така започна странният танц между тях, нещо средно между мирно съвместно съществуване и най-безобидната форма на паразитизъм – коменсализъм[4]. Така и не се разбра как се всъщност се казва префиненото създание, но тя настояваше да я нарича Калипсо. Държеше и да го научи на този танц, но това беше само предлог да го настъпва по пръстите на краката. За секс изобщо не се споменаваше от нейна страна, а той така и не се осмели да предложи. Край на тази идилия сложи баба му. Мъдрата жена бе починала (може би?), но не преди да остави незаличим отпечатък върху сексуалната естетика (има ли такова нещо изобщо?) на единствения си внук. Някои от съветите и бяха толкова вулгарни, че щеше да го е срам не само да ги произнесе, но и да ги види напечатани. „Внимавай, защото примри-гъзицата може да има сбабичасан задник!“ За жалост, истината нерядко е вулгарна. Почти разорен и с наченки на еректилна дисфункция Рамзес избяга през една слънчева сутрин където му видят очите. Тази метафора не дава ясна представа за точната му дестинация, но проницателния читател със сигурност се е досетил. Да, внукът на баба Люба Сладкопеева се укри в апартамента, който наследи от нея. Той се намираше в „Сухата река“, беше влажен, тъмен и миришещ на мухъл. Не можеше да си позволи нищо друго в катастрофалната финансова ситуация след съжителството с Калипсо. „Може би подхождам отново погрешно, за кой ли път! Сам очевидно не мога да се справя, дали да не се посъветвам със Сири?“

Изправи се пред прозореца, който гледаше към отсрещни блок. Рамзес не без основание подозираше, че е под непрекъснато наблюдение. Какво по-удобно място от гигантския блок със стотици прозорци? Според него, наблюдателите притежаваха устройство за четене на мисли. То би следвало да има малък обсег на действие, за да разграничи неговите от тези на близкостоящите индивиди. „Колкото по-далече е, толкова повече други мисли ще се намесват. Да се обработи такова огромно количество информация от жив организъм или машина, създадена от него е невъзможно. Само Бог, който е всезнаещ, само той…Ох, тези мисли, откъде ли се вземат? Току виж – започна да богохулствам!“ Изчисти съзнанието си, издуха си носа и запита с ясен глас:

  • Хей Сири, какво трябва да направя, за да съм щастлив?

Сири въобще  не реагира. Изненадан, той повтори ритуалът няколко пъти. Дори се прокашля, за да придобие гласът му по-ясна дикция. Рамзес не се отчайваше  лесно. Продължи, докато не прегракна, а краката го заболяха да стои прав и неподвижен.

„Човек се учи докато е жив! Сигурно задавам твърде общ въпрос. Да не кажа направо – екзистенциален! Сири, ще се постарая да съм по-конкретен.“

Старанията се проточиха с часове. Замъчи го глад и жажда. След две бири и мазна баничка го обзе блажен мързел. Едва се довлече до неоправеното легло и заспа. Неясни образи се носеха като облаци по покрова на съзнанието му, тласкани от смътни желания. Цялата тази неопределеност се избистри и от нея изплува лицето на баба му.

  • Коскоджами ти пергишин[5] стана, а още трябва ум да ти наливам! Тя жената, ако е свястна, си иска къща, деца в нея да отгледа. То и птицата, дето мозъкът и е като грахово зърно, гледа гнездо свие…погледът и бе едновременно благ и обвинителен.

Рамзес се събуди отпочинал и с готово решение – ще си търси къща. Не каква да е, а ми къща-мечта.

