Paris Sivriyan
1. ВЛЮБЕНО ВЪВ ВЯТЪРА ГЛУХАРЧЕ Прескачам буци време… Калдъръм е пътят ми, но го вървя, макар, че неотменимо ясно е, че съм едно обречено на вятъра глухарче. По избеляла маса за барбут животът сe търкаля, като зарче. Печалбата единствена и тук е туй обречено на вятъра глухарче. От скъсан облак пада тежък дъжд, тревата е превито тъжно старче… Но, виж – стърчи в подгизналата ръж онуй обречено на вятъра глухарче. Скалата щом до пясък се смири, онези „две монети“ ще похарча. И сребърно над Лета ще искри целунатото ми от вятъра глухарче…
2. Молон лаве!* «Ела, ги вземи…»
/Дори смъртта да посегне на Твоите, събуди Леонид в сърцето си. И ги пази!/
Куче време… Лешояди, чакали и… червеи пъплят по земната карта. И светът е сирото дете сред руините тихи на Спарта…
Анопея се превърна в «пътека на здравето» – ходят по нея туристи. И отдавна от кръв и война на Асопа водите са чисти.
Ксеркс отмина… А «Безсмъртните» тлен си измолиха пред летаргичната скука. Не олтар на войнишката чест е щитът, а казан за боклука…
Термопили са единствено паметна плоча за триста от Твоите свидни… Кой ще върне сърцето ти върху щита у дома, Леониде?…
С теб са всички… Гласовете им все ще надвиват шума от водите на Лета…
…Без монети отплува Лодкарят… Проводи го с «Молон лаве!» ти…
*В битката при Термопилите, Ксеркс призовал спартанците да отстъпят и да предадат оръжията си. Отговорът на Леонид бил: «Молон лаве!» – «Ела, ги вземи!»..
3. На гърлото…
„Блестящо начало и в края – провал…” Това ли да кажа на Спарта от теб, Леониде? Да водят следите от кървава кал до клетка, в която Самсон спи плешив и обиден?… Защо бяха битките, щом примирен, ще спре Одисей с проститутки в пристанищна кръчма, забравил Итака? И кой е спасен, от робство, смени ли Моисей, своя жезъл със пръчка? Скалата – скала е! Помляна дори… Кънти твърдостта й във всяка една песъчинка. …Лодкарят приема и дребни пари, но… иска жълтиците две – до последна стотинка… Така, че, в кесията просто пълни монетите. Колко изпито е, колко платено ще пише на сметката, щом раздени и барманът сипе голямо едно… За последно.
4. Гладът на зимата
Колко зърно зяноса сред локви от ялова кал… А очите на твойта избързала зима са толкова гладни… С този къшей, изсъхнал отколе, в юмрук побелял дето стискаш, дали алчността й озъбена можеш нахрани?…
От хармана опразнен на лятото, птичи ята и последните семчици време, и смях, и любов са отнесли…. Незаситена тръгва си зимата. Хлопва врата. И затрупват очите ти в утрото синкаво сребърни преспи…
5. Хората, с които си попътен…
Твърди, като камък под петата, Щеш не щеш, на пръсти те повдигат. Да погледнеш педя по високо… Люти, като сока на табаско Викат ти водите на очите Дето мият мътното от погледа. Остри, като скалпел върху кожата режат ти забралото от корен, докато кръвта ти тръгне чиста… Може на пресечка да ги срещнеш, Може името им да не помниш.. Но порастнал, зрящ и чистокръвен Те оставят. Като си отидат…
6. Домовете, които напуснах
Като старци от дом за безприютни души – без усмивка, без глас и без мисли под бялото… С овехтели, премрежени от пердета и сълзи очи, гледат втренчени пътя към залеза, дето се спуска. Все не вярват, че повече няма да грейне саксия със цвете и смях и, че дълго покрито с чаршаф ще стои огледалото Вече толкова много Такива самотници знае гърбът ми… Нека Бог да прости и на мен, и на тях – домовете, които напуснах…
7. Имане
Това ми е всичкото съкровище – на слънцето жълтицата – айналия. Все играех на „Дай бабо, огънче!“. ала, огън тъй и не успях да открия. След вяра, любов и подир надежда, с товар тъга напълних свойта каруца… Не живот, а валмо тънка прежда. Само да я изпридаш, си е изкуство. А аз от нея, въжето нощем изплитах си и си бесих свободата… Назад ми останаха и вините, и прошките. Пред мене е само път. …И разпятие.
