Разкази от Михаил Ренджов
17.08.2012
Пред вас са няколко разказа от Михаил Ренджов – най-значимото име в съвременната македонска поезия. Колкото е естествен и находчив, сгъстен и мощен в поезията, толкова магнетичен, чистодушен и необикновен е в прозата си.
Ако отворите вратата към приказния свят на „Седянка за светии“, ненадейно ще разберете, че сте навлезли в себе си. И ще преминете през невидимите слоеве на съзнанието и на подсъзнанието, през онова, което е било и от онова, което ще бъде. След като прочетете тази книга, вече никога няма да бъдете същите: ще проумеете, че сънят и вълшебствата са толкова истински, колкото и обективната дeйствителност…“
Румен Леонидов
Как го загубихме нашия даровит другар Моне Хенджов-Даров
Моне Хенджов-Даров беше мой другар и другар на моите другари. Обичахме го всички, защото по много неща беше различен от нас. Някак си необичаен. Чуден. Беше видовит и в много неща даровит.
Това го знаеха всички, знаехме го и ние, но не му вярвахме.
Казваше, че денем, по пладне гледа пламъци в небето, които падат като звезди опашати и се превръщат в стълбчета от светлина, и че на земята не може всеки да ги види, и че около тези стълбчета се чува чуруликане на канарки, които не може всеки да ги чуе.
Слушахме го, но не му вярвахме.
”Знам да разговарям с тъмнината, казваше, мога да тълкувам въртопите в придошлата река, а чрез тях и да отгатвам събитията в планината.” Казваше: ”Два вълка са разкъсали сърна на левия бряг на река Ломия, а от последната й издишка са тези две светлолики клонки върху водата”. Знаеше върху коя бука е паднал гръм и ни показваше овъглен клон, който още димеше, понесен от мътните талази на реката.
Не се плашеше нито от гръмотевици, нито от светкавици, нито от мълнии. Казваше, че чрез тях той си разхлаждал душата и си прочиствал сърцето.
Ние слушахме в захлас, слушахме, слушахме, но не му вярвахме.
Залисвахме се по приказките на Моне Хенджов-Даров, с отворени очи го слушахме, и гледахме като невидели онова, което ни разправяше, шепнехме помежду си, защото той сякаш не говореше, а сънуваше. Шепнехме си, шепнехме си, ама не му вярвахме.
Гадаеше с оризови зрънца нашият другар. Според тяхното скупчване той тълкуваше съдбата на всеки от нас. За всеки от нас знаеше какво ще му се случи. На мен ми предрече, че след две години ще заболея от птича болест и че ще спря да говоря, защото все по-често ще чуруликам и ще започна да записвам на хартия чуруликането, от него ще направя книга, в която мнозина ще влизат болни, но здрави оттам ще излизат.
На друг му предрече, че след няколко години ще почнат да му никнат златни пера като на паун и той ще се чувства като паун, докато един ден перата ще му паднат и ще заприлича на оскубано до голо пиле.
Слушахме го със страх и възхита, слушахме го, но не му вярвахме.
Не повярвахме и на чутото за дядо му. Казваше: ”Моят пра-пра-прадядо, махараджата Радж Капур, тръгнал през 1521 г.с голямо любопитство в сърцето си и с един керван камили, натоварени с индийска коприна, заедно с царските си придружители, поел той към далечна земя, за Виена. Но щом угаснало желанието и любопитството му /за Виена и за тази цивилизация бил много слушал/, тръгнал да се връща към спокойните пределите на долината на река Инд.
От тръгването до завръщането изминали три години, три месеца и три дни, разправяше Моне Хенджов с чудно спокойствие в гласа, с унес в очите, с необикновено сияние на лицето. Слушахме го ние, унесени го слушахме, но не му вярвахме.
Все по-често се вглеждахме в думите му, в които виждахме неговия пра-пра-прадядо, махараджата Радж Капур, заслушвахме се в клопатарите на камилите и във виковете на камиларите, долавяхме дори зловонната миризма на камилската пот.
Чувствахме, чувахме, гледахме, но все пак не му вярвахме.
Казваше: ”На връщане от Виена моят пра-пра-прадядо не поел по пътя Виа Игнатия, а взел, че свърнал към Овче поле, за да пресече към Едрене, сетне да хване към Кападокия, а оттам да намери път, който тепърва ще открие, за да се върне назад, в тихите пространства на Инд.
Но през втората нощ, след като вече свърнал към Овче поле, заръмжали камилите, скупчили се на куп, заудряли с копитата земята, вдигнали невиждан прах, който затъмнил небето и месечината. Настанала най-черната тъмнина и най-непрогледната нощ. На третия ден, рано-рано сутринта, докато всички още не са се били освестили от случило нощеска, придружителите на моя пра-пра-прадядо, неговите слуги и камилари, били мигом съсечени от сабите на местните разбойници. Толкова бързо били заклани, че нямали време дори да охнат и да помолят за пощада. Наоколо прахта и земята били напоени с кръв. Дълги години след това тук се събирали орли-мършояди, а на самото място и до сега му викат ”Камилите”. Как и защо е останал жив пра-пра-прадядо ми, и до ден днешен не ми е ясно”, разказваше Моне Хенджов-Даров.
Ние слушахме, слушахме, но не му вярвахме.
