Три разтърсващи разказа от Иво Беров  

Иво Беров е роден на 12 декември 1953 г. в София. Завършва френска филология. От 1991 до 1994 г. работи в предаването на БНТ „Панорама“, а след това – във в. „Демокрация“. Блогър, публицист, автор на книги.

http://ivoberov.blog.bg/

 Трептящите четиридесет. Така ги възприех. По подобие на „ревящите четиридесет“ – географски ширини, където морето много се вълнувало и ревяло, както пишеше в приключенските писаници, които четях като малък. Стана ми жал за тия трептящи 40. „Трептящи на място – 40 (млн.)“, пишеше на хартишката. И си ги представях тея четиридесет милиона как трептят от желание да хукнат напред, да изпълнят предназначението си, да доведат делото си до успешен край и да оправдаят оказаното им доверие.

Само че не могат, горките. Нещо ги спира. Нещо им пречи. Закъснели са, вероятно, защото минало им е времето. Не могат да хукнат ни напред, ни назад, ни наникъде. Могат само да трептят на място. Ще потрептят, ще потрептят и накрая ще отидат при другите. Неподвижните. „Неподвижни – 60 (млн.)“, както пишеше на хартишката.

Рядко ми е ставало жал за някого и за нещо. Веднъж ми стана жал за котарака Филип, макар да го бях виж дал само два пъти. Той не беше мой, а на приятелката ми Елена. Филип беше извънредно любознателен човек. Защото „котките също са хора, само че по-добри“, както казваше тя. Каквото и да вземеше човек да прави – да отваря нещо, да го затваря, да го опакова, да го разопакова, да го разглежда, да го разгръща, да го прегръща, да го човърка, да го обръща, или каквото и да било друго, котаракът Филип тутакси дотърчаваше и започваше да разглежда ту нещото, ту човека с любопитен, умен, любознателен и внимателен поглед, сякаш веднага разбираше не само какво прави човекът с нещото, но и защо го прави.

Освен това можеше да говори. Като ходехме с Елена у Еленини, Филип се плетеше в крака та ни и говореше съвсем по човешки на непознат език. Сега ми казва: „Много се радвам, че дойде, ама цял ден те няма, докога ще те чакам, много е тъпо да стоя сам, друг път да не правиш така“, превеждаше Елена.
– Филип умря – каза Елена по телефона и едва до ловимо изхлипа. Веднага нещо ме преряза. Тоест веднага ме преряза жал за Филип, за Елена, за Филип и за Елена, а също и за нещо друго, толкова скритно и същевременно толкова познато и близко до мен и до всички нас, но и дотам заприличало на всички нас, че вече не можеше да се различи от всички нас. Стана ми също жал, много жал и сякаш нещо ме преряза, когато предишната ми любов рече: „Изгубих те, Иво“. Много горчиво и искрено го каза, сякаш някъде много от навътре в нея дойдоха тия думи, или по-скоро не много от навътре, ами много от отдавна даже, от няколко години вече, а също от едни далечни краища и земи.

Не бяхме се виждали две години, аз все чаках да ми се обади и я сънувах не през ден, а всеки ден, тоест всяка нощ, и всяка нощ с един и същи сън – срещаме се с нея, искам я, и тя също ме иска, но в последния миг се случва нещо тъпо и гадно, и то – тъпото и гадното, ни разделя. След около година и половина престанах да я сънувам, примирих се, изстинах и изгаснах. Не си ме изгубила, отвърнах, когато след тия години отново се срещнахме. Ние ще се виждаме, ще си го ворим – и още някакви други подобни неща отвърнах, защото никак не ми се щеше да ме е изгубила, никак не ми се искаше да тъжи, че ме е изгубила и онова между нас да е свършило, само че тя ме беше изгубила и ми стана много, много жал и за нея, а може би и за мен, а също и за свършилото, а и за онова, дето беше толкова скритно и същевременно толкова познато и близко не само до мен, но и до всички нас, и дотам заприлича ло на всички нас, че вече не можеше да се различи от всички нас…

