ИЗ „ИСТОРИЯТА НА ПЛЪТТА“, нови стихове от Недялко Славов

                               портрет на дамата Би

                          „Бих Ви опитала така –  защо пък не –

                          поднесен охладен и алангле“

се смее Би – изваяна –  и морно

дресира с пръст къдрица непокорна

                          “Май всички тук (оглежда се) – без Оня

                          отвън на паметника върху коня –

                           успешно ви редувах mon a mi –

                          дори веднъж бях вярна седем дни –

къдрица трепва от преглътнатия смях

                         “ дали е истина да си помисля ах

                          Но охладен направо сте чудесен –

                          дори с фосфата в бъбрека ви десен

                          и с  тоя привкус на арония –

                          тръпчивото ви чувство за ирония –

                          ах още миг – достигнах до сърцето Ви –

                          (  о колко  малко за сърцето на поет е то! )  –

                          но – ето свърших – вече няма болка “

Тук Би с око фасетно и огромно

ме разучава  – както богомолката –

остатъка трептящ от насекомото

„ „ „

Сю – червенокосата развратница –

родила копеле след трийсетте

седи на пейката

До нея

е седнала Мария – вярната –

с монументалния си стогодишен брак

Допрели рамене

мълчат

С угасналата своя

тъмна

и вярна

и невярна

и безмълвна

единосъщна

и назаем

взета

плът

„ „ „

Той бе на шест

Тогава я видя

                           ( под някаква безкрайна маса

                           в преследването на търкулната монета ) –

тя бе на пет и гледаше Го синьо

А после през годините към синьото

света  прибави и златисто

и нещо изгревно в очите й

което се довършваше с усмивката

и в начина по който вдигаше

отдолу-нанагоре погледа си

                          ( изместен – леко – беше центъра                        

                           на погледа й като на Джокондата –

                          с неизразим и властен магнетизъм )

докато изучаваше

насрещния

Духът й нямаше заслуга за това

След двадесет ( и няколко години )

когато правеха любов

за първи и последен път

в мансардната хотелска стая

с каширани върху тапетите нюанси

на евтини парфюми и на похот –

те чуваха далечни гласове

А щом си тръгнаха

Той изтърва монета –

А тя след нея хукна да я гони

и изчезна

„ „ „

Напусната за кой ли път

тя се оттегли в мълчаливата

и ежедневна злост

на Победената Жена

                           Ония  хитри безотказни

законодателства на пола й

                          ( ендшпилите на жестовете

                          сълзите й без гравитация

                          престорения плач

                          и флиртовете за да я ревнуват ) –

бяха я предали

„ „ „

Бе някакъв от многото роднини

по линия на майка ми

Довеждаше любовниците си

през януари

Говореше високо

смееше се гръмко

и светеше фаянса на зъбите му

И всеки път цитираше жена си

А те отдръпваха ръка от масата

И мисля –  че желаеха смъртта му

„ „ „

Той бе по-млад със двадесет години

И яхтата му влезе във пристанищата й

на пълен ход

със вдигнати платна

Забрави я за миг

по сетне в асансьора

Ала тя помни и до днес

ония лебеди във мускулите му

И не отлитат те, ах не отлитат

ДАНИЕЛА И ГРАВЮРАТА

Ти не знаеш още – тръпнеш цялата

Ставаш Сядаш Гледаш машинално

ловната гравюра над рояла

В тоя миг – усилен до безкрайност

от слуха – край тебе отгърмява

всеки звук и чуваш как оттатък

някаква муха руши стената

Влизаш и излизаш на балкона

Светват пръсти впити в парапета

А след двайсетина  кръговрата

през тела стопени от земята

и след триста пролети – през тебе –

в тоя миг пресича Жулиета

И глицинии сега крепят балкона

И градът под тебе е Верона

Ала друг сценарият се случва

През гравюрата от ляво влиза

дорест кон – подрусван в такт маркизът

с ловен рог предвожда 200 кучета –

после пък нахлува шумна свита

Най-отзад –  със папрати покрита –

влачи пажът теб –  сърна убита

„ „ „

Седим във кафенето до фонтана

И знаем че часът е пет защото

оттук-нататък сенките ще падат –

и в шест ще стигнат края на площада

Което трябва – ще се случи

Ти гледаш във очите ми – очите си

Във въздуха – аз чувам екзекуция

Навярно Любовта ни в тоя час умира

В часът –

разстрелян  между пет и шест – когато

на Август сенките  растат с криле прибрани –

и падат към сърцето

на Земята.