„Дланите на Господ“, ИК „Персей“ е новата, четвърта стихосбирка на Катя Кремзер. Редактор и рецензент на книгата е литературният критик и поет д-р Анжела Димчева, а художник на корицата и илюстрациите е д-р Райна Дамяни. Тя е утвърден и разпознаваем автор, не само в онлайн пространството, но и в писателските среди. Активността на поетесата в интернет се забелязва не само от професионалната литературна общност, но и от широк кръг читатели.
Поезията на Клемзер третира вечните теми за греха и опрощението, за християнските ценности и етичните постулати, за облагородяващата сила на словото, използвайки една по-дълбока философска изказност. Авторката се вълнува от темата за изчезващата доброта, от липсата на човечност, толерантност и стремеж за духовно извисяване. „Християнските добродетели останаха само в религиозните текстове, те не възпитават новите поколения, а милиони душѝ са обречени на самота.“ (д-р Анжела Димчева)
Стиховете в „Дланите на Господ“ са разделени в пет цикъла. Преобладава любовната лирика, но и много общочовешки и философски теми, пътят към Бог, опазване на земята, човечеството и климата, съхраняване и завръщане към ценностите, чистотата в отношенията, съпричастността и благородството в тези тежки времена за човечеството. Новата стихосбирка на Катя Кремзер, от една страна е огледало на реалността, а от друга, представлява събирателен хоризонт от всеобхватни послания за вечния антагонизъм между духовното и тленното. Идейният замисъл на книгата е да създаде ценностен ориентир и критерии в цивилизационната криза, да даде вяра на хората в силата и смисъла на непреходните стойности.
АДАЖИО
Душата ми е пуста: буря кратка
помете всичко там. Напразно вече
следа бих дирил от мечтата сладка
по тебе, образ потъмнял! Далече,
цял век далече са от мен
миражите на вчерашния ден.
Пейо К. Яворов
И толкова… Душата опустява…
До дъно пие мрачните си мисли.
Денят не ме повежда към зората.
На болката перото е различно.
Трептяща капка моли да я пусна.
Дъждът рисува статуята в парка.
Да се откъсне вече е изкуство,
но за спасение е твърде малка.
За кой ли път отново в кота нула?
От вчерашния ден мираж остана…
Със сигурност тъгата не празнува.
Звездите тлеят в топлите ми длани.
Не е отминала в небето сянка.
Въпрос е, който драска до ръждиво.
Защо решихме, че светът е празен?
Нима от малкото не сме щастливи?
Облечена съм в светлите ти мисли –
с кристална рокля, дълга до нозете.
Денят преваля. Вече не се моля.
Дъждът ме приюти. Не ме търсете…
БЕЗКРАЙНОСТ
Понякога забавя малко времето
безмилостния ход и се оглежда.
Дали най-после свършихме с проблемите,
намерихме ли пътя за последно?
Защо, когато вече сме научили,
че пясъкът изтича безвъзвратно,
едва тогава слагаме началото
и искаме да тръгнем на обратно?
Да спрем за малко чудните си мигове,
да ги откраднем, скрием като злато.
Да бъдат дълги, колкото си искаме,
опазени за нас от суетата.
Да, пясъкът е символ в безконечното.
Началото и краят са наивност.
Но колко ни се иска да повярваме,
че сънищата само се преливат,
че бъдещето вече се е случило,
а миналото е мираж нетраен.
Кои сме всъщност, всеки ден се питаме
и мислим си, че вече всичко знаем.
С внезапен гръм се случва изненадата
и кулите отново са от пясък.
Вълната се оттегля – победителка.
Отломките със себе си отнася.
Е, край ли е това, или началото?
Научих се за нищо да не питам.
Рисувам с песъчинки на кристалчета
картина с теб и знака за безкрайност…
РАЗПЛАКАХ ТИХИЧКО ДЪЖДА
Пустинно-празно прозвуча, прости ми…
Душата ми до болка онемяла,
загубила е звънките си рими –
пустеещо поле, самотен вятър.
Помолих Бог сега да ме упъти.
Прошепна ми, не бързай, помисли си…
Но ме остави сам-сама, където
не стигат нито слънце, нито дните.
Познавам вече чувството килийно –
до глухота изтръпнало пространство.
Там само нощем гладни вълци скитат,
поели аромата от стръвта си.
Ще постоя… Безмълвно ще почакам,
да видя всичко и да се открие.
Гримиран смях, лъжи или нападки
животът пак поднася на тепсия.
Въпросите задавам към луната,
а тя отвръща, без да ме поглежда:
Кажи, наивнице, кого разплака?
(Разплаках само тихичко дъждеца…)
ДЛАНИТЕ НА ГОСПОД
Сковани сме от спомени отминали.