Ето за тези неща ми ставаше и ми става мъчно, а не за разни други, за които би трябвало да жалея – съдбата на близки, роднини, приятели, а също на бедни, нещастни, изоставени, бездомни, скитници, умрели, сираци, пострадали от земетресение в Япония, гладуващи в Боливия и всякакви подобни. Тези си своеобразия ги бях почувствал отдавна – на десет години, като бях още. Помня, че тогава отидох да гледам кино и в киното един беден, стар, гладен човек открадна една патка в едно село от градски тип и селяните хукнаха да го гонят – бяха едни такива едри, яки, здрави селяни от градски тип, и човекът бягаше, ама неумело и несръчно някак, и може би заради неумело то му и несръчно му бягане, всички в киносалона се заливаха в тъп и загадъчен смях, а пък аз недоумявах – какво смешно има тук.

Филмът беше „Златният телец“, оня, дето го гонеха, беше Паниковски, и тогава осъзнах, че съм различен – нещо, което дотам ме смути и уплаши, че в последвалите десетилетия изгубих доста време в глупави стремежи да се поправя, за да заприличам на другите и да се приобщя към тях, да тъгувам с техните тъги и да се радвам с техните радости, само че нищо не излезе от тия стремежи – и досега тъгувам и се радвам не с техните тъги и техните радости, а с едни тъги и радости, които явно не са техни, но и не съм сигурен, че са съвсем и мои. И чия беше тая тъпа тъга и съчувствие към трептящите четиридесет?

Зорница искаше дете. Искаше го от известно време, без да е сигурна дали го иска наистина, изцяло и съвсем, докато накрая реши, че наистина го иска изцяло и съвсем, защото времето си минавало, вече била на тридесет и три, и защото това било смисълът и пред назначението ѝ: да има дете. Никак не бях сигурен, че това е смисълът и предназначението ѝ. Въобще не мислех, че разплождането е човешкият смисъл и предназначение. Мислех си друго: че хората би трябвало по нещо да се различават от разните гръбначни, млекопитаещи, риби, земноводни, ракообразни, мешести, мекотели, бацили, вируси, плодове, зеленчуци, бурени, плевели, бацили, гъби, микроби и вируси, въпреки лекотата, с която бяха готови да заличат разликата си с тях.

Размножаването поначало е показател или за огромно самомнение – това при разумните създания, или за липса въобще на мнение – това при неразумните. Така или иначе, разумните не биха могли да надминат неразумните в разплождането. Дори ако трептящите милиони се бяха впуснали в бясна надпревара към заветната яйцеклетка, вместо да трептят безпомощно на място. Сперматозоидите, разбира се. Реших, че трябва да ги изследвам защото съм стар, та да не би да взема да изкалъпя някое уродче, изчадие някое, генно преобразено създание или нещо подобно недоразвито и отблъскващо. Не от чувство за отговорност към изчадието, а заради Зорница. Бяхме се разбрали, че тя ще отглежда каквото и да се роди, защото аз така или иначе ще умра в близкото десетилетие поради природно-биологични и независещи от мен дадености, обстоятелства и зависимости, така че няма да мога да съм от полза нито в отглеждането, нито в каквото и да било друго на детето, ами поне да направя необходимо то, за да бъде то здраво и читаво, мамка му.

И реших, че изследването на семето е част от това необходимо за правене. Така мрачните подземия станаха част от необходимото. Те бяха в Медицинска академия, където се помещаваше кабинетът на уролога. (Кабинетите нали обикновено се помещават). Урологът пък ме прати на четвъртия етаж, където се правели тези изследвания. Четвъртият етаж не беше кой-знае колко по-мрачен от мрачните подземия, само малко по-мрачен беше. И ако имаше нещо по-мрачно от него, това беше стайчето, където трябваше да се себеизпразня, тоест семеизпразня, но грешката е вярна, защото там човек можеше да се семеизпразни само, ако се себеизпразни, ако се отрече от себе си до пълна самоза брава и себеотрицание. Да се самозабрави дотам, че да се превърне дори не в млекопитаещо, гръбначно, ракообразно, или мешесто, а в плъх, или хлебарка. Само такива едни същества, помислих си, биха могли да се семеизпразнят в мрачното онова стайче.