„Моят пра-пра-прадядо, махараджата Радж Капур, няколко години след кървавото събитие се оженил, задомил се в някакво овчеполско село, завъдил род, а от този род се породил друг, и така до днес. От същия род съм аз и сестра ми, която щом навърши 14 години на челото й се появи червено петно и започна да пее чудни песни. Онези, които я слушаха през песните й виждаха зелени долини, високи планини, непознати храмове и къщи. Когато песента свършваше, къщите и храмовете изчезваха”.
Като никой от нас Моне Хеджов-Даров познаваше птиците и птичите гнезда. Умееше да разговаря с хвъркатите мълчейки, а те му отговаряха пеейки. Това му доставяше голямо удоволствие и го подсещаше за нещо, за което и той самият не знаеше какво е.
Възкачен на най-високото дърво, седнал по турски край най-високото гнездо, на челото си с една светулка, в миг на занесия и горделивост викаше: ”Това на челото ми е диамантът от тюрбана на дядо ми, а това съм аз, златно ключе, златното ключе за сребърния катинар на ковчежето, аз съм пергаментът, аз съм кръглата буква, още неотгатната”.
Ние слушахме, виждахме ковчежето и златното ключе, но не му вярваме, защото не знаехме, той буден ли сънува или говори, докато спи.
Чуден и даровит бе моят другар Моне Хенджов – Даров. Гледаше и напред и назад. Казваше: ”Бях някога бил” и веднага след това додаваше: ”Съм и ще бъда!”.
Знаехме, че с това ни казва нещо, ама не искахме да знаем какво е то и затова не му вярвахме.
Едно лято се понесе вест, че в нашия град ще дойде умен и учен човек, уважаван гост от една далечна страна. И ние, другарите на Моне Хенджов, чухме новината, как да не я чуем. Само че нашият другар още като разбра за пристигането на госта започна да се тресе, пожълтя, онемя, скокна и побягна, зачезна.
След три дни го видяхме унесено да свири на свирка, издялкана от върбова пръчка, да крачи, сякаш крачи към небесата, да се ветрее, сякаш го носи морски вятър, а под него, на земята, омаяни от свирнята лазеха безброй змии, с вдигнати глави към свирката и към очите на нашия другар. Премина той като в захлас през главната улица на града и изчезна заедно със змиите към отсрещната страна на рида, от който дойде.
На деветия ден след случката (дотогава не го и зърнахме нашия другар) в града пристигна гостът. В залата, където трябваше да говори, се събрали само видни граждани и градските първенци. Докато гостът произнасял словото си от трибуната, изведнъж вратите се разтворили и в залата влязъл, с абаносово ковчеже в ръце, нашият другар Моне Хенджов-Даров. И веднага се запътил право към умния и учен гост, дошъл от далечната държава.
Народът занемял, мълчал и гостенинът. С вдигната глава нашият другар пристъпил към чужденеца и му подал абаносовото ковчеже. Всички присъстващи усетили, че се случва нещо необикновено. Гостът поел ковчежето, отключил го, повдигнал капака и извадил отвътре някакъв пергамент. Разгърнал го, седнал и започнал да го чете. Буквите, с които пергаментът бил изписан не били нито арабски, нито гръцки, нито турски, нито грузински, сякаш такива досега хората не били виждали.
След като го прочел чужденецът, умният и учен гост на града, в миг пребледнял, кротко се надигнал от стола, ококорил очи към нашия другар и изрекъл: ”Ваше царско величество, Ваше превъзходителство, Ваше преблагородие, пра-пра-правнук на големия махараджа Радж Капур!”
И паднал на колене чужденецът, и взел да целува ръцете на нашия другар. Той гордо си държал главата изправена, сякаш искал да каже, че е знаел какво ще се случи, че е чакал този ден и час, дълго ги е очаквал, за тях ни е много разказвал, но ние не сме искали да му вярваме, защото не сме знаели дали буден сънува или говори, докато сънува.
Пергаментът от ковчежето със златен ключ и сребърен катинар му го е завещал в далечни времена пра-пра-прадядо му махараджата Радж Капур от Мохеджо Даро, най-старият и най-известният град в долината на Инд. Махараджата описал в пергамента съдбата си и оставил завещанието, което в този съдбовен ден и час прочел гостът от далечна Индия. И който веднага отведе със себе си нашия другар.
Така приказката, в която не вярвахме, стана истина. Така ние изгубихме нашия даровит другар Моне Хенджов-Даров, който дълбоко вярваше в нещата, които сам си измисляше, в историята, която може би и днес разказва и преразказва, все така захласнат из сияйните палати на царския дворец.
В тази приказка, разбира се, накрая повярвахме и ние.
Макар че днес само пеенето на птиците в гнездата от най-високите дървета ни подсеща, че тук някога е бил и той – Моне Хенджов-Даров, приятелят мой.
Струва ми се, че от името на града Мохенджо Даро произлиза и това на нашия другар Моне Хенджов –Даров. От града, за който в далечните времена много често на селяните от Овчеполието им е разказвал махараджата Радж Капур.
Глувче*
Лятото, когато глувчето се появи в малката стая на новата ни къща, беше тежко и горещо, придружено със страшна суша. Дълга, адска суша.
