ДОБРИЯТ, БЛАГИЯТ И МИЛИЯТ КАНТ, 300 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО МУ 

Имануел Кант, философ, изтъкнат хуманист, роден на 22 април 1724 г.
и починал на 12 февруари 1804 г. в Кьонигсберг, Източна Прусия, сега наричан Калининград (плячка на СССР от Втората световна война).
Той е известен главно с разсъжденията си относно връзката между човешкия разум и способността ни да обосноваваме действията си
с придържане към етични и морални принципи. Но е бил актуален през годините, а и сега с проблемите свързани с „вечния мир“, т.е. премахването на войните от ежедневието на планетата.
Според Кант източникът на доброто не се намира извън нас, било то
в природата или даден от Бога, а по-скоро е  добрата воля. Тя е тази, която действа по дълг и в съответствие с моралния закон, който е универсален и е усвоен свободно от нас. Този закон ни задължава да третираме себе си както и човечеството посредством нашите рационални действия. А те са представени – от нас самите, както и чрез другите – като самоцел, а не като средство за други цели, които индивидът може да има. Това изисква рефлекси, съобразно които нашите обосновки и основания придобиват универсален характер.
Самият ум създава собствен принос към познанието, че този принос е по-скоро трансцедентален, отколкото психологически, че философията включва самокритика, че моралът се корени в човешката свобода и че автономно извършените постъпки са обосновани и следват рационалните морални съображения.
Етиката на Кант и неговата морална философия е развита в четири произведения. Трудът му от 1781 г. „Критика на чистия разум“ се занимава
с теорията за възприятието. Следват „Основа на метафизиката на морала” (1785), „Критика на практическия разум” (1788) и „Метафизика на морала” (1797).
Кант е известен с твърдението си, че съществува едно морално задължение наречено от него „Категоричен императив“, което произлиза от понятието за дълг. Изискванията на моралния закон са Категорични императиви. Те са принципи, които са изконно валидни; те са добри сами по себе си; те трябва да се прилагат във всички ситуации и обстоятелства, ако нашето поведение трябва да спазва моралния закон.
Категоричният императив предоставя критерият, спрямо който могат да бъдат оценени моралните твърдения. Моралният закон няма друг мотив освен „честта, престижът, достойнството да бъдем щастливи“; той е принцип на самия разум и не се основава на условни факти за света, като например това, което би ни направило щастливи. А и моралното задължение се отнася само за благоразумни деятели.
Моралните средства и цели могат и трябва да бъдат приложени към категоричния императив, който задължава разумните същества да преследват определени „цели“, използвайки подходящи „средства“. Целите, основани на физически нужди или желания, създават хипотетични императиви, но Категоричният императив може да се основава само на нещо, което е „цел сама по себе си“, тоест цел, която не е средство за някаква друга нужда, желание или намерение.
За разлика от хипотетичния императив, категоричният императив е безусловно задължение; то има силата на задължение, независимо от нашата воля или желания. Човек не може да прави изключения за себе си. Не може да си позволи да извърши определено действие, освен ако не смята за подходящо причината за действието да стане универсален закон. Философската максима, въз основа на която се действа, винаги трябва да се счита за универсален закон без изключение. Например, човек не трябва да краде, колкото и тежки да са обстоятелствата – защото позволявайки си да краде, човек превръща кражбата в общоприемливо действие. Кант твърди, че ако едно действие не е мотивирано от дълг, то не притежава морална стойност. Всяко действие трябва да има чисто намерение зад себе си – иначе е безсмислено.                    Всичко има или цена, или достойнство. Това, което има цена, може да бъде заменено с нещо друго като негова равностойност; от друга страна, всичко, което е над всяка цена и следователно не допуска еквивалент, има достойнство. Това, което притежава условието, при което самото нещо може да бъде самоцел, няма просто относителна стойност, т.е. цена, а присъща само нему стойност, т.е. достойнство.
Контраутилитарната същност на философията на Кант, е в неговата фраза Fiat justitia, pereat mundus („Нека възтържествува справедливостта даже ако светът загине“), която той е превеждал свободно като „Нека справедливостта царува дори всички негодници в света да загинат от това.“ Тя се появява в 1795 г. в „Zum ewigen Frieden. Ein philosophischer Entwurf“ („Вечен мир: Философски проект“).

