Благовеста Първанова е на 21 години. Учи българска филология в Софийския университет, в трети курс. Завършила е Професионалната гимназия по туризъм, където преподавателят й по философия я насочи към литературата.
Родена е София и е прекарала тук целия си живот до момента. Споделя че е пораснала „в спокойна и хармонична семейна среда, изпълнена с много любов, и в същото време в един динамичен свят, който големият град неминуемо предоставя. Може би този контраст е бил и моето най-голямо вдъхновение през годините”.
Нейни стихотворения са отличавани на различни конкурси: „Светещи хора“ –
с трето място в националния конкурс за поезия на тема „Вяра“, посветен на Никола Вапцаров, „В дълбокия мрак“ – селектирано, а впоследствие представено от Михаела Филева на събитие, организирано от Уницеф и Пощенска кутия за приказки.
Тромпетистът
По този път минавам тридесет и пета.
Човекът пак стои и свири тук.
В усмивката – печал, в ръцете му – тромпета.
Тъгата крие с празничния звук.
По челото се стича струйка пот гореща.
А зима е. И нещо му тежи.
В ръцете си тромпета даже не усеща,
той като перце във тях лежи.
С празен поглед той към нищото се взира.
Какво ли иска да открие там?
Под скъсаните дрехи тайнствено прозира
сива пепел от угаснал плам.
По този път минавам тридесет и пета,
но на света изглежда, че е сам.
В очите му печал, в ръцете му – тромпета.
А той стои и още свири там.
В дълбокия мрак
Дълбоко, дълбоко в недрата,
в морето, без път и без плът,
дълбоко, отвъд красотата,
където умира светът,
дълбоко, в безкрайното черно,
което крещи и тежи,
което безлико и скверно,
и тайно в душата лежи,
дълбоко, дълбоко заровен
и дяволски, дяволски стар,
надига се зъл и отровен
излязъл от пъкъла звяр,
където пирува с кръвта ни
безкръвно това същество,
което с душите се храни –
и стръвно, и зло пиршество…
Високо, високо в небето,
високо, над земния ред,
високо, високо, където
тъмата владее навред,
където зловещо се хили
с безлика, злокобна уста
създание мрачно и силно,
най-древно и силно в света…
където животът се свежда
до този безпаметен миг,
когато с последна надежда
заглъхва последния вик,
където са адът и раят,
над всичките земни неща,
където безкраят и краят
в прегръдка сесливат в нощта…
Далече, далече от Бога,
на другия край на света
там вихри се демонски огън,
който смразява кръвта…
далече от пристан, далече,
във бездна от гняв и печал,
където безпомощни вече,
зарити в омраза и кал,
душите ни бедни и бледни,
сковани, сковани от страх,
с въздишки, въздишки последни,
раздрани от раните в тях…
където светът се разпада
Разкъсван от демонски мрак,
където и дявола страда…
бях там. И върнах се пак.
Стъклената менажерия
Като нощни холограми
с лунно облекло,
ще постави във дланта ми
конче от стъкло.
Аз внимателно ще взема
кончето в ръце
и неволно ще превзема
нейното сърце.
Като мъничко мънисто
сред безброй звезди,
на челото му сребристо
рогче ще блести.
Ще повярвам в еднорози.
Тя ще заискри.
Синя роза, синя роза,
ти къде се кри?
Като капчица дъждовна,
крехка, в този свят,
тя е трепетно-любовна,
стъклена на цвят.
Тя е роза. Тя е тази –
синята сред нас.
…
Още с кончето в дланта си
ще си тръгна аз.
Ревност
Тя е вещица, черна прокоба
и в гърба ти забита кама.
Тя те сграбчва и тегли към гроба.
Тя е писъкът, щом си сама.
Тя е тиха, когато я викаш,
до полуда потайна, до крах.
Тя е стон. От душата ти блика
и връхлита, усети ли страх.
Тя е блудница. Нота по нота
изкрещява една тишина.
Тя на пръсти танцува живота
и те храни с отровна храна.
Щом надигнеш глава те връхлита
и веднага подлага ти крак.
Тя е възелът, който преплита
обичта ти в омраза. И враг.
Пандора
Излизаха дяволски, мрачни създания,
с пълзящи и черни тела,
крещящи, пищящи, гнетящи страдания,
с оваляни в сажди чела.
Ликуващи, грозни, от болка подхранени
вършеещи в своята мощ,
ликуващи, сеещи ужас, неканени
и с дъх като ледена нощ.
Извираха сякаш от ада и литваха,
едно подир друго навън –
черни и скверни те идваха, идваха
сякаш прииждат насън.
През адските двери те сякаш минаваха,
над тях като черна дъга,
и не прощаваха, не пощадяваха,
разпръскваха страх и тъга.
Напускаха, пускаха без съжаления
опасна отрова над нас
навън изпълзяли от свойте селения
ужасни, надаваха глас.
Виновна за черната, скверна, нахлуваща,
рушаща света ни злина,
бе станала нежна, небрежно-вълнуваща,
една любопитна жена.
Изплуваха те от недрата на мъката,
почернили женския чар,
Предречено бе да не спази заръката
за онзи, греховния дар.
И плъзваха те по света, утоляващи
гладът за рушителен бяг,
все по-ужасяващи, по-угнетяващи,
и нямаше, нямаше бряг.
Политаха те и подобно художници,
стиснали четка в ръка
сновящи злокобно, сякаш във гробница,
рисуваха черна река.
В нея удавяха всяко дихание,
бленуващо слънце и мир,
изстръгваха всякое нежно ухание
от тая, печалната шир.
Накрая надеждата, малката, бледната –
на дъното там заблестя
тази мечтателка, тази – последната,
остана в кутията тя.
