Из „AVE, DUNAV“, Издателство “Факел”, Сф, 2026
Сега съм на 0,34 часа. Сиреч – на 34 минути.
Акушерката ни е вързала пъповете, изкъпала, подсушила. И… опаковала. Мене и
юнака от съседното ложе. Майките ни ще полежат с тежест на корема някой и друг
час в стая до родилната зала, да се посвестят. А ние двамата – вънка! Като врякаме
толкоз (особено аз), щом докторът ни е установил като нормални, довиждане!
Номерчето с ластик на китката и… „Прав ви път, крива ви пътека!“.
Тоя тарикат до мене ме изпревари само с 15 минути. И сега цял живот ще се пъчи, че
ми е батко… Фък! Майн гот! Ей сега ще ти кажа аз!
Медицинската фея, с дебели рогови очила и голям нос под бялата маска, ни тупва
напряко върху висока количка като от супермаркет. Само че права, а не кошничка.
Кимва към хората в огряната от ниско слънце зала. И ни подкарва навън към живота
(в случая – към коридора).
Събота, 7 и 15 сутринта, еди кой си май, 1957 година. Най- добрият родилен дом на
столицата «Шейново». Първите години на светлото социалистическо бъдеще, което
ще озари цялата планета… Е-хе-е! И филията, и маслото, и меда вече са ти осигурени
от държавата. Само трябва да свикнеш с личния си номер и усещането винаги да си
сред другари… Като сега.
– Ей, мушморок, като си толко отворен, знаеш ли на коя улица сме сега? Ако те питат
после, какво ще казваш? Къде си роден и кога? – моя милост, изявление вербално.
Насочено към вързопчето пелени на количката до мене.
Оня мига. Зяпа в тавана. Още не може да фокусира, също като мен. В момента
приличаме повече на увити в хартия зеленчукови продукти, тоест, на гигантски
картофи. Изумителното сходство със земните грудки с форма на яйце е акцентирано
най вече в лучезарните ни физиономии. Така наречените зимни картофи с
кафеникава и леко набръчкана коричка. С етикети и номера, все едно табелките с
цени по сергиите на пазара. Номерът е нужен за разпознаване от майките ни, като ни
закарат за кърмене. Да не ни объркат с някой друг любим семеен плод или зеленчук…
Е как? Ами така.
– Абе, какво се пулиш и мигаш само?! Дай да обелим по някоя и друга приказка, че
голяма скука ни чака… Питам, знаеш ли как се казва тоя родилен дом? Че на ъгъла е
най- старата фабрика за бира в София, на братя Прошек? А малко по-надолу е
кръчмата „Дълбок зимник”?
Оня – пак така. Сигурно нещо е сърдит.
Количката леко поскръцва по коридора сред искрящи от чистота стъклени стени. Май
започвам да го разбирам, нищо че си мълчи. Ситуацията наистина е твърде и
неуместно конфузна: двама млади господа – стари и изискани столичани, а вече
арестувани от някаква акушерка! И то по метода, която твърде наподобява мерките,
прилагани от векове към буйно лудите – омотани целите в бели парцали (чисти!),
овързани с ръце плътно до тялото и крака в поза „Мирно!”… За минути превърнати от
бесни бесовци в руски дървени кукли матрьошки. Тупнати по гръб на пазарска
количка, с лице към тавана. Без капчица възможност за изява, контакт или диалог…
– Ей, господин Загадъчност, баща ти какво работи?… Моят е художник.
Добре че докторите, съвременни и прогресивни учени, решително бяха загърбили
древния обичай татковците да помагат при раждането. Тогава свещенодействието, в
случая – колективна поява на бял свят, щеше да се превърне в чиста проба
клоунада… Да де, да, знаем – в развитите западни страни, Америка и прочие на
храбрите татковци и днес се препоръчва да присъстват на този сакрален акт. Където
за зла беда, повечето от тях забелват от ужас очи и се тръшват по гръб… Храбро,
наистина!