То и в мрачните места често има тръпка, тя се дъл жи на необяснимата и рядко признавана възбуда от един притаен страх – отломка, спомен и остатък от древни времена, когато оплодителното съешаване е ставало в тъмните утроби на дупки и пещери и когато зародишната тайнственост често е била обезпокоявана от глухия тропот на страшни същества и ръмженето на дебнещи наоколо хищници, неслучайно обичах Зорница да ми свирка тъкмо по такива места. И това стайче също би могло също да придобие тайнствената и възбуждаща тръпка на подобни ареали, ако не бяха пръснатите наоколо снимки на лишени от всякаква женственост женски, чиито първични и вторични полови белези ми напомняха по-скоро на вдлъбнати меса с повече или по-малко окосмени дупки и на изпъкнали меса без дупки, нежели на примамлива и предназначена да предизвика разплодителни желания плът.

И като се присетих, че през годините хиляди мъжки са си го дървили при вида на тия безочливо и грозно разчепатени телеса, които би трябвало да обезсърчат и най-съвестно настроения към разливане на оплодителни течности мераклия, започнах да се съмнявам, че светът заслужава да бъде сподобен с още едно подобно на тях същество. Помислих си, че дори да бях спермотозоид, щях – при вида на разчепатените женски, да се откажа от притаените в утробите им яйцеклетки и да затрептя на място, но не от безпомощност, а от опасение, че като следствие на моите природосъобразни, но иначе необмислени, действия на света ще се появи още едно съ щество, склонно да се възпроизвежда при описаните тегави, пошли, притеснителни, потискащи и противни обстоятелства.

Въпреки всичко изпълних онова, което си бях вменил като дълг. Обърнах се към стената и си представих, че това не е тази – с мръсно розовия си свят стена, а онази моята, черната, с олющената мазилка, с моретата, океаните, планините, земите, и целия познат и непознат свят, цялото ойкумене и всичко извън тях. И затрептяха на място трептящите и се пораздвижиха малкото подвижни, за неподвижните не знам.

След около месец, когато Зорница каза, че ѝ е дошло течението и че не се е получило, съвсем изненадващо нещо ме преряза. И нещото май беше жал за Зорница, за мен, за нероденото уродче, а също и за нещо дру го, толкова скритно и същевременно толкова познато и близко до мен и до всички нас, но и дотам заприличало на всички нас, че вече не можеше да се различи от всички нас. Но се намеси господ, съдбата, или изпълняващото длъжността им…

ГУКАЙ, ГУКАЙ– Гукай, гукай, сине!  – приканваше го тя. Майчински, разбира се, но в същото време настоя телно и дори малко ядосано сякаш. Искаше бащата да чуе как синът им гука, да знае, че синът им може да гука, но точно пък сега на сина никак не му беше до гукане. Никой не знае до какво им е точно на триме сечните хора. Двамата живееха отделно – той сам, тя при своите си. Тя не им беше казала кой е бащата; лъжеше, че бил отишъл в чужбина да печели. Беше неприлично по-въз растен от нея. Неприемливо, невъзможно по-възрас тен. Почти стар. Пък и християнин. В далечни времена за подобна връзка щяха я пребият с камъни. Сега щяха само да я отлъчат от общността си – древно и страшно наказание, всъщност. Какво ще прави сама? Или с този чудат любовник-баща на сина ѝ? Биха могли да живеят заедно, но затова се искаше малко смелост и много пари. Или пък много смелост и малко пари. Или пък много смелост и много пари. Те имаха само малко смелост и малко пари. И желание да живеят заедно. Впрочем, той имаше желание, за нея не беше сигурно. Винаги бе живяла сред своите си, в своя си свят – жилав остатък от ония векове, когато хората не са били съперници, а съратници, и когато не са иска ли да бъдат такива каквито са, а такива каквито трябва.