Всичко, което беше цъфнало на двора, повехна. И изсъхна. Всичко, което беше зелено в планината, пожълтя. И се изрони. В селото над града, където ми е къщата, петлите млъкнаха, всичко що църкаше, се изцърка. Всичко се от пламъка се пламьоса: гореше и отвътре и отвън.
Празна и гореща ми беше и къщата. Макар че беше без джамове, без дюшеме, без врати и вътре нямаше с трън какво да закачиш. Вътре бях само аз: ни на крак, ни на легло, нито жумящ, нито ококорен, ни болен, ни здрав.
Дремех обвит в собствената си горделивост, че построих къщата си, кажи-речи с двете си ръце, че я вдигнах по своя кройка, че я изписах с личната си ръка, на което мнозина ми се присмяха. Все пак къщата бе моя, с покрив, а под покрива празни помещения и малка стаичка, в която имаше само едно паянтово столче и стара захабена масичка.
Отвън наистина гореше, но мене повече ме болеше от тишината, празнината и самотията.
През същото това лято ме напуснаха думите. Изчезнаха или излетяха от мен като пеперуди, като пчели, които са се разроили и раздвоили. Населиха ме пустинният пясък, немостта и глухата тишина. Глухотията.
Хартията, върху която бях се приготвил да пресрещна и да подредя укротените думи, пожълтя от чакане, от стоене. Каква филоксера, каква холера ги хвана думите, та се пръснаха и разлетяха, до ден днешен не знам. Знам само, че бях празен, див, населен с няма гордосия, с черна самотия.
Така един ден, замислен или отвеян, забелязах, как нещо претърча или по-скоро прелетя от едното кьоше на стайчето до другото, от едното ъгълче на окото ми до другото – оказа се едно малко църно глувче.
По някое време то пак претърча, загледа ме и изчезна. На третия прелет се убедих, че около мен не всичко е суховейно и празно, че тук има нещо живо, дори игриво.
Да ви река направо и искрено, това малко същество някак ме съживи, и къщата по иначе я почувствах. Стори ми се, че и тя оживя, че се сепна, че се размърда. „Това е заради Божието животинче, живинка, благодарение на мънинкото глувче.” Така си казах и потънах в себе си ощастливен.
От ден на ден то все по-спокойно си търчеше около мен, а и окото ми все повече привикваше с него, както и аз с новия живот в одаите. С времето забелязах, че и глувчето взе да привиква с мен.
Понякога му проговарях:
– Не се плаши. Нищо лошо няма да ти сторя. Освободи се от страха. Шаркай си из къщата, потърси си хубаво място за сянка. Ти ме накара да живна, и аз за живота ти ще се погрижа. Найди си своя дупчица и свое кътче, свий си там гнезденце.
Дадох му име на глувчето. На галено го нарекох Ише. Не го плашех, галех го с мильовни думи. По едно време забелязах, че през стаичката ми претърчаха две Ишета. Тогава се сетих, че моят Ише си е довел Ишка – малечка глушка. И тя е като него пъргава, не търчи, а току прелита като въздишка. И си играят из одайчето Ише и Ишка, радват му се на живота, на врящата жега и успокояват тишината да не пукне от самота…
За хатър на истината, ще ви река, че и аз почнах по-хубаво да се чувствам. Почувствах се някак си обогатен и обнадежден.
Когато излизах, в едното кьоше на стаичката им оставях троха сирене, коричка хлебец и хаванче с вода. Да не огладнеят, да не ожаднеят. Кротко да си живеят…
Харно, но към края на лятото забелязах голяма раздвиженост из стаичката, кажи речи и из цялата къща. Мислех, че Ише и Ишка се разкършват, търчейки по гредите на тавана, че бягат из празните спални и играят на жумичка в просторите на мазето. Че ме гледат тайничко веднъж отгоре, друг път отдолу. Ама не било така. След продължително наблюдение установих, че Ише и Ишка са си произвели ишчета, цяла глувчиня извадени като от калъп – ситни, църни, игровити, дори гласовити. Непрестанно търчаха нагоре-надолу и се задяваха, цифкаха и трополяха.
Един ден ми домъчня, та им викнах гласно и ясно: ”Малко ли е, дето съм сам и сам със себе си се разправям и се карам, малко ли ме гризе празнината и пустотата, та и с вас ли ще се натоварвам, и едва ще ви понасям. Ако така продължавате, ще ви изгоня, ще ви разперушиня, ще ви махна”.
За миг Ише, Ишка и ишчетата притихнаха в кьошетата… Изчезнаха. Но не за дълго. След десетина минути се почна по старому.
Тогава един приятел ме посъветва:
– Откажи се от това глувчо приятелство, защото може да се случи обратното, че не ти тях, а те теб завинаги да отпратят. Може толкова да се навъдят, че къщата ти отгоре до долу да почернее от мишлета, да се глувчоса. Може и да се случи, а такива случаи има, и ти да се вглувчосаш, на глувче да заприличаш, с муцунка и опашка. Махни ги, откачи се от тях, дезинфекцирай всичко. При това имай едно на ум, помни ми думата: внимавай с чумата.
Това последното като че ли ме отрезви, като че ме стресна. Реших да се откача от тях, но ми беше жал за Ише и Ишка и ситните им ишинки. Ама трябваше нещо да се стори за да си освободя стаите, тавана, кьошетата от глувчинята.