8. ***
И вървях… и, магичен, Внезапно променяше своите пътища тих Лабиринтът. И катерех, А срещаше често челото ми дъното. И се спусках до онзи последен предел, Подир който остава единствено полетът… И нозете ми боси целуваха острите зъбери на любови, които не мене са чакали. И кървяха от тях ходилата, И зарастваха бавно в калена стомана, под която погиваха светли глухарчета, разпилели и сетния пух на сърцето си, докато по небето лицето ми тихо рисуват… И вървях… И в гърба ми се давеха в залези Толкова ярки слънца. А очите ми трескаво търсеха Изгреви сини…
…Колко мъничко нишка остана в кълбото живот… Как огромен и все по-изменчив се вие край мен Лабиринтът…
9. ***
Луната пак е перка на косатка – албинос, подгонила пасажите на облачните риби. И се люлее времето – безкраен въжен мост, по който към нощта си моят ден отива…
Умира еднодневка… В посивялото крилце Угасват полетът и любовта, и римите… От зъбера на нечие гранитено сърце Ще се откърти камъче със мойто име…
10. Историята е чудовище
Историята е чудовище, скърпено от безброй Франкенщайни. Необичана, грозна и еклектична, клечи край руслото на времето. Историята е урод. И уродливото й семе не дава плод, а бурени – един от друг по бодливи. Виж, тръни ражда достатъчно за сто Христоса, разпънати. И сапун за сто Пилата вари от нечистата си лой. Проститутка е историята. Плащат й с животи и я хранят с истини затлъстелите извратеняци, за да се гаврят с тялото й. И я превръщат в посмешище, което после насилват отново, и отново, и отново… Историята е жертва на всечовешкото насилие… Но на кой ли му пука за застаряващата курва, седнала на брега на Реката?… Тя гледа, как изтичат нейните води безлични, забравили кървавите си притоци… Спре ли кръвта по водата, идва водата в кръвта… Историята е чудовище…
11. Казах всичко
Казах всичко. Свършиха думите. До последната сричка съм изречена. Само тихото ми – разсъблечено – е останало. Чу ли ме?
Чу ли как се скършва крилото ми? Как снегът ми покрива слепоочия? Как звездите редят многоточия? Как се цепи дървото ми?
Чу ли, как Итака потъваше Отегчена до смърт от Пенелопите? Одисей, как опъва платното На душата си сгъната?
Казах всичко. Пълен е дворът ми. С думи – хвърляни камъни – на грамада. Върху тях уморено присядам И е тихо отгоре…
12. Успешните
Как наежено вирят пръсти… Звездочели, правилни, сбъднати. И го държат живота изкъсо, И му знаят и плявата, и зърното.
Колко всичкото им е ясно… Правилата, границите, причините… Без колебания за ляво, и дясно, без грешни ноти, по равните петолиния…
И са си тъй, самодостатъчни в своята истина Че онемяват, ослепяват, не чуват… Съчувствам им малко, че са орисани В четири четвърти, в кръг да маршируват…
13. ***
Заклевам те, ако ме видиш коленичила от страх пред сенките, Готова да се покоря на мрака и да го прилаская, Не се бави, а стреляй безпогрешно там – в пулсиращия център, От който моята последна капка светлина да засияе.
14. Куфар
И отново е път… И се нижат край мене вселени и време, и хора. Този свят е купе второкласно в очукан вагон-ресторант. Без билет и без спирка за връщане, и вместо дреха, навлякла умора, Тътря куфара си, овехтял и с изметнат от пътища кант.
Във прегръдката вярна на тоз Росинант са любов, и победи, и горест. Колко пъти го влачих по гари, забравили спомен за влак… На „Изгубен багаж“ ме е чакал със месеци – мрачен, ключалки сърдито залостил, Преди мен е пристигал до някой изтъркан от тръгване праг.
Стар картонен войник… Някой ден ще изщракат с въздишка ключалките верни, ще приседна, ще вдигна капака – имането да преброя. Чифт обувки за път, стара сламена шапка и шепа земя, свита в кърпица черна… Ще прошепна „ Щастливо пътуване“. После ще го изгоря.
