Валентин Меламед е роден на 11.04.1949 г. в София. Завършва Английска гимназия и Медицинска академия в София. След специализация и конкурс започва работа в Института по акушерство и гинекология към МА, защитава дисертация. Съвместно с доц. Спас Спасов издава книгата „Ендокринни проблеми при патологичната бременност“ (1987). От началото на 1988 г. до 1991 г. е на работа в Адис Абеба, Етиопия. От там заминава със семейството си за Израел, където живее и сега. Работи като лекар в Тел Авив.
Един мъдрец ми беше казал някога, че ако от личния живот на всеки един човек може да има по-добър сюжет за роман, то той не знаел какъв ще да е този сюжет… Прав е бил, а разказите на Валентин Меламед го доказват. Уж простички житейски случки, които повечето от нас биха подминали небрежно, той успява да преобрази в добра белетристика. В тези негови „разкази по действителни случаи“ има и добре изведени сюжети, и добронамерен хумор, и носталгия, и тъга, и дори някаква стаена ярост срещу необратимостта на нещата от живота… И най-сетне, в тази книга има ненатрапени поуки, които читателят със сигурност ще открие сам за себе си.
Христо Карастоянов
Mayer, Rokitansky, Kuster, Hauser Syndrome
„Нищо не е такова, каквото изглежда”
Д. Стийл
Няма да забравя денят, в който ми връчиха окончателната диагноза. В епикризата беше напечатано с големи букви: „Mayer, Rokitansky, Kuster, Hauser syndrome”.
– Звучи, като име на поп група – казах с едва прикрита усмивка, докато старателно се опитвах да прочета диагнозата.
Лекарят седна зад бюрото и започна да обяснява. Говореше най-вече на майка ми. Рисуваше в един бележник и поглеждаше към нас често, като бършеше от време на време очилата си с носна кърпа. Така и не спря да се намества на стола.
И изприказва неща, които в първия момент ми се сториха невероятни. Диагнозата означавала, че съм се родила без матка и влагалище. Точно така – без матка и влагалище. Говореше, че подобни аномалии са рядко явление в медицината, но за съжаление това се е случило точно с мен, така че няма да мога да раждам деца, както и да имам нормални полови сношения. Твърдеше, че съм напълно здрава, както всички останали, само дето ми липсват матка и влагалище.
Ясно нали – две незначителни подробности. Иначе – напълно здрава. Но без матка и влагалище. Докторът си мереше внимателно думите, от което приказките му звучаха някак изкуствено. От време на време вадеше странни примери от митологията или библията или и аз не знам от къде, но от това всичко ставаше още по-отвратително. От приказките му разбирах колко малко знам за себе си, за тялото си и органите в него. Едно беше сигурно – станала е ужасна грешка, докато съм се развивала в утробата на майка ми, и изглежда стореното не можеше да се поправи.
Липсата на матка тогава не ме вълнуваше особено, но половите сношения… Как този човек можеше да твърди, че съм напълно здрава, без да мога да имам полови сношения! Тогава реших, че за някои неща не иска да говори пред мен и ще ги сподели само с родителите ми – бях само на тринадесет години.
Гледах майка ми, която стоеше с широко отворени очи и дишаше тежко. Спомням си, че докторът в един момент замълча и заби поглед в медицинската папка, сякаш се чувстваше виновен, за това което ме беше сполетяло. После вдигна глава и попита:
– Разбирате ли какво ви говоря?
Майка ми се разплака и заразпитва през сълзи: „Сигурно ли е? Как е станало? Ние с баща й сме напълно здрави…” – а той й обясняваше някакви много сложни неща, свързани с аномалии в развитието на бебето в матката, хормони и… Тогава не разбирах нищо от неговите приказки.
Както и да е, това беше началото. Нямах мензис, но това не ме безпокоеше. Дори ме радваше понякога като гледах другите момичета, дето се превиваха от болки, губеха кръв, не можеха да се вдигнат от леглото по време на цикъл. Страхуваха се, че им идва нередовно и всеки път, когато закъсняваше изпадаха в паника. Аз нямах такива проблеми. И не се тревожех, затова че съм по-различна от останалите.
Играех често баскетбол с момчетата. Бях една от най-високите в класа и играта ми се отдаваше. Умеех да дриблирам с топката и бях научила различни трикове да се изплъзвам от защитата. След това пробягвах до коша и забивах „кука“ в обръча. Това беше мой личен финт и малко от момчетата го правеха. Учителят по физкултура искаше да ме направи баскетболистка, да играя в женския отбор на училището, но аз отказвах: предпочитах да играя с момчетата, когато и с когото искам, без да трябва да ходя на спортни лагери и други подобни. Обичах да тичам вечер, когато хората се прибираха и улиците ставаха тихи. Имах един маршрут из квартала, после влизах в градината и правех там няколко обиколки. Връщах се изпотена и мръсна и веднага се бухвах в банята. И дълго след това не успявах да затворя очи дори и за секунда. Помня силното тиктакане на стенният часовник в хола, което с времето така ме изнерви, че един ден го хвърлих в кофата за боклук.
Където и да се появявах сеех раздор, а обичах и да флиртувам. Всъщност, момчетата ме интересуваха само като приятели. Те непрекъснато ме канеха на гости и аз не се лишавах от удоволствието да се забавлявам с тях. В квартала имаше един мост, по който минаваха влакове, натоварени с изтощителен товар. Често седяхме под моста и се състезавахме, кой ще издържи без да диша, докато влакът премине. Аз смятах, че съм от най-издръжливите, а главният ми съперник беше едно по-голямо момче, с щръкнала коса и вирнат нос. Всеки път, когато ме побеждаваше, ми казваше: „Малка си още, трябват ти годинки…“
Израснах висока и слаба, с дълга, бухнала коса, чийто цвят преливаше от кестеняв до светло-червен. Имах слаби рамене и тесни хълбоци, дълга шия… Описвам всичко това, защото с времето започнах да се наблюдавам и от момента, в който пораснах достатъчно, за да осъзная действителното си състояние, непрекъснато си внушавах, че трябва да имам някакви външни белези, които съответстват на липсата на органите в тялото ми. И нищо не откривах. С други думи, никой не можеше да предположи, че ми липсват матка и влагалище.
Но все повече осъзнавах истината. Аз бях различна от моите приятелки! Не бях истинска жена! Постепенно започнах да проумявам цялата истина, будех се нощем и плачех в просъница. На следващия ден се стараех да мисля за друго, да забравя, но не винаги успявах.
Майка ми и баща ми избягваха да говорят на тази тема, а когато отварях дума те веднага се опитваха да ме успокояват, че това с нищо не намалява цената ми, че липсата на мензис освобождава от много проблеми, че винаги мога да имам деца и без матка… Знаех, че говорят така само за да ме успокояват. Насилвах се да им вярвам, но подобни разговори все по-малко ми помагаха.. Имаше достатъчно контрааргументи на твърденията на моите родители. Аз продължавах да преглъщам сълзи и с все по-голямо отчаяние да се вглъбявам в онова, което ме гнетеше отвътре. Исках да задам куп въпроси, но не знаех на кого, а ми беше предварително ясно, че няма отговор. Колкото повече се замислях, в мен се задълбаваше едно отвратително предчувствие: вече бях сигурна, че ме очаква неясно и объркано бъдеще, изпълнено със самотни дни и дълги безкрайни нощи.
В гимназията приятелките все по-често разправяха за половите си преживявания, за болката и удоволствието от акта – въобще разни истории за това какво чувстват в леглото, след като преспят с момчетата.. Аз не бягах от тези разговори, слушах и разпитвах, сякаш бях напълно еднