МАРТИН МАРИНОВ: БОЛКА И ПАМЕТ ЗА ДЕЛИОРМАНА

     Дора Колева

      Въпреки че за романите си „Блян“(1988) и „Булото“(1994) е отличен с национални литературни награди, въпреки че е автор на сборници с жанрово разнообразни творби, които имат своите верни читатели, писателят Мартин Маринов е останал встрани от сериозното и задълбочено внимание на литературната критика. Да се опита да въздаде някаква справедливост, като покаже литературните достойнства, художествената ценност на неговите произведения – такава е задачата на настоящия текст.

     Аналитичните наблюдения се ограничават в рамките на кратките повествователни форми – лирически миниатюри и къси разкази, към които през последните две десетилетия писателят проявява подчертано предпочитание. Това е времето, когато след работа в различни медии и в различни градове, той се е върнал в своето родно място, в „малкото, забравено от Бога и хората селце“, „нейде в Делиормана“, воден от вътрешния си глас: „.когато всички напускат, поне един трябва да се завърне“. Това е гласът на чисто човешкия, но и на творческия инстинкт, на самосъзнанието, че след като е видял, каквото е могъл да види навън, е нужно да се върне тук, за да осмисли корените си, да се самопознае, И от такава позиция да говори за проблемите на своя регион, но и за състоянието на съвременното българско село, за живота като цяло, за всеобщия смисъл на времето.

     Драматичната и многопластова атмосфера, с която се характеризира художественият свят в „малката проза“ на Мартин Маринов, се определя от двумерността на времето, от опозицията сега – някога и свързаните с нея идейно-емоционални линии. В отношението  към сегашната реалност доминират мотивите на страдание и безнадеждност, предадени с лексикален ред, носещ негативна семантика: „Усещам как постепенно животът утихва и замира, преди да догори окончателно – като свещица, стигнала своята основа. Вече никакъв автобус не минава през селото – в никоя посока, по никое време. Няма пътуващи за никъде, освен за двата срещуположни баира на селото, където са християнските и мюсюлманските гробища.“ Безутешните чувства и мисли провокират други – антитезни лирически мотиви – на носталгичност и романтично възвеличаване: „А какво село беше! Цяла вселена…“, но и въпросите: „Къде остана животът? Кой го уби? Защо? Кому беше нужно?“ Поставени в началото на жанрово определената като роман лирична книга „Нежното сияние на покрусата“(2022), тези констатации и въпроси имат ролята на рамков текст, на предисловие, акцентиращо централната тема на авторовите размисли, тревоги, предупреждения. Осъзната като дълбоко лична, съкровена и в същото време общозначима, тя задава смисъла и предназначението на творчеството му.

     Стремежът на автора да изрази възгледите и оценъчното си отношение към околния свят открито, до откровениие, определя насочването му към лирическата миниатюра като жанр, който му дава възможност да излезе пред читателите с лицето си, с автентичния си живот, без маската на измисления персонаж. Тя най-точно съответства на творческия му темперамент, изразяващ се в невъзможността да възприема заобикалящия го свят епически безпристрастно.

     Автобиографизмът, като съставка на лирическата миниатюра, осигурява подвижността и пластичността на художественото време, което възвръща миналото не като последователно идващи един след друг епизоди, а във връзката им с екзистенциалния опит на повествователя. С „бергсонов“ тип съзнание той не само възпроизвежда в спомена някогашното събитие, но тълкува и неговия смисъл.

     Конкретни детайли, изредени с умилителна интонация, възвръщат незабравимото и скъпо усещане за нежност, за очарованост през щастливото време на детството: „непотърсеното момче на улицата с прашката на врата и сопата от челика в ръката“, говори „с животните и птиците, с пеперудите и летящите бръмбари“. Особено изразителна е сцената: „И дава една хапка хляб на кучето до себе си. И преглъщат заедно двамата.“ Но авторът не остава до лирическото възпроизвеждане на някогашния живот. В съгласие с жанровата природа на миниатюрата той обобщава своята оценка за селото – „най-добрият възпитател на децата: кучетата, щъркелите и лястовиците бяха най-добрите ни учители“. Като заключителна поанта в аспекта на лайтмотивната опозиция „сега – някога“ идва финалът: „Сега животните и птиците са само картинки в телефоните на преждевременно остарелите ни деца.“