Същият ден се стъкмих и отидох до пазара и купих капан за мишки, какъвто ме посъветва да взема моят приятел. В средата на капана поставих примамка и излязох. Когато се върнах, какво да видя: хванали се цели три ишинки.
Но с тях си създадох нов проблем, нова беля: какво да ги правя? Как да се освободя от тях? Да ги убия – не мога, не съм така скроен. Да ги удавя в кофа с вода – опазил ме Бог! Да ги хвърля пред някоя котка – жалостив съм.
Най-сетне се сетих: взех капана с трите глувчета и някъде при първите къщи в града отворих вратничето и ги пуснах на свобода, казвайки им:
– Връщане обаче да няма, търсете нови къщи, нови одаи, нови кьошета, нови тавани и мазета, но никакво връщане. Зарадвайте дечицата на гражданите и при това внимавайте с мачароците.
Като им го рекох това, като че ми се успокои съвестта. Като да ми олекна. Посмях се на досетливостта си и щастлив се върнах за нови мишоци. Процедурата я сторих десетина пъти. Отнесох трийсетината мои съжители и обогатих къщите от крайните квартали на града.
В същото време довърших моята – затворих я, остъклих я, варосах я, наковах й дюшеме, поставих постеля и печка.
Още първата зима печката забоботи. Стопли се къщата. Къщата се стопли, но аз бях студен. Студенееше ми на душата от празнотията и самотията. Почувствах се още по-празно от лятоска. Подивяващ. Нещо не ми достигаше, но не знаех какво… Сврях се в себе си сгуших се, ама не се стоплих. Пак нямаше с кого да си подумам, да си отнеса, да се отпусна.
В един момент се сетих, досетих се, че ми липсват Ише, Ишка и ишките. Без тях, къщата ми като че ли опустя, онемя. Такъв станах и аз: тромав и безволев, мрачен. Навъсен. Вампир. Започнах да ги сънувам тия глувчета, на сън ги виках и приканвах. Молех ги да се върнат.
Една нощ, може би в полунощ, чух шумолене и тропане. Притаих дъх и се ослушах. Шумоленето не се повтори. Чувах само немотията и самотията.
На сутринта се взрях в пода на кухнята, търсих дири от глувчета, ама единствено намерих пред мен и у мен глухотията.
Няколко нощи по ред се случи същото. Дочувах шумолене и цвъркане, някакво притаено подвикване, но нищо конкретно не забелязах. Нямаше ги и ги нямаше ни Ише, ни Ишка, нито техните ишчета.
Празни бяха и кухнята, и дупките из нея. Може би през десетата, може би през дванайстата нощ пак долових шумолене и търчане. Пак се притаих, заслушах се, и проумях, че шумът не идва от към моята кухня, а от кьошетата на главата ми. Стори ми се, по-точно самият аз осъзнах, че глувчетата, които изселих са се заселили в мен.
И ми стана мило. И щастливо. Имаше с кого да си думам, имаше на нещо да се радвам.
Сега всяка нощ ги слушам как си играят, как се карат в мен, по-точно в пространството между слепоочието и темето ми. Гледат ме моите познати и не могат да се начудят на промяната, на щастливото ми и засмяно изражение. Срещат ме с щастлива гримаса на лицето, заслушан в нещо, което не могат да чуят. Чуват ми шепота от устните, когато стоя на място или когато крача, но не знаят с кого разговарям. Понякога се доближават до мен, ослушват се, но никога не отгатват причината за моето щастие. Струва се, че това накара мнозина около мен, да страдат. Аз и сега си ходя по улиците усмихнат и ощастливен, с кафез в главата, но никой не може да го види, нито да си го представи.
Въпреки това понякога ме хваща страх да не би минувачите да разкрият тайната ми, и от яд, че съм толкова щастлив, да ме съборят и да наврат кафеза ми пред муцуната на някоя гладна и озъбена котка.
Навън и тази година е адски горещина и суша. Къщата ми се белее в простора, а главата ми си е все така щастлива и прещастлива. Усмихната.
Останах задълго все така усамотено щастлив. Третата пролет откакто изселих глувчинките или откакто те се заселиха у мен.
А ето, че срещнах съсед от селото, познат художник, който трудно продаваше картините си, защото имаше тъмно, сивосано лице, премачкано с цвят на сажди, на дим.
Срещам го и не вярвам на очите си. Гледам го доволен, щастлив, с лице облечено в широка усмивка. Ходи унесен, удовлетворен, шепне си нещо, усмихва се някому, комуто само той вижда. Стана ми мило и хубави заради неговата ощастливеност. Знаех, че моята тайна се е заселила в него. Знаех, че и той си е насъбрал глувчета в простора между челната кост, темето и слепоочието. Че и него го радват, развеселяват тези животинки, по кьошетата на собствената му глава. И си рекох: ”Това е Божия жалост, да се промъкне щастието при самотните, при забравените. Това е Божий знак, белязан с широка усмивка и с притаен шепот!”
След няколко дни срещнах неколцина белязани със същия знак – актьори, журналисти, писатели, учители, певци и музиканти. Но моето щастие нямаше край. С него се заразиха и други, и още, и още хора.
