Излезе от печат романа „AVE, DUNAV“ –
Епос за старата улица “Дунав“
НАШИЯТ ПЪТУВАЩ УДСТОК, 1966/89
Георги-Момчил ПОПОВ
Из „AVE, DUNAV“, Сф, 2026
„Буна деминяца!” на румънски е „Добър ден!”. Вече съм пораснал- 9 години иарс олд, и съм истински пътешественик… „Кеези чоколом!” пък е „Целувам ви ръка!” на унгарски. Този поздрав по Долното течение на река Дунав вече е забравен. За разлика от цяла
цивилизована Европа…
Хитър номер ми скрои семейното ръководство още след първата учебна година. Пратиха ме на пионерски лагер. Да си почина малко сред природата, да се социализирам, поне за месец да им се махна от главите. Е, успяха! Само за седмица мама се превърна от сияйната в Злата Дора. Лятото на 1965-а.
В зелените дървени бараки с още 20-ина деца по креватите ми беше толко гадно, че не помня „отдихът“ на море ли е бил или на планина. Хранене под строй, утринни гимнастики, миене на зъби по часовник, намръщени даскалици и дружинни ръководителки, вдигане и пускане на флага, декламации, поучения, химни… Щях да пукна от клаустрофобия! Почнах да се шашавя… И мама Дора бе призована с телеграма в пионерския лагер да си прибере обратно индивида, отричащ и неприемащ дресировките на социума. Тоест, мен – Георгий Сладкодумни бивш Бонбононосец.
В този образ и подобие следващото лято на годината 1966-а, по волята Божия и след
позволение милиционерско, започна една от най-великите епопеи в моя живот.
Определяна от културуните историци като „Пътуващият железопътен Удсток“ на фемили Папазови. А от махленските завистници – с мотото „Широко опулени очи“. Сиреч, гледай ги тия гащници, едвам връзват двата края, а чужбина тръгнали да обикалят! Бре, бре, бре…
Прекрасната Дора, като конструктор в Български държавни железници, освен за всички жепе пътища у нас, един път в годината имаше право на безплатен билет и до крайна точка на приятелските социалистически железници. Сиреч, до Берлинската стена или Желязната завеса. Като нейни деца, ние можехме да пътувахме по избрания маршрут с 50% намаление на детските билети, за всички намалени наполовина. Сиреч, само на 25% от цената, ерго – съвсем тънко откъм пари… По този начин моето щастливо детство вместо из прашни пионерски лагери литна с влакове по гари, музеи, красоти и сред шарените хора на Европа. А учебната година, няма как, си я карах обратно на Балканите.
= = =
На географските карти след Втората световна война Желязната завеса е очертана като
розова линия, която отделя Социалистическия блок от Демократична Европа. За сведение на тези, които още си мислят, че е била само в Берлин (или пък е част от Китайската), Берлинската стена минаваше от юг на север през цяла Европа… Бодлива тел, 5 метра високи огради, кльонове с по три разорани ивици, граничари, прожектори, кучета… На същата карта може да се види още, че три от четирите български граници бяха с „розова линия”, тоест Желязна завеса или Берлинска стена. Тя опасваше Народна република България от изток по море, от юг – към Турция и Гърция, и от запад към Югославия. После от западната граница на север покрай Румъния, Чехия, Берлин, към град Рощок на Балтика и оттам до минус Северна безкрайност.
И ние, светулките от биорезерват „Долно течение на река Дунав“, почти всяко лято – на проучване, воаяж и правилно възпитание из ценностите на Стария континент. Едното лято аз на пътешествие, следната гореща ваканция – малкото ми сестриче. Баба ни, Красивата Надка – заложник пред властите в София, че ще се върнем на Балканите. Спали сме по купета, гари, вагони, частни квартири, пансиони, хотелчета, бунгала… Под пухените юргани на смилили се нови приятели от влака. По предварително обявените в НРБ милицията адреси за посещение. И разбира се – по пейки в градинки и паркове за додремване. Дори в гаров приют на Червен кръст за бездомници в Източна Германия (с чисти чаршафи и баня), хотел на Съветската армия в Потсдам, че и два-три пъти в студентско общежитие в Краков, Поланд.