Човек с по-критично мислене би се отнесъл с подозрение към цялата ситуация. Първо, да се надяваш, че мечтата ти да си намериш къща-мечта ще се сбъдне, изглежда като малко вероятна комбинация от твърде много мечти и малко надежди. Второ, съвети от този род изобщо не подхождаха на баба му. Тази благородна жена мразеше мъжете и може би затова стана полярен изследовател. В разгара на зрелия социализъм, тя бе изпратена с кубинска експедиция в Антарктида, в рамките на тъй наречената „обмяна на опит“. Никой не знае, какво точно се е случило с експедицията след като радиовръзката с нея изчезна. Месец по-късно спасители от братска Монголия пристигнаха в лагера. Той беше запуснат, отвързаните краища на палатките плющяха от вятъра, тенджери се търкаляха напред-назад, радиомачтите се клатеха като  обесени тела. След щателно претърсване бе открит единственият оцелял – жена на около тридесет години, във видимо добро здраве, потънала в непробуден сън. Упоритите опити да я събудят не се увенчаха с успех. Единственият резултат бе бурна дейност в издутия и корем. Интелигентните наследници на Чингиз хан отгатнаха без време, че неизвестната жена е бременна. И то – в напреднала бременност. Абсолютна загадка бе как тайнствената жена е достигнала такава зрялост на плода след като задължителният тест за бременност само преди два месеца при напускане на кораба-майка, е бил отрицателен. Монголските другари не можаха да помогнат в разкриването на тази енигма, колкото и да проявяваха солидарност с интернационалния пролетариат. Ледоразбивачът „Ленин“ пренесе спящата бременна до по-благосклонни води, откъдето я пое Българския Морски Флот. Без инциденти стигна до най-близкото летище и скоро кацна на родна земя. Веднага я закараха в акушерското отделение на Правителствена болница. Ултразвуковото изследване не поднесе изненади по отношение на плода – здраво момиченце, готово да види белия свят всеки момент. Не може същото да се каже за пъпната връв. Тя бе нагъната така, че оформяше думата „Чети“.

Бебето се роди след една седмица без усложнения, като изключим факта, че майката продължи да спи непробудно през цялото време. Следродилният период бе друга работа – пълен с „комплицирани проблеми“, както го охарактеризира наблюдаващият от Държавна Сигурност. Те произлизаха от факта, че на челото на новороденото имаше подробни инструкции как родилката да бъде пренесена в мавзолея на Георги Димитров и какви да са грижите за нея. Най-тревожна бе заплахата, че ако това не стане, цялото Политбюро ще бъде поразено от „Проклятието на Тутанкамон[6]“.

За радост на обслужващия персонал и партийната върхушка, спящата загадка изчезна без следа на 7-ми Ноември 1989 година. Камерата, в която я съхраняваха бе намерена празна, на мястото на тялото грееше прясно откъсната алена роза.

Дъщеря и бе отгледана от членове на катедрата по Биология в Медицинска академия, които страдаха от комплекс за малоценност. Те мразеха контактите с пациенти и считаха, че ако се грижат за  едно изоставено бебе, ще са на едно и също ниво на страдание с практикуващите си колеги. „Да сменяш посрани памперси на кърмаче е не по-малко напрягащо от това да бъркаш в задника на плевенчанин с ректоскоп. Да не говорим, че след това той или тя ще загубят връзка с пациента, ако е здрав. А ние ще докараме това клето създание до абитуриентски бал.“

Създанието някак си избута до края на гимназията, но  така и никога не видя истинската си майка. Съобразителният читател отдавна  се е досетил, че и Рамзес не познаваше баба си. Ние ще допълним, че тя не проявяваше какъвто и да е интерес към него, където и да се намираше, спяща или будна. Така че, каква ли бе тази личност, даваща му съвети, тласкащи го в неизвестна посока? Лицето и напомняше представата на илюстраторите за бабата на Червената шапчица – кръгло, забрадено, очила на върха на носа, благ и леко наивен поглед, брадавица с виещ се дълъг косъм.

Рамзес ясно съзнаваше това, но не обръщаше внимание на породилите се съмнения. Твърде окуражаващо беше да следва заръките на неизвестна, но грижовна баба.

Търсенето на къща-мечта се ограничи до долната част на квартал Лозенец. По време на разходките си, той остана смаян, колко много интелектуалци са живели  там. Имаше дори улици, наречени на тяхно име. Прилично жилище  в наситена с културно минало  среда не можеше да не доведе значително количество кандидатки за неговото сърце. Сигурен бе, че пръстът на съдбата ще го насочи към правилния избор – и за обител, и за господарка на сърцето му.