15. На брега на реката
Така е спокойно и хубаво днес на брега на реката. А вчера по нея преминаха Седемте цвята води И седем цвята окъпаха Ходилата ми, Нахапани от змиите На чужди пътища и земи.
Така е спокойно и хубаво днес на брега на реката. А вчера вълните й носеха трупове на врагове, изгубили враждите си… Имената им – Песъчинки по дъното – бавно трупаха Брегове.
Така е спокойно и хубаво днес на брега на реката. Седни сега тук – до мене, но, твърде близо да не е. Искам с теб да погледаме, как лицата ни тичащата вода Неусетно Ще отнесе.
16. На края на деня
На края на деня поглъща всички битки залезът – победите и загубите чезнат някъде далеч… И паметта, понякога, единствено е пазена от твойто име, издълбано върху дръжката на вражи меч.
На края на деня ще се сбогувам с враговете си. Ще ги нахраня сито – до последния си залък хляб. Ще ги прегърна и ще подържа пред път ръцете им. Защото паметта докрай би пазил честен враг.
17. Струйчиците време
Реката ми минава пълноводно на времето край бреговете пъстри. И наноса си светъл старомодно отлага на живота между пръстите.
И в тази бавност взряна, с възхищение откривам на вселената детайлите… Пространството е време в обръщение, изведено до формулата крайна.
Понятни стават промислите Божии, избистря си посоката пътеката… И стават удивително възможни вълшебствата, и някакси олекват
материите, духовете, смислите… Смиряват се копнежите, големите… И просто на водата ми през плисъка бълбукат светло струйчиците време.
18. Обратно
Захука пролет. Разцъфтяха преспи. Обратно всичко някак се намести. По светлината в края на тунела, Разбирам, че обратно съм поела.
С темели сочат къщите звездите А покривите са в пръстта забити И времето назад обратно крета. Сълзата ми се стича към… небето.
19. ***
Суетен свят, така са умориха боговете ти да те спасяват… Омешаха си имената. Кандисаха на „образ и подобие“ и си направиха сами тела от кал… Докато бавно свойте вълци ти превръщаш в кучета, докато правиш храненици от орлите си и връзваш полета с верижки суета, пораснаха змиите… Сменят кожи. Не! Кожата ти сменят… … …Умиращ свят, водата ти втвърди до сол, попила паметта и на последната ти капка жива кръв… Сега сред сушите си, бавно се трошиш – парченце стара глина, непознало огъня…
20. Приют
Слизат мъглите. Като невести, дето си срещат жениха. Рони гората сълзи начесто Трупа ги – златни и тихи.
Скупчени в облак птиците литват В своята птича посока. С гарван на рамото, есенна скитам. Търся приют във високото…
21. Сол и вино
/“За да опознаеш един човек, трябва да изядеш торба сол с него“ народна поговорка
„В какъв ли огън е горял и под каква ютия, За да научиш трябва много вино с него да изпиеш“ „Самотният човек“ – Борис Христов/
Ядоха сол и соленото с вино гасиха. Вече не помня дали беше хубаво виното. Помня, обаче, как, сякаш от Бога, из тихото бликна песен за трима. Четвъртият стъкваше огън в камината.
Ядоха сол. Не пресмятаха даже торбите. Нито пресмятаха бъчвите с течност рубинена. Но се броиха. И все тъй се случваше – трима броиха. Онзи – четвъртият – сипваше в чашите виното.
Ядоха сол. И солиха, където кървеше. После със вино солената кръв си очистваха. Трима се клеха в живота, четвъртият просто мълчеше и побеляваше бавно юмрукът му стиснат.
Свърши солта. Няма вино. Платено – изпитото… Старите белези клетви в живота не будят… Живи и здрави са тримата – ясно. Но, днеска се питам Онзи – четвърти – Спасител ли бе, или Юда.
22. От тъмното – по стръмното…
И бутам камъка си пак по урвата нагоре Отново и отново този връх – един и същ – домогвам Кое по него кал е, кръв – кое– не бих могла да споря, пък и през зъби стиснати не бивало да споменаваш Бога.