Общността на щастливите все повече се разширяваше. Чух, че и пенсионерите, чакащите реда си пред казана със супа, раздавана благотворително в двора на църквата „Св.Петка”, също стояли в опашката с широки усмивки и невиждано щастие. Всички били белязани със същия благ знак на безпределното щастие, загледани и заслушани в себе си, в кафезите с глувчетата в главите си. И което било най-интересно – тези хора почнали по-малко да ядат или въобще престанали да се хранят. Били сити от щастие. Каква радост, о Боже.
Но приказката реката на щастието не свършва дотук, а прави неочакван завой. До нас достигна новината, че на някакъв политически форум взел думата един известен оратор, който щом започнал да говори, от устата му, вместо думи, започнали да изскачат глувчета, мънички, църнички. Те тръгнали да бягат из залата и да се крият под столовете. Делегатите на форума скокнали на крака и като обезумели започнали да викат, да крещят, да подскачат, да тичат – едни към вратите на залата, другите към прозорците й.
Форумът бил разтурен. Но подобни случки се случили и по време на заседанията на някои правителствени и неправителствени организации, по време на конференции на различни съсловни организации и съюзи. Същата участ сполетяла и сбирките на различни бордове на големи фирми, на световни сборища на милионери, които напускали в паника салоните, балконите – щом някой искал да вземе думата и да си отвари устата, за да изрече нещо смислено, вместо слова от гърлото му започвали да изскачат на тумби стотици мънички мишоци. А върху лицата на ораторите се появявал тъмен знак на страх и ужас. Нов Божий знак: Проклятие.
И така се раздели светът на две: едните със сладостта и милозливостта на глувчетата в кафезите на главите си, заслушани в себе си, с широки усмивки върху лицата, с облачета от шепот край устните си, и на другите, със затворените, стиснати усти, с ококорени очи, обездумени, изплашени, втрещени.
В един миг, не знам откъде, от коя посока, от коя висина, или от коя дълбина, отново до мен долетя гласът на моя приятел: ”Помни ми думата: внимавай с чумата!”
И наистина: спомних си думата му, но и самият аз виждах и следях чумата. Чу-ма-та.
Иначе дългата, небивала адска суша отвънка продължава. Все още.
–––––––––––––-
*Глувче – мишле
Бик
Кланицата се намираше недалече от града на брега на реката, между острите скали, върху които бе вдигнато калето и стените на рида отсреща, където фамилия белоглави орли, привлечени от мършите, гнездяха гнездата си.
Около кланицата реката правеше остър завой. Водите удряха първо скалите на единия рид, после се блъскаха в другия, от което постоянно се чуваше някакво чудно шумолене, някакъв потаен говор. Кланицата, тайния говор на реката и стоманеното фучене на вятъра през клисурата, правеха мястото студено и тайнствено. Страховито.
По пладне един попрегърбен, умислен и угрижен човек, придружен от въоръжен милиционер, докара бика си пред кланицата. Това не беше обикновен бик, или по-просто казано, не беше обикновен добитък. Това беше нещо невиждано. Като че ли бе излязъл направо от вълшебните приказки. Всички, които го видяха, се ококориха и се опряха на стената за себе си, и като на себе си промълвиха: ”Машала…”.
А него самия, какво да ви го опиша? От красота скроен, от скала изрязан, от най-хубава мисъл изваян. Чудо божие! Небесен бик! Черна валчеста маса от здраво месо, от мускули, целият от огън и пламък, една сила планинска обвита в кожа, в святкащо късо влакно. Плодилото му, като рало спуснато до земята, сякаш всеки миг щеше да почне да оре. Рогата му, две възхитителни възклицания, две черни светкавици, подпрени в простора. Очите му, две езера с живи огньове в тях, с червена жар и сияния на далечен пожар. Между очите – бяла звезда. Някой каза: ”Бик звездочелен!” През ноздрите му свистяха и фучаха силни ветрове, които се удряха в земята и вдигаха облаци прах, а под копитата му искряха искри и му завря кръвта в жилите.
– Машала! – повтори Ристо Рамбаба и зазвъня синджирът от възхита, увиснал между очите на всички, които гледаха бика. – Такова нещо досега не съм виждал дори и по източните пазари, от тука до Солун, такова чудо не е минало пред очите ми.
– Такава чудесия веднъж на три века човешки се ражда! – добави Аксе Касапина.
– Каква мъка те доведе до кланицата с добичето, греховни човеко, какъв грях ти е сторило животното – подпита Тоде Шопо. Стопанинът повдигна главата си, погледна с влажни очи милиционера и отново сведе поглед към земята, без да махне катинара от устата си.
– Бикът утрепа командира на милиционерския участък, разпра му утробата, смаза му черепа – рече милиционерът и си преглътна плюнката. – Защо уби точно командира на участъка, никой не знае, но за това е осъден от властите на смърт. Вие няма да го колите, аз с пушката трябва да го пукна.
Олекна им на касапите, защото знаеха, че ако вдигнат ръка над такава живина, Ангелът щеше да им възпре замаха, както беше хванал ръката на Аврам, кога бе решил да принесе сина си в жертва.
– Така Господ ги казни злостните и пакостните – последен продума Методи Парнарджията и се прекръсти обръщайки се на изток, към руините на църквата под Калето.
