Разпети петък, Нощен Хоризонт, водещ Кармен Манукян

ВОДЕЩ К.МАНУКЯН: Събрали сме се Книга и Автор в нощта на Разпети петък, 26 април 2019, БНР, „Нощен Хоризонт“. Звукорежисьор е Димитър Хаджиилиев, а музикаен редактор е Христина Янкова.

Кармен Манукян чете от „Покаяние Господне“:

Богомилие

Спирам пред портите на наш манастир.
Тропам. Отгоре се показва владиката
и без да продума хвърля
в краката ми малка икона.
– Дръж си безбожните ереси…

Вдигам падналата Богородица.
Изобразена e с големи крила. Христос,
млад, без брада, също с големи крила,
благославя с двете си ръце.
Около главата му – сияние.
Горната му дреха е червена,
а долната бяла. На кръста му, вместо
пояс – ширит. Над Утешителя –
лети сонм ангели, наведени към Него.
Имат лица, но са безтелесни.

Удрям с юмрук по портата. Владиката
се появява сърдит. Казвам му:
– Духът на Дичо Зограф те поздравява!
Майстор Методий ми предаде
дългите му книги… В тях Единният Бог е дете.

Владиката дълго мълчи. Накрая чувам:
– Горе ще видим кой прав, кой крив.
Махай се. За сбогом ти дарявам едно
новородено конче. Обещаваш ли
да го гледаш?

Кимвам в съгласие. Портата се открехва.
Поемам кончето на ръце. Пускам го
да ходи. Но то пада: предните му нозе
са отрязани до коленете.
И удължени с дървени чукани.

От небето започват да падат пълчища
денници, полубесове, полуангели.

Черната Богородица лети.
Черният Иисус прелита.
Пада черен сняг.

Черното конче лежи
в краката ми и побелява.

Звучи песента на Щурците „Черен кон не умирай върху белият сняг“

Звучи запис от премиерата, Досьо Досев чете:

Горящи букви

Вървя в нощно поле, а точно
над главата ми плуват бели букви,
изписани във въздуха, блещукат –
пламтящ наниз от горящи срички.

Вървя в тъмното, а азбуката от пламъчета
се носи над мен, от първото до последното
не спират да възсияват.

Ще паднат, казвам си, в летните треви,
ще лумне пожар, ще почернят гората…

Вдигам ръка и започвам да ги гася
с два пръста като черковни свещици,
а те отново и отново припламват…

С най-силна светлина гореше буквата Азъ.

К.М: Друг беше сценарият, но „с най-силна светлина гореше буквата „АЗ”. Каква е тази най-силна светлина, като на горителни змии ли? Някаква порочна светлина ли е?

Р.Л: Не, това е много бяла светлина, която гори себе си, която не изгаря, ако човек осъзнава егоизма си, своята вторичност. Всеки има втори „аз“ в себе си, но той трябва да се контролира, трябва да се ухажва, но не и да се глези.

Това „аз”, с което започва нашата азбука е колкото пробивно, толкова и опасно. И аз съм минал през „аз” поезията, но видях, че има по-висш етап и той минава през понятието „ние”. И осъзнах, че това „ние“ покрива с доброта и разбиране многозина, но някои от тях не заслужават нито добротата, нито съпричастието. Тогава реших, че единственият път е Пътят към Бога, където егоизмът е нулев, състраданието е изцяло, до пълна възможност изпълнено, и справедливостта е вселенско чувство. А не този „аз“, който ни движи и кара да се избиваме за жени, пари, леки коли, за власт. В онези небесни измерения тези неща не съществуват. Търсенето на Бога не означава на всяка цена религиозност. Ние имаме превратни представи за това общение, а то е нужно, то е необходимо повече от хляба и въздуха, защото в един момент и хляба и въздуха свършват и започваш нов живот през входилището на смъртта, която е друг начин на живот, така че трябва да ценим пътят към Бога, да не се страхуваме от него, да го имаме за наш приятел, да го обичаме, да му се доверяваме, да му споделяме. Трябва да обръщаме внимание на своята душа, защото тя е безсмъртната, тя остава след нашия земен път, тя ще ни върне пак в следващия ни земен път, ако не сме били достатъчно почтени към нея, пак ще бъдем облечени в месо, в плът, и така, докато се стигне до едно прилично съвършенство. И човек ако не оценява, че това съвършенство е най-великото нещо, или поне осъзнатия стремеж към него, той не оценява своята малка, но съществена мисия на това земно кълбо. От всеки от нас зависи дали Бог ще продължи да бъде щастлив, или както е в момента – ужасно нещастен. И това не са празни приказки. Разбирам и съчувстам моите сънародници, които не вярват в Бог, както и онези, за които Бог и църквата са едно и също нещо, но не са… Църквата е посредник, и много пъти този посредник е по-грешен и от нас. Нека да се обърнем лично към Бога. Днес е тежък ден за всички вярващи християни от всички разновидности – и католици, и протестанти, и православни…