Аз чакам още своя ден различен.
Не тръгвай борбен, радостта е ничия –
тя просто много чистите обича…
Но пътят чака, болка всепроникваща.
Пред мен е само ледена забрава.
Зад мен стоят прозорецът и вишните.
Те чакат тихо и не ме предават…
За кратък стон милувката на времето
изтрива и рисунката на гълъб.
Изчезнал е мигът на сътворението
и вече никой гълъб не рисува…
Какво че с длани вечери застилам,
а сутрин лягат пеещи звездите?
Оставих дарове, където минах.
Какво ми струва, никой не попита…
Сега е топло, леко е наистина,
и болките изчезват неусетно…
От дланите на Господ сме поникнали
и пак във тях спасението ще срещнем…
ГОЛГОТА
Заглъхва в облак песента ми,
остава сянка, малко хлад,
от дъх на пролет залюляна
стоя встрани от този свят.
Не се натрапвам с думи силни,
не извисявам мъдро глас,
по-тиха съм дори от спомен
и следвам само мисълта…
Достатъчно е да се молиш
смирен, дори останал сам,
човекът има дивна воля
и вярата му е подслон…
Небе, приятел и камбана,
на къшей хляб е сладостта,
на вярата венецът трънен
краси най-чистата глава…
Далеч от хорските нападки,
предателства и хули зли,
духът стремително израства
провижда всичко отстрани…
Че всяка жертва се наказва,
доброто трупа негатив,
за него тежка е цената
и плащаш, докато си жив…
Но жив си – другото е плява,
оставя нулева следа.
Тогава, за какво живял си,
се питаш миг преди смъртта…
С тъга изпълвам тишината
и всяка крачка ме боли,
но знам, че всичко има смисъл
и смисълът е да си жив…
Посял Вселенските закони,
на блудните показал път,
простил предателствата подли
с разкъсана до болка плът…
И пак въпросът за какво е
да жертваш всичко за тълпа,
която днеска те приветства,
а утре вече си в калта…
Доволно зрелища, доволно…
И след две хиляди лета
кръвта Христова не пресъхва,
а пише нашата вина…
ТАЙНА
До мораво пред мен денят изтлява,
без думи ще рисувам, без ръце,
прошепнатата обич без тъгата
минорните нюанси да вплете…
Сподавен вик, следа
от хорски хули,
безкрайно ли да бягам, накъде?
Дъждът е песен, твоят глас среднощен
и топлото загрижено небе…
Една звезда сълза отрони тихо,
пожертва се, преди да изгори,
с моливчето на Бог да си запише
надежда, скрита в ярките следи…
Това послание поне е тайно –
там хорските очи не го четат…
Луната днес потъна, да не вижда,
сега ме прегърни… звездите спят…
Катя Кремзер дели живота и творчеството си между две държави – България и Австрия. Тя е инженер и магистър по електроника и по бизнес администрация. Съчетава професионалния си път с призванията по рождение – поезията и музиката. Автор е на четири стихосбирки „Среднощно ноктюрно“ 2014, „Обичам те, любов“ 2015, „Пясъчна роза“ 2017 г. и „Дланите на Господ“, 2023.
Нейни стихове са включени в антологии на български: „Антология на българите в Чужбина“ 2017, „Българското слово на литературния глобус“ 2018, „Български автори по света“ 2019 „Любослов“ – Чикаго 2022, сръбски, македонски, украински, турски („Съвременна българска поезия“ 2018, Ахмет Емин Атасой), и арабски език („Самотата изтриваше краката си“ 2018, Хайри Хамдан), публикувани са в турското списание „Берфин бахар“, в сайтове за култура и литературни издания, като „In Life“, „Литературен свят“, „Културни новини“, списание „Везни“, „Факел.бг“, „Епицентър.бг“, в. „Труд“, „Литературен глас“и сп. „Жената днес“.
Участия и награди: Дни на Австрийската култура в Бургас 2017г., фестивал „Морски изгреви“ – Ахтопол 2016, Международен Панаир на книгата 2017 в НДК. Фестивал „Българска душа на Святата Земя“ 2018, 2019, Конкурс за поезия „Небесни меридиани“ – I награда за поезия 2018. Конкурс за поезия „В полите на Витоша“, 2018, – Специална награда на СБП. „Автор на годината“, Виена, 2022,
Катя Кремзер участва активно в културния живот на българите във Виена и в областта на културната журналистика. Носител е на Грамота от Министерството на културата на България, за принос в популяризирането на българската култура по света 2018. Член е на Съюза на българските писатели, на Съюза на българските журналисти и на Асоциацията на софийските писатели.