Да-а, нашият „Пътуващ Удсток“… Рок фестивал, но на железни релси, по купета и гари, съвсем истински и в реално време. Пътешествие сред различни от теб хора, нрави, изкуства, простотии, култури. Деца на цветята с див порив за Свобода, с очи, вперени в неизвестното. Почти същите, но доста различни от дългокосите в Америка… Подстригани, любезни, вежливи, изкъпани, в поход за приключения, удобства и умерени свободи из Източна и Централна Европа… Казано на американски, Vintage Travel to Berlin Wall (1966-1989)… Мир, братя!
Следва ПРЕЗЕНТАЦИЯ ПО АРХИВНИ ФОТОГРАФИИ.
Който не вижда слайдовете с черно-бели снимки, да седне по-напред.
= = =
НРБ – НАРОДНА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ
= София-Пловдив. Майсторски клас със 100 километра в час, 1963 г.:
Виждате откриването на първата електрифицирана жп линия в България: София-Пловдив, 28 Април 1963 г. Тържество с рязане на лента пред червен електрически локомотив, на коловоз на Централна гара София. На стъклото пред машиниста е портретът на вожда и учителя Г. Димитров с надпис „Пионерски дар”, знаменца на СССР и НРБ. Две момченца в железничарски униформи опъват лентата през релсите, а момиченце с пионерска връзка държи възглавница за инструмента на властта. Важен другар големец с дълго палто реже и размахва ножицата като сабя на бунтовник… Тържествено, вълнуващо, вдъхновяващо!
За пробно изпитание в края на композицията бе прикачен и първият български пътнически вагон без купета. Майка ми, като един от конструкторите му, бе задължена да участва в пробното пътуване. Уверена в работата си – че конструкцията няма да се разглоби при скорост по-голяма от 100 км/час, тя бе довела и двете си деца – аз, на близо 6 г, и сестричката ми – на близо 3… Пътувахме весело и успешно до Пловдив и обратно със 100 км/час… Между колегите инженери се пускаха шеги за изпадащи колела, буфери, стъкла, седалки, но на пристигане си дръпнаха наздравица за успешния тест. Само мама си е знаела какво й е на душишката… Да.
= = =
СФРЮ – СОЦИАЛИСТИЧЕСКА ФЕДЕРАТИВНА РЕПУБЛИКА ЮГОСЛАВИЯ, 1966:
* Ниш, * Скопие, * Сплит, * Любляна, * Загреб, * Постойнска яма в Югоизточни Алпи, * Белград, * Железни врата на река Дунав = Скопие. Първата ми среща с Европейската цивилизация зад граница се състоя на нисък балкон- лоджия близо до Градската чаршия на Скопие. Отрязана цяла стая от покрива над магазинчета от Първата световна война, с метален вит парапет като тези по улица „Дунав“, над стара павирана уличка. На гости на роднини в Скопие, някакъв празник. Долу вървят много хора, а отзад до стената – кактус. Голям като едър мъж, наперен като в Мексиканска
пустиня, с дребни топчета иглички по зеленото лъскаво. Гергий Сладкодумец по къси гащи и джапанки, нещо ръкомаха, обяснява. Върви на заден ход по терасата… И не щеш ли – праа-а-с! по гръб в кактуса. И така да се каже, спъване, търколване по бодличките и падане…
Пътешественик? Малък мъж ли? Рев на краставо магаре, писъци като в родилен дом.
Докато любезните домакини и Прекрасната Дора вадят с пинсета и памуци десетки малки люти трънчета- топчета… От голите ми ръце, крака, ризата и в по-ограничен брой под и над късия ми панталон. Както е рекъл народният мъдрец – хем сърби, хем боли… Ето ги опасностите на Западна цивилизация! Хората си стоят в къщи или ходят по родното Черноморие, аз се мятам в кактуси из тежка чужбина. Нека ми е!
За компенсация, на следния ден от сладко магазинче в Скопие ми бе закупена първата
плоча винил със западна музика – „Дилайла“ на Том Джонс. Нямах още грамофон, но като се върнах в София, дълго я разнасях по съученици. С нескрита и обоснована гордост. За кактуса въобще и не казвах.