     Ако за днешните деца някогашният бостан е „невиждана гледка“, за лирическия повествовател е трогателен и скъп спомен. След информацията за предварителната работа – посева, окопаването, поетизацията на изображението се концентрира в представянето на натъркаляните по земята „купчинки сладост“: „Пъпешите са различни сортове – кръгли, продълговати или елипсовидни, жълти или жълто-зелени, като обвити със сърма и атлас копринени топки, а дините с назъбените си резедави и тъмнозелени черти лежат наредени по земята като каски на уморени войници.“

     Дълбокият лиризъм насища спомена с детайли-жестове – сцепването на динята, жадното впиване на пресъхналата уста, възсъздаващи самата радост от усетите на вселенската сладост, потекла и полепнала по лицето, ръцете, дрехите.

     Градусът на емоционално-сетивното преживяване достига най-високата си точка в картината, изобразяваща завръщането от бостана.Тя е осмислена като същински празник на човешката доброта и щедрост, още по-възвишени, защото са проявени не като нещо специално, извънредно, а като естествено поведение в рамките на непосредствения делничен живот. Възхищение и любуване оцветяват спомена за натоварената каруца, спирана от време на време от наставляващия майчин глас: „Слез и дай диня и пъпеш на онази жена, дето идва отсреща, май няма бостан“, „Спри каруцата  и напълни няколко дини и пъпеши в онзи чувал, дай ги на Василкини, те отиват на бостана, ама техният май не стана тази година…“

     „Чувам гласовете ви“ – това е ключовата фраза на лирическия повествовател, изразяваща самосъзнание за фундамента, върху който се гради личността му: „Чувам гласовете на всички, които са в мен и благодарение на които ме има: добри, топли, грижливи селски гласове, от които съм направен целия.// От главата до петите.“ Самопознанието се преплита с равносметки за себе си и за другите от своето „разкрачено поколение“, родени по време на колективизацията в българското село и поели по пътя към градовете да учат и да градят съдбата си. Наред с угризенията за някаква вина към мястото, в лирическите преживявания се долавя и екзистенциална тъга за несъстоялия се същински живот, който, според сегашните му възгледи, би бил възможен само тук, при въздуха, който са дишали предците му.

      От дистанцията на времето той все повече прозира как, преминали в съзнанието му, все повече растат и се разширяват техните образи, как съветите им, изказани лаконично, или повече с пример, продължават да влияят върху душата му, да строят личността му, да действат като критерий върху неговите идеали. Някакви техни думи, думи – понятия, съдържащи лично достигнати истини за живота, като съвета на дядо му Марин: „не бързай, не бързай за никъде“, придават на повествованието изповедност и проникновеност, обемна вътрешна съдържателност. Те изникват внезапно, сякаш „чакащи момента, в който ще бъдат повикани“: „Докато бера гроздето, една фраза се появи и натрапчиво заседна в съзнанието ми: произнесена с гласа на майка ми, вечна да е паметта й. Чак сега: толкова години по-късно проумявам какво е казвала навремето, когато отивахме да работим някъде по селския кър. Когато отивахме да копаем царевица, примерно, казваше: „Да отидем да отървем царевицата (от тревата), а не просто да копаем: за нея тази работа не беше обикновена копан, а помощ на нещо, което се нуждаеше от нея. Това променяше отношението към нещата коренно…“ От конкретния пример миниатюрата стига до проникнатото от възхищение нравствено-философско обобщение: „Какви хора – до каквото се докоснеха, сякаш пипаха живо същество: да го отърват, да не го заболи, да има обич и грижа към него.“

      В течащото природно-календарно време, в което земеделците вършели своята сезонна работа, се случвали и празниците – Никулден, Бъдни вечер, Цветница. Тогава хората давали воля на душите си. На особена почит бил Петковден, денят на селския сбор – „ден свят и весел“, защото от далечни места идвали роднините. Тяхната сърдечна близост е въплътена в метафората на празничната наздравица: „един куп ръце се протягат и по средата на масата сякаш разцъфва букет от червени цветя“. Рязката смяна в интонацията бележи връщането в сегашното време: „Няма го сбора, няма и селото. Няма хаир. Хора няма. Опустя този свят без стария сбор и без старите хора.“ И Бъдни вечер е „Бъдни вечер, без бъдеще.“