Свят, в който на нещата не се гледа положително, а се гледа като на неща. Свят, в който няма неуспешни и пропаднали, а само хора, които се нуждаят от помощ.  (На николко умника не би хрумнало, че оттук може да идва името им – помаци. Или поне, че такова обясне ние би им подхождало.) Свят, в който няма успели, а такива, които са имали късмет. Свят, в който хората не дават всичко от себе си, а себе си. Не на държавата или на някоя служба. Своя държава те не са имали. Натрапените им и враждебни държави са ги презирали и използвали. Давали са себе си на своите близки. Сплотена, задружна общност от работливи, честни и почтени хора. Но сподирена от проклятие сякаш. Естеството иска сложните образувания да се изливат в разнообразни калъпи и да се смесват в разнообразни спойки, за да могат чрез това разнообразие успешно да отблъскват набезите на една променлива и бездушна действителност. Но как да приемат различието, когато са запазили същността си благодарение на своята еднаквост. Как да приемат недобронамереното, враждебно и ненавистно чуждо само заради причудливите изисквания на спойката нечисти вещества, създа ваща хора.

– Не го юркай, сега не е на кеф. Спи му се сигурно.
– Гукай, гукай, сине.

Племенникът ѝ обичаше всичко и всички. Него обаче никой го обичаше, освен най-близките и махленски те кучета. Не можеше да говори, мучеше и с мученето си плашеше хората. Беше глух, гръбначният му стълб беше нагънат и се кривеше, като ходи. От време на вре ме от устата му течаха лиги. Учеше, или по-скоро се занимаваше, в онова училище, което софиянци открай време наричаха „Глухонямото“.

Беше отгледан от двете сестри. Не и от баща си. Не и от дядото. В ония краища най-голямото достойнство за една жена, смисълът на 18 нейното съществуване е да роди син. Дъщеря само в краен случай. В случай че не е син. Само че не е син, който е глух, който не може да говори, който се лигави и се криви, като ходи.
– Обичам те – понечи да ѝ каже след третото или четвъртото им любене. Не успя да го каже, тя затвори устните му с пръсти. Стигна само до „обича…“
– Не искам да чувам тази дума – рече му.

Иначе между тях се получаваше чудесно въпреки голямата им разлика във всичко, не само във възрастта. Той непрекъснато четеше, тя беше прочела само три книги, още като девойка, и трите любовни, и след про читането им беше преценила, вероятно с основание, че това нещо – четенето – е пълна безсмислица и глупашко занимание на охолни безделници.
Той любопитстваше и се вълнуваше от всичко, което се случва по широкия свят, тя се безпокоеше и се вълнуваше единствено от свой си тесен и мъничък свят: сестрата, братята, май ката, уродливия племенник.

– Защо пляскаш с ръце?
– Виж, обърна се към мен, обърна се!
– Разбира се, че ще се обърне. Да не мислиш, че е глух.

Рядко си говореха. Това, което имаха да си казват го казваха с мълчание. Едно такова уютно мълчание, в което ласките заместват думите. Там, в Родопите, при помаците, за раждането отго варя жената. Ако роди дете с увреждания (някога са ги наричали изроди), тя е виновна, не друг. Не мъжът. Не бащата. Не природата. Не затворената общност и смесването на родствени гени. Виновна е жената, виновна е майката.

Можеше да си го представи. Съпругът се връща пиян. Може би е питал с гадно-насмешлива усмивка: „Какво прави уродът?“. Или пък е обвинявал: „Как можа да го родиш това!“. Сигурно е имало и побоища. Накрая съпругът гони жена си и уродливото ѝ дете. Не неговото, нейното уродливо дете. Да вървят там откъдето са дошли. Но там откъдето са дошли също ги гонят. Дядото е очаквал внук, а не урод. Майката плаче, спи на двора с необичайния си син, който обича всичко и всички. Лято е, може. Но ще дойде зима…

И сестрата, малката, оправната, тръгва за София, намира квартира, намира работа, изтощителна работа, дванай сет часа на крак, всъщност шестнайсет с превоза, но не се оплаква, свикнала е, не знае, че има и друго. После прибира в София сестра си, брат си и необичайния племенник, с уврежданията. В София всички те живеят заедно, работят, оцеляват, делят и споделят всичко, съ бират за къща, но тя е вече на тридесет и четири, време ѝ е за дете, нали това е смисълът да си жена.