Щастлив съм, че книгата се получи, ако вярвам на оценките на познати и непознати, с които ме заляха, както каза Васил Славов, прекрасен поет, който живее в Америка, син на известния бунтар писател Атанас Славов, Бог да го прости. Той каза: „Румба, ти не само получи много високи оценки, но и много любов”, което е точно така. На любовта, която въплътих в тази книга ми бе отвърнато с любов от познати и непознати.

К.М:  „Тази книга е пристъпяне и обитание в Отвъд – та. Превръщане на поезията в Дух.” – цитирам думите на Васил Славов, които стоят на гърба на изданието. Преди малко чухте актора Досьо Досев, който рецитираше стихове от „Покаяние Господне“ на премиерата завчера в Столична библиотека. Това първото представяне на книгата ли беше?

Р.Л: Първата и последната. Книгата излезе в началото на януари и бях решил никакви премиери да не правя, тъй като тя е по-особена, много особена, знам, не е типична, не е духовна храна за притопляне. Тя е много сложен синтез от сънища, един от които Досьо прочете блестящо, макар да ми призна после, че никога не е чел публично стихове. Голям жест направи този прекрасен актьор, който изпълни 86 години, да е жив и здрав! Много е трудно тези сънотворения да се четат, да се озвучават. А стиховете рамкират нещата. Включих и две-три по-стари неща, които са пак с духовна насоченост. Притеснявам се, какво значи да се направи премиера – елате, приятели, да си купите книгата ми. Едно време не беше така, ние си изкупувахме книжките от книжарниците и ги подарявахме на приятелите. В онзи комунизъм книгите бяха много евтини, можеше човек да ги изкупи всичките, както правехме, и да ги раздаваме, защото заниманието с поезията бе свещено хоби, нямащо нищо общо с колекцията на коли, на лули, или на оръжия. Това е колекция на същности, които си бил временно. В един период си една същност, после преминаваш в друга. И друг път съм споменавал, че съм вного щастлив, че имам различни ангели вдъхновители.

К.М: Ти ги имаш или те те имат?

Р.Л: Те се сменят при мен. Те се сменят, защото аз се променям. За разлика от мои колеги, които пишат едно стихотворение цял живот, при мен се започна с едни по-сантиментални работи ученически, после студентски и бунтовни ала Висоцки, след това саркастични, слет това рок- поеми, рок- стихове, след което най-неочаквано се гмурнах в подземията на фолклора, след моето отиване на гроба на прадядо ми Леонид Войвода. Там прокапа душата ми и се изляха двайсетина стихотворения, които смутиха не само мен, но и много от околните ми най-добри приятели не ги възприеха, Оттогава минаха 8 години, три години не ги показвах въобще. И сега тази книга е гмуркане в небето. И така разбрах, че имам нов ангел вдъхновител.

К.М: „Ние владеем всяко новолетие и когато някой изчерпи заложените му възможности, влагаме остатъка в друг, но щом усетим, че и това не е достатъчно, запазваме външността му и вливаме нова същност…Нужно е обновяване на духа.” Нещо такова ли?