И го задърпаха бика към кланицата. Вкараха го вътре. И залостиха с греда тежката двукрила порта. Касапите вързаха на късо въже добичето за една от дъбовите подпори, на която се крепеше покрива на кланицата, и му рекоха на милиционера, че може вече да гърми и се скриха по кьошетата на кланицата. Чакаха да видят как лично смъртта ще дойде да отведе „звездочелия бик”. Жал им беше на всички. Жал му беше и на милиционерът. Той ту поглеждаше към касапите, ту разтреперан, уплашен мяташе поглед към добичето. Но това, което му бе заповядано, трябваше да го изпълни. Защото инак кой знаеше какво можеше да му се случи за неизпълнена заповед. Такова беше времето. Или ти твоето или тия тяхното. Трети път нямаше.
И милиционерът се намести пред бика, разкрачи си нозете, вдигна пушката си и без много да мисли, за да не удължи страховете си, гръмна го в главата, точно в звездата между очите.
Изстрелът му заглуши ушите на всички, зашемети ги. Но бикът стоеше. Не падаше. Отначало се затресе, после се вкочани, загърчи се и няколко пъти си завъртя очите. Отведнъж ревна толкова силно, че издрънчаха на сол стъклата на прозорците, а част от керемидите от покрива на кланицата подрипнаха и се сурнаха на пода. Показа се небето, стана светло.
Бикът нададе втори страхотен рев, от който на касапите им замръзна дъха, после рязко тръсна на ляво главата си и с един удар изтръгна дъбовата подпора, за която бе вързан. От силния удар се прекършиха още три стълба. Покривът на кланицата увисна на една страна.
Бикът се втурна към светлината, която нахлуваше от натрошения джамлък. Набра скорост и рипна през него, но не успя да го прескочи от раз, защото зидарията имаше човешки бой и бикът се озова връз нея – наполовина вътре, наполовина отвън. Чак тогава касапите видяха, че от главата му шурти кръв, по-точно от бялата звезда между очите.
Но бикът трети път яростно измуча, срина първия ред тухли и рипна от зида. И набирайки скорост, полетя с грохот към оградата на кожарната, намираща се на десетина метра от кланицата.
Първи орлякът мършояди отсреща литна към небето, изплашен от дивия рев и от тътена, който разтресе земята с топуркането на яките копита. После всички горски птици го последваха и закриха слънцето, затъмниха деня. Бичият рев разсече като меч въздуха между единия и другия бряг на реката. Ехото му дълго се носи през клисурата. Само реката течеше мътна и спокойна.
Бикът стигна до кожарната и с такава небивала сила удари рогата си в стената, че тя се сцепи и рухна в нозете му сякаш не беше от камък зидана и от години спечена, а бе детинска реденица, пясъчна сухозидица. Във въздуха литнаха камъни и сухи кожи, досущ като прилепи, като огромни черни пеперуди.
Тогава изпод зидовете изскочиха цели тумби черни мишки, които хукнаха да бягат коя къде види – едни заляха пътя към града и той за миг почерня, други се юрнаха по стръмнините към Калето, трети се хвърлиха ужасени в реката за да преплуват до другия бряг.
Бикът се поспря, разтърси отново главата си, от която продължаваше да шурти кръв, и се втурна по най-късия път към реката, към скалите от задната страна на Калето.
Касапите добиха кураж и страхливо, един подир друг, заизлиза от кланицата. Някои дори се завтекоха по пътеката, по която бикът протътни. Забелязаха го в подножието на най-високата скала, в която речната вода се удряше и хвърляше пръски, там беше най-дълбокият вир. Народът му викаше бездната на джина. Тук водата димеше, над нея се вдигаше тънка мъгла, сякаш в снагата й бе топнато огромно нажежено до алено желязо. Тук водата свистеше като че ли заливаше живата жар, тлееща в кръвта на бика.
За последно го зърнаха как рипна в дълбокото и как рогата му изчезнаха във въртопа.
Не мина много време и случката с бика се разчу. Из града се понесоха всякакви приказки. Първото, че бикът, понесен от силата на своята болка, е пробил тунел към лабиринта под Калето, където потъвали водите на реката и където имало тайнствен подземен път, в който те завинаги изчезвали.
Един ден край бездната се събраха най-храбрите момци. Един подир друг те се хвърляха във водите, за да открият тайния път, но както се хвърляха в дълбините, така и не се връщаха оттам. Просто изчезваха.
Сетне се появиха двама археолози, с тренинг по подводно плуване, екипирани със скафандри, гмурнаха се към витлата на дяволското гърло и също не се върнаха.
После се дочу, че са видели бика край ямата на изоставения рудник край Богословец, че привечер изчезвал в тъмнината на мината, а сутрин пасял трева по височините край минералните извори на Богословския рид.
След две години в града пристигнал човек, турчин от Македония, отдавна преселник в Кападокия. Кога чул за станалото с бика, рипнал възбудено и почнал да разказва, че преди една година, от тъмните бунари на подземния град Деринкую в Кападокия, с нечуван рев изскочил бик, същият, какъвто го описвали тукашните хора. Той преминал през дълбоките и тъмни канали на града и се запътил към снежните върхове на високите планини и там изчезнал.