На един празник се запознава с оня особен, възрастен вече софиянец, който все си губи времето с четене и писане, двамата скитат из планините, добре им е заедно, с времето им става още по-добре, защо пък детето да не е от него, какво като е стар, знае ги тя младите, виждала ги е, само че няма нужда от ония думи, те лъжат.

Веднъж захванаха спор за Господ. Какъвто и да е – християнски или мюсюлмански. Според него Господ си е вършил работата през пръсти, оставил си е ръце те в тоя шибан, несправедлив свят. Тя пък му думаше: „Кой си ти, за да съдиш, не ти ли стига това, че дишаш?“. Беше умна. Понякога при разходките вземаха със себе си и необичайния племенник. Той се кривеше щастливо до тях. Непознатият нов човек не го отбягваше, помагаше му през по-трудните преходи, играеше си с него. Може би щеше да бъде добър баща. В семейството ѝ всички имаха някакви наследствени болежки. Не смъртоносни, но неизлечими. Но между тях двамата би трябвало да се получи. Между нейния мюсюлмански Югоизток и неговия неособено вярващ Северозапад. Това бяха дотолкова разнородни крайности, че би трябвало сместа, в която се изливат творящите хора вещества, да бъде достатъчно устойчива и жизнена, за да създаде човек, способен да отблъсне набезите на вече споменатата променлива и бездуш на действителност.

Едната крайност – дотолкова затворена в себе си, че не знае почти нищо за света, другата – прикрито любопитна към всичко. И със самомнението, че знае всичко за всичко и всички. Всеобхватно едно познание, обобщено с три срички: „Връ му го“. Връ му го на всичко и всички. Двете крайности не си съвпадаха изцяло с понятията, които имат, но пък си съвпадаха изцяло в понятията, които нямат. Като понятието „щастие“, например. Неговите деди нямаха дума за щастие. Казваха „убаво ми е“. Това в редките случаи, когато им беше „убаво“. Неговите родители пък бяха научили думата „щастие“ от радиоточката, която ги уверяваше, че са щастливи и че децата им имат щастливо детство. Твърдение, посрещнато с онова трисричие, с което местните посрещаха всички твърдения от този род: „връ им го“.

Нейните нямаха радиоточка. Нямаха и електричество. Имаха газова лампа и кози. За тях пък думата „щастие“ си остана непозната. Те употребяваха думата „кеф“ в редките случаи, когато им беше кеф. Тя беше научила за щастието от песните и от телевизора, не от родителите си. Двете противоположности – Югоизточната и Северозападната, биваше да се срещнат. Живееха върху една и съща плоскост. Земята. Но не земята като обла планета, а земята като почва. Нещата, които се издигаха над този вид земя ги притесняваха. Намираха тези неща за отвлечени, несигурни, лъжливи, нефелни… Дори малко заплашителни, „връ им го“.

– Чува, разбира се. Откъде ти хрумна, че може да не чува.
– Ама не, исках само да…
– Не ми се обяснявай…

„Нормален“ беше другата забранена дума след „обичам те“. Тези две думи произнасяха само мислено. „Обичам те, искам синът ни да бъде нормален“, си казваха мислено. На глас казваха: „Нека само да е здрав, другото не е важно“ – казваха. – „Да е бял, да е мургав, с черни, сини, зелени, пембени очи, с къдрава, права, каква да е коса, красив грозен и въобще да е какъвто ще, само да е здрав, здрав, здрав. Да не се криви, да не е глух, да може да говори, да е… така де, здрав.“

