Джошкун Ибишев: В предзададения Произвол се крие и единното, диалогичното, съвместимото, съхранението и поддържането хармонията на битието

В него има дори възможности за изравняване проявленията на доброто и злото, работещи за една и съща цел.  Той смяташе, че истинската, духовната, реалност е скрита зад стените на илюзорното ни въображение

На 17 февруари се навършват 3 години от кончината на кърджалийския ерудит Джошкун Ибишев. Отиде си от нашия свят на 61 години в Лондон, след като от последната си работа като PR на кмета в община Кърджали, отиде да се труди в поддръжката на лондонското метро. Свещицата на светлата му и високо извисена душа угасна някъде там в самота, далече от дома, от близки и роднини. В родната си страна се чувстваше като вътрешен емигрант, не намери своето място във всеобщите дребнотемия и боричкания за власт…Беше русист по образование, но философ по призвание. През 1999 г. издаде книгата си “Битието като произвол”, в която направи изключително сполучлив опит за постмодерна интерпретация на философията. Оттогава започва да публикува предимно в блога си ion1234.blog.bg,  където текстовете му, между които романът “Без място”; постингите  “Повърхностната задълбоченост”; “Онтология на любовта”; “Феноменология на вярата “; “Новата география и старите истини”;  “Йеронимус Бош: в света на демоничното” и др., все още се радват на хиляди посещения.

В дългогодишното си емигрантство единствените му близки бяха думите – отдушници, приятели, възвисяващи духа му към Вечния извор, който го прие в неговата вечна и ласкава битийност, за да почувства най-сетне истинския мир и истинската светлина, които тук не можа да намери. Затова разбираше емигрантите, смелостта им да не се обръщат назад, когато всички мостове зад тях са разрушени и обратен път няма. Но и съчувстваше на хората за илюзорната им представа, че може да се живее щастливо в един затворен уют, когато навън всичко е сринато, бедствено и изкривено. Утешаваше ги в своите творби, че противоречията са стимули за развитие, водещи ни към недуалната вселена на Духа. Че съвместяването на различните полюси ги води до обогатяване и търсене на общите качествени резултати. Че така се постига не обособяване, а единение, в което човек приема така нареченото „друго” е също като тебе и ако го убиеш, убиваш себе си. Затова разбираше случващите се сега миграционни процеси, зачестилите атентати, търсеше в тях пречистващо въздействие, нивелиране между излишъка и недостига. Беше убеден, че всичко води до раждането на доброто, че сгъстяванията на негативите и дисбалансите се разсейват само чрез експлозии, колкото и неприемливи да ни се струва тяхната цена, дори нещо повече – дълго отлаганото им разрешаване е причинило днешните беди, но макар и късно, те рано или късно се коригират, за да може да се изпълни смисъла на битието – доброто да надделее над злото.

Джошкун споделяше, че неговият път към свободата преминава през волята за знание, себепреодоляване и самодостатъчност.  През  работата върху себе си и недопускането  някой друг да ти решава проблемите. И през свободата като могъщо стремление, усилие, воля, характер…

Джошкун смяташе, че само слабите търсят порядъка, а силните владеят хаоса.

И че традиционният поглед върху живота като борба, съревнование, състезание вече е доведен до своя естествен финал: Дори политическият театър, който в определен момент стана същинска реалност, стигна до своя тотален провал, както всичко друго и навсякъде в днешния свят. Но този абсурд може да бъде преодолян не чрез борба – тя само го затвърждава, а чрез любовта, човещината, солидарността и душевната топлота. Само чрез тях можеш да осмислиш и да преоцениш, иначе безсмисленото само по себе си съществуване.