     Никулден е повод не само да се почете паметта на бай Никола – обичан от цялото село човек, но и повод да се вдигне чаша „за здраве и хаир“, защото е жив Ниязи. През 1985 година, когато се сменят имената на турците, той си избрал името на бай Никола с мотива: „поне на добър човек името да нося, като няма да е моето“. В същия смисъл е и изповедта на Кадрие: „Когато ни сменяха имената казаха, че можем да си изберем име. Моето име започваше с К, като името на майка ти, и аз избрах нейното име. Това беше последната ми утеха, защото от майка ти хаир съм виждала, добра жена беше и се имахме с нея. Около пет години живях с нейното име, после пак си върнах старото…“

     Добротата, отзивчивостта, зачитането на вярата и обичаите на другите – такива са най-общите характеристики на особената менталност, с която се отличава този регион, където до 1989 година добросъседски живеят българи и турци. „До 1989 година селото беше живо“ – свидетелства авторът-герой в началото на романа „Булото“ – единствената творба в българската литература, родена от стремежа да се изясни отношението между фактите и  истината за процеса, назован с гротесковото име „възродителен“, започнал  в края на асоцииращата се с Оруел 1984 година.

     Повтарящ се лайтмотивно, мотивът „фактите – истината“ разкрива драмата на отговорен творец, изправен пред съда на взискателната си съвест: „Има много свидетели, но се надявам Бог да е единственият, който ще прецени дали ще скрия, премълча или преинача нещо от онова, което искам да спомня, лутайки се по пътя към…истината.“

     Преживял с лично съпричастие, с някаква невиновна вина съдбата на новопокръстените, повечето от които поели по пътя на преселението, той осъзнава линията на своето поведение – да разказва за тях като неотделима съставка от „старата, непоклатима постройка на Делиормана“. Затова в творбите, тълкуващи различен тип човешки характери, различни проявления на човешкото, еднакво присъстват и българи, и турци. Авторът представя техния обикновен живот, за да покаже как нравствено-философските ценности съществуват и се развиват в естествените форми на селския бит. Много от тукашните хора са неуки, но в областта на човекознанието превъзхождат много учени; неграмотни, те са по-духовни от много образовани.

     По повод на починалия през конкретната нощ турчин се раждат лирическите равносметки: „Много неща бях научил от него, много човешки неща: как се сее люцерна, как се коси на баир, как се прибира мокро жито, как се пие люта ракия. Бях приятел на синовете му, бащите ни също бяха приятели приживе, за дядовците да не говорим – тази история е стара като света и турците я обозначават само с две думи, които казват всичко: „баба досту“ – приятел на баща ми. Тя е неписан закон, не се обсъжда  и не се говори за нея, защото навярно е и вечна.“

     |Селската жена, все едно дали се казва Калина Стефанова, като героинята от миниатюрата „Селянката“, или Бедрие, като жената на Кобака, когато е в чужда, непривична среда, е „дребна, малка“, „като изпъдена, с прибрани ръце и наведена глава“, но писателят мери стойността й на фона на големите масиви на битието – домът, семейството, нивите. Само на този фон се откроява истинският й ръст, заблестява чистата и кротка светлина на съкровения й живот.

      От позицията на грижовен стопанин Мусаметин ага, отдавна прескочил осемдесетте, се измъчва заради лакомията, с която сегашните арендатори изваждат душата на земята: „Е, кажи ми като окумуш, какво е това, живот ли е и на кого е нужен такъв живот? Защо позволихте да стане такъв?“ Във въздишката на героя: „Не остана човек да смениш две приказки. И надолу из вашата махала същото, а?“ е отразено и другото преселение – на българите, поради икономически причини.