Къщата бе открита почти веднага. Привлече го комбинацията от романтично излъчване и  обещание за уют. Мазилка с цвят на печена тухла, контрастиращи бели прозорци, масивна входна врата. Добре подреден двор, покрит с каменни плочи, идеален за серенади на любимата. Имаше даже бръшлян, за да се изкачиш до нейната стая, ако си забравил ключа и тя не иска да си спусне косите[7]. Обикаляше я ежедневно, накъдето и да тръгнеше, накрая все се озоваваше там. Започна да му се струва, че винаги е знаел за нея, и, още по-странно – и тя за него. Къщата някак си замени напусналата го майка, искаше му се да се скрие в нея  за да намери закрила и утеха.

„Твърде често я посещавам, обитателите ще ме помислят за крадец, който планира обир. Трябва да съм по-внимателен. Ще избирам време, когато никой няма да ми обърне внимание.“

Опитът го бе научил, че в горещите следобеди животът замира, времето спира дори в сградите с климатик. Къщата нямаше благословения уред и през летните дни плътни завеси закриваха прозорците. Едва ли някой щеше да наднича, за да наблюдава напечената улица.

Именно в такъв ден , някъде към три часа Рамзес зяпаше къщата с въжделение и си тананикаше „Две тела в душния следобед“. В съзнанието му мързеливо плуваха мечтата да я притежава и преклонението пред таланта на автора на този зноен блус. Нищо не предполагаше, че ще  загърми заповеден глас:

  • Сири, нека тоз що стои с желание пред нея, да заживее вътре в нея!

Отпуснатият Рамзес се изпъна и подскочи, главата му се люшна зашлевена от изненада. Очите трескаво затърсиха източника на гласа.

  • Аз ли бях това или някой друг?

Така и нема време да си отговори, защото вратата се отвори. Отвътре излязоха двама господа, нещо като Лаурел и Харди, само че изобщо не бяха смешни. Те се отправиха с решителни изражения към него. Преди още да се опомни и да хукне по пустата улица, Рамзес бе хванат под мишниците и без време въдворен в къщата. Опита да се огледа, но на главата му нахлупиха червена пластмасова кофа. Оковаха ръцете му в белезници, но не ги извиха отзад. С подбутване го докараха до дървено бюро. Доколкото ограниченото му зрително поле позволяваше да види, то беше покрито с документи, разположени в кръг. Невидим мъжки глас заговори:

  • Не считам, че достоен за тази чест, но от днес ти ставаш господар на Къщата. Тя е твоя съдба и отговорност!

Някой втъкна химикалка в окованата му лява ръка и притисна пръстите му към нея. „Откъде ли знаят, че съм левичар?“ поклати с недоумение глава. Кофата щеше да падне, ако черната и дръжка не се задържа за долната му челюст. Това му спечели ритник в задника, който го изстреля към бюрото.

  • Почвай да подписваш, че ме е срам да те гледам! Накъде е тръгнал този свят! Невидимият господин изглеждаше искрено загрижен за бъдещето на света.

Подписването с белезници се оказа сравнително лесно. Неизвестен злодей надигна кофата и брутално му навря в лицето смрадлив парцал. Рамзес се строполи  в несвяст на дървения под.

Ако беше буден, щеше да види как трима мъже качват на очакващата ги вехтошарска каруца, пълна с метални отпадъци. Каруцарят отпи глътка от шише с прозрачна течност, шибна коня и изпсува. Кавалкадата  потегли с дрънчене по  напечените от слънце павета.

Когато се събуди, стаята беше почти тъмна. Залязващото слънце се процеждаше през завесите. Затърси ключ, за да включи осветлението. За негова неприятна изненада, ключове имаше, но не и електричество. „Явно запознанството с новия ми дом ще се отложи“ каза си той докато се надигаше  с  пъшкане от пода. Щом се изправи, нещо метално докосна гърдите му. Бръкна под фланелката и напипа ключ, висящ на евтина връвчица. Никак не се изненада, че пасваше идеално на ключалката. Заключи вратата и се прибра в Сухата река. Събуди се пълен с енергия. За пръв път от месеци в душата му бликаше оптимизъм. „Сбогом стар живот, новият започва от днес. „ Приготви набързо малък куфар с дрехи и тоалетно принадлежности. „Няма да вземам никакви  обувки – ще си купя нови! По нов път не се тръгва със стари обувки!“

