Разказите в тази книга са ми така близки като образи, цветове, мириси! Но най-вече с това, че излъчват една магическа топлина, като скалите на Небет-тепе след залез – магията, позната ми от далечното детство.

                                                                                            Крикор Азарян

     Подобни книги у нас са рядкост. И от гледна точка на днешната културна ситуация в България са истинско изключение. В карнавално поетичния свят на „ Филипополски разкази” енергията на Ероса доминира над Смъртта. И в този смисъл разказите представляват една просветлена поетическа визия за човешкото битие. Впечатляващо е умението на автора да отведе читателя към хумора като философска категория. Към хумора, който от епохата на немския литературен романтизъм насетне прехвърля мостове между ежедневния човешки опит и вечните човешки идеали. Така по пътя на този хумор читателите на„ Филипополски разкази” стигнат в пространствата на голямата литература.

                                                                                        Младен Влашки

ХОРА-РАСТЕНИЯ

Прехвърлил петдесетте, Феликс се грижи безропотно за две божии създания –десетгодишния си внук и един грохнал ирландски сетер (така  ми напомня на загасващ пламък!). Делят двайсетина квадрата в стара едноетажна къща до Одеона.

Феликс живее като хвърчило. Има ли вятър – лети, няма ли – чака вятъра. Същото важи и за пиенето му. Има ли – пие, няма ли – чака да го почерпят. Междувременно се прехранва с коректорска работа.

Преди години е написал с флумастер над леглото си:

“Безнадежден съм – следователно съм свободен!”

Прочел е тази автоепитафия на Казандзакис на гроба му над Ираклион. Казва че в оня ден с ослепително тюркоазено море, солен вятър и вертикално слънце получил първото си прозрение. Нарекъл го прозрението на Тъгата!

Истината е, че на слизане от хълма Феликс получил слънчев удар. Досущ както Хьолдерлин на моста в Нюртинген. Добре че екскурзоводът имал навика да брои туристите си като пилци. Върнали се да го търсят и се спрели изумени.  Стоели пред чудо, което може да се случи само по гръцките острови. Едно маслиново дръвче било прекосило шосето и държало сянката си като чадър над Феликс!…

Първото, което видял след припадъка си, била широката бяла диря зад ферибота. Второто – спасителните пояси на перилата. Върху тях пишело с червени букви „Никос Казандзакис”.

Огромният ферибот, който го отвеждал от Крит, носел името на бащата на Зорба Гърка…

Тогава го споходило Второто прозрение!

Прозрението на “Il Poverello”* Великото прозрение на Отказването!

* беден човек (ит.)

То било същото, което получил някога и свети Франциск в „Сан Дамяно” край Асизи. Сякаш някой му диктувал свещената молитва на капуцините. Устните на Феликс сами зашептели:

Боже, Ти позволи на св. Франциск с бедност и смирение да подражава на Христос. Стори и аз, следвайки го, да вървя след Твоя Син и винаги да бъда свързан с Теб с радост и любов. Чрез Христа, нашия Господ!

Погледът му отново се върнал на спасителните пояси. Така с Божията помощ Феликс разбрал защо никога върху тях не изписват името на банкер или съдия , а все на някой велик наивник на Духа. Погледнал морето през най-близкия пояс. И приел кръга му като едновременен Вход и Изход от материалния свят.

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

Един ден Феликс седял в кухнята.

Било ранен следобед. Радиото пращяло и на импулси се преплитали няколко станции. Две мухи се сношавали в полет. Феликс погледнал дремещата си съпруга и на мига се презрял (представил си как, летейки, правят секс!). Решил, че от двете мухи той е зелената , а жена му – черната, и съкрушен затворил очи. Тогава дошло Третото прозрение. Прозрението на Свободата! То преминало като титра през спуснатите му клепачи:

не-за-ба-вен… раз-вод… не-за- ба-вен… раз-вод!…

не-за-ба-вен… раз-вод… не-за- ба-вен… раз-вод!