       Темата за заминалите на гурбет българи диктува лирически отстъпления с чисто публицистичен характер: „Най-жизнената и полезна част от народа вече не е в България…/ И докато едно след друго умира всичко, крепило някога тази държава – образование, религия, патриотизъм, строителство, гордост, – се леят кухи приказки за национален подем, просперираща икономика и нарастващ стандарт на живот! Докато хората, този двигател на истинския живот, изчезват от лицето на България. Което значи – и от лицето на света./ Срам, позор и падение – по-лошо от чума, по-страшно от епидемия, по-безнадеждно от смърт. Да седиш пред ковчега на България, жива погребана, и мълчаливо да чакаш да легнеш и ти в пръстта, тъй скъпо извоювана от онези преди нас…“

     Тази пряка публицистичност има своето образно потвърждение в различни текстове: „Обезумяла тишина и тежък покой“, „Пустеещи дворове и отсъствие на детска врява са като опит за вик от гърлото на глухоням – нищо не излиза“, Селцето „бере душа“. Същевременно нравствено-естетическият нерв на художествения свят не се изчерпва само с трагизма. В създавания от малките повествователни форми цялостен контекст живее многообразието на човешките мисли и чувства и на безутешните равносметки се противопоставя контрапунктното: „И все пак не съвсем.“ Писателят внимателно се вслушва в самоговоренето на битието, вглежда се в знаците, които показват, че животът приветствено и ликуващо непрекъснато се обновява.

     Разказът за тъжната история на дядо Божил, напуснал старческия дом, за да се обеси близо до къщата, в която е преминал животът му, завършва с мажорно озвучена картина: в продадения от безразсъдните му и безотговорни деца дом са се настанили други хора и оттам се чуват детски гласове. Обобщението в самия край е от философски порядък: „От едната страна свършва, от другата започва отново, си помислих. Животът такъв, какъвто е…“

     Голямото упование на писателя е в природата. Според светогледа му: „Природата дирижира живота.“ В нея се съдържа целесъобразна и уравновесена в своите проявления витална сила, която стои по-високо от социалните процеси и политическите катаклизми. Въпреки че в изоставената къща няма и следи от живота на някогашните й стопани, въпреки че видът на къщата навява асоциации за потъващ кораб, едно: „И все пак не съвсем“ насочва погледа към семейство лястовички, които „са си избрали стряхата над терасата и уверено, упорито зидат своята нова къща“. Във финала се дочува въздишката на старата къща, но тя заглъхва в атмосферата на „стрелкащи се нагоре-надолу лястовички“ и на очакването, че старите и новите лястовички „с веселите си гласчета ще съживят всичко наоколо“. Въпреки майсторски иззиданите й стени, къщата на трагично завършилата живота си Лидка остава необитаема, но точно там, в нейното подножие, сякаш подхранвана от сълзите на Лидка, най-напред е поникнала коприва.

     На природата, като съдържаща цялата диалектика на живота, всичките му полюси и нюанси, в отделни цикли или дори в книги, авторът възлага основната композиционна роля. В цялостното изграждане на романа „Нежното сияние на покрусата“ се встрояват отделните малки текстове, които, възпроизвеждайки целия годишен цикъл, сезон след сезон, обхващат дълбоките закони на битието.

     Природата с цялото й многообразие – растения, животни, птици, утрините и залезите, дъждът, вятърът, снегът, има голямо място в прозата на Мартин Маринов. Неговите пейзажни изображения, отличаващи се с точни описания и епитети, с живописност на цвета, на светлината, впечатляват с тънкото познаване на природните явления, особено на онези едва забележими изменения, свойствени на динамичните сезони. Част от селския живот, природата в неговия художествен свят същевременно е форма на авторския лиризъм; винаги субективно възприети и преживени, природните картини изразяват любуването и радостта от видимия свят, но и философско-етичното и естетическото отношение на писателя към реалността.

     В зависимост от настроенията на автора, от нюансите в неговите душевни състояния, един и същ образ в контекста на прозата му може да получи различно изображение и значение. Множеството миниатюри, посветени на дъжда, свидетелстват за това как го вълнува това природно явление, как вживявайки се в него, той всеки път долавя нещо ново, в резултат на което постига неговата многоликост и обемност.