= Красива Далмация, лятото на 1966 г., град Сплит на Адриатика. Каменните къщи и тесни улички са от 15-и век. Тук, в Хърватия, се чувстваш като в Средновековието. Разходка по къси гащи и нови джапанки между палмите на пристанището на Сплит… Оттатък, зад вълните и корабчетата, по посока новите ми слънчеви очила, е Италия. Пак там, някъде в маранята над Адриатика, е граничното градче Триест, където през септември 1970-а, Василий Прекрасни – баща ми, ще емигрира от България, предрешен като турист, с нова булка под ръка. Да-а… Но сега още е 1966-а и той е в ателието си в София.
Малко плажче по-надолу в скалите е оградено с висока мрежа сред вълните – да пази
къпещите се от акули.
= Любляна – Словения, запознаване със старата част на Загреб – столицата на Хърватия.
= Постойнска яма – Словения, 1966 г. Най-старата подземна туристическа железничка в Европа. На входа на огромната пещера някакъв техен виден средиземноморски разбойник иззидал Предямският замък, за да си крие плячката. Там, защото пак си бях по къси панталони и риза, ме завиха със специален вълнен плащ и чак тогава ме пуснаха по маршрута с откритите вагончета. Шемет и вятър в косите под сталактити и планини!
= Белград… Белград, величественият Дунав и Повелителя на кебапчетата – джуниър,
лятото на 1966 г. Панорама от парка към столицата на Сърбия, Белия град и извитата
снага на великата европейска река. Тогава на територията на Югославия можеше да се пътува само със специално разрешение от милицията. На това помпозно място е редно да благодаря на генерал и трима полковници от отдел „Международен на ДС, които ме извикаха на кастинг в централата им зад Коня пред Парламента в София. Видели са с очите си, че това пухкаво момче нито с плуване през Адриатика, нито с тичане пеша през кльонове и телища може да избяга в гнилия Запад. И благосклонно ми разрешиха пътуването… Късмет!
Точно се бе появила модата за каубои и индианци с цветните филми „Лимонадения Джо“, „Сбогом, гринго!“, (на руски „Прошчай, Григорий“), „Синовете на великата мечка“ и други. И с много мрънкане, аргументи и леки тръшкания по уличките на Белград успях да изкопча от мама Дора чисто нов пластмасов револвер. С капси!… И кобур на цветчета към него!
Каубойски пистолет в София можеше да видиш само на екрана на кино „Севастопол“
срещу Централна баня. Така препасан и горд, изкарахме прекрасен следобед сред безброй музейни оръдия в крепостта „Кале мегдан“. А вечерта бяхме на гости на приятели на мама в апартамент в центъра на Белград. За да не скучая, любезните домакини ми дадоха да зяпам скандалните тогаз юго списания с голи жени. За преглед младежки и прелистване естетическо. Прекрасната Дора разреши – вече съм бил голям и можело… Въобще не помня какво са си говорили. Ех, цивилизацио, ех, просвето… Ех, сръбски момичета натюр алангле!
= Ниш. В сръбското градче Ниш има място или нещо, което трудно може да се побере в човешкия мозък. Още по-малко в детски, като моя. И Дора с 9-годишния си хлапак точно там! Челе кула… Крайпътна кула, тогава в края на града, зидана от камък и… човешки глави. На комити от неуспяло въстание срещу Османската империя през 1826 година – черепите на 952-а мъже, дързнали да се опълчат на султана. Казват, че дълги години след това косите на главите на юнаците се веели от зида. Зазидани за назидание на преминаващите европейци.
Мамо, защо си ме довела тук? Да помня и да мисля за главата си ли? Да, втрещен съм от гледката… Но кръвта ми е същата като на тези от Челе кула. Може ли човек да излъже съдбата си?
