Нели ПИГУЛЕВА, нови състояния

БИТИЕ

Стана тъмно и пепелно сиво.

В остри спазми се сви небето.

Не видях в мрака кой ме удари,

но обърнах и другата буза.

После другата риза съблякох,

по-красивата, по-любимата.

Стиснах грапавата тояга

и поех по пътеката стръмна.

Само гледах случайно в тъмното

без да искам да не настъпя

мравка, охлюв, ягода зряла.

Да не сгазя, да не разтъпча,

да не счупя и да не съсипя

нито някоя твар безсловесна,

нито извор, нито тревица.

Пъплих дълго. Дишах тревожно.

Знаех само, че скоро ще стигна

там, където на влизане трябва

да сваля от гърба страховете

и пред прага да ги оставя.

Но преди този праг да достигна,

над маслините светна луната

и се спря върху кривите клони.

Освети подредената маса

за вечеря: хляб, сирене, вино.

Нещо смътно това ми напомни,

една древна, библейска градина.

Всички в нея си знаеха ролите,

само мойта не бях я прочела

и не знаех какво ще направя:

да повярвам? да се съмнявам?

или моя ще бъде целувката?

Сутринта като болно е слънцето.

Съска сипеят песен ронлива.

Като бяло кълбо битието

отначало почва да се развива.

В  памет на Никола Радев

ПОТЪНАХА, ПОТЪНАХА В НЕБЕТО

флотилиите с кораби

със трюмове уханни,

препълнени със чер пипер, кимион и пръчици канела,

с бъчонки с ром и цвят от млечножълтите ванилии

и с шепи африкански диаманти,

грижливо запечатани със восък в дъбови сандъчета.

Когато рибите изгризаха

въжетата на котвите на твойте кораби

и те се втурнаха

от пясъчното дъно, инкрустирано с черупки на рапани,

към дъното небесно, избеляло и безкрайно,

понесли скъпоценната ти стока –

забравени мечти, сподавени признания,

безумни планове и скрити намерения,

тогава

отнякъде се втурнаха солени ветрове.

Прегърнаха те кратко – като тайнствена въздишка,

и също тъй внезапно отлетяха,

като че никога не ги е имало.

Остана само мирисът на сол и водорасли.

Сега е твое

цялото безкрайно време на света,

през който ще те води бялата пътека, прорязваща вълните,

и картата на твойте светли безпокойства –

недоизбродени маршрути

по картата небесна.

КОРАБЕН ДНЕВНИК

Огромна изум­ру­де­но­зе­лена книга

със живи страници,

които дишат на синкопи.

По нея кора­бите всеки ден записват

изми­на­тите разстояния,

бум­тежа на моторите

и циф­рите, и гра­ду­сите от монитора.

Запис­ват кучеш­ката вахта,

когато под кле­па­чите сънят боде.

Запис­ват сут­ри­ните нер­вни и плад­нето лениво.

Запис­ват и онези часове привечер,

най-бавните и най-досадните,

когато на повър­х­ността изплуват

като сиви костенурки

тре­вож­ните въпроси,

които нямат едноз­на­чен отговор.

Запис­ват кора­бите в тази книга

с точки и тирета

въз­торзи, свади, завист и закачки пресолени,

валутни кур­сове и сметки,

съну­вани целувки, неп­ре­гър­нати момичета,

тук-там по някоя мечта

и някоя изпус­ната въздишка.

Небето е един­с­т­ве­ният й читател

на тази изм­ру­де­но­зе­лена книга.

То ту се радва и сияе,

ту плаче, ту гърми и гневно святка.

Зависи от това

коя ли стра­ница чете в момента.

РЕЧНИК НА АРХАИЧНИТЕ ДУМИ

Реката не престава да се чуди:

къде отидоха шлепчиите?

Къде отидоха и техните шлепчийки?

Навързани по два, по три, дори по четири

за кораба влекач полека плаваха по Дунава

грамадните метални шлепове

като продълговати плоски риби.

Във къщи на водата се превръщаха

металните животни

с търбуси пълни с жито, руда или сол.

След първия или след втория си рейс

довеждаха шлепчийките –

тантурести, пискливи, но грижовни,

жените мигом бодваха в сандъчета

домати, краставици, грах –

поливаха ги често (водата беше в изобилие),

отглеждаха кокошки,

а един си гледаше на шлепа даже и прасе.

Пране с разперени ръкави

приветстваше най-дружелюбно

пристанищата Рени, Измаил, а после и нагоре –

Белград, Братислава, Линц.

Шлепчиите живееха във тези къщи на вода

и щом им се наложеше да слязат на брега,

те се клатушкаха на сушата,

не знаеха какво да правят –

щом не трябваше да наблюдават товара в трюма

и да мерят колко е дълбоко във участъка.

Шлепчийките обаче имаха какво да правя.

Разгръщаха пред смаяните погледи

на любопитните съседки

свръхлъскавите каталози Некерман –

и всички дружно цъкаха като побъркани часовници.

Днес само тихичко поцъкват

компютрите на мостика на речния влекач.

Шлепчиите ги няма. Нито колоритните шлепчийки

с кокошките и със прането дружелюбно.

Една епоха

е избрала най-дълбокото в реката,

за да изчезне, лягайки на дъно.

Дали ако след време някой я открие,

ще му е нужен преводач на архаични думи?

* * *

Като старите кучета бавно умираме

под стръмните дъждове на ноември.

С изтънели безпомощни лапи

пръстта жълтеникава рием

да заровим мечтите последни,

като кокал – да си ги скрием

за Деня на надеждите.

Според разума,

ние този ден

сме го пропуснали – завинаги и отдавна.

Но сърцето прескача в синкопи –

обективно това е аритмия,

която предпочитаме да наричаме

Рапсодия Вардар,

и отказваме да повярваме,

че Денят на надеждите е илюзия.

И продължаваме да заравяме грижливо мечтите…

Жална гледка са старите кучета.

Никой не иска да вижда немощта

и безцветната пустош, утаена в очите им,

даже и най-милозливите извръщат глави.

Затова като скрият дълбоко мечтите за после,

старите кучета ще изчезнат,

сякаш никога не ги е имало,

ще станат невидими,

като облак прозрачен, издишан от жерава

в края на ятото, полетяло на юг.

А от жълтата пръст

във вторник ще поникне растение.

И ще обяви сряда за Ден на надеждите.