     Ако при пресъздаването на пейзажни картини, на утрините и залезите, писателят си служи със средствата на словесната живопис, преживяването на дъжда в миниатюрата „Как вали само…“ напряга слуха му и той го възприема като поет, който разбира музикалния език на дъжда, осъзнава неговия симфоничен характер и го тълкува като знак за „божествения произход на сътворението“.

      В миниатюрата „Дъждът“ явлението е предадено като процес, като трепетна, мигновена фиксация на неговата променливост. Най-напред е уловен онзи „пределно тънък момент, дори миг“, когато се заражда есенният дъжд, мек като кадифе и галещ в началото, „после бавно се усилва и дишането му се учестява – възбудено започва вече да вали“.

     Дъждът в миниатюрата „Вярата“ е възприет и преживян от земеделец, чието напрегнато очакване избликва в облекчителната въздишка: „Най-сетне“. Дошъл на разсъмване в светлия великденски понеделник като природна милост, като „ИЗЦЕЛЕНИЕ“, той се асоциира с „чистите сълзи на възкръсналия християнски Бог“. От самата художествена тъкан се излъчват вяра, свежест, здраве, благодарност и благоговение. Обобщението във финала идва като поука: на отчаянието да се противопоставя спасителната сила на вярата. Дори ако е „голяма колкото синапено зърно, или колкото капчица дъжд“.

     И представянето на животинския свят въплъщава авторския естетически принцип за космическото единство на всичко, съществуващо в природата. Животните за писателя са извор на вдъхновение, импулс за лирически размишления, за своеобразни етюди върху природата и психологията на живото същество. Съсредоточеното вглеждане в труда на паяка също е свързано с някакви въпроси, отнасящи се до смисъла на съществуването.

     Животните в прозата на този писател  са удостоени с не по-малко внимание, отколкото човекът, а в редица случаи те са показани и в ролята на нравствен образец. Сюжетът в миниатюрата „Овцете“ например е раждането на агне, но в трактовката му авторът акцентува върху необикновеното, което го трогва и вълнува – внимателната, тактично премерена в изявата си отзивчивост на останалите овце към раждащата – наредени в кръг, не я притесняват, а стоят и гледат напрегнато, а когато, изтощена от раждането, тя се отпуска на земята, те приближават и започват да ближат новороденото. След нейното свестяване „внимателно“ се отдалечават. Представил картината в нейната конкретност, авторът я извежда в по-общ план, оформяйки идеята за светския закон, който „трябва да е изражение на природния“.

     Прозирайки у гълъбите от породата „пощи“ интуиция и интелект, той осмисля тези техни качества в аспекта на съвременната ситуация – за разлика от разбягалите се по света хора, гълъбите-пощи са верни на мястото, „където са родени и което не сменят за нищо на света“, „прелитат държави, морета и континенти и отново се връщат в родния си дом“.

     Повествувайки за животните във връзка с някакви моменти от делничната проза, писателят всъщност говори за вечните теми – живот, любов, смърт. Художествената задача в миниатюрата „По икиндия…“ е да се изобрази в цялата й естественост и достоверност незабравимата  ранно-пролетна гледка: в първия ден след зимната затвореност, по икиндия, овцете-майки тичат към сърцераздирателното блеене на малките агнета. Устремът на майките към децата и на децата към майките символизира самата неудържима и всепобедна жизнена стихия. А когато, след втурването и след суматохата на търсенето, всяка майка е с агне и всяко агне с майка, всичко наоколо притихва, сякаш цялата природа се смълчава пред най-голямото чудо – „онзи неподражаем, вълшебен звук от сладостното сливане на детските уста с майчината гръд“. Гледката е изпълнена с толкова значително съдържание, че повествованието вече не е за мимолетното и единичното, а за постоянното и всеобщото. И вече е все едно дали става дума за животни или за хора. Авторът е изобразил своята представа за гласа на живота.

