„Срещу вятъра“ (Жанет 45, 2022) е неприкрито пренебрежение към стилистиката. Историите в книгата били истински, твърди авторът Красимир Симеонов, сиреч реалистични. Но кое е по-яростен супостат на стила от реализма? Така че, ако търсим формалистичен ракурс към текстовете в тази книга, рискуваме да спекулираме с днешната интерпретативна терминология, която и без това е претъпкана с амбалаж.
Сигурен съм, че повечето читатели инстинктивно ще предпочетат херменевтичното четене. Сигурен съм, че и Красимир Симеонов би искал смисълът на текстовете му да не се схваща чрез интелектуални операции, а да се изживява отново и отново като постоянно обновяващо се послание. Ако наистина повярваме на херменевта, че чете езиците в езика, които сами по себе си са интерпретации на субекта си, бихме възпроизвеждали акта на сътворяването на всички къси сюжети в „Срещу вятъра“ и бихме се просълзявали почти на всяка страница. Четейки, аз също не успявах да сдържа плача си пред унижението и оскърблението на малките хорица в днешната българска действителност, а характерите и диалозите ме зареждаха с първичен гняв.
Има и трети, структуралистичен вид четене на „Срещу вятъра“, в което посланието да се преоткрива в кода и да се извлича от него чрез анализ на познаваеми структури, а не да се налага отвън по силата на идейни предразсъдъци. В този случай структуралистично настроеният читател може да изостави търсенето на външни детерминанти (социални, исторически, психологически и т.н.) и да си представи сюжетните фрагменти на Красимир Симеонов отвътре, т.е. да ги сведе до повторяемата почти навсякъде структура „несправедливост – страдание – анархистичен бунт“. Този тристъпен модел се мултиплицира в книгата от фрагмент във фрагмент, дори на места се идеологизира във вид на естетически манифести или утопии за някакво дзен-християнство, сходно повече с рокерски неоанархизъм: „Държавата – това е врагът“.
Разбира се, и формализмът, и херменевтиката, и структурализмът биха били само един профанен прочит, ако не пренебрегнем конкретното възникване на „Срещу вятъра“. Тъкмо емергентният ракурс поставя глобалния въпрос за метаморфозата на поета в прозаик. Досега Красимир Симеонов е автор на шест лирични сборника и в последната си стихосбирка „Зверобой“ (Жанет 45, 2017) постига неподражаема модерна поетика. Тогава какво принуждава поетът да замени лиричния си инструментариум с художествена проза, кой е демонът на „грехопадението“ на лиризма? Литературната история свидетелства за много творци, преживели специфични поврати в поетиката си. Най-точен термин, струва ми се, е „криза“, който в класическия, чисто медицински смисъл на думата определя повратната точка в протичането на дадено остро заболяване. Драматични кризи на своите поетики са ни завещали Толстой, Гогол, нашите Яворов, Пенчо Славейков, а и Борис Христов в най-нови дни. Всички те могат да бъдат дефинирани като морални и етични кризи, дори като религиозни кризи, т.е. като поврати в персоналното отношение към Върховното същество. И тогава, забележете, най-честият използван жанр е изповедта или с други думи, кризата на поетиката ражда изповеди и други литературни разновидности на покаянието. Бих добавил, че покаянието по правило е епистемологична криза, по-конкретно – криза на възприятията, но това не е тема на литературен анализ.
Ако допуснем, че „Срещу вятъра“ е кризата в поетиката на Красимир Симеонов, бихме добавили нов, четвърти ракурс към текстовете в последната му книга. Бих го нарекъл „онтологичен“ (без препратки към Сартър), защото експлицира авторовото битие и феноменологията на неговото ставане от лирик в прозаик. Онтологично настроеният читател непременно ще забележи, че във всеки сюжет и характер присъства изповедалност, като че ли всеки фрагмент, освен в хоризонталната посока „срещу вятъра“, инстинктивно поема и по вертикала на покаянието. Вероятно затова повечето литературни форми в книгата са диалози с изповед, дори в композицията ѝ е вмъкната (не без нарцистична интонация) една автентична авторова изповед, озаглавена „Острието на тревата“.
Предполагам, Красимир Симеонов не е допускал, че книгата му, замислена като толкова тенденциозен „социален детонатор“ (изразът е негов), би могла да се чете като негова персонална онтологична криза и да бъде деконструирана на бунтовно покаяние и каещ се бунт. Същественото е, че всяка морална или религиозна криза, дори без асоциации с християнската теология, е предшественик на някакъв род спасение. А това за българската литература е радостна вест.
Варна, август 2022 г.