В  “Битието като произвол” той дава обяснение за света и живота като управлявани от една предзададена воля, която направлява движението на свободния ни избор към Нищото, където се е зародило Всичкото. Към обективната възможност за изравнени проявления на доброто и злото, които могат да работят за една и съща цел. А хаосът и безпорядъкът, според него, са плод на субективни фактори, докато предзададеният Произвол е единството в разнородността, диалогът, съвместността, съхранението и поддържането в хармония на трите основни елемента на битието – съществуващото, съществуването и същността. Като доброто и злото са част от него. А като се срещат с противоположното на себе си, но в определени и допустими граници, те се самоидентифицират, запазват разнородността, за да може Произволът да запази единството на Цялото. Джошкун вярваше, че каквото и да се случва в нашата дуална вселена, на неизбежните полюси, всичко води към недуалната вселена на Духа.

И въпреки че това се случва трудно, добре е поне, че всеки възвестен край се явява като едно ново начало и винаги се стига до вечния кръговрат, до „вечното възвръщане на едно и същото“. Дори хипнотичността и безсъзнателността също са обвеяни в мъгла и съвсем не са еднозначни като същност и функция, затова и те подпомагат промяната. Пример за това е великият Едгар Кейси, който в състояние на хипноза вижда картини от бъдещето, които остават скрити за нас, бодърстващите. Менделеевата таблица, картините на Салвадор Дали и на други сюрреалисти са зачевани в състояние на „безсъзнателност“, плод са на съня, на интуицията, на вътрешното зрение.

Ние живеем в една непрестанна илюзия, предопределена от ограничените ни в триизмерността възприятия и представи. Но и тя си има своята цел – да скрие Абсолютната реалност, за която още не сме готови. Затова ще продължаваме да се питаме кое е реалното, истинското, автентичното – онова, което е плод на интуицията, на „вътрешното зрение“ или онова, родено от разума, умозрението. Но тук може да прегърнем тезата на Ницше, казва Джошкун, че истина няма, или поне нямаме достъп до нея,  а само нейни интерпретации.

Но пък, достигайки дъното, съвсем логично и закономерно е най-сетне да се оттласнем нагоре. Да стигнем до духовно ускоряване, до по-масова пробуда, защото подемът, започва от точно тази най-ниска точка. Но трябва да следваме съветите на духовните учители и да не обтягаме прекалено струните на живота, защото ще се скъсат, нито пък да ги държим твърде разхлабени, защото няма да произведат звук. И това е т.н. Среден път, Златната среда, според които подобно на цитрата, и тялото не бива нито да се „разхлабва“ чрез прекалени страсти и удоволствия, нито пък да бъде „обтягано“ чрез прекалена суровост. Затова пробудата е двустранно явление, като всичко в нашия дуален свят. А вървящите по този път, помиряващите доброто и злото, тъмнината и светлината, скръбта и радостта, стават благи, хармонични, не изпитват вече страх от смъртта. Те имат и най-добрия шанс да стигната до просветленото познание, до което се стига по най-различни пътища. Страданието, болката, тъгата са едни от тях. Различими са три основни източника на познанието: съмнението (Декарт), удивлението (Айнщайн) и страданието (Достоевски). Но като цяло всеки един познавателен процес носи белега на страданието.

Такъв е вселенският закон  – даваш, за да ти бъде дадено, защото безплатен “обяд” няма. Най-много ни събуждат, обаче, екстрените ситуации, когато сме „на границата“, когато ни грози опасност. Едва тогава ставаме солидарни, съпричастни с мъката, отзивчиви, любвеобилни, добродетелни. А тъй като човекът е сътворен с потенции да бъде съвършен, е трябвало много да изстрада и да заслужи този дар. И все пак, минимална част от тези потенции биват обективизирани, осъществени, както е при Сократ, Платон, Моцарт, Бетовен, Гьоте, Хьолдерлин, Рембранд, Ван Гог… А всички те са знаели за какво са на тази земя, какво трябва да свършат по най-добрия начин. С Божията помощ, разбира се. Някои от тях, като Платон, знаели и откъде са.