Нека само да е здрав, молеше се той на своя си господ, в когото не вярваше твърде. Беше сигурен, че и тя се моли на своя си, в когото твърдо вярваше. „Ако не е здрав, да вървят по дяволите и единият господ, и другият господ!“ Тази мисъл понякога се втурваше в съзнанието му мощно, внезапно и неудър жимо; той се плашеше от нея, пъдеше я. На нейно място, вече не мощно, внезапно и неудържимо, а бавно, упорито и настойчиво се наслагваше омраза. Омраза към целия този околен и охолен свят, в който всички бяха млади, дори и старите, всички имаха здрави зъби, дори и беззъбите, всички се усмихваха с блестящи усмивки, дори когато нямаха никакъв повод за усмихва не, свят, в който всички бяха успешни, а неуспешните тепърва щяха да успеят, ако мислят положително, разбира се, и дават всичко от себе си, а те всички мислеха положително и даваха всичко от себе си, дори когато никой нищо не искаше от тях и дори когато това, което даваха от себе си, беше тъпо и отблъскващо, но няма как иначе, неуспехът е нещо срамно и позорно, той е за служена отплата за разхайтен живот, безотговорност и некадърност, и ако някой е нещастен, притеснен, намусен, или дори прекалено умислен, ако му падат зъбите, ако не чува, ако не може да говори и се криви, като ходи, то това не е случайно, то е следствие на разхайтеност, небрежност и безотговорност – безотговорни са били родителите, които не са взели навреме необходимите мерки и не са се съобразили с изискванията за разно образие на телесните смески, създаващи хора.

Нищо му няма, казаха лекарите, здраво си е детето. И е хубаво даже, казаха. Омразата му започна да се размива и да се топи така, както се беше наслагвала. Бавно и постепенно, но и неудържимо сякаш. С всяка проплакване на новото същество, с всяка негова заразителна усмивка, с всяко помръдване на немощното телце, с всеки неочаквано проникновен за никаквата му възраст поглед, с всяка проява на изискващата грижи безпомощност. Разми се, стопи се и изчезна, изместена от прими рение, срамежливи надежди и едно съвсем искрено по желание.

Нека изкуственият вятър развява гъстите им, нама зани със скъпарски мазила коси, нека блестят в необос новани усмивки измитите им с точната паста за зъби зъби, нека се белеят белите им кожи като изпраните с подходящия прах за пране чаршафи, нека се гънат здравите им тела в меките, помнещи съвършените им размери матраци, нека, след като са дали всичко от себе си, да потънат до гуша в толкова въжделявано и съвсем заслужено щастие, нека всички завинаги да бъдат успешни в своите, кой знае защо, наричани проекти на чинания, нека всички се изкатерят до най-високото по служебната стълба и да заемат възможно най-важните и отговорни, кой знае защо, наричани позиции постове.

Нека бъдат млади, дори когато остареят, нека щастли веят от екрани, афиши и реклами, наредени за снимка пред новите си, взети на изплащане коли, и пред спретнатите, купени на кредит къщи: млад дядо, млада баба, готин баща, готина майка, чудно хубави деца, той няма нищо против тях, против лицемерно-нелепите им призиви към щастие и успех, нищо против сдуханите и лишени от всякакъв смисъл мисловни образци, няма нищо против поведенческите калъпи, които прецакват съзнанието и обезсмислят битието, няма нищо против мижавите им цели, жалките им въжделения и сгушени те им души; това не ме засяга, мисли си, нека са живи и здрави всичките, нека са живи, здрави и успешни, но нека също синът ми също да е здрав. Здрав.
– Гукай, гукай, сине. 

ТЯ МЕ ГЛЕДАШЕ ВЛЮБЕНО Това нещо тичаше пред мен с бастуна сякаш сe със тезаваше. А не се състезаваше. Нямаше с кого. Бърза ше, а нямаше закъде. Тук ако искаш да стигнеш нещо, стигаш го веднага. И всичко, което има, го има съвсем наблизо. Това е предимството на малките селца. Недостатъкът им е, че в тях няма нищо. И колкото и да бързаш, няма да стигнеш. Стигаш до нищо. Аз пък точно затова ги обикалях. Всяко едно от тия селца беше краят на света. Но и началото му. Тук свършваха и започваха всички пъти ща. Ако нещо можеше да се разбере за тоя свят, то мо жеше да се разбере тъкмо тук – в края, или в началото му. А пък аз не исках да разбера нещо за тоя свят. Исках да разбера всичко. Вече бях обиколил няколко такива краища на света. Те всички имаха ласкави имена. Алино, Ярлово. Поповяне, Чуйпетльово, Плана, Боснек. Дори намислих такава песен – песен за селцата с ласкави имена. Качих я и в Ютюба, точно с това име. Може би някога селцата наистина са били ласкави. Сега бяха безлюдни и безотрадни. Ласкави бяха само бабичките им. Въобще, ако има в България нещо мило и ласкаво, това са бабичките. Старите, селските бабички, градските вече са други. Ако има по нашенско същества милозливи, благи, приветливи и добри същества, това са те – селските бабички. И тъкмо тези бабички са най-осмиваните, най-по диграваните и най-презираните. Защо ли? Ами тъкмо защото са благи, милозливи, приветливи и добри. Мисля си. Тук няма противоречие. Тук подобни неща са естествени. Тук, както и в любимото ни народно творчество.