На светло вътрешността на къщата бе пълна с изненади. Мебели от 70-те години на миналия век контрастираха с модерна техника. Грамаден телевизор заемаше почти цялата стена на хола, хладилникът блестеше под слънчевите лъчи, печката сякаш бе участвала в готварско предаване. Разбира се, ток нямаше, сигурно затова хладилникът бе празен. Бялата му вътрешност бе изпъстрена с черно сиви петна, наподобяващи следи от мръсни пръсти. Посудата се състоеше от обикновени бели порцеланови чинии и сбирщина от прибори, най-вероятно крадени от различни заведения. На долния етаж освен хола и кухнята имаше спалня, баня с тоалетна и кабинет. В спалнята се ширеше метално легло с табли. Върху тях сияеха едни от най-впечатляващите образци на креватната живопис. Откъм главата стадо магарета гледаха с отвращение магарица  и новороденото и отроче – зебричка с тънки  крачета. Откъм краката авторът бе пресъздал „Обрязването на Свети Трифон Зарезан“, така както той го  вижда. За да се избегнат недоразумения, над впечатляващата сцена, на червена основа бе написано заглавието на творбата. Неясни йероглифи заместваха подписа на автора.

Чаршафи нямаше, необлечените възглавници бяха служили вярно дълги години в затвор или военно поделение.

Кабинетът се гордееше с лакирано бюро. То бе покрито със стъкло. Под него погледът се спираше върху избелели картички, рекламиращи малко известни дестинации в Централно-Африканската република и Екваториална Гвинея. Статуя на морско свинче държеше в уста писалка със засъхнало мастило. „Защо на английски то се нарича гвинейско прасе, а на български – морско? Дали нашите деди са знаели тайни за произхода му, недостъпни за заслепените от високомерие англичани?“ С такива мисли в главата Рамзес се заизкачва към горния етаж. Стъпалата бяха мозайки, имитиращи наскоро разкопаните в Пловдив. На нашият герой този факт му бе милостиво спестен, иначе щеше да избяга през девет гори в десета. Пред огледа му се откриха две врати, прекалено близко една до друга. Трябваше му известно време за да схване, че през едната се влиза, а през другата – излиза. „Те архитектите, са своенравни създания – я виж пирамидите в Тикал и сградата на Централно следствено, да не говорим за кметството в Конакри.“ Натисна дръжката и безгрижно пристъпи вътре. Лъхна го миризма на кокошарник, кракът му стъпи на нещо хлъзгаво и се стовари по гръб на пода. Зрелищната му поява предизвика не по-малко драматична реакция. Стотици чайки се разхвърчаха, издигнаха се към тавана и неистово закрещяха. Ятото се изви и се приземи до него. Птиците махаха крила, тракаха с клюнове и се приближаваха заплашително. На светлината проникваща през прашасъл прозорец падналата жертва забеляза с ужас, че нови и нови влитат през отвора на камината. „Явно във филма на Хичкок има доста истина. Бързо да се изнасям от тук!“ С червеобразни движения се придвижи по покрития с курешки под, някак си се изправи и натисна дръжката. Измъкна се и тресна вратата. Подпря се задъхан и избърса потта от челото си. Вратата се разтърси от блъскащи се тела на разгневени птици. „Дали са ядосани, че нахлух в убежището им или, че не успяха да ми изкълват очите?“ питаше се докато се препъваше от бързане надолу по стълбите. „Чайките изместиха кротките гугутки от София, те да не опитват да ме изгонят от къщата? Ама не са познали – няма да се откажа от мечтата си!“