Разбира се, много неща от живота ни ще останат непознаваеми, защото техният Творец е непознаваем, необясним. Затова и теориите за земното ни духовно усъвършенстване будят доста недоумения. И как да не е така, след като предишният ти вътрешен опит е бил старателно „забулен“, възприятията ти са ограничени в рамките на триизмерността…

Тук ни идва на помощ смелата теза на Сартр, че „само по себе си съществуването е лишено от смисъл, защото приема оня смисъл, който ние самите му придаваме“. Може и смисълът, ценността на всеки човек, на всяко съществуващо да не е в неговите способности, заложби, дарби, функции, а просто в неговата уникалност, неповторимост, различие. Та нали ние участваме във всеобщата мозайка на многообразието и поливариантността на Вселената. И въпреки демагогията, популизма, лъжата, несвършващите политически маньоври, напълно дезориентирали, дезорганизирали света, въпреки че ги няма дисидентите, че я няма еретическата мисъл, разбиваща непроницаемото мълчание и овчедушие, вярата и разумът ще си подават ръка и критическата мисъл ще надделее.

Тогава, твърди Джошкун, да се грижим за битието, ще рече да се грижим за опазването тъкмо на това Различие, на богатството от форми и съдържания, върху чиято основа се гради и битието, и Вселената, като цяло. Неслучайно, Хайдегер ни нарича „пазачи на битието“. Много е вероятно, тук да има някаква изключително тънка ирония, сякаш Творецът ни казва: „На някои (гениите) дадох повече, но взех от тях повече, на други дадох по-малко, но и взех по-малко.Така че всичко е справедливо.

Неслучайно, Гурджиев, казва, че живеем в един напълно кошмарен сън наяве, в който човек не си спомня за себе си, рефлектира като машина на случващото му се, затова и не приема адекватно войните, безмилостните изтребления…Той определя 4 състояния на съзнанието: сън, сън наяве, относително пробуждане и пълно пробуждане. И всички те са субективни, защото истинската, духовната реалност, е скрита зад стената на илюзорното въображение. А при „съня наяве“ се наблюдава голяма смесица от реалност и илюзии, поради което човек не може да осъзнава обективно случващото се. Но поне различава „същността“, това което сме по природа, и „личността“, придобитото отвън. Но често придобитите чрез подражание идеи, настроения, навици, модели на поведение, вкусове са крайно негативни и формират у нас една „лъжлива личност“. Тъкмо тази негативна тенденция е в основата на симптомите при „съня наяве“ – машиналност, автоматизъм, липса на трезва оценка, фалшиво опиянение от илюзорни ценности.

Много помагат за “съня наяве” и силното пристрастяване към алкохола, наркотиците, хазарта, влюбването… Вследствие на тях, настъпва една свръхконцентрация на съзнанието върху даден обект на базата – подобното привлича подобно. И това става за сметка на цялата обкръжаваща действителност. А всичко вън от обекта на желание, е просто някакъв „фон“, на който изпъква още по-релефно желаното. Съвсем естествено е тогава, да не може и да става дума за реална, обективна оценка на действителността. Но няма и как нещата да не са толкова неясни, мъгляви и противоречиви, след като учените вече доказаха, че съзнанието е вън от нас, от мозъка ни, затова е абсолютно независимо от нас. Това твърдеше в началото на миналия век и основателят на трансцеденталната феноменология (наука за чистото съзнание) Е. Хусерл.

Затова той определя субективността и интенционалността (съзнателното възприемане и опознаване), като най-автентичното, най-заслужаващото нашето доверие. Т.е. истинското не е около нас, в действителността, а в онова, даденото в съзнанието ни, защото битието е крайно, а съзнанието е вечно.