= = =
УНР – УНГАРСКА НАРОДНА РЕПУБЛИКА:
* Сегед, * Будапеща, * Балатон, * Сентендре, * Естергом, * Мишколц, * Дебрецен
= Сегед, Унгария,1966 г. Голямата кулинария се ражда на велики пътешествия. Хомо
сапиенс се развива в хармония не от лениво дъвчене на сухи храни и гадни войни, а след вакхански танци с огън, тенджери и вино… На общата трапеза на народите! Хората с изтънчен вкус, остро обоняние и обноски, вечно търсещите откриватели на нови ястия и подправки са носителите на прогрес и изящество по Света. Затова кулинарната дипломация, диалогът чрез вкусове и аромати е занятие фино, сложно и изискано. Най-вече за дегустатори ерудити като наша млада милост от Балканите. Кеези чоколом! Мерси!
В Сегед сме, в апартамента на любезните ни домакини Маргит Нени, Анте Бачи и техния племеник с друго унгарско име, около 40 годишен мъж. След Скопие и Белград отново е на гости на приятели Прекрасната Дора! Откъде ги намира, един Господ знае?! Добрият човек и пред дърво с окапали листа да застане, пак ще се усмихне и ще се заприказват.
И двамата старчоци са герои от Втората световна война. Но са такива веселяци, че тече страшна олелия. Нямат деца и внуци… Леля Маргит е била санитарка в Червен кръст и е спасила много хора. Чичо Анте и до днес е капитан на малко корабче по река Тиса.
Участвал е в някакви битки по Дунав, из езерата на Стария континент, Съпротивата срещу нацизма, превозвал и гърмял с оръжия, трепал врагове, страшни работи… Той е с голо теме като дядо ми, аз – с нов пластмасов каубойски револвер. Той е по потник от жегата, аз с кобур и сандали. Кискаме се на сродните си закръглени форми, потупваме успехите си от храносмилането, хубаво ни е… Както е известно, унгарският е един от най-популярните езици в Европа. По време на Възраждането през 19-и век хунгари- интелектуалци нарочно измисляли нови думи, за да се отличават от съседите. Резултатът: мъжкият отбор в панеления апартамент на площада в Сегед се пулим един в друг по хуно- руско-десетопръстна система, а жените си говорят на френски. Международен диалог до отмаляване на китките.
Сега за шарана или за катедралата?… Хайде първо за църквата, защото е по-стара от
рибата. Прочутата Сегедска катедрала или "Храмът на обетите" събира 5000 души. В нея е третият по големина духов орган в света- 15 000 тръби! На практика цялата катедрала отвътре е превърната в огромен музикален инструмент – има тръби на всяка стена, колона, ниша, арка. Когато това чудо засвирило за пръв път, един от двамата му създатели братя умрял от радост! След неделната църковна служба в катедралата- орган оцеляхме, но трудно… С тонове, багри и звуци може да се опише блаженството, но с думи е невъзможно.
По-добре да си трепти като светлина и топлина.
Явно, посещението в Сегед бе планирано от мама Дора коварно и детайлно. Защото сме тук точно в седмицата около празника на града – 7 август 1966-а. Вечерта сме на опера на площада с декор "Храмът на обетите". Завит съм с одеяло на високото място на временните трибуни. На сцената солистите от древния сюжет пеят ариите си, обяздили истински живи коне…
Рано-рано с Маргит Нени сме на местния пазар в Сегед. Продават и прясна риба, уловена в близката река Тиса. Крещят мелодично, пламенно, като на всички сергии по света.
Купуваме голям шаран, жив, около 3-4 килограма. Е добре де, може и само 2,5 кг да е бил.
Нали се пазариха на унгарски? Към къщи се мята яко в пазарската мрежа, но бабето с
очила е истински боец – удържа дишащите огъващи се люспи с изпъкнали очи чак до
ваната в апартамента. Голямата риба плува цял ден в последния си аквариум. Анте Бачи ми разказва на брега с фаянсови плочки геройски истории от войната, кискаме се, разбирам го перфектно. На другата сутрин някой трябва да тресне водоплаващото с дървен чук, за да го сготвим. Не, не, та пак колегата с кръглия потник туря край на големия смях, хлъзгане из кухнята и подскачане. Горкият шаран! Почистен от люспи, овкусен, с някаква плънка, овалян с брашно, изпечен до червено с хрупкава кожичка в тавата. Ухае като на къмпинга в Камчия или на язовир Батак. Страхотно!