Като първа стъпка, трябваше да възстанови електричеството. В електроснабдяването го чакаше нова изненада – сметката бе прехвърлена на негово име предния ден. Токът бе прекъснат заради неплащани сметки в продължение на три месеца. Това съвпадаше с началото на общуването му със Сири. За щастие, сумата не бе разорителна. Същото бе и положението с водоснабдяването. Доволен, че вече има ток и вода, Рамзес тръгна да пазарува. Няколко часа по-късно се измъкна от натовареното с покупки такси. Отне му не малки усилия да пренесе всичко – спално бельо, кърпи, хавлия, тоалетна хартия и храна. Оправи леглото и полегна да събере сили. Оставаше му да проучи мазето.   След като се възстанови, наплиска лицето си със студена вода и старателно се среса пред огледалото в банята. „Макар и да слизам в мазето, искам да съм представителен и спретнат. Малко вероятно е там да ме чака Спящата красавица, но все пак.. Малодушен суеверник би си казал, че и мъртвите ги мият и решат преди погребение, но не и Рамзес Смелият.“ Окрилен от собствената си храброст и задоволен от външния си вид, се отправи към мазето. Колкото повече слизаше надолу, толкова повече смелостта му се стопяваше. Стигна пред вратата с огромни усилия на волята и замръзна пред нея. „Трябва да я отворя, не мога да подвия опашка и да се върна, без да знам, какво дебне долу. Аз все пак съм внук на полярен изследовател.“ Кой знае, дали щеше да се самонавие, ако не го бе лъхнала позната от детството смрад. „Така миришеха лабораториите на катедрите по Физиология и Патофизиология! Най-много и тука да има плъхове и мишки! Не вярвам собствениците да са правили опити с тях, те са често срещани обитатели на мазетата, особено на старите къщи.“ Отвори вратата и затърси ключа за лампата. Напипа го бързо. Бликна светлина и гръмна оглушително цвърчене. Хиляди плъхове се изправиха на задните си крака и оголиха тънки остри зъби. Подредени в редица като теракотената армия на Първия Император[8], с червени от ярост очи, те всяха в натрапника атавистичен ужас. Той замръзна, ръката му стисна неистово дръжката, краката му сраснаха с бетонния под. Само очите шареха панически. Погледът му се спря на черен прилеп, висящ с главата надолу. Чудовището бе с гигантски ръст и се люлееше с мързеливите движения на прясно обесен. Рамзес следеше хипнотизиран клатещото се създание. Затворените му клепачи завършваха с дълги мигли. Хиляди крака затропаха, цвърченето стана неистово. Прилепът внезапно отвори човешки очи и го погледна с разбиране и съжаление. Нещастният мечтател политна назад, ръката му дръпна дръжката и вратата хлопна с трясък.

Тази нощ почти не спа. Очакваше всеки момент птиците или плъховете, защо не и двете орди да нахлуят в спалнята и да го довършат. Това, че остана в къщата се дължеше на изтощение, а не на сила на характера. Още на сутринта взе мерки и монтира масивни катинари на „вратите на преизподнята“, както започна да ги нарича. Отиде до магазина и напълни хладилника с продукти. Струваше му се, че с това заявява, че напук на всички, се нанася трайно в своето владение.

Историята ни учи, че завоюваните владения се съпротивяват на новите си господари. Къщата непрекъснато саботираше Рамзес. Древният бойлер спря да работи, печката изгоря. Оказа се, че  телевизора няма дистанционно. Паркетът протестираше при всяка стъпка, прозорците заяждаха при отваряне и отказваха да се затворят. Корнизът рухна, когато се опита да дръпне завесите. Оплетен в тях се препъна, падна и си разби носа. Дори и тази случка не можа да му развали настроението. Хапна добре, пийна достатъчно, изми си зъбите с чисто нова четка и заспа сън на праведник. Но и праведниците имат странни сънища. Сънува, че се събужда и вижда леглото заобиколено от кръвожадни плъхове. Червените им очи го гледат с въжделение, предните лапи непрестанно търкат муцуните, тънките игли на зъбите проблясват в мрака. Откъм кухнята се чува тропане и суматоха. В стаята бавно долита прилепът, безшумен черен призрак. Сърцето му започва да бие до пръскане, иска да извика за помощ, но издава само неясно пръхтене. Крайниците са парализирани, мозъкът ври от паника. Прилепът ляга тихо до него и го завива с мъхести крила. Очите му са затворени, дългите мигли дори не трепват. Рамзес притихва едва ли не примирен. Клепачите внезапно се отварят, прилепът го поглежда с дълъг, изпълнен с нежност поглед и впива зъби в мекото му гърло.