Гурджиев казва също, че войните могат да бъдат спрени, ако хората се събудят от предизвикания и поддържан от обкръжаващите ги условия, обстоятелства, сън. И като се убедят, че спят през деня – много по-реално, отколкото в нощния си сън. А пък Хераклит, след него и Шопенхауер, заключават, че ние сме в една непрестанна „война на всички срещу всички“, заради вечно неудовлетворената ни воля. И тъй като единната, абсолютна Воля се обективира в милиарди персонални воли, конфликтите, противоречията, войните, стават просто неизбежни.Така че доста сме далече от дълбочинното и обективно осъзнаване на битието. И илюзиите все така ще бъдат част от него. Но поне трябва да се стараем да различаваме безобидните, не дотам негативни заблуди и тези, чиито последици са твърде опасни и драматични.

Мнозина смятат, че световната война вече е започнала и към реалната й повсеместност ще доведат започналите отдавна пропагандни, медийни, информационни войни. Но дано не дава Господ т.н. „хибридни“ войни, да прераснат в горещи и кръвопролитни. В това отношение има само едно успокояващо нещо – това че сега суперсилите дрънкат оръжия, но притиснати от опасността от евентуален ядрен конфликт, затварят мащабните войни в сферата на виртуалното.

Само екзистенциалът „ядрен конфликт“ е безкомпромисен и стряскащ самозабравилите се войнолюбци. То се видя, че моралът и етиката са безсилни да ги възпрат. А до неизбежните световни сривове доведоха и тоталната политическа мимикрия и дегизираният зад маската на либерализма и демокрацията деспотизъм. Тази мимикрия премина и през т.н. „арабски пролети“, които окончателно дискредитираха неолиберализма, както и през т.н. износ на “демокрации”, но срещу нефт, газ, ресурси… Съвсем естествено последваха и събитията в Париж, Ница, Брюксел, Мюнхен… Но да доиш чуждите природни ресурси и да предизвикваш хаос, глад, войни и мизерия – това ли е либерализъм и демокрация? Та тази „демокрация“ е по-страшна и от диктатурата. Неслучайно, арабите живееха сто пъти по-добре при диктаторите си. Нещо повече, при диктаторите емигрантските вълни бяха просто немислими. След всичко това кой наивник би повярвал, че неолиберализмът е най-прогресивната и хуманна доктрина?

А с т.н. политики на идентичността и мултикултурализма също се манипулираха и объркаха много мислещи хора и те започнаха да подкрепят някои фалшиви ценности и образи. Дори някои мозъчни тръстове в Щатите бяха решили да предизвикат „контролиран хаос“, с цел извличане на максимални политически и икономически дивиденти. Сметките им обаче се оказаха криви, хаосът се оказа неконтролируем. Зачестилите терористични актове все повече поставят под въпрос свободното движение на хора, стоки и капитали, но и на терористи. И така провокираният хаос се обърна срещу авторите си. Но „привилегированите избраници“ забравиха Третия закон на Нютон – на всяко действие има равно по сила и противоположно по посока действие. Това обяснява наивните им надежди, че ще заобиколят бурята и хаоса, които самите те предизвикаха. Забравиха и че човекът предполага, а Бог – разполага.

С всичките им кусури и утопични послания, в голямата си част критиките на т.н. „национално-консервативни“ сили („патриотите“), по отношение на бюрокрацията, на диктата на Брюксел и загубата на значителна част от националния суверенитет, на полуколониалната зависимост на ЕС от Щатите, на бежанската политика, са напълно основателни. Даже Доналд Тръмп заяви, че ще следва политиката на изолационизъм, а не на експанзия – нещо, за което преди време призоваваше и Хънтингтън. Нека си припомним и критичния патос на „брекзитърите“, които критикуваха Брюксел и Лондон, че са загърбили обикновените граждани, че надутият им бюрократичен апарат тъне в охолство, за сметка на данъкоплатците. А трябва да се работи за огромната част от трудовите хора в страната.

Голям хаос предизвика и тероризмът с религиозните и фанатичните му подбуди. Неговите организатори използваха религиозната святост, за да придадат ореола си на значимост, на ценност както на терористичния акт, така и на извършителите му. По този начин актът се възприема от терористите като нещо свещено, съкровено, а самите те се възприемат като герои, мъченици, светци. Но те са много близко до фанатизма, а пък когато е захранен и с наркотици, той стига и до френетичност.