Слушали хората и в чудо се чудели: как, през колко талази, въртопи, бездънни проходи и тъмни къртичини се е промъкнал и е стигнал техният бик в далечната земя. Каква ли е била болката му, че дори лечебните води от подземните стерни на Деринкую не са могли да я укротят и изцелят? Коя е тази сила, която му е посочила пътя, която със светлина го е осветявала за да премине през дълбочините и кухините, през водовъртежите на подземните вирове, за да стигне толкова далеко от тук.
Питаха се хората, побиваха ги тръпки от страх и млъкваха в недоумение.
С времето всички забравиха за звездочелия бик. Защото живееха далече от снежните върхари над Кападокия и никой не посмя да тръгне да го потърси.
Остана само сказанието за дълбочината на бездната, за лабиринта, за подводния път, през който в древните времена хората от Калето са пълнели глинени съдове с вода, и по него са се измъквали незнайно накъде от нападатели и врагове. Този подземен път още никой не го е намерил.
Човекът, който го нямаше в закона
„Умре от яд – угасна от глад!”, рекоха гражданите за Сане Сандин, наречен Сане Хамалино, когато разбраха , че е споминал. Всичко от града го познаваха, всички знаеха това малко, нисичко човече, с изгорени от слънцето мигли и вежди, с навита кърпа около главата. Знаеше го мало и голямо, и къщата му, и портата, и отдавна покойната му жена, и петте му деца, едно на друго до рамената, и кучето му го знаеха, и бунара му в дворчето.
За него всички знаеха всичко – от раждането му до днес, до умирачката. И как да не го знаеха като бе единственият хамалин в града от нашата вяра. Знаеха го, щото друг като него нямаше.
Целият си живот прекара с хамалския самар на гърба, с хамалското въже около кръста, с проклятието на Атлас и на Сизиф да крепи и мъкне земната топка. Какво ли не бе влачил на своя гръб, какво ли не е пренесъл Сане Сандин – хиляди товари дърва, денкове брашно, буци кюмюр, чували шекер, безброй кошове и сандъци с все същото, пълзейки по стръмните тепета на града, кълнейки нанадолнището, дето се спуща до ада. Познаваше до един камъните на калдаръма и всички порти и чардаци на къщите ги знаеше наизуст Сане Сандин и със затворени очи можеше да ги различи, дори в полунощ можеше безпогрешно да ги намери.
Последният път, когато го видях, чини ми се бе около осемдесет години. Беше се спаружил и свил като суха грудка. Не крачеше, а току влачеше нозете си по земята и не можеше да ги отдели от нея. И как иначе, когато седемдесет лета не ги бе отделял от нея, за да не му се сурне товара, за да не загуби равновесие с него. Всъщност, той черпеше силата си от земята, иначе как щеше неуморно да катери стръмните сокаци, които се издигаха до облаците, че и по-нагоре… Как иначе би понесъл товарите, които бяха по-големи и по-тежки от него. Самарът му, през тези години, беше влязъл под кожата, по-точно бе се сраснал с гърба му, с плешките. Ръцете му бяха станали две пръчки, две сухи клончета, а лицето му замяза на горска чемерика, на храсталак от бръчки, дето си чака огъня, за да се спаси. Очите му бяха два мокри въглена, две цепки замъглени с перде, две сухи локви, обраснали с папур.
Само земята му се радваше на Сане Сандин, защото близо век я газеше и лазеше по нея, от която дори насън не се отделяше. Ако се случеше в съня си да се откъсне във въздуха, скачаше като попарен, изплашен да не се превърне в пеперуда, вятърът да не го подхване. Рипаше в постелята ужасен, че му е дошъл края. А викът му пробуждаше съседите, които вече знаеха, че на Сане пак му се е присънило как лети, как се отлепил от повърхността, как е изгубил тежестта си и му трябва време отново в двора си да се върне.
След като спря да мъкне самара си, след около десетина години и нещо, всички забравиха за Сане Сандин, и близките, и далечните. Властите, за да не умре от глад, му даваха троха парица, колкото за залък хляб и капка мляко. Когато нямаше какво да яде, Сане си гълташе плюнката и си смучеше небцето. От време на време съседите му оставяха ту паница грах, ту варена зелка, понякога канче качамак или крайче погача.
Той все така си мълчеше и никому не се жалеше, уста не отваряше. По-често, може би всеки втори ден, отиваше до общината. Ще надникне със страх през вратата към надлежния чиновник, ще се поклони, ще го погледне в очите и със страх ще си излезе. По този начин си крепеше надеждата, че нещо ще му дадат. С тази надежда преминаваше живота му. Единствено земята го имаше за свой, защото през целия си живот я газеше или лазеше по нея с товарите върху гърба си. Сякаш беше вързан за нея с табаните и с душата си.
С нея и върху нея си умря Сане Сандин. Дали от яд – дали от глад пред очите ни, без пенсия, защото не е внасял пари за черни дни, ни по сръбско, ни по българско, ни по наше време. Защото не е познавал закона Сане Сандин, наречен Сане Хамалина. Умре си без да го има в закона, завалията, с изсушени нозе и изкривен гръб. Щърб. Ням. Непотребен.
