И мъртвият участва в сметката

Майка ми лежи – срещу 20 януари, датата, на която се спомина –
в болничното си легло и иска да я погаля по лицето. Сядам до нея и я милвам, милвам, милвам, а виждам, че това не е лицето на мама, а лицето на В. Чувам гласа на покойния ми баща, подвиква нещо, гласът му идва откъм стълбището, откъм долната площадка, после звънва на звънеца на входната врата, дава знак, че вече е вкъщи,

вече е вътре – с дясната ръка държи дръжката на вратата, с лявата натиска предупредително звънеца, с единия крак е отвъд, с другия е отсам…

Спускам се по стълбите като луд да го посрещна, да му отворя,
да го видя, няма го, няма никой, никого, нищо. Викам отдолу,
към майка ми, която лежи и прилича на В., викам, не чухте ли
гласа на баща ми, не чухте ли звънеца, мълчат, но разбирам:
нито гласа му, нито звънеца. Пак питам високо: Не чухте ли,
че баща ми идва, не, никой нищо не е чул.

После отивам с моя приятел Бойко, също покойник, в „Сам дойдох“ да се почерпим, че отново сме се срещнали, пийваме и си говорим, отвън изглеждаме като във френски филм, малка кръчмичка, гола маса за двама, плавни жестове, щастливи чаши, бутилка облечена в оплетено лико.

И тогава мъртвият казва – и аз ще участвам в сметката. Няма как
да стане, аз съм те поканил, казвам, няма как да стане, бърка се, още малко ще рипне и ще си тръгне обиден, а току-що сме приседнали, за къде се разбърза, Бобсън,

но не се стигна до плащане. Защото се озовахме на някакво оградено с плетена телена мрежа игрище, където по бели гащета ритат футболна топка няколко млади мъже, които явно не са ходили в казармата, гледам – от едната страна оградата я няма, а точно там започва дълбок дол със стръмни брегове, малка пропаст, и се чудя как още не са загубили топката, как я ритат, без тя да литне към дъното на  дерето, как играят тези на това игрище, оградено с висока метална мрежа само от трите му страни…

Докато се чудя, влизам в голям хотелски хол, вътре е пълно с
издокарани, костюмирани хора, масони и техните жени, много мъже, препасани със сини и червени ленти, с ригали по реверите, край тях възрастните им съпруги, с накъдрени фризури, някои с боядисани в синьо коси,

 а аз се питам: какво става, какво става, къде съм попаднал, защо съм тук,

преминавам покрай тях, никой не ми обръща внимание, никой
не ме забелязва, сякаш съм сън – изцяло невидим, сякаш съм скрито за околните съзнание, скитащо, кой знае защо, в тялото на най-белия дявол…

Един забързан сервитьор с бели ръкавици, понесъл се като взаимна непоносимост, преминава на милиметри, носи обла табличка в облачната си ръка и предлага на околните шампанско в кристални чаши…

Разбирам – но защо сега? – тук не съм поканен. Неканен съм и съм никому ненужен. Напъхал съм се в чужд живот. И собственикът му е починал, но пред портите на поредната си смърт, може би случайно, е забравил да прибере любимата си сянка… Излязъл е от своя  дом, или през балкона  е скочил, зарязал е съдинката за светлина, без капчица сълза, като сега
го виждам, лежи зает и знаков, лежи разкръстен на паважа, и издишва сетната въздишка…

И само аз, ако реша, сега
мога – до три пъти по ред,
щастливия покойник да прекрача…

Умира моята предишност.
А днешната не иска да ме чака.

Но аз, натрапникът съм аз,
и как да се прогоня, как
да скъсам – с хряссс! –
с това безсмислено прераждане, и как
да бъда себе си
и пак да си приличам,
и  пак отново
началното си име сам самин да сричам,
как
да се изправя пак – лице срещу лице –
с безименния бяс?

Един от двамата е само нужен.
И сигурен съм – туй съм аз.