Р.Л: Това е сън и е едно към едно, както го чух в съня си. Имам тази способност да сънувам много и съм щастлив, цащото има хора, които въобще не сънуват.

К.М: Един специалист по сън ще коже, че няма хора, които не сънуват, има такива, които не помнят сънищата си.

Р.Л: Сигурно е по-вярно това. При мен сънищата са много разнообразни, имам над 100 страници записани сънища, но в книгата са целенасочено подбрани, това са сънища за моите пътешествия. Душата нощем пътува, тя странства из селенията небесни, космически, вселенски и се среща с други светове, с други хора, познати и непознати. Някой път се среща и с предишните си проявления. Много ме тревожи липсата на вътрешния страж в днешното човечество. Каза го блестящо Тeодосий Теодосиев, учителят по физика, Бог да му даде здраве и още успех, поразителен мъж, поразителна личност. „Вътрешния страж” – колко красиво и точно казано. Няма нужда да се обеснява кой е Бог, „Бог е в мене”, този е в мене… – няма нужда от кълчотене, от припадъци, от целуване ръце на свещеници, от непрекъснато говорене за Всевишния. Един вътрешен страж! Той е сигурно много мъничък, за да се побере в душата ни, много нежен, ефирен, но без този страж, който ни пази от глупости, от престъпления, от изкушения, без него ние оставаме животни.

К.М: Да не би да е нещо като: „Виждам железен клин забит в земята. Изваждам го. Мисля да го измия от калта и да го взема за спомен, но се сещам, че не е забит случайно в това гробище за мъртвородени думи.. Те се улавят за него, когато се мъчат да се измъкнат от подземието на некръстените..”?

Р.Л: Да, в случая е персонализиран като метален клин. Финалът на този текст е показателен. Присъни ми се, че като погребахме моите мъртвородени стихотворения и на следгробието, когато сядат хората да отпият по глътка вино за покойниците, бяхме само трима поети. Седнах между тях, те не се познаваха и не желаеха да се запознаят, а пиеха от една чаша. Едва ли Господ се занимава персонално със всеки. От това, което съм чел, чувал, от общуванията ми с Вергиния Мартева, една много свята и свястна жена, която има паранормални способности, да си обясня онзи свят, устройството му. Това е строга йерархия, в която няма насилие, но има ред. В едно от общуванията ми с Вергиния, тя ми каза за Стойна Преподобна, че има там където е живяла, в село Златолист, на гърба на Мелник, че там има Небесен портал, през който, без да иска разрешение, винаги да слиза и да помага на хора, особено на жени, които не могат да имат деца. Това не беше за мен голяма изненада, защото посветих десетина години да обнародвам, да запозная народонаселението с тази невероятна жена, която е била Стойна Преподобна, сляпа, с мното извисен дух. Тя е последната българска светица, за съжаление, Светият Синод няма дори намерение да започне процес на канонизация, защото трябва да се случат неща, които според тях, не се случват. Но, може би, така е по-добре. Както Левски не е канонизиран, така и Преподобна Стойна ще остане последната българска светица, която не е канонизирана.

К.М: Спомням си отпреди три години, че тази книга трябваше да се казва „Огледалото на здрача”. /чете откъс от „Сценарий за сън”/