Тук, на Балканите, в забутани планински села през стари времена имало обичай,
замъчи ли се булката да ражда, дваж по-тежко да изпита появата на нов човек
щастливият баща. При отсъствие на модерна медицинска помощ, селската акушерка
и знахарка, наречена Баба, командвала събитието така. Почнат ли контракциите,
родилката я изправят на крака и влиза в… в широката кухненска камина. От огнището
е изгребана жаравата и на нейно място ляга… бъдещият баща. Крещящата от болки
майка се хваща с две ръце над главата за готварския синджир, закачен по-горе в
комина. Стъпва с единия крак на гърдите на мъжа си. Другият крак сам си намира
място по тялото му – по корема, гърба, врата или главата, раменете, или виновника
за това „свещенодействие”- ненаситния бог Фалос. Булката крещи и се опъва по
синджира нагоре, младоженецът вие и се гърчи, тъпкан от остри женски пети в
пепелта на домашното огнище. Ако рожбата е по- проклета и се инати да излезе
навън, разпъването се повтаря, докато бебето проплаче. В ръцете на акушерка и
майка върху напълно вцепенения си баща. От първия миг, та до живот… Да знае, да
помни и се подчинява на силния пол – женския! Матриархат ли? Абсолютен…
Сега се сещам, че методът за раждане в домашното огнище е имал и тънък семеен
код. За да е здрава и читава, в следващите 40 дни родилката не трябвало да се пипа
по “сладкото място” с мъжка ръка, крак или поглед. Да добавим и няколко месеца
преди появата, докато зрее плодът, проникнването в топлата, но заета вече утроба от
осеменителя трябвало да е умерено и въздаржано. Без буйства или волности – и у
дома, и в гората, или на тревата под слънцето. Лекичко и кротко… След такива
забрани, на когото му се е усладило и да оре, и да сее, може да прескочи в съседска
“градина на удоволствията”. И да премести ралото върху друга млада или вехнеща от
страсти плът… Как да го спрем? Как да го откажем? Ами, просто… Смачкай му
„ритуално” гръкляна, нито да може да извиси врат през оградата и да погледне чуждо,
нито да има глас да си поиска. Ако пък си има разорана градинка отпреди сватбата,
като потанцуваш в огнището върху „огнения змей” и торбичките семе, поне за месец
проблемът вече е омекнал. Свит на две от болки в кръста, нито ще се сетиш да
почукаш на друга топла вратичка, нито ще ти я отворят.
Може би затова през януари тук, в България, има специален празник на знахарките
акушерки, Бабин ден. Майките идват да ги почетат и благодарят, че простичко, мъдро
и присмехулно са запазили семействата на много от тях.
– Ей, мушморок, стига смука тия устни! Скоро няма да те сложат на истинска цица.
Майките ни трябва да се пооправят няколко часа и чак тогава. Сега – подсладена
водичка. Хи- хи…
Че оня като кресна-а:
– Млъквай бе, дебил! Това ухо, дето крещиш в него, да не ми е за един ден!… Чувам
те, ама държа интелектуална дистанция! Аз ще ставам музикант хорист и въобще не
ми пука за твоите врели некипели!
Акушерката вече ни беше докарала в друга зала с много кошнички в редички,
застлани с бели дюшечета, всяка една заредена с опакован бебок като нас. Може би
спалня за бебешори? Да, разбира се, не сезонна разпродажба… Жрицата с бялата
престилка лекичко ме полага в съседна на кресльото кошничка. Мръщи вежди зад
роговите очила, мърда нос под бялата маска, ласкаво ми съска и шътка да млъквам:
– Леле, тия и двамата ревнаха!… Гамени!
Атакувам по фланга опакования картоф до мен:
– Е, като си такъв интелектуалец, знаеш ли, че се появяваме на света в съдбовна за
човечеството година? А?… Хиляда деветстотин петдесет и седма! Начало на
космическата ера – изстрелян е първият спътник в околоземна орбита. Лети със
скорост 8000 метра в секунда. Осем километра за една секунда! Девет, десет пъти по-
бързо от куршума…
Артистът хорист до мене мрънка като луд на пижамата си, но вече контактува:
– Слушах по радиото Юрий Левитан, като четеше съобщението на ТАСС.
– Основова се Европейският съюз… – надменно аз.
– Абе, тарикат, ти пак ме пързаляш нещо, а?
– Какво „пак”, какво „пак”?… Не стига, че половин час се правя на палячо, дано се
поочупиш малко, а ти…
Събеседникът ми сви презрително устни, смръщи вежди, а под носа му се пукна
сапунено балонче, само че от плюнка. Нула думи.