Ако я търсим, ще видим по жиците
мъничка птичка една.
Те – белите птици живеят в зениците
на грешната, вечна Жена.
Страх от смъртта
Там някъде, някога, в светли проблясъци,
безспирно… сега и преди
сред стонове, тонове кърви и крясъци
където светът се роди,
под белите облаци, с първо ридание,
в постелите, в светлите дни,
в тъмните нощи, без оправдание,
където светът ни плени,
където в лъжливи ръце, с обещания,
животът пое ни за стръв,
нас – малки и жалки, и слепи създания
оплискани в грях и във кръв.
В тихите делници, в светлите празници,
сред викове, болка и пот,
се раждахме ние – невинни участници
в борбата на име Живот.
Там някъде, някога, в сълзи, тържествено,
приветстваха нашия час.
Случайно, незнайно, безкрайно естествено
животът се вливаше в нас.
И идвахме. Голи. Нечестно въвлечени,
въздух поели едва,
в човешките грешки. Скверни, обречени,
невинни до днес същества.
В общия, буйния пламък запалени
от малка, немирна искра,
преди да усетим и бяхме опарени
от тази злокобна игра.
С песни и смях, с надежди, с прозрения,
приветстваха нас на света,
И тръгвахме – вярващи, Божи творения
по адския път към смъртта.
Там някъде, някога, в нас са изливали
свята, Божествена мощ.
Как сме дошли и къде сме отивали,
забравяхме нощ подир нощ.
Невинно, грижливо облечени в сънища
оставяхме себе си там,
където в небето следите от пътища
се криеха в нощния храм.
Където в безкрая на тези видения,
дошли като спомен в съня
на живия грешен човек, на родения
на тази бездушна земя,
се заличавахме вещо, стремително,
без да остане от нас
даже и помен. Унищожително.
И до последната част.
Там някъде, някога, там в суматохата…
Днес. Винаги. Век подир век,
където детето възражда епохата,
пораства. И става човек…
Живи и диви, малки, космически
атоми в земния хаос
ние се впускахме в този магически,
красиво-величествен валс.
Плахи, объркани, жалки, нечуващи
живеехме само наглед.
Бавно живеещи, бързо танцуващи
танца си призрачно-блед.
Не знаехме как да живеем. Не знаехме
на вечния Космос реда.
Но ние се раждахме, ние чертаехме
своята бледа следа.
Там някъде, някога, тихо си тръгваше
залезът в нашия ден.
Този измамник – Животът – изстръгваше
с топъл дъх, вопъл студен.
И без оправдания, без огризения,
копаеше гроб подир гроб
за изтерзания, за омерзения,
за своя величествен роб.
Щом земята погълне обратно в недрата си –
без глас, без тела, без лица –
нашите земни и тлетнни остатъци,
ще кажем на наште деца:
И ние преди вас сме тук съществували –
ще вием без глас от пръстта –
И някога, някъде сме се страхували
досущ като вас от смъртта.
* * *
Щом денят замижи, натежал от умора
и от дрипава, глуха печал,
знам, светът е ограбен от вземащи хора.
Всичко свое на тях е раздал.
Щом светът в щедростта си остане безцветен
и сиротен, безличен… раним,
и застане пред всички ни беден и бледен,
знам, ще свърнем глави настрани.
Щом светът се поспре и приведен посърне
ще го вдигаме с крясък „Върви!“
И ще искаме, знам, пак такъв да се върне –
без да стене, гори и кърви.
Щом денят замижи, омерзен от умора,
разболян от жестокост и грях,
знам, тогава ще дойдат и светлите хора.
Но какво ще остане за тях?
Тогава ни обичайте, момчета
Понякога грешите безпогрешно
и някак непохватно по момчешки.
Но впрочем е чаровно – и е смешно –
едни такива симпатични грешки.
Когато ви тежи до изнемога
от целия товар на раменете,
тогава ви обичаме до Бога!
Тогава сме ви силата, момчета.
Понякога по-силни сме, защото
когато сме ви нужни – сме опора;
готови да ви върнем към живота,
да ви превърнеме отново в хора.
Когато в нас надбягват се тревоги
с огнени иглички за крачета,
тогава ни обичайте, за Бога!
Тогава ни обичайте, момчета.
Порочният кръг на нашето съвремие
Чу се отнякъде крясък:
„Трябват закони, но нови.“,
скоро последван от трясък.
„Тая система ни трови!“
Някой нехайно затрака
шумно с бутилки от водка.
После отекна в сумрака
стон. И пиянска походка.
Нещо се счупи на части
и се разтвори в безкрая
с всички отминали страсти
в тая забравена стая.
Съмна и някой простена:
„*бах я и тая държава!
Само крадци и кретени.
Краят ѝ май наближава.“
Стана. Извиха зловещо
в миг и пружините стари.
После по навик и вещо
пъхна си в джоба цигари.
Псува, руга и се мръщи –
нямаше как без заплата.
После излезе от вкъщи
и се изгуби в тълпата
„Що за работник, за Бога!“ –
шефът печално проплака.
„Работа, работа много –
той си седи и си чака.
Като на гости го дава“
После съвсем се окая.
„Що за проклета държава?
Как ще я караме тая?!
Щял да си търси правата –
и да го махнеш не може“.
Хвана се той за главата.
„Как ще я караме, Боже!“
А пък държавата клета
кой ли не си я подмята.
Всеки си мие ръцете –
винаги в друг е вината.
Който властта притежава
много ще има да пати.
„Хайде, иди управлявай
тези глупаци инати!
Искам си нервите здрави“ –
казва уверено всеки.
„Няма какво да се прави –
цялата власт е в човека“.