 Чул далечни фанфари. Изправил се като Бог. И без да обели дума, се изнизал по чехли…

Очевидци твърдят, че по тия чехли обиколил Балканите, защото били особено практични за безшумното прекосяване на границите. Най обичал меките проходи към Гърция и Македония. Накрая, след седем години митарстване, се заселил в древния град на бреговете на Марица…

Когато се запознах с този необикновен мъж, вече бе загубил две от сетивата си. Нямаше обоняние и вкус!

“На мене ми даде криле – на Дедал ги разтопи!” – обичаше да се шегува Феликс.

Говореше за слънцето на Крит.

Но веднъж внезапното му откровение ме вцепени. Стояхме под камбанарията на “Света Неделя”. Каза го сякаш между другото. “Знаеш ли, приятелю, съвсем, ама съвсем не е от критското слънце. Не загубих вкуса и обонянието си от него. Просто един ден реших и започнах сам да изключвам сетивата си!”

“Как така?”, попитах аз.

“Така – отвърна той. – Едно след друго. До края на годината ще изключа и слуха си.”

“Господи! И слуха си! А защо?”

“Да! И слуха си. И зрението си. Всичко. Защото искам да съм растение!”

“Растение?!“

“Да! И за да бъда още по-точен – искам отново да стана трева! Мисля, че каквото имаше да говоря, го изговорих. Преди петдесет и две години, десет месеца и 18 дни ме събудиха. Направиха го, без да ме питат, и ме извикаха на тоя свят. А знаеш ли какво бях дотогава? Бях стрък трева! Когато премина небесната митница, ще се върна при тревата. Всъщност знаеш ли с какво се занимава тя?” “Не!” “Когато е будна, тревата наблюдава как мравките демонтират света и го пренасят в друга, паралелна реалност… На тревата не й трябват много сетива. Тя има универсалното сетиво. Освен това тревата предпочита да спи и да сънува.”

“Как така да сънува, какво да сънува?!”

”Живота ни, приятелю!”

ДОКАТО МЕСТИМ БОГ

Ще мине дъжд, ще замирише

на прах и мокри тротоари.

Ще минат първите момичета –

и те с очите на златарите!

Тази песен се е тананикала през миналия век. Ще се тананика и през следващия. На улицата на златарите е така – винаги се тананика едно и също.

Сутрин трополят охранителните ролетки. Мирише на кафе, прах, напръскани тротоари. По тоя час Бог е в молитвите, в надеждата, в тайните погледи към небето. Повечето са Го изнесли на витрините. Седи в кадифените ложи между колиета и пръстени. Неловко му е.

Към десет прииждат жените. Вървят с надеждата на цветята. Витрините са им гримьорни – още малко червило, пудра, подреждане на кичурите, повдигане на сутиените.

Зад ъгъла е подиумът на Главната улица.

Младите златари им подсвиркват. Възрастните мълчат.

Бог все още е на витрините…

В дванайсет е време за обедна почивка. Тръгват чиновниците от близките администрации и банки. Казват им “Ниските бюджети”. Изсипват се на групи от Ситито. За по-евтино обядват тук на крак. А ето ги с по два геврека и младите брокери. Разкъсват сухите им нули, предъвкват ги от кътник на кътник и коментират индекса “Дау Джонс”.

Навсякъде се носи мълвата за космическо нашествие на клиенти.

Старият златар Такис наблюдава как едно паяче се спуска по слънчев лъч. Очевидно и то е обнадеждено от световните борси. И най-вече от индекса “Дау Джонс”. Приземява се върху крачола му и веднага започва да тъче ловното си кепче…

След час златарите се досещат за моя беден Бог. И за да не слънчаса, нежно-нежно като дете го прибират по-навътре от витрините…

Точно в 15.00 по обичайното си трасе прелита хеликоптер. Сянката му отмъква сградите, копира ги в черната си лаборатория и след миг ги връща на местата им.

Случва се винаги когато Милан е в близката градинка. От безкрайното гледане на Animal Planet младежът е превъртял. И от миналата година е вече газела “Томсън”. Ето го и сега – пасе под аризонския кипарис. Маха с опашка сред зебрите на обедните сенки.