Р.Л: Това стихотворение е публикувано в една малка книжка „Сънят на продавача”, с която издателят Анго Боянов ми направи като подарък, издаде я като приятелски жест. Не включих този сън, защото цялата му пластика е по-различна. Сънят е другия начин на живот. Това е, което ме крепи. Сега, когато идват по-обикновени сънища, аз ги наблюдавам. Някой са отражение на това, което се е случило през деня или в предишните дни. Има някои символи, които са познати  и могат да се намерят във всеки съновник. Много често сънувам Константин Павлов, моят любим поет , и ако съжалявам за нещо, то е , че той не можа да прочете последните ми две книги. Може и да я чете отгоре, не знам, но той изигра огромна роля в моето самобичуване, за да стигна до други мерки на поведение. Той уж не вярваше в Бога, но ако се прочетат внимателно неговите записки, той не парадираше, но се иронизираше: „Аз съм секретар на Бога”, казваше, подхвърляше такива лафове, за да дразни, да вбесява враговете си писатели, защото само писателите му бяха врагове и литературните полицаи, другите го обичаха и четяха. Странно е, че ми идва толкова често на гости. Последният път го видях  в една оранжева дреха, каквато имат благородниците, и рецитираше стихове. Той почина безсловесен, защото получи троен инсулт, който го съсипа, но не можа да го ликвидира като личност. Просто му отне говора и възможността да пише с дясната ръка. В съня ми той седна, взе една китара и ние ахнахме, защото не знаехме, че той е можел да  свири. Прекара пръсти по струните, разля се много фалшив звук, явно беше разстроена, но той дръпна една струна и пусна невероятно чист и школуван глас, който напомняше оперно пеене. И как да не се събуди човек след такова видение? Това няма как да го вкарам в съновидение или поетична проза, но някой ден може да ги обединя част от сънищата ми за този поет, защото Констанин Павлов трябва да се помни. И не случайно говоря сега да него, той е малко известен, няма да стане национално известен, но кой знае? Когато се заех със Стойна Преподобна, бях обсобон от нея, подих по радиа и телевизии. Тогава тя беше известна само в Пиринския край, а и там беше позабравена, но ето, че мина време, дори намерих писател в лицето на Неда Антонова, да напише една прекрасна романизирана биография, проникновена книга, като една малка Библия, която сега много хора четат и препрочитат. Има два сайта за нея в интернет. Така че  Константин Павлов, когато няма и нас да ни има на този свят, заслужава да бъде помнен, защото е национално богатство, и е част от съкровищницата на световната литература.

К.М: (Но се появява чернокоса жена, на около 40,
тя ми се усмихва, вие не сте хора, казвам, не сме,
отвръща тя и се стопява
във въздуха, но отново бързо се появява,
какво става, питам я, подмлади ли се,
ти ще кажеш, отвръща ми тя и пак
ми се усмихва, или се прераждаш, питам,
не, просто си смених енергията, ние владеем
всяко новолетие и когато някой
изчерпи заложените му възможности,
влагаме остатъка в друг, но щом усетим,
че и това не е достатъчно, запазваме
външността и му вливаме нова същност…
Нужно е обновяване на духа.)

Отворила съм на 17 страница – на „Сенки”. Повтарят ли се сънищата? 

Р.Л: Не съвсем.  Имал съм натрапливи, които се повтаряха. Сънувах едни и същи съученици, които ги търсих, един от тях особено, и накрая започнах да сънувам, че го откривам и му обяснявам: „Знаеш ли колко много те търсих!“. И се събуждам, и виждам, че не съм го намерил. Сигурно вече е покойник и ме остави на мира, защото, ако беше жив, щях да го открия. В книгата насън отивам в различни храмове. Пътешествието, което най-често се повтаря е отиването ми в Индия, откъдето трябва да се върна, а не мога. А през последните годининай-често се повтаря, че много често съм до Русия и Египет. Изглежда в преражданията си съм бил и руснак, и индиец, и арабин, един Бог знае.

/настана Разпети петък/: Сега ще прочета от „Възкресение на третия ден” , което е посветено на смъртта.

К.М: Когато започна четенето се чуха часовници, а после кучета. Ти чу ли ги?

Р.Л: Не, може би защото душата ми е спокойна и не вие, и ти предразполагаш в твоето предаване към смирение и въздишка.

К.М: Покрай тези кучета, които чухме в нощта на Разпети петък, се сетих за Херкулан и Помпей, където после намериха мозайка, на която пише: ”Кучето хапе.” На представянето ти в Столична библиотека, ти каза: „Много огън мина през душата ми с тази книга”. Кое хапеше и гореше душата ти?

Р.Л: Много огън мина, изгори ми душата няколко пъти. Но този огън е бял, свят огън, той не гори, а те озарява като вдъхновението, което хем е болка, наслада, изящество, душата е в гърч особен, това беше в моментите, когато правех чисто технически поправки, които не ставаха, ако го нямаше този огън. Много варианти направих, около трийсет, сменях заглавия, търсех съчетания между чисти стихотворения и още по-чисти сънища, защото в един момент и най-лошото стихотворение бе по-добро и от най-интересния сън. На няколко пъти се отказвах, после пак се връщах, докато накрая ми се обади Вергиния и каза да спра да се занимавам със смъртта, да обърна малко внимание на душата си, да спра да се занимавам с битовизми, хората около мен, близките ми имат проблеми, но те са пречистващи, аз трябва да обърна внимание на душата си. Това, което казвам, не винаги го изпълнявам, но опитът ми, който е натрупан за тези 66 години, които скоро ще изпълня е, че душата иска своето внимание, молитва, грижа. И един от големите проблеми на човечеството е, че нашият мозък, който е един висш биокомпютър, който умира заедно с нас, ние прекалено много раздухме мозъците си, без да влагаме разум в тях. Световното изоставане на световната душа е повсеместно, тук не става дума за религия, а за основи на отношенията тяло-дух, космически дух и земно проявление. В тази слепота, в която сме, нищо добро не ни очаква.

Та този огън гори по особен начин, болката е сладка, но е болка. В едно есе,  което написах наскоро, се опитах да обясня какво е вдъхновението. Най-елементарното е да се каже, че някой диктува, а ние записваме. Моят съредактор и приятел Асен Валентинов твърди, че това са глупости, че няма такова нещо, че няма кой да се занимава с теб. По-скоро човекът, който пише се издига до Господ, и там вече той сам си е Господ и сам получава вдъхновение. По-важното е, че в момента на вдъхновение, дано да не прозвучи грубо,наподобява еякулация на душата. Такава тръпка, такова въздигане и болка и наслада, такъв момент на възкресение и на смърт едновременно.  Много съм щастлив, че съм го изпитал.Това е като влюбване. Човек не може да се влюбва по желание. Това става светкавично. Някой път човек полудява, друг път го приема по-спокойно, зависи от характера, темперамента. Но няма как да се влюбиш по желание. Вдъхновението, също като влюбването идва отнякъде, и аз съм много щастлив човек, че съм  го изпитвал. Няма по-голямо удоволствие, блаженство на света от творческия акт. То прилича на половия акт, но е съвсем друго. То е много по-съвършена материя, много по-въздигащо е, тръпка невероятна. Творчеството е заложено в продължението на човечеството, не като материя, а като дух.

К.М. прочете „Покръстване”

Трима ковачи от ранни зори
потни и голи до кръста,
с чукове блъскат и пръскат искри,
клинци каляват за Кръста.

Зорлем зората към хълма върви,
пладнето тайно се кръсти,
петъкът пее, тълпата мълви:
„Трима ще разпнат, един ще възкръсне!”

Трима изплитат венеца Му трънен,
в морава дреха денят Го загръща.
Броди Мария из мрака бездънен,
Господ отрочето мъжко Си връща.

Гол Го събличат. Тръпне тълпата.
Тайно венчават Голгота за Кръста.
Трите разпятия – с връх в небесата:
двете проклинат, едното се кръсти.

Иде часът. И сетната чаша.
Слепи проглеждат, сакати прохождат.
Трима войници се карат за плаща.
Първият – кръстен. И той Го пробожда..

Тъмно над Рим е и мрак над Юдея.
Слиза от Кръста. Мария прегръща.
Нито човек е, ни Бог, а идея…
Светъл. Безплътен. Безсмъртен. Насъщен.

Той е Спасител. Спасените вчера
вече отказват да бъдат спасени.
Няма апостоли, Тайни вечери…
Няма любов, а само неверие.

Няма „Разкай се!“, няма промяна…
Звяр е човекът, без Бог си живее.
По-добре е и нас да ни няма,
нежели и Господ да подивее.

Р.Л: Това стихотворение не го публикуваха, защото ми се обади редактора и каза: „Румене, тук има грешка. Не може този, който го е промушил, римският войник, който го е пробол, да е кръстен.“ Отвърнах, че няма грешка, така го видях, така го усетих. Това фатално ли е? – Не е вярно – каза просто редакторът.- Между римляните не е имало християни. – Добре, щом знаеш ти, аз не знам.

Сигурно същото би казал всеки свещеник и онези, които приемат христовото учение догматично точно и ясно. Те няма да се съгласят и с това, че казвам, че в началото не беше словото, а светлината. И не го казвам, защото искам да споря със Светото писание. И аз съм част от тази Библия, и аз имам право на прочит. Може би, малко самонадеян, малко рисков, но мой прочит. Текстът, който даде заглавието „Покаяние Господне” също дойде от мой сън. Мнозина смятат, че не може Господ да се покайва и няма защо. Дори във фейсбук някакъв културтрегер писа, че съм поредният, който се гаври с Христос, с Господ. Но това стихотворение не е за Христос, а за Бащата Му, за Бащата на всички бащи, който според текста на иврит е в множествено число. Може би не е едно безплътно същество, а са Господи – 12 светли души в един общ пламък?

К.М: В „Пазителят” един ред гласи: „Научи се да четеш невидимото четмо.” Как?

Р.Л: Много мислих върху това. Това в съня ми го каза Пазача на Световната библиотека. В съня си отидох при една стара, древна книга, подвързано в кожа и видях, че в нея липсват страници, бяха откъснати. Стоях объркан и разочарован пред това кощунсство, и тогава се появи старец, нвярно монах, беловлас, и ме попита дали харесвам Тайната книга. Отговорих да, но някой е откъснал цели страници от нея. А той отвърна, че това не бива да ме притеснява, защото тряба да се науча да чета невидимото четмо. И изчезна. Всеки човек има възможности, не само поетите, да вярва в духа си, че духът е определящ за неговата същност, да вижда това, което не могат да видят тези, които разчитат само на гастрономическите удоволствия, на животинските удоволствия, които са ни дадени, защото и ние сме животни, които имаме свой език и разум, който би трябвало да ни възвисява.
Не знам дали ще се науча да чета невидимото четмо, но „Покание Господне“ е пълна с невидимости, които съм прочел. Смятам, че в почти всички текстове тези невидимости прозират, подсказани са, някъде са съвсем оголени, например в „Матер Божия”, когато разгневена Мария, Богородица, обявява, че човечеството не заслужава да му роди Спасител и ни съобщава, че Бъдни вечер се отлага. Те текстове са малко по-публицистични и саркастични към безверниците, на моменти дори прекалено морализаторствам. Пред тях човек не бива да стои молитвено, а да има спокойствие и размисъл, за да се възприемат.

Слушателка попита: Какво се промени във Вас?

Р.Л: Промени се много. Тогава бах зъл, бях отчаян от липсата на всякаква справедливост, смятах, че мутрите трябва за бъдат арестувани и ликвидирани за нощ, две, три. Но в това време се появиха още хора, които не искаха прасто мутрите да се махнат, а искаха да правят циганите на сапун и виждаха във всеки турчин враг, и аз много се смутих, като видях, че има тълпи от хора, които ги подкрепят. Нещастният ми опит да влезна във висшата академия на политиката пропадна, и Слава Богу, че се отървах от тази среда. Тогава се замислих, какви претенции мога да имам като писател, когато по един погрешно заучен, може би , наследствен начин от прадядо ми, но да се разправяш с враговете е едно, а със сънародници – съвсем друго. И кръвта нищо няма да реши. На мястото на тези мутри ще дойдат други мутри. Не може да се върви през кръв към съвършенство, към любов. Но вие казахте най-важната дума – съвест. Който има съвест, има Бог в себе си. Това е другото име на Бога, който няма нужда да споменаваме непрекъснато. Който има съвест е добър човек, който няма е безбожник и е много опасен, той е циникът, който не го интересува нищо свято. Аз вярвам във съвестта и смятам, че ние, българите, не сме вярващи, не сме набожни, а сме само по ритуалите. В България днес християнството е битово. Не е важно да ходим на църква, да се кръстим и да целуваме ръката на свещеника, важно е всеки ден да бъдем приятели на Христос, да съхраняваме вътрешния страж, както Той ни съхранява. Предпочитам да се наричам набожен, а не религиозен, защото това е понятие  вече е компрометирано. Мнозинсото мисли, че вината е във вярата на мюсюлманите за поразиите, които в момента стават във света, но аз виждам, че християнството е в упадък и то върши по-големи поразии. И политиката на християнските държави предизвика бесовете, който се проявиха с фунаментаистите. Иначе всеки, който е вярващ не убива, не краде, не лъже и не прави така, че другите хора да страдат, а търси винаги първо вината в себе си.

Да изкажа моите благодарности на художника Едо Циротин, който измисли този формат на книгата. Някои казаха, че прилича на порта.

К.М: Аз казах това, че пличиа на порта, но по-скоро е портал.

Р.Л: Сигурно книгата ще събуди несъгласия, но пак казвам, това не е религиозна книга, не е учение за Господ. Това е моят прочит на Господ. Бог е най-великият демократ и никога няма да се разсърди, ако някой го тълкува не така, както някой преди 2000 години е казал. Трябва да се спазва традицията, но нека тя и да се обновява с творчество. Сега се сещам, че църквата на леля Ванга продължава да събужда протести. Скоро бях там и видях – да, много е нетипично да сложиш една народна пророчица в иконостаса на храма. Но има и други такива случай по света. Има храмове, в които всички религии са обединени. Тези храмове не са проклятие, те са разнообразие. По-важното е храма да го носим в душата си, без да смятаме, че той е единствен, и да уважаваме изживяването на Бога и на другите хора. Така че, приемам всякаква критика.

К.М: Предаването е към своя край. Пожелавам ти, макар, че коя към аз, че да пожелавам, книгата да ни „виси на пантите” , а да намери достойни читатели.

( След няколко крачки спирам пред
островърх параклис. Вратата се вее
на пантите. Вътре – ясли, сено по пода,
следи от копитца на ослица.
В средата като престол седи черният стол.

Кога съм успял да го скрия тук?
Къде съм? Кой съм? Защо съм?
– питам на глас. От стената излиза
мъж без лице, облечен в червена мантия.

– Това е Столът на Юда. Той е собственост
на Светото съдилище. Ти си осъден
за богохулство. Ще те изгорим
върху кладата на твоите сънища…
Отречи се от дявола! Инак си мъртъв.

Смея се. Този малък инквизитор
е голям мазохист. Иска да изпита
болката на предателя от поредния му живот,
който по кръщелно е негов, но отдавна е
собственост на друг.

Бедният Юда,
ковчежникът на Христос…)

Р.Л: Дай Боже! Дай Боже! Благодаря, благодаря на тези, които се обадиха и на тези, които не се обадиха. Повече Бог във всичко, повече любов във всичко! И тогава животът ще бъде по-смислен и прекрасен.

К.М.: И накрая нещо съвсем кратко от 66 стр.,да го прочетеш, „Ти, който не спиш и ни осветляваш“…

Р.Л. На коя страниица, аха, на 66…

VII

Ти, който не спиш и ни осветляваш
със спокойствие, ти ни казваш:

„Тази Светлина не е сама,
Седемте сили са тук, те размножават
множества от същества, които са вселенски часовои
пред Трите портала на Земята.

Защото в Началото не бе Словото.
А Светлината, която сподели
Словото с Човека.
И той до днес
се учи да говори.“

Да стърчиш векове безмълвен.
Да си вкоренен за три живота
край шепот на река.
Да мълчиш като речен камък.
Или да си шепа мъртва пръст,
чиято кал не става за глинено гърне.

Да си Шестоднев, без Седмия ден.
Да си всекидневен, а да нямаш ден.

Да си сън, осъден на безсъние.
Да си обесен върху петолинието
на неродена песен.

Да си безмилостна молитва
за милост.

Да си издишване без вдишване.
Да си обречен на безбожие.
И на житие, без жив живот.

Не може.
Докато не дойде Осмият…