Темата за трагическата вина в литературата винаги е създавала вълнуващи произведения. Възможно ли е в наши дни, човек да се роди поел вината на предишни поколения и страдащ поради техните греховете. Ще се превърне ли родовата вина в лична вина? Отговор на тези въпроси дава семейната сага на Ани Боянова „Да се родиш виновен”. В нея се проследява съдбата на три поколения жени, наследствено обременени с една неизречена клетва, която обаче тежи и води до трагични последствия. Първата част отдавна е получила признанието на познавачите и публиката и още преа 2014г.е удостоена с наградата на НГФ „Българка” –„Блага Димитрова” Тя е сюжетно най-наситената, с плътно, динамично действие. Повествованието се лее бързо и мощно, а читателят, чете с увлечение. Реализмът е жесток. Разказаните истини – особено болезнени. Бидейки съвременник на описаната епоха, никога не бих предположил, че около нас е имало толкова бедност и най вече човешко нещастие. А се оказва, че е имало. И, че някои хора са проявявали неподозирания и премълчван героизъм на оцеляването. Едва ли някой би могъл да чете равнодушно тези страници. И не е въпросът да пролеем някоя благородна сълза, а да се замислим за истинската причина на делничния трагизъм. А тя, най-често е вътре в нас, в желанието и умението ни да проявяваме своята любов, но и да прощаваме. И точно тези разсъждения са водещите за втората част на трилогията. В нея, сюжетът вече не е толкова богат на събития, но мисловният процес е натоварен до крайност. Това е философско-есеистичната част на романа и трябва да се чете внимателно и да се осмисля прочетеното. Третата част идва като възнаграждение за верния читател, сподвижник и придружител на авторката в тази житейска Одисея. В нея стават големите разкрития. Намираме отговор на въпросите защо, как и кое е предизвикало развитието на нещата. Лично за мен голямото откритие бе образът на Жрицата (бабата на героинята). При все втора женска роля, в сагата, останала на заден план, тя е основният двигател на действието, незабравим и съвършенно изваян образ. Силна емоционално, тя отстоява грешките си и стоически понася техните последствия. Упорита, до твърдоглавие, но и нежна. Желаеща на всяка цена да наложи своето, но същевременно и особено морална, понякога с мазохистични изисквания към себе си и близките. Интересна идея в третата част е дневникът – измислен или реален (?) на Хубавицата. Точно от него научаваме истинските причини за драмата. Те са донякъде и отговор на „неизпратените писма до мама” от 2-та част. В последната книга, действието пак набира скорост, преосмислят се събитията, но всичко вече става на ново, по-високо ниво на спиралата.
Говорейки за трагическа вина можем да си припомним големите „грешници” от Дома на Лавдакидите: Лай, Едип, Антигона. Истински провинилият се е Лай, царят на Тива. Той изнасилва поверения му младеж Хрисипос. Момчето след това се самоубива и върху Лай и неговите потомци – до трето коляно (както са обикновенно клетвите) тегне проклятието на бащата на момчето Пелопс (друга трагична личност в митологията). От там започва прословутият Тивански цикъл. Едип, уведомен от Делфийския оракул се опитва да избегне трагичната си съдба и точно по този начин я реализира, той е прокълнат да извърши най- тежките престъпления и ги осъществява, превръщайки родовата вина в лична. Третото поколение е съпричастно, натоварено с вина, без да е виновно. То изнася последиците от деянията на предишните. То идва в сблъсък с човешките закони, спазвайки божествените! Следва пречистването, очищението. По подобен начин в сагата се изявява трагическата вина в съдбите на тези три поколения жени. Не знаем с какво Жрицата (бабата) на трагическата героиня е предизвикало Провидението, но я виждаме как се намесва грубо в съдбините на близките си хора и имайки най-добри намерения, изпитвайки любов към тях, опостушава живота им. С рядка за времето си смелост и без всякакво съобразяване с предразсъдъци и норми, се отдава на любовта си с друговерец – евреина Исак… На пук на закостенелите разбирания и от двете страни, двамата младежи сключват брак. И… започват техните изпитания. (Може би тогава, все пак някой ги е проклел?) В двойката, мъжът е разумният, по-сдържаният и като че ли по-влюбеният. Мъжете имат рядкото чувство да избират точно жената, която ще им направи най-сложен живота, но и ще ги издигне на по-високо ниво – било социално, било духовно – като страдалци, или пък – ще ги срине окончателно! От своя страна, жените са склонни да се влюбват в безсърдечни мъже, които дори физически ще ги малтретират и ще им причиняват страдания.) Така Исак, избира Жрицата – друговерка, която настоява да заминат в Израел, а там, тъкмо когато нещата за семейството потръгват и се нормализират, нея я хваща непреодолима носталгия и иска да се завърне обратно. Логичните, доводи на влюбеният съпруг, не са състояние да ѝ въздействат. Най-вероятно и него го гнети носталгията… Семейството има и дъшеря, току що завършила лицей за благородни момичета. Девойката иска да изживее своя си живот. Влюбено е в арабин – християнин!!! Жрицата, без изобщо да се колебае, се намесва! Тя, която се е борила за своята неприемлива от обществото любов, сега няма никакво намерение да прояви разбиране! Тя решава за всички! Безцеремонно своеволничи в живота на другите. В класическата трагедия Лай, отдавайки се на своите страсти, е прокълнат! Идва реда на Едип да извърши престъпления! Така идва времето на Хубавицата в романа да извърши най-непростмия грях и родовата вина да прерасне в лична. За разлика от тиванския цар, тя действа абсолютно съзнателно, знаейки какво предизвикава на най-любимите си, но и на себе си. Предварителното осъзнване на греха, който предстои да извърши прави постъпката още по-трагична. Интересното в сагата на А.Б. е , че тук основните действащи лица са жени, а това предава много по-голяма емоционалност на събитията, с много по-разнообразна гама от нюанси, полутонове и оттенъци, в описанията на настроенията и чувствата. Колко жалко, че трагедията на Едип не е предадена и от гледната точка на неговата майка и съпруга Йокаста, написана не от Софокъл, а от одухотворена, негова съвременница! Представям си какво би било, ако „Анна Каренина” или „Мадам Бовари” бяха пресъздадени от писателка жена, имаща свръхчувствителните сензори и писателското умение на Ани Боянова.
В третото поколение равновесието се възстановява. За зрителя идва катарзисът, а за героите осмислянето на събитията и краят (най-често трагичен) на техните страдания. В трилогията, може да се каже, че краят е по-скоро добър, макар че продължава да кърви една неизлекувана рана. Остава прошката и вярата в доброто, за да да уталожат чувството за обида, за една незаслужена вина!
И две думи за ролята на социалната среда в произведението. Тя може да бъде катализатор, но и инхибитор, на вече заложеното в характера. Не го предопределя, само го дооформя. Много правилно в произведението средата се изразява само като „радиоактивният фон”, пред който се осъществява действието. То тече в посока от личната трагедия, към социалната драма. В сагата останалият без работа и потискан ревнивец, определено е агресивен. Но не е задължително да бъде такъв. Да не забравиме, че най-големият ревнивец в литературата – Отело, е бил венециански генерал със завиден социален статус. Същото може да се каже и за пастрока – тиранин, син на бивш фабрикант. Мисля, че ако бе запазил фабриката си и социалното си положение, би бил още по-циничен деспот.
Трагичната вина е за силните характери. Те могат с достойнство да следват съдбата си. Наказанието за тях, може да се окаже благословия!
Пред нас е поредното много силно произведение на Ана Боянова!
Христос Хартомацидис