Маргит Нени тържествено полага тавата с плячката в средата на трапезата между нас и токайското вино. Лигите на компанията вече откровено текат, когато тя крясва „Момент!“ и…
И… С голяма супена лъжица поръсва целия още горещ печен шаран с… едра захар на
кристали! Захар?!… Да, захар… Докато гостите от Балканите опитват да си поемат дъх от уплах, унгарката извършва същото злодейство и над зелената салата от краставици и марули. Захар кристал, но и оцет. За културен вкус… Иди – яж!
= Будапеща. По обяд слънцето прехвърля отблясъците от река Дунав по прозорците и
балконите на Будапеща. Старите кооперации в центъра са с дълбоки портали арки, а
“коридорите” са дълги тераси над двора по цялата фасада. За да идеш на гости, катериш вътрешни стълби, а стигнеш ли етажа, излизаш пак на открито и звъниш на врата под звездите… Като в античен театър. Обичам нео-класическа Будапеща! Бивал съм до 15 пъти там. Най-дълго през 1987-а. Живяхме половин месец с момичето ми току-що женени и всеки ден миткахме с метрото "от край до край" по абонамент. Най-голямата тръпка обаче беше, когато подземната железница минаваше под милионите тонове вода (+кораби!) на ленивата р. Дунав.
През лятото на 1988-а приятели ме заведоха нарочно във вътрешен двор пак между стари кооперации. Вътре обаче голяма градинка, скрита зад една от централните улици на Будапеща. Дръпнаха ме до тухлена стена, изчоплена от множеството малки дупки по нея:
„Тук съветските войници са разстрелвали унгарци от въстанието през 1956-а. Това са
следи от куршумите им“… Говореха тихо и се оглеждаха.
На другата вечер на гости в ретро апартамент пак на вътрешен балкон унгарският домакин още на вратата посочи с пръст един от нас и крясна: „Вън!“. Момчетата от колоездачната група да останат, но тоя (сиреч, аз) е съветски агент и веднага да си обира парцалите! А така, втасахме я… Умен, красив, засмян, но-о-о шпионин на врага… Може би заради отличния ми руски говор?… Настървеният хун ме гледа люто зад стъкло вино, подръпва мустак и е готов за бой. Увещания и гаранции, че съм “свой” не помагат. Да се маха! Не питай старило, а патило… Колко ли гняв е събрал унгареца на руските окупационни войски, които още бяха там? На предишно идване ги снимах тайно на редичка в музей с униформите “СА” и червените звезди.
…….
= = =
За годините на социализъм в „Източния блок“ ще си поговорим още, като се видим пак.
Сега се уморих. А като се сетя какви вкусотии съм хапвал за пръв път в ресторантите и
бюфетите на Германските железници „Митропа“ и по други здравословни кътове: пастет от сурова кайма с чукнато яйце алангле в средата, великите европейски печени наденички с горчица, сладката туршия от немско червено зеле, шницели като женски шапчици, боршове, унгарския гулаш, кнедлите, пухкавите хрупкави земелчета, безбройните марки велика чешка бира, дори за деца. Ох, стомахът ме свива! Още не съм вечерял…
Момент, да?… За паричките ли питате? Все пак са големи разходи?… Като инженер
конструктор Прекрасната Дора взимаше хубави големи годишни премии. Вместо лека-
полека да си построим нова къща около София, ние хойкахме културно из Европата. Така го разбираше, така бе пожелала – да диша свободно поне един месец в годината. Нови градове, приятели, музеи, красоти, истории, нрави… Но и летни разпродажби на хубави дрехи и обувки за зимата, изгодни промоции с елементи на куфарна търговия -особено на крем „Нивеа“ от Полша, кулинарна естетика, шмекерии по митниците и прочие… „Ноапте буна“ – Лека нощ
!
Георги-Момчил ПОПОВ,
Из AVE, DUNAV, Издателство “Факел”, Сф, 2026