Вече се откриха и отдавна търсените корени на радикализацията. Намериха се в религиозните, политическите, антропологическите и социално-икономическите причини. Но едва когато те станаха необратими.

Разбра се, че радикализацията на атентаторите преминава през социалнопсихологическите причини, през еволюцията им от „тихи и притеснителни младежи“ до терористи-камикадзета. През т.н. феномен „баналността на злото“, в който обикновеният във всекидневието младеж се натъква на някаква нацистка идея, например, и в нея той съзрира прекрасната възможност за изход от апатията, тривиалността и безперспективността си по посока на необикновеността и изключителността, получава илюзорната представа, че ще стане голям „герой“. Стана ясно, че така от обикновен гражданин, се превръща в един палач.

Но си остава все така посредствен, само в качеството си на брънка, винт от тоталитарната машина, лишен от собствената си воля, от собствената си личност, от способността да различава добро и зло, поставен изцяло в услуга на радикалната ислямска идея и държава. Така става жертва на една криворазбрана ,,святост”, зад която ясно прозира стремежа към господство чрез всяване на страх и ужас. До голяма степен тази порочна практика би могла да бъде преодоляна, ако съответните власти се постараят да ангажират социално в една или друга степен младото поколение от гетата.

Такава криворазбрана ,,святост” бяха и джихадът, и кръстоносните походи някога в името на свещеното. А съгласно ислямската традиция, ,,джихадът” се определя не като война срещу другите, а като битка със самия себе си, като борба със слабостите, грешките, пороците вътре в себе си. Джихадът е себевладеене, изискващо саможертва. Така и ,,свещеното” в кръстоносните походи беше точно толкова свещено, колкото е и ислямското в днешните терористи. Нещо повече – самата святост беше издигната като примамка и оръжие от разни явни и задкулисни елити и мозъчни тръстове за осъществяване на пъклените им планове, често налагани с реки от кръв. Святостта е удачна примамка, доколкото тя придава значимост, изгражда ореол и така задвижва инстинктите, емоциите на масите. Тъкмо тя задвижва терориста-камикадзе, героизира го – без нея той никога не би се решил на самоубийство. А, всъщност, се запомня акта, а не извършителя му. И ако всеки терористичен акт, сам по себе си, е ужасяващ, то издигнатата в знаме на терора, на експанзията и страха святост, е много по-ужасяващо, чудовищно престъпление в сферата на духа.

Знаем, че в древността са пращали отклонилите се от правия път в духовни лечебници /асклепиони/, докато днес чуваме все повече, че терористите не се интегрират, а се избиват. Въпреки че в никакъв случай те не са хомогенна маса. Част от тях наистина са с бетонни глави и по никакъв начин не би могло да им се въздейства, освен да ги ликвидираш, доколкото и без това те са безвъзвратно ,,изгубени души”. Има сред тях обаче и колебаещи се и с тях би могло да се работи по ,,дегероизирането” и по разкриването на мнимата, илюзорна ,,святост”. Доколкото пък голяма част от терористите са наемници, които просто участват за пари, най-ефикасният начин да бъдат неутрализирани, е да се пресекат паричните потоци на главатарите, които ги наемат. Просто максимата ,,с терористи не се преговаря, те просто се унищожават”, не е ефикасна, защото ликвидираш едни, но на тяхно място се появяват други, а в добавка ти поднасят поредния атентат в знак на отмъщение.

Затова, да тръгнеш с оръжие срещу човек, готов да се самовзриви, е пълен абсурд. Войната следва да се води с други средства: трябва да се впрегнат психологията, медиите, парите, преговорите. По тази логика не следва да се преговаря и с дадени откачалки, взели за заложници десетки невинни хора. Но сега липсва единна и решителна воля за справяне с терористите. Явно, определени сили имат интерес от бушуващия хаос и терор.