Събужда се с вик. Пижамата е прогизнала от пот, чаршафите са усукани, възглавницата се търкаля на пода. С омекнали колене отива в кухнята да изпие чаша вода. Устата му пресъхва още повече, когато вижда зеещата врата на хладилника. Отваря с треперещи ръце. Вътре се търкалят разкъсани останки от опаковки. Всичко, което може да бъде изядено е изчезнало. Механично пие вода и като сомнамбул слиза към мазето. Катинарът го няма, но вратата е плътно затворена. „Посланието е ясно – остави ни на мира“ повтаря си докато си опипва врата за следи от ухапване.

Кръвта вода не става и потомъкът на полярната изследователка прави още няколко смели опита да заключи вратата на мазето и да блокира достъпа до хладилника. Смели, но безуспешни. Катинарите изчезват, хладилникът се опразва, кошмарните сънища продължават.

Рамзес решава да смени тактиката. Израснал в катедрата по биология, той е добре запознат с биологическата война. Благородният човек проявява милосърдие и по време на война. Вместо да закупи няколко питона, добре известни с лакомията си към плъхове, нашият герой прибира десетина бездомни котки. „И те обичат плъхове, хем ще се хранят, хем ще се забавляват, давайки воля на ловните си инстинкти.“

Котките опикаха къщата, само лежаха и мъркаха по цял ден. Какво правеха през нощта, не беше ясно. Със сигурност не гонеха плъхове. Храната изчезваше, котките дебелееха, гризачите тичаха из цялата сграда до изгрев слънце. Кошмарите продължаваха и вече не знаеше, кое е сън и кое действителност. Търпението му преля, когато сънува, че плъховете тържествено носят котките на гръб към кухнята. Процесията напомняше военен парад на Червения площад. Телата на котките бяха като ракетите със среден обсег на действие, дефилиращи със закана за унищожение и смърт.

Кавалкадата спря пред хладилника. Котките и плъховете заработиха в синхрон и вратата се предаде. Ако не спеше, Рамзес щеше напусне грозната сцена, която последва. „Утрото е по-мъдро от вечерта“, успокои се той, макар и насън. На сутринта изчисти следите от пиршеството и изхвърли всичко, което ставаше за ядене. „Това не са животни, а скотове някакви! Но не са познали, не знаят с кого си имат работа!“ Излезе от къщи и не се върна до вечерта. Вечерята в един от любимите си ресторанти бе идеална, докато симпатична дама, вечеряща на съседната маса не започна бърчи нос и го запита:

  • Извинете за любопитството, Вие в зоопарка ли работите?

Тази нощ прилепът се върна, безшумна сянка с кадифени крила. Приласка го откъм гърба, и Рамзес притихна, безпомощен и треперещ.

Яркото слънце окъпа спалнята и събуди мечтателя. Със свито сърце отиде в кухнята. Страхът му прерасна в раздразнение – хладилникът бе катурнат на пода, кабелът – прегризан, голяма локва от разтопения лед блестеше на пода. Бърза проверка показа, че кабелите на всички уреди са унищожени. Масата бе покрита с екскременти, сапунът в банята нахапан, килимът накъсан на дълги ивици. Изтощен се отпусна на любимия си стол, обърнат към улицата.  Гледката винаги му носеше умиротворение и покой. Краката на стола поддадоха и той се стовари с трясък на пода. Коварните създания ги бяха прегризали!

  • Това е краят! Не издържам вече! Не е живот, а мъчение! Защо, защо всяка моя мечта е поругана от действителността? Този свят е толкова несправедлив! Колко е страшно да мъждукаш без мечти, вместо да се надяваш, че един ден и най-смелите от тях ще се сбъднат. И аз не съм сам, хиляди бавно потъват без надежди в блатото на посредствено живуркане! Такъв свят не заслужава да съществува, по-добре да го няма! Проклет да си! Изкрещя с почервеняло от гняв лице. Замлъкна, преди да започне с нови обвинения.

Неочаквано, най-вече за самия него, устата сама се отвори и гръмна гласът му:

  • Хей Сири, заличи този свят! Затрий го, нека и споменът за него изчезне!

На Запад небето се прокъса. От зейналата цепка рукна отровна чернилка, поглъщаща всичко по пътя си.

На Юг от Слънцето се отърколи огнена сълза. Хоризонтът пламна, пожарът започна безмилостно да се приближава.