      Животинските персонажи на Мартин Маринов – котки, кози, овце, коне, птици притежават физически и психологически портрет, характер, навици, лична съдба. За двете котки – стария Джак и неговата любима Джоана авторът разказва като за неповторими, самобитни личности. Съпоставени с Великия Гетсби и с Клеопатра, те са носители на прекрасното, съдържащо се в самата същност на битието. Поради ранната смърт на Джоана, поведението на стария Джак разкрива участта на самотник, живеещ повече със спомените. По повод на непреодолимата му тъга, заразяваща целия двор, е лирическото признание: „Не знам какво научиха животните от мен, но аз съм научил много неща от тях. Неща, на които могат да завидят и хората. / Дори любовта е една от тях.“

     Антропоморфизмът в прозата на Мартин Маринов е не толкова стилов похват, колкото израз на светогледно разбиране за природата като способстваща за познаване и на човека. От наблюденията си върху взаимоотношенията на различните птици и животни писателят е стигнал до убеждението, че инстинктите, включително и еросът, са заложени в природата. Като природно същество, човекът също е подвластен на чувствените инстинкти и влечения. И колкото повече е съхранил близостта си до природата, толкова по-органично е проявлението на неговите земни страсти. Художествено въплъщение на тази идея е образът на циганката Гюлшен.

     Изобразителният лиризъм е израз на цялостно преживяване, включващо повишената роля на сетивата и емоциите, но и на въображението и асоциативната мисъл. Епитети и глаголи фиксират „босата“ простота на живота – красотата на младото женско тяло, плавната и хармонична, същевременно естествена, без „капчица усърдие“, походка, а сравненията дорисуват образа: „Не тъпчеше земята, а се плъзгаше грациозно като дива патица по повърхността на задрямало езеро“. Жестът, с който тя се навежда, за да вдигне напълнената с вода делва, поражда съпоставка с римлянка, с жена „от друг век и от друга ера“.

     Своеобразна кулминация в проследяването на пиршеството от жестове и извивки на гъвкавите женски форми е танцът. В неговата пластика авторът улавя майсторски, психологически тънко мистерията на ероса, изобразявайки я като проявление, но и като въздействие. Състоянието на мъжа е очарованост от женската флуидност, от онази мека и същевремнно властна съкровена сила, с която го облъчват идващите от жената еротични вибрации – естествени, неосъзнати до край, поради което още по-въздействащи. Обличането на еротичните мотиви в изящни, пълни с недоизказаност художествени форми, е като прелюдия на онова, което само се загатва, но което ще бъде също така естествено и красиво, като цялото дотогавашно физическо и душевно движение.

     По атмосферата на зной в природата и зной у човека, по усещането за мистиката на телесното привличане, за закона на кръвта, действащ в човешката плът, разказът на Мартин Маринов за циганката Гюлшен се родее със стихотворението на Атанас Далчев „Пладне“.

                                                         Х

     Една от най-силните страни на писателя Мартин Маринов е изкуството му на стилист.  Като добър пример за умението му да използва жанровия потенциал на кратката повествователна форма може да послужи разказът „Паметникът“ – творба, показателна за това как духът на времето се пречупва в езика, проявява се в поетиката, а поетиката на добрия писател винаги е и художествено-съдържателна.

     Ако в лирическата миниатюра текстът изцяло е подчинен на субективния фактор, тук е наличен герой, главно действащо лице, което е обект на художественото изграждане и тълкуване. Външно отстранен, авторът-повествовател присъства в организацията на художественото времепространство, в подбора на детайлите, в създаването на цялостната атмосфера. Всезнаещ и всепроникващ, той е наясно както с предпоставките за събитията, така и за резултатите от тях. Изпреварвайки сюжетния разказ, още в началната фраза отхвърля позицията на еднозначно оценяване и настоява за по-дълбоко вникване в човешката съдба: „“По-късно, когато хората от Сакар Тепе щяха да открият какво беше направил Димитър Юруков, – щяха да го обявят за луд.“ Какво е направил Димитър Юруков не се казва почти до края и тази тайнственост поражда усещане за изненадваща постъпка, несъответстваща на представите на хората за силния и жизнеустойчив характер на мъжа, на когото са дали прозвището Коравия Митьо. За писателя пък е важно да разкрие вътрешната сложност на тази постъпка, нейната съкровена същност.