Проектът на Кант може да се резюмира като републиканско управление и международна организация. Терминът „демокрация“ не се ползваше с доверие тогава, понеже беше възприемано буквално в смисъл на пряка демокрация. Днес възприемаме двата термина еднакво. Самият Кант подозираше, че управлението на мнозинството представлява заплаха за личната свобода: „…демокрацията, на практика представлява деспотизъм, защото установява изпълнителна власт, където „всички“ решават за или дори срещу един, който не е съгласен; тоест „всички“, които не са напълно всички, решават, а това  противоречи на общата воля със себе си и със свободата.“ Както при повечето автори по това време, той разграничава три форми на управление, т.е. демокрация, аристокрация и монархия, преценявайки комбинираното управление като идеал.

Доктрината за държавата е основана на закона (Rechtsstaat) и на вечния мир. Всъщност и двата термина изразяват една и съща идея: тази за законна конституция, или за „мир чрез закон“. Държавата се определя като съюз на хората под егидата на закона. Тя е обособена от закони. които са необходими a priori, тъй като произтичат от самото понятие за правото. Силата на държавата е ограничена, за да се защитят гражданите от произволно упражняване на власт, а върховенството на писаната конституция на страната трябва да създаде гаранции за изпълнението на централната му идея: постоянен мирен живот като основно условие за щастието на своя народ и тяхното развитие.

Условията, които са необходими за прекратяване на войните и създаване на траен мир включват един свят на конституционните републики чрез създаване на политическа общност. В този свят постоянните армии ще бъдат напълно премахнати във времето. С оглед на външното партньорство между държавите няма да бъдат сключвани договори за държавни дългове. Нито една държава не ще се намесва със сила в конституцията или правителството на друга държава. Нито трябва по време на война да си позволява враждебни действия, които ще направят невъзможно взаимното доверие в последващия мир. Три окончателни клаузи ще осигурят не само прекратяване на военните действия, но и основата върху която ще се изгради мир:

Гражданската конституция на всяка държава трябва да бъде републиканска;
Правото на народа се основава на федерация от свободни държави;
Законът на световното поданство се ограничава до условията на универсално гостоприемство.

 Тезите и аргументите на Кант – поне повечето от тях – не са загубили силата си и днес, още по-малко своята актуалност. Препоръките на философа за създаване на федерална общност от републикански държави, които днес наричаме „демократични“, са влезли в ежедневието ни. ОН (Обществото на народите) бе създадено след Първата световна война, а ООН съществува вече 79 години и въпреки очевидната му невъзможност да се справи с кризи засягащи ВСИЧКИ негови страни – членки, нсе пак представлява международен форум където има време и място за дискусии и предложения – повечето полезни и навременни. Това което липсва е нравствеността, моралът и етиката привнесени от Кант в политиката.

  Даже съвременната форма на управление във Великобритания (надживяла стотици години на традиции и политически трансформация) – и другаде – дава възможност да се  разглежда като смесена система от монархия (кралската институция), аристокрация (Горната камара – на Лордовете) и  демокрация (Камарата на общините).

   Съвременни отзвуци от идеите на Кант все още различават демократичните форми на управление от републиканските, макар че и двата термина на пръв поглед означават едно и също. Франция е Republique Francaise, каквато е и днешна РЕПУБЛИКА България, но Конго е даже „демократична република“, а до скоро Родината ни се гордееше с прилагателното НАРОДНА преди република. Алжир по име още е такава!

Може би вечен мир!  Защо не?

Мир на праха ти, Професор Имануил Кант,
ще бъдеш цитиран и след още 300 години!

Да се слави името ти!

Никола Г. Алтънков                                     22 април 2024