Нека влезе слънцето, стихове от Лъчезар Лозанов

Нека влезе слънцето

Let the Sunshine In.

Нашия път се издигна,

лента на Мьобиус. Идваме от учебници.

От интернет забавления,

полумрак с красиви момичета.

С био и нанотехнологии,

предвкусвайки слънце и бъдеще.

Насред пътя – някои се изсипаха…

купчина от хора, огън и вакуум. 

Учебните дъски също горят – си помислих –

с алгоритмите на Homo deus.

Играта е виртуална, но ни опръска. 

Беше кръв. Беше истинска кръв.

Тия дето умират не сме ние,

Ние сме зрители. Забучени

в малките караници, любов, изневери,

в семейната торта и патос,

– Това е партия шах – си повтаряме –

бонус… 

да спечелим слънцето…

Виждаме ивицата на плажа.

После идва тунел

с тунелен ефект – преминали сме

стена от хартиените измислици.

В туловището на тъмнината влизаме, пеейки,

с надежда. Но опаковката на слънцето

се оказва вакуумна или управляема

бомба – оная светлина, отвътре,

от която чакахме уж спасение.

Дълги езици

Езиците им са дълги от казармени спомени,

има усмивка, но не са ходили на война.

Не са спали поне една нощ в окоп насред зима,

два часа, докато пререже свистенето, стрелбата

или воят на плъзгащите се бомби.

Наблюдавам играта с нейните жълти очи,

бърза, сигурна, неотвратима – свисти.

Грифони в небето, но то се обръща и става на кал…

спокойно! все пак си тук – дели ви екран, телевизор.

Има и други дълги езици обрасли с казарма –

убийци, които сега са учител, хлебар, очилат счетоводко,

те не знаят още, че са убийци. Живеят своя живот

с дълъг език. Но ги дебне – на вратата, вместо жена им

ножица – да отреже.

Вместо „Solingen“ е вдълбано:

призовка

с подпечатани в нея езици с жълти очи.

Ако облаците имаха държава

Ако облаците имаха държава

и погледнеха надолу (което е тяхното нагоре)

щяха да си кажат: що за гмеж се носи

в небето ни. Налазено от буболечки,

катерят се една връз друга,

но пък са полезни – кълват ги птици и сезони.

Добре, че иде вятър – да ги поразмести и поразреди.

Пожелават си да блесне слънце, в тъмното му тяло

тая ситна, сива антиоблачност да събере.

Ако облаците имаха държава и наопаки е времето,

хастарът на живота щеше да е истинският ни костюм.

Прислугата

Така сме сигурни,

метнали се върху рамене от въздух,

възседнали бидон със керосин

и малко жици електрика, стреснати –

премигат услужливо.

Това сме ние

възседнали редица нитове,

съшили тенекии алумин.

Така сме сигурни, товарим въздуха,

със куфари, лаптопи, сандвичи и глупости,

и той работи древен роб,

опулил фаровете нощем

да размести облаци,

да прореже въздуха

и да ни пренесе от място пак на друго място.

Колебаем се – капризни – кое е по-добро.

А алуминът тича – услужлив прислужник,

трудно се ядосва, но веднъж избухне ли,

недоволството му носи огън.

И разплаща сметки – дето сме се правили

на всемогъщи господари, на капризни глезоносци,

грифони със криле, светкавици и гръм.

А всъщност сме прахан в огнивото,

искрица ни е вестоносец.

Разсъмване

Все гоним във неясното пространство

от мрак и облаци (какъвто е животът)

една черта на светлост и загадка

една непостижима ясност за границите на нещата.

Понякога наистина ни се облещва слънце,

понякога и облаците са килим, чаршаф и пяна

и виждаме привидно ясни

предполагаемите граници – изрезки черно-бели.

Ала нерядко гърбом с изгрева нощта се удължава,

протягайки безкрайното си тяло – да намекне

как лесно заличава границите на достъпни

предмети, къщи, пътища и мисли.

Не зная как избира самолетът

посоката към мрак или обилен изгрев,

чиято кръв с възторзи ни облива

и ни прилъгва, че нещата имат цвят и маса,

тегло и някаква определеност

във полезрението, дадено от светлината.

А как да ѝ се доверим, когато

в света на чернотата като маратонец тича

тя ту в една посока, ту във друга.

Избухва тъй че овъглява

растителния свят на нашите представи.

Така са бавни корените, сетивата,

че казваме: кормилото, върхът на всяка скорост

е винаги във пръстите на нейна светлост.

А как, когато мракът я причаква

 прилепен навсякъде. А тя подтичва –

 пътник подир влака, закъснял,

заради чаша алкохол на гара Сингулярност.

Спасително бръмчене

Подпрян върху бръмченето

замислен му се радвам, защото ако спре

ще се изльоснем долу

в купчина огън с алуминови парчета.

Седалката вибрира сякаш жива

и нека си трепти – гаранция, че аз живея

тук, на 10 километра от земята

подобно охлюв, хвърлен да уцели птица

от прашката на някакъв хихитко,

който го мързи да търси камък.

А може би и камъкът е нещо живо

и хич не му се цепи ципата от въздух

преди летящо нещо живо да халоса

или цамбурне вдън води непроходими,

където ще обрасне и ще слуша

бълбукане на газове и магма гневна,

чието нажежено тяло ще кипи и вие

гирлянди планини, вълни цунами,

ще сътвори бактерии и твари прости,

от които семето на живото се пръква.

И пръквайки се, се осланя на едно бръмчене

върху алумина със криле на спешна хрумка,

дето търка, като нов галош износва

прагове от въздух, канапе от облак.

Баналности

Е, как нормално ми изглежда всичко,

когато кацнахме и самолетът свети

със елегантния си профил на земята.

Как обикновени железата са във него,

електрониката, зяпналото дуло

на реактивните стомаси, със които

преглъща облаци и дъждове, лета и зими.

Пилотите са най-обикновени работяги

и всичко е устойчиво, непоклатимо,

че смешно е да мислиш за страха си

от някакво подрусване във облак

или пропадане в душевна яма.

Как лесно преобръщат се нещата

и как баналното ни обзавежда

със рутина и лепкави представи,

че стъпваме не върху планета,

блуждаеща във черното пространство,

а върху плоската земя, която

е плесната на слонските гърбини.

.