– Първият космически спътник летя на 4-ти октомври 1957, а сега сме още месец май
57-ма!
Високомерно загадъчно мълчание…
– А така! Хванах те! Видя ли?! И ти като мен живееш още във вертикалното време! И
ти като мене знаеш какво ще се случи нагоре и какво е станало надолу във времето…
Не съм само аз и не съм луд! Хе-хе…Така ще е година – две, докато ни зарастне
фонтанелата на темето. Така ще е, докато започнем да парларим някои от
сухопътните езици и загубим окончателно способността си за енергиен контакт със
структурите на Вселената. А оттам, и вродените си мъдрости и способности …
Благодаря ти, господин Загадъчност, „Вечна дружба”!
Вместо екзалтиран отговор или поне едно приятелско кимване, от съседното легло
кошничка се чу едно „пуф-ф-ф”. Приглушено, анонимно, с неясен произход… И съвсем
скоро над белите до блясък пелени се разнесе тънък, изискан и резлив „аромат”, зъл
дух познат до лютене на очите на всеки родител по Земното кълбо. Така де,
размириса се и диалогът умря.
До изписването от родилното не си проговорихме. Реших да уважа позата му на
интелектуална дистанцираност. Имаше толкова много кошнички в спалното за бебета,
че цяла седмица, докато чакаме тържествения миг, се забавлявах и контактувах
обилно. Особено и най вече докато акушерките белеха „зеленчуковите продукти” от
женски пол…
Изписаха го малко преди обед, а мен – половин час по-късно. Пак ме изпревари!
Съставът на делегацията по посрещането на високия интелектуалец обаче бе от
скромен, по- скромен: баба, татко и дядо. Един букет, един уличен фотограф и
виновниците за събитието. Повъртяха се, поцелуваха се на стълбите на „Шейново” и запечатани за поколенията си тръгнаха щастливи. Пешеходно или с такси, не
разбрах. Тогава в София нямаше много автомобили.
Моята делегация за въвеждането на наследника от пол мъжки в сухоземния живот бе
в многогласен ретро състав: баба, дядо Дечо, другият дядо Георги (който умря 6
месеца след това), сестрата на мама – леля Вили, Боре Спуканата джанта – хазяина,
леля Хортензия (гальовно и кратко наричана от хлапетата в махалата леля Тения) –
хазяйка и сестра на хазяина, шофьор (вместо фотограф) и един черен, лъснат до
блясък „Фиат” отпреди Втората световна война. Стоеше наперено и изискано,
паркиран до тротоара пред входа, въпреки кратките прусашки команди от баба Надка
и бурните кикотения изпод тънките мустачки на Боре Спуканата джанта. Леко
поувехнал шик, но изискан и достолепен разкош… Италианските кресливи фамилии
пасти да ядат.
Баща ми не дойде на официалното посрещане в родилния дом. Рано-рано в ателието
в Месокомбината така се „почерпили” с приятели – тоест, нарязали се като кютуци,
насмукали се като смокове, оцъклили се от алкохол, „направили се на кучета“…, че по
обяд на път за болницата седнал да си почине. На една пейка в Докторската градина,
съвсем близо до „Шейново“. Не му стигнали силите да стане и заспал под пролетното
слънце.
По пладне може би е направил пресен алкохолен тур до кафе-аперитив „България“ да
се похвали и на компанията там… Но вече около полунощ народен милицонер го
събудил на друга градинска пейка. Сбутал го в мрака да става. Като разбрал, че
красавецът се е наквасил така заради мен – първородния (каква висока чест!), вместо
да го прибере в изтрезвителя и да му ударят няколко студени маркуча вода, го пуснал
да си ходи в къщи. След полунощ е, повечето кръчми вече са затворени – ще, не ще,
ще доплува до домашното „огнище”… Така и станало. Прибрал се у дома на улица
”Дунав”36 тихо, без никакво вербално изявление. Само с половин денонощие
закъснение за тържеството. А приятелят му с фотографическия апарат се удавил в
алкохол още в ателието и не можал да тръгне дори.
Затова нямам снимка от родилния дом.
Георги-Момчил ПОПОВ,
Из „AVE, DUNAV“, Издателство “Факел”