Народното ни творчество възхвалява юнаците. Юнаците седят на чардака, пият вино, ем ракия, и се обзалагат кой е вреден (способен) да иде до Стамбул и да донесе оттам дефтерите (общинските книжа, тоест). Крали Марко обикновено печели баса. Тоест винаги го печели. Черен Арап го губи. Доброто побеждава злото. Общинските книжа са унищожени, скъсани, изгорени. Аферим, юнаци, машаллах. А дядовците са повод за подигравки. Защото се за глеждат в младите моми (тук има някакви първични зачатъци на остроумие). Песните ни осмиват също дебелите и мързеливи моми, защото са дебели и мързеливи (тук няма зачатъци на остроумие, но има зачатъци на поука).

Но милият ни народец се подиграва преди всичко на бабичките. Над тях се глуми. Подиграва се на старостта им. И на гърбиците им. На това, че са немощни. Изрази като „бабина ти трънкина“ и „бабини деветини“ се употребяват и досега. Сякаш старостта може да бъде нечия вина, а младостта – нечия заслуга. Във веселяшките телевизионни програми едни от основните действащи лица са смешните, глупави, гърбави, стари и негодни баби. Жизнеутвърждаващо и остроумно.

Аз пък обичах да ги снимам. А те се чудеха.– Какво ще снимаш – викаха ми, – аз съм бабичка, не видиш ли. Да беше ме снимал като млада… Така приказваха, но се снимаха с удоволствие. И се усмихваха, като ги снимах. Искаха да направят добро впечатление. Да изглеждат добре. Да бъдат хубави. Кокетираха, представете си. И успяваха. За един миг, или за няколко мига, те се разхубавя ваха. Наистина се разхубавяваха.
Това ме убиваше. Това ме разкатаваше. Мислех си с чувството на убит, разкатан и нищо не проумял мислител, че някъде дълбоко под изсъхналата кожа на стариците, притихнал някъде в глъбините на увехналата им плът, свит изгънките на изпосталелите им телеса, стаен в кухините на изкривените им кости, сбутан в извивките на дезоксирибонуклеиновата им киселина, сврян в първичната клетъчна същност на гаснещата им плът, все още живурка – като израз на едни дълбоки, тъмни и невнятни генни тайнства – един забравен, неочакван, неподозиран и чуден порив – същият оня, който изтръгва живот, дух, чувство, подредба и смисъл от безжизнените, бездушните, безчувстве ни и безсмислени вещества, разпилени из вселенската пустош.

За миг или за няколко мига бабичките ставаха жени. За миг или за няколко мига ставаха хубави. Онова нещо, което куцукаше отпреде ми с бастун, беше нелепо и смешно. Селският луд, вероятно. Реших, че е някаква селска любопитка, която си заслужава да бъде снимана. Подкарах колата към него с лявата ръка си върху кормилото и с дясната върху снимачката. Приближавах се бавно, за да не уплаша нещото. Тъкмо преди да за почна да снимам обаче, то падна. Падна също така смешно, както смешно подтичваше – като дъска, с цял ръст. Както падат в старите неми филми. Имах чувството, че също като в старите неми филми то веднага ще стане и ще продължи да припка. Не стана, обаче. Слязох от колата и го приближих, все още готов да снимам. То лежеше мълчаливо по корем и не помръдваше. Върху косите му имаше кръв. Хванах го под мишниците и го повдигнах. Беше бабичка с кално и окървавено лице. Като гледам кръв, ми става кофти. Затова изправих бабата, без да я поглеждам. Потърсих бастунчето ѝ. В това време тя отново падна.– Очилата, очилата – рече. И пак падна. И пак по лице. С цял ръст. И пак мълчаливо. По пътя минаваха коли. И отминаваха. Не намерих бастуна ѝ, но намерих очилата ѝ и я изправих отново.