През това юлско пладне сивите коне на погребалното теглеха ковчега, в който лежеше Сане Сандин – с мукавени обувки на нозете, с протрита риза на гърба си, с износена капа на главата, с блажено спокойствие на лицето. След ковчега тупкаха със ситни стъпки няколко остарели жени, няколко извървели пътя си старци и две – три милозливи дечица. В ръцете си носеха китки невен и стръкове босилек. Ходеха мълком, загледани в себе си и пред себе се, в земята, която сякаш единствена жалееше, че този ден не чувства върху себе си табаните и живата душа на Сане Сандин. Че не му ги усеща нозете, които като, че не бяха от кръв и плът, а от зърна на печена царевица, като кори от суха яловица.
Колата с ковчега, в която лежеше Сане Сандин, стигна и се спря до Клисурата. Тук конете винаги спираха по навик – до последните градски къщи. На това място мъртвите се сбогуваха с града или градът се сбогуваше с тях. И сега, както при всяко изпровождане на покойника, попът подхвана прощалната погребална песен: ”Свети Боже сятия крепки, сятия безсмертни, помилуй нас… У сообщих робов, Божии Сане… Господи помилуй…”
Докато попът пееше на някои от присъстващите им се стори, че отново виждат залепените за земята нозе на живия Сане Сандин, как влачейки се, вдигат облачетата прах, издишвани от пръстта, сякаш и тя искаше да омекоти страданието и болката в коленете му, в раменете, в гърба и в ребрата, в ставите.
И тъкмо попът спусна кандилницата и се опита да се качи в колата, за да седне до коларя, както си беше редно, конете рипнаха, станаха неспокойни, наостриха уши, вдигнаха глави и зацвилиха. Изплашиха се от нещо невидимо, което само те усетиха. Сетне се чу как изскърца ковчегът, как се разтърси. Сякаш нещо се удари в него, както ястреб се удря в прозорец.
Попът ококори очи, защото тропотът идваше откъм ковчега. В същият миг капакът се вдигна и се измести в страни и с трясък падна до колата. Попът и коларят зинаха от почуда и се вкочаниха. Така замръзнали от страх видяха как в ковчега се изправя Сане Сандин, жив и самият зашеметен от онова, което вижда. Почуден Сане погледна на ляво, после на дясно, изправи се в цял ръст и леко, като пеперуда, се спусна върху земята.
Едва тогава викнаха жените и като че ли ги понесе чудна сила, захвърлиха изплашени цветята и се пръснаха да бягат назад към града. Рипнаха и мъжете. Едни се втурнаха към рида, други се затичаха към реката.
Оживелият Сане Сандин се завъртя още веднъж около себе си и се стрелна по Клисурата. Не. Не се стрелна Сане Сандин, а току подлитна, с лекота се повдигна над пътя и закрачи във въздуха. И почна бързо да се отдалечава по посока на гробищата…
На попа и на коларя, и на двамата-трима, които през цялото време не мръднаха от местата си, им се стори, че Сане литна като бързокрил ангел, като мълния безшумна изчезна от погледа им. Попът каза, че това е Божи зрак и знак за мигновеното му появяване. С този зрак като че ли е изчезна и самият Сане Сандин. Той, който през целия си живот не се откъсваше от земята, който беше свързан с нея с табаните и с душата си, отведнъж светна и литна.
Господ като да отвърза нозете на Сане от земята като че ли сряза въжето, с което бяха впримчени за нея, сякаш му изцери болките в изсушените му и вкочанени колене и му даде сила да полети, и да прелети до гроба си. Но това само Той си го знаеше и никой друг.
Всички, които тръгнаха да изпратят Сане до гробищата, бързо се върнаха назад в града и оживено започнаха да разказват за случката с мъртвеца. За полета на Сане. Нима е възможно, питаха се гражданите. Мнозина от тях се стекоха и тръгнаха за гробищата, към самия гроб на Сане Сандин. За да видят чудото, за да се уверят в неговото възкресение.
Когато стигнаха там намериха попа, коларя и гробарите, които стояха изплашени и мълчаливи. Сане го нямаше. Празен беше ковчегът. Празен беше и гробът.
Къде изчезна Сане Сандин, накъде хвана, никой не знаеше, нито можеше някой да им каже. Питаха, разпитваха, дали са видели такъв и такъв човек по близките и по-далечни села. Но отговор от нийде не дойде.
Подир една седмица един от гробарите минал покрай отворения гроб и забелязал, че на дъното му има отворен ковчег, а в него лежи човек. Свикал хората, събрал се народ. Дотърчали мнозина, а някои довтасали чак от града. Гледал народът с почуда и страх отворения гроб, където лежал Сане Сандин – с каскет на главата, с червен пояс, с обувки от мукава на нозете.
Около главата на покойника трептели малки облачета – сребърна мъгла, а над нозете, върху върховете на обувките му, светела златна роса.
Къде бе чезнал цяла седмица, накъде бе летял Сане Сандин, никой не можеше да каже. Сега лежеше пред всички в собствения си гроб, в собствения си ковчег, сам и блажен, с блажена усмивка върху лицето.
Тогава над гроба глас ангелски се разнесе: „Това, което гледате е тялото на раб божий Сане Сандин. Шест дни той на Господа беше на гости и скръбната си душа при него остави.”
И се разотиде тихо народът, насъбрал се край покойницата на Сане Сандин, сигурен, че е чул глас ангелски, сигурен, че е видя с очите си божиите знамения: сребърни облачета да трептят около главата му, златна роса да блести върху нозете му.