Явно, вековната ескалация на изкривените идеи, права, свободи, възприятия, е изместила фокуса на човешкото съзнание и той непоправимо се е отдалечил от естествените човешки заложби, свързани с разбирането, приемането и уважението към Бога и ближния. Дори се сещаме за тези изконни ценности, като солидарността, съпричастността, уважението към ближния, едва когато бъдем въвлечени в погранични ситуации – бедствия, трагедии, атентати, войни, катастрофи и пр. Едва тогава сме истински. Във всекидневието, обаче, всеки слага маската на безразличието, егоизма, себичността и биваме поглъщани от собственото си битуване.

И така – до следващата трагедия, когато отново се ,,събуждаме” и после отново заспиваме в уютната спалня на всекидневния бит. Обичаме крайностите: задвижваме се чак ,,накрая”, в последния момент. Живеем твърде ”екзистенциално”, губи ни се мярката. Изкривяванията идват от факта, че прекалено много залагаме на видимостите, нали са на ,,една ръка разстояние” – успешната кариера, прекрасната вила, лъскавата кола, претъпкания с екстри телефон. Невидимите неща – същностните, значенията, ценностите – те са твърде далеч от нас, нито можем да ги видим, нито да ги пипнем.

Тъкмо човешките политики за секуларизация, за бизнес с оръжие, за двойни стандарти, за подтикван национализъм и религиозен фанатизъм, много допринесоха за събития, като днешните. Секуларизацията идва като отпор срещу господстващия през Средновековието теоцентризъм /Богът като най-висше битие/, наложен от Инквизицията. Редом с нея в Новото време се налага и антропоцентризмът /човекът като върховен господар/ – другият контрапункт на теоцентризма. Светското начало побеждава, човекът става господар на съдбините си и на планетата.

 Религиозните ценности отстъпиха място на научните знания. Откровението беше изместено от умозрението и рационализма на Декарт и Кант. Човекът стана център на Вселената. Положиха се основите на позитивизма – философският фундамент на познатия ни днес неолиберализъм. Победата на позитивизма и политическата му проекция – либерализма, са всъщност победа на икономиката, парите и материалното благополучие, за сметка на морално-етичните и религиозните ценности. На мястото на ценностите трайно се настаниха интересите и техните борби.

Опитът на САЩ да се наложи неолибералния модел в Близкия изток чрез т.н. ,,арабски пролети” доведе до ответната реакция – експанзията на ислямския фундаментализъм и вълната от мигранти. Мигрантският поток пък, от своя страна, разбуди позаспалия по време на Студената война западен национализъм. На дневен ред отново изплува Хънтингтъновия ,,сблъсък на цивилизациите”. Днешните събития са логическо следствие от традицията определени политически елити да налагат своите модели на развитие на други, различни като култура и манталитет общества и народи, с цел унифицирането и подчинението им.

Но днешната глобална битка между идеи и възприятия за света не трябва да се води с оръжие, а с проникване в дълбочината на проблемите, довели до тук. И болният от разделение и ожесточено надпреварване за материални богатства и удоволствия свят, трябва да се лекува с други методи. Защото неолибералният модел води до твърде ужасяващи последици. Затова на преосмисляне подлежат някои базови икономически и политически негови аспекти. Абсолютно свободният, стихиен пазар, вече бива ограничаван в една или друга степен, свободното движение на хора също среща определени ограничения и регулации. А свободата, лишена от граници, се превръща в своеволие, от ценност – в проклятие.

Глобализмът като идея има смисъл само тогава, когато наистина заложи на активното, ползотворно съжителство на различията, когато е подчинен на грижата и просперитета на съществуващото в цялост. А когато зад шумно декларираното единство на различията се прикриват егоистичните интереси на глобалистите за световно господство, то и самата идея за глобализма не само губи смисъл, но и се превръща в екзистенциална опасност.