– Очилата къде са? – попита тя. Делово някак попита.
– Тук са, намерих ги.
– Счупени ли са?
– Нищо им няма. Къде да те закарам?
– Как нищо да им няма, нали виждам, че са счупени.
– Стъклата са здрави. Само едната рамка се е откъс нала, не се безпокой. Къде да ходим сега?
– В старческия дом. Зад площада.

Хванах я здраво под мишницата и тръгнахме. Тя от ново започна да бърза, заприпка едва ли не. Старческият дом беше на около 500 метра. Вратата му беше затворена. Подпрях бабата на стената и се опитах да отворя вратата, но не успях. Започнах да звъня. Отвътре не се обади никой. В това време бабата падна отново. Без да изохка. Ядосах се, ритнах вратата и тя се отвори. Изправих я – не вратата, а бабичката, и влязохме. До вратата имаше канапе. Оставих бабата на канапето, подадох ѝ очилата и започнах да търся хора. Сестри, болногледачки, или нещо подобно. Нямаше нито сестри, нито болногледачки, нито нещо подобно. Обикалях известно време стълби и коридори, виках и най-накрая отдолу някъде, изпод мазето дойде жена с бяла престилка.

– Ти къде си ходила, ма! – разгълча се тя на бабата, без да се впечатли от калта и кръвта по лицето ѝ и без да ми обърне внимание.
– За тоалетна хартия – отвърна бабата виновно.

Изведнъж разбрах защо така припкаше. Явно беше избягала. Беше излязла без разрешение и бързаше да се върне навреме, за да не я хванат.
– Какво тоалетна хартия, ма – продължи да гълчи жената с бялата престилка, – колко тоалетна хартия ти трябва на тебе, нали е пълна стаята ти.
– Очилата, очилата – говореше бабичката и се опитваше да ги намести.

В това време дойдоха още двама служители, може би санитари. Нямах повече работа тук. При вратата се обърнах, за да погледна жената. И тогава за пръв път видях лицето ѝ. То беше много бяло. И въобще не ми стана кофти от кръвта и калта по него. Сякаш не ги забелязах даже. Защото видях очите ѝ. Те бяха много големи и много сини. Наситено сини, без никаква старческа избледнялост. А под калта и кръвта се показваха тъмноруси и блестящи руси коси, вероятно грижливо боядисани.

Но най-изненадващото, това което ме уби, разкова, разгемби, разби, разкъса, разката и съсипа, беше погледът ѝ. Тя ме гледаше влюбено. Сякаш някъде дълбоко под изсъхналата ѝ кожа, притихнал някъде в глъбините на увехналата ѝ плът, свит из гънките на изпосталелите ѝ телеса, стаен в ку хините на изкривените ѝ кости, сбутан в извивките на дезоксирибонуклеиновата ѝ киселина, сврян в първич ната клетъчна същност на гаснещата ѝ плът, все още живуркаше, като израз на дълбоки, тъмни и невнятни генни тайнства, един забравен, неочакван, неподози ран и чуден порив – същият оня, който изтръгва живот, дух, чувство, подредба и смисъл от безжизнената, без душна, безчувствена, разпиляна и безсмислена вселен ска пустош.

Не са ме гледали често така. Сега си мисля за очилата. Сигурно са ѝ трябвали, за да гледа телевизия. Едва ли е имало нещо друго за бавно в живота ѝ. Ще ми се да ѝ купя очила, или да ѝ оправя ония, със счупената рамка. Но забравих да я попитам за името. Освен това сега, около Нова година, пътищата са заледени и не ми се ходи чак до онова село. Пък и да отида, как да обясня кого търся. И кой знае какво ще си помислят там служителите…

Но вие, ако имате път натам, може да попитате за нея. Тя е в старческия дом на Ковачевци. То е наблизо, от другата страна на Витоша, като мине човек Бистрица и Железница. В края или началото на света.