Татяна Явашева: Вълната Иван Методиев

Сега е вълната на Иван Методиев. Давай! – рече ми Човекът Факел.

И аз усетих тази вълна така:

• Тя, неговата вълна̀, сега започва да се надига. Та кой с неподражаемо търпение и умение ще седи край брега и ще лови тези пъргави рибки – думите, кой с такава прецизност ще ги подрежда, ще ги остави на времето да „съхнат“ и ще си вярва, че ще им дойде времето… Сега вълната започва да залива тези поетични образи и откровения, и „рибките“ бягат по вълните и стават поетични разливи, които заемат все по-големи пространства…

Мъртвият поет е жив, докато е живо словото му. И е по-жив от повечето живи. Приижда вълната на Иван Методиев и присъствието му по-осезаемо става. Минаха 80 години от рождението му. След още 20 години още по-малко ще са живите, които познават бита му. Детското креватче, пълно с изписани листи, и мислите, разпилени по земята, навярно ще са само видение, което ще прелива в следващите издания на неговите книги. Думите му ще имат свое царство и това ще е голямата му награда след единствената награда, която е получил приживе. След още повече години мислите му ще бъдат напълно освободени от оковите на битието – окови, които са продължавали здраво да държат неговите съвременници, дори без да го съзнават. Битието на поета напълно ще загуби смисъл и ще остане само неговата чиста философска мисъл. Тя ще е росата, която напоява вдъхновението на поети, прозрели завета му:  „Не докосвай пространствата между думите, за да има къде да се движат звездите“. Това не ще са хора, които помнят едничкия му сив пуловер, дето всеки ден е навличал, а ще познават само пъстроцветието на думите, с които е обличал образи и мисли, обречени на живот вечен.

Спомените водят удивителен живот – колкото повече се отдалечават, толкова по-близки може да стават. Ето например как:

Риболовът и Богът на словото

Една компания сме и седим на голяма маса, всички сме си поръчали риба, тъй като никой от нас не обича вкъщи да готви риба. Човекът до мен ми казва: Имам един приятел – Иван. Този Иван е Бог на словото. Поет, какъвто се ражда рядко, но живее и след като вече го няма. Иван обичаше да ходим край Негован. Там има много водоеми, на които той ловеше риба. Аз не съм рибар, но ходех с него, защото двамата заедно изкусно ловяхме думи и други работи, както с никой друг. Един ден Иван ме извести по телефона, че си отива по своите родни места. После във вестниците прочетох: „Рибар е намерен мъртъв на брега на Места. Жена му твърди, че е поет“…

– Не ловете риба, господа! Ловете думи и други невидими работи. Мой приятел, който обичаше риболова, също си замина. Познавам и други, които поеха по пътя нагоре. Само Иван е жив, но той е Бог на словото.

Навите имат своя навигация и плуват – и в ниските води на безразличието, и във високо придошлите реки… Към живите… И към тези, които сега търсят лодките на словото, с които да доплуват до своя спасителен бряг… На ви! Иван. Методиев!

Нашите, вашите, техните нави ще дават живот на Иван – и отпред назад, и отзад напред… Но само истинските нави, които превръщат поетичния миг, онова невидимо премигване, във вечност.

В този момент няколко нави, дошли през мен, тръгват към вас. На ви:

В ранна утрин капчица роса

се убоде в острието на една трева

Слънцето изтри сълзите й с ръка

Босоног гларус

Глътка море

в следата му

Моряшки възел

Водата плитка

Корабът – пробит

Протягам ръка

и улавям

безкрая