Втрещен от грохота, Милан вдига глава. Изпръхтява и хвърляйки къчове, хуква в зигзаг пред сянката на хеликоптера. Може и да е газела “Томсън”, но знае, че ония отгоре искат да го приспят и пренесат в резервата на белите халати… Затова скача с дванайсетметрови скокове пред невидимите им стрелички и изчезва зад ъгъла…

Младите се кикотят. Такис клати укорително глава:

– Безбожници! Всички рипкаме така, всичкиии! Но Оня горе не е слизал и за миг от хеликоптера, да, да, не ми се хили, момче, щото като те успи със стреличката, ще се свестиш…

– …в резервата на следващия си живот!…– довършват му думите и се смеят. Знаят му репертоара! Така и така – не ние местим Бог, а той нас, и прочие.

Важното е, че алъш-веришът живва.

Пристигат годеници и младоженци. Поръчват си халки или правят последни проби на оковите си. Мяркат се сводници с прокълнати пари. Верни съпрузи кичат русите си любовници.

Жените се връщат като прилив. Идат за решителния си вечерен воаяж.

А моят беден Бог става все по-самотен, по-висок, по-далечен!

Първо го обръщат с гръб към входа. После, за да не пречи, го местят напред-назад. Накрая го вдигат и забравят до утре на най-горния рафт – върху кадифето на падащата вечер.

ЛЕТЕН ДЕН

                                                                                        На Крикор Азарян

Градът стига дотук с най-високия си прилив. Щом се отдръпне, остават планини от отпадъци, потрошени мебели, пластмаси.

Зиме е кално.

Лете се ширва безредието на цветята.

Жорж Хиндлиян лежи на припек, мърка под слънцето. Пред него е ловната му територия. В далечината, под сенките на дърветата, се мяркат прогонените самци. От тях са белегът на дясната му буза, сцепената вежда, счупените пръсти. Жестоки битки! Но и върховно право да ловува женските смехове по тия земи.

Младежът наостря слух. Дочул е самотен женски смях. Но още е твърде горещо за лов. И отново се отпуска.

Жорж е безмилостен като масай и знае. Няма право на грешка! Жената е потайно, коварно и изплъзващо се създание. Затова не бърза. Лежи по гръб, потъва в синевата. Обзема го онова чувство на върховно щастие, което ни спохожда в подобни мигове – душата, спокойна за тялото, го поверява като дете на тревите, и лети, лети…

На изток небето потъмнява. След час лястовиците ще се оттеглят, сломени от небесната си оран.

Късен следобед.

…В същия час на деня преди двадесет и пет години Жорж седи до прецъфтелия бъз. Вдишва – и поема горчивия мирис на храста. Издишва – и чака Мари. Вдишва – издишва. Издишва – вдишва.

Мари е дъщеричката на кварталната парясница Ахави.

Мястото на срещата е поляна, оградена от саморасли смокини. Около зеления атриум са стълпени къщите на арменската махала…

Сърцето му гръмко отеква, тялото пулсира. Устните му са напукани, гласът – спаднал. През седмицата Мари е показала тайната си на Торо. Днес е неговият ред!

А ето я и Мари – с розова рокля, три четвърти чорапи, цялата искряща! И с оная пълнота на момиченцата, която бележи края на детството им… Мари идва и кляка до Жорж. Мълчат. Момчето е оглушало от ударите на сърцето. Мари се изправя и повдига рокличката си! Пресяга се за ръката на Жорж и я повежда към смуглата си тайна. Магията трае миг. Мари тича по улицата и се смее. Жорж остава вкаменен. Сепва го далечният глас на майка му. Тогава Жорж Хиндлиян излиза от каменната си статуя и – вече възрастен – тръгва към дома…

Светът е алея със статуи на вкаменени момчета.

Те бележат местата на мъжкото посвещение, на въведението в рицарството. Остават невидими за околните. Съзират ги само порасналите им собственици.

…Години след това Жорж минаваше край мраморната си фигурка. По-сетне мястото се застрои. На мястото изникна фонтан. Един ден младият мъж застина! Средното от трите купидончета под водоскока бе неговата статуя…

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

Ръката, на която се е облакътил, изтръпва. Жорж се отпуска на гръб. И го понася течението на тревите…

 . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

А онзи невинен лов, светлата му неопитност? Хилядите фокуси на жената! Изкуството й да обещава и да забравя.