Севера бе обхванат от ледена стена на бездушие. Безразличие скова душите, замрази телата и покри земята с мъртвешки саван.

На Изток избухна вулкан от ненавист. Лава от завист и злоба задушаваше всичко, преди да го превърне  в статуя от сгурия.

В средата на унищожението трепереше той, причинителят на края на света, самотният грозник Рамзес, мечтател и несретник от класа.

  • О Боже, когото винях за своето несъвършенство, прости ми и спаси света! О, зла сила, що волно или неволно призовах, прибери се пак в душите на хората! Ще ти служа вечно! Ти имаш нужда от мен, без човешка душа си като сянка без тяло!

Звънът на будилника го накара да подскочи. Рамзес седна в леглото и разтърка очи. Светът си беше на място, цял и невредим. Навън се разсъмваше, слънцето оцвети облаците в оптимистичен розов цвят. „Защо ли ставам толкова рано? Трябва да има сериозна причина, за да наглася будилника…“ Недоумението му се засили, като видя приготвена чанта с пижама, чехли и тоалетни принадлежности. „Заминавам ли някъде? И къде?“ Посегна да разроши косата си – това почти винаги му помагаше да се съсредоточи. Вместо коса пръстите му се плъзнаха по гладко обръснат череп. „Защо ли съм се обръснал, косата ми си беше съвсем прилична – буйна и гъста. Даже и на фризьор не давам да я пипа, да не я урочаса. Станал рано и с обръснат череп…“ Мърморейки се упъти към хладилника. Той изглеждаше напълно нормално, ако се изключи затиснат с магнит лист. „Инструкции за подготовка за мозъчна операция“ прочете на глас. „Ама разбира се, какъв съм идиот! Операцията е днес, откога я чакам! Добре че се сетих – нищо през устата след полунощ. Да, сега си спомням – казаха ми, че ще ми обръснат косата. Кой знае какъв грубиян санитар щеше да извърши това светотатство, затова сам го направих.“ Попипа се и добави със задоволство „Добре съм се справил!“ Задоволството набързо изчезна, сменено с недоумение. „Как може да не си спомням, каква точно е операцията?“ Разходките напред-назад и чешенето зад ушите обикновено помагаха, но не и сега. След десетина минути безрезултатни усилия се сепна. „Ако продължавам да си губя времето, ще закъснея. Неврохирурзите са заети и докачливи. Ако не се явя навреме, може никога да не ме погледнат!“ Докато припряно се обличаше, загадката продължаваше да го мъчи. „Разбира се, мога да подпитам сестрите или анестезиолога, ама си е опасно. Ще си кажат: Този идиот даже не помни каква операция ще му правят, изглежда че не е компетентен да подпише информираното съгласие. По-добре да отложим интервенцията, че току виж, някой ни осъдил!“ Докато навличаше панталона, продължи: „От друга страна, страшно ми се иска да знам! Тялото, черепът са си мои!“ Ситуацията стана мъчителна, не можеше да се съсредоточи да обуе другия крачол. Ръката му застина, заля го облекчение, на устата му грейна усмивка:

  • Хей Сири, какво ще ми правят – ще ми присаждат или ще ми махат нещо от мозъка?

––––––––––

[1] Скатомантия – гадаене по изпражнения

[2] Особено неприятен перверзник, според Северозападния речник

[3] Френски поет-символист

[4] При нея паразитът се храни от храната на гостоприемника, без да му вреди

[5] В случая – дънгалак, млад мъж

[6] Странна болест, довела до преждевременна смърт на всички, участвали в разкопките на гробницата на Тутанкамон

[7] Примерът на Рапунзел стана заразителен и немалко девици прибягват до него. Тези с къси коси често си остават девици

[8] Първият китайски император е погребан с огромна армия от теракотени войни в преддверието на гробницата. Самата гробница не е разкопана, заради проклятието, което я пази. Името му е забранено да се пише на други езици, освен на китайски

Предишна статияЛЮДОЕД, нов разказ от Христос Хартомацидис
Следваща статияМОМЧЕТО С ЧЕРНОТО КУЧЕ, нов разказ от Ангел КОЛЕВ