Стана ясно също, че не може да има и защитени национални и религиозни оазиси за хората, ако те не са в хармония и добронамерени отношения със съседните на тях, ако няма тесни взаимовръзки и взаимоотношения, твърди Джошкун. Защото те са главните условия за спокойствие и сигурност. Ако сценаристите на днешния хаос си въобразяват, че той няма да засегне и тях самите, жестоко се заблуждават, поради простата причина, че в света на глобализма всичко е свързано с всичко друго.

На мястото на Бог и свещеното, застанаха идолите и кумирите на тероризма, насилието, сектите, поради липсата на диалог между религиите, между вярата и знанието. Пък и проблемът за вярата и истината не е от вчера, винаги е имало и опити вярата и разумът да се ,,помирят”. Но причината за секуларизацията се крие в липсата на мярка в заявената претенция за универсалност, както от страна на религията, така и от страна на разума.

А и в определен момент религията прекалява в стремежа си към тотално господство, с което отприщва силите на разрушението. Впоследствие, разумът осъжда този религиозен произвол и налага необходимите граници на религията и църквата. Заслепен от собственото си секуларно господство в епохата на Новото време, обаче, самият разум също изпада в състояние на неконтролируемост, за да повтори на свой ред патологията, обозначена от Ницше като нихилизъм. И този нихилизъм, за жалост, не е някакво временно, частно, изолирано явление, а двувековна ,,история и съдба” на Европа, по думите на Хайдегер. Затова разумът също трябва да признае границите си и да допусне контрол отвън, от страна на религията. Тоест, не само науката и религията, но и всяко съществуващо е немислимо без контрол и граници, защото само след точната мяра, всяко нещо неминуемо еволюира в своята противоположност. Дори самата свобода има граници, които я предпазват от еволюцията й по посока на своеволието. Според Хабермас, и вярата, и разумът, само като съюзници и партньори, могат да създадат общ етос, подкрепящ демокрацията с различни основания.

Много е важно да се спазва и ,,езикът на неутралността”, но още по-важна е дълбочината на основанията, необходими за хармонията и културното съжителство между религията и науката, вярата и разума. Не е нужно някой да ти каже, че както ти имаш право на живот, така и другите около теб имат същото право, че когато прекалиш с каквото и да било, последиците са катастрофални. Това са изконни неща и просто е нужна воля не само да не бъдат забравяни, но и да бъдат следвани, ако желаем спокойствие и хармония.

Трябва да се питаме по-често и от кого зависи нашето духовно възрастване, заключава Джошкун Ибишев. От нас самите, или то е приоритет на Божието допускане? Та нали Творецът ни е дарил с някакви заложби и със свободата да ги осъществяваме. Но аз споделям тезата на Сартр, че сме ,,осъдени” на свобода и че ,,при човека съществуването предхожда същността”. Т.е. човек сам изгражда себе си чрез своите оценки, решения и избори. Ние не сме в готов вид като неживата материя или като животните, например, чието битие е строго програмирано. Ние сами правим себе си, сами се изграждаме като личности. А личността, преди всичко, е оценка, решение и избор.

Затова, перспективата ни в света днес преминава през тоталната деградация към бавното духовно оздравяване. Съвсем логично е след многовековната експанзия на материалното и на видимостите, най-сетне да настъпи духовното просветление и царството на същностите, ценностите и значенията. Както и най-после да последваме правилните пътепоказатели по пътя към истинската ни свобода – тази в Бога.

Но и всеки друг път към свободата води натам, защото няма универсален път към нея. Макар че свободата е сложен феномен. Традиционните представи я свързват с правото на избор, с отговорността, с осъзнатата необходимост. А по-нестандартните трактовки за нея, я определят като “съдба”, като „оставяне на съществуващото да бъде“ (Хайдегер, Сартър). Някои я определят като състояние на духа, ценност за смелите и инициативните, но бреме за слабите и инертните.

Записа: Лияна Фероли