В юношеството на Жорж Хиндлиян двата пола се разминаваха като леопарди. През деня неговият леопард се изтягаше върху най-високите клони. Нощем се спускаше в мрака…

Тогава се появи Хануки.

Съседското момиче.

…Красотата й избухна внезапно. До вчера съученичката му бе черна като горски кос, кльощава и неугледна. И изведнъж плътта й се проясни, избистри, разцъфна! Момичетата първи усетиха врага. Отначало я отбягваха, злословеха по неин адрес, после смениха тактиката. Започнаха да търсят приятелството й, обличаха се като нея, повтаряха думите и движенията й…

Но у Хануки имаше повече от една жена.

Прекомерната й красота превръщаше хората в малки непочтени улични крадци. С поглед, обоняние, докосване, помисъл – всеки гледаше да отмъкне нещо от Хануки. Но тя не усещаше очите, ръцете, думите, надеждите и омразите, които я докосваха, грабеха, разнасяха.

Вървеше високо над вечната човешка лакомия за красота!

…Жорж знаеше.

Знаеше, че го прави нарочно, заради него.

Всяка вечер Хануки се събличаше, без да спусне пердетата.

Жорж усещаше, че долавя нервното биене на опашката му, че вижда тялото му, снишено за скок.

И чакаше знака й!

Една нощ Хануки разбра – леопардът му вече бе готов за битка. Момичето застана на прозореца и нежно, нежно го позова с жълтото си ръмжене. После му махна с ръка. Жорж отвърна с няколко удара на опашката и се спусна на земята. Ръмженето на Хануки се повтори. И пак. И пак. На равни, влудяващи интервали. Продължи с часове. Нощта премина зенита си. Плеядите избледняха, а ръката й не спираше да маха. Но не отваряше вратата. Взе да разсъмва, утринният полъх се засили. И тогава Жорж видя. Вместо дланта на Хануки в открехнатия прозорец се полюляваше фикусово листо.

Хануки се бе превърнала във фикус и се бе измъкнала.

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

Жорж се сепва и надига глава. Светлината над ливадата сияе като в картина на Моне – с милион искрящи пулсиращи точки. Жорж установява, че това е предизвикано от облак жълтокрили пеперуди Aurelias ptero (златисто крило) и си казва:

– Не ще да е случайно!

Случайността е майка на Историята.

И винаги води за ръка женско създание.

Естествено и сега не прави изключение.

Пеперуденият прашец се утаява и Жорж Хиндлиян вижда сламена шапка. Един красив женски смях, понесен от едно красиво момиче, върви право към него. Момичето не знае, че ще остане анонимно за историческите хроники, защото смисълът на красотата е да бъде безименна и да принадлежи на всички! Както и Жорж не знае, че днес е последният му лов на женски смехове.

Но това няма никакво значение.

Момичето пресича градината на Времето. И вдига из въздуха миговете на следващите събития.

– Така – разсъждава на глас Жорж – всеки ден се отключва ходът на световната история.

И припълзява на лакти към момичето.

Тялото му раздвоява тревите с нежен, любовен съсък. Вече е на един скок разстояние.

И ето!

Жорж Хиндлиян освобождава пружината на мускулите си и излита…

Предишна статияПроф.Николай Слатински: НЕЗАВИСИМО ОТ ВСИЧКО, АЗ ПРОДЪЛЖАВАМ ДА СЕ НАДЯВАМ И ВСЕ ТАКА ДА ВЯРВАМ, ЧЕ УКРАЙНА ЩЕ ПОБЕДИ В ТАЗИ ВОЙНА!
Следваща статияИван Михайлов: „НЕ Е ДОСТАТЪЧНО ДА СЕ ЧУВСТВАШ ПРАВ, А Е НУЖНО И ДРУГИТЕ ДА РАЗБЕРАТ, ЧЕ ПРАВОТО Е НА ТВОЯ СТРАНА“