     След началната поява на автора неговото по-нататъшно присъствие изцяло е разтворено в епичното проследяване на сюжетното действие. В ролята на завръзка встъпва писмото от дъщерята на Димитър Юруков. Дошло в плик, „натежал от задгранични марки“, то известява, че тя „се е омъжила и повече няма да се върне никога в България“. Писмото става повод героят да прехвърли през ума си най-важните събития в тъжната си човешка участ – ранната смърт на жена си, отглеждането на детето, усилията да изучи порасналото момиче. Оставайки вътре в изобразяваното съзнание, авторът мисли и чувства в духа на героя; в авторското слово се вмъкват думи от неговия речник. Пълна с търпеливия опит и страдалческата жизнена равносметка, фразата говори за силата и твърдостта на Коравия Митьо, но и за неговата нежност и уязвимост. Тайната гордост, че дъщеря му е завършила медицина и в селото с уважение я наричат „докторката“, се заменя от самосъзнание за пълна самотност: „Не след дълго замина за Европа, после и за Америка. Други живи роднини Коравия Митьо от Сакар Тепе нямаше. Вече нямаше и дъщеря.“ В личната драма на конкретния герой се отразява един от болните национални проблеми – емигрирали са най-младите и най-образованите.

     Въпреки острото усещане за изгубеност в онтологичното пространство на битието, Митьо Юруков събира последните си корави сили, за да се разпореди с обстоятелствата и да намери решение, съответстващо на досегашния му живот. Още в ранния следобед на съдбовния 22 октомври той яхва коня, препускайки към съседното село – „да си свърши работата“. Към сведението за делово приетата поръчка – момчето казало колко ще струва и кога ще е готово, е добавено многозначителното уточнение: „Даваше му една седмица отсрочка.“ Вместо в преки психологически анализи на преживяванията през времето на дадената отсрочка, повествованието се съсредоточава върху конкретните действия. Голямо смислово значение придобиват поведенческите детайли, които стават централни възли в движението на художествената мисъл.

      „Като седем чужди каруци“ минават седемте дни, през които героят извършва „от начало до край“ всичко набелязано – да продаде овцете и козите, което означава да им намери нов стопанин, да се сдобри с Челик Ибрям, да изчисти къщата. Настъпват последните две нощи, когато, изкачвайки се по баира на своята Голгота, той трябва да отнесе основата, железата и плочата на паметника.

     Добрал се със сетни сили до горе, тръшнал се на тревата, за да отдъхне, той устремява погледа си към небето: „Ясно и отворено като книга, по която сякаш някое дете беше нарисувало едри звезди. Май дъщеря му имаше такава рисунка, когато беше малка. Някъде повече на едно място, другаде по една, по две… Но имаше и сами, като него, не бяха малко и те. В тях се загледа повече и докато дишаше тежко, си помисли, дали няма да ги види и отблизо…“ Идващ в порядъка от действия, този детайл, от една страна, има интимен смисъл, свързан е с единствената мисъл на героя – за дъщеря му. От друга страна, той внася ново измерение, дава критерий за безкрай. В художественото време наред с личното и историческото, се включва и голямото звездно време.

     Готовият паметник е свидетелство за това как трагичният факт на прекъснатия живот се превръща в послание към живота, в израз на спокойното достойнство, с което героят прави последното възможно нещо за дъщеря си: „ако някой ден дъщеря му все пак се върнеше, щеше да има къде да го намери. А можеше за ръката й да се държи и някакво малко човече, което щеше да пита какво пише на паметника. Нищо не се знае…“

     Приключил с всичките си земни действия, включително и с примката на въжето, Коравия Митьо произнася последните си думи: „Господи, помилуй“. „Клонът се огъна, леко изненадан“ – с този одухотворен образ авторът предава експресията на съдържанието, самата тежест на човешкото страдание.

     Доколкото акцентът в разказа „Паметникът“ е поставен върху темата за паметта, той се превръща в изразител на най-съкровените идеи на писателя Мартин Маринов, който осъзнава живота и творчеството си като търпеливо съхраняване на корените: „дано един ден от корените поникне истинското – нищо, че няма да го видя…“  Надеждата – в неговия художествен свят тя е ореолът от нежно сияние около скръбния лик на покрусата.