Остъргвам с нокти от скалата песъчинки време Пустиня се събра. И пясъчен часовник я обръща с неумолима точност. И отново към върха поемам, до край изтрила спомена, че в ниското той всеки път ме връща…
Между умората и болката сред зейналата яма, На дъното на мрака ни захвърля неведнъж животът. И, ако за Сизиф си се родил, ще те намери камък Но, ако си Христос, нарамил кръста си, ще те зове Голгота…
23. Тик-Так…
Тя идва понякога нощем, Когато часовникът спре. Когато пускам страховете си Да се разтъпчат из тъмното в стаята. Нахално пуши от цигарите ми, И си сипва от бутилката „Грант‘с“ – На масичката за гости. Отваря прозореца И се усмихва на всички 16 етажа. Широко… Слага си сламената ми шапка, Обеците, Гердана и гривната. После навива часовника На стената И си отива. След нея часовникът заеква: -Тик-тик, так-так… тик-так… Смъртта е повреден часовник, Който все избързва.
24. Кал по неприютливите прагове
Сняг натрупва бяло изкупление върху калните ми дири по неприютливите прагове… Викам огъня да стопи снега, и отмие калта от неприютливите прагове. Викам въздуха да изсуши калта, да я стори на прах под неприютливите прагове Викам вятъра да отвее праха от засъхнала кал по неприютливите прагове… Викам земята да приюти от неприютливите прагове калта, която съм.
И Господ, накрая, ще започне отново – от самото Начало – от купчинката кал и любов…
25. В МЪЖКАТА ШЕПА
Извадки от един следобеден разговор
Превали по пътя… Дълго ходи през пустините. Четирийсет лета бяха малко… Полувек безводие мъчи пресушената уста.
Вместо жезъл, даже кожа змийска Бог в ръката ти не рачи да даде. Падна ангелът ти и, във ниското, от душата почна да яде…
Сто земи откри. Все обетовани… Но, обетите – фалшиви до един… И изтърка пясъкът оковите, и роди свободния си син…
По заслуга плявата си чисти, но и зърно по заслуга си събрал… Него, днес, във шепата си стиснал, слагаш на олтара Му от кал…
26. Свободата
Тичам… Тичам по времето опнато. Свободата си гоня задъхана… Изоставям тревогите, болките, отминавам обиди, предателства… С всяка крачка олеква душата ми. Все по-бързо, под стъпките, времето засвистява… И равното дишане от гърдите измества въздишката. И прескачам любови и залези, и изхвърлям товари и спомени… И на крачка,… на крачка съм… стигам я! Свободата!!!… Докосвам крилете й… … …И високо, високо – над всичкото – дето погледът светъл и бистър е – виждам ясно контура на клетката… …а вратата й зее, …ОТВОРЕНА.
27. КОЛЕСНИЦИТЕ НА ДНИТЕ
Отиваме си… Като ек в скалата… Преяла с време, тръгва си плътта – обратно иска свойта кал земята… Събира вересиите смъртта…
Копнежите, любовите, мечтите… Биохимично стихват до ензим… До въглероден диоксид в гърдите разпада острият тютюнев дим…
И… щастието, даже… безпощадно смалява се в обвивка на хормон… А от небето се завръща бавно, издишал своя хелий, син балон…
… Неотменим е онзи ек – в скалите… Но, той пропуква мрака на нощта… Препусват колесниците на дните… И на Живота младото копито стоварва се връз знака на смъртта.
28. Аз ще съм тук.
Аз ще съм тук. Като босата стъпка на пясъка, дето вълната така и не щя да изтрие. Като зората, попила на гларуси крясъка, в първото утро на юли, която косите си мие. Аз ще съм тук. Като камъче на етажерката- спастрило спомен за нокти на хищни картали. Като бръшлянче, прегърнало зида на черквата, дето с дланта си зелена събужда камбани заспали. Аз ще съм тук. Като бързата сянка, изстреляна миг преди мрака, на залеза с прашката златна… Като сълзата, събрала солта на вселената, в сухата есенна пръст от окото на камък ще капна.
29. Вертикал
Толкова думи… А нищо с тях не мога да кажа. На пресекулки, тихо слиза дъжд по паважа. Долу – по локвите пише цветни писма неона. Спуска си Харц мъглите подир мене по склона.
Слизане… Спускане… Долу… Как ли се появиха думите за пропадане в тези няколко стиха? Между пръстта и небето търся с поглед крилата на бързолета, който гони височината…
30. ВРЕМЕ
И се стичаме по зидовете вкаменено време, опасали затвора на вечността – капчици светла, небесна вода, устремени към вечната жажда за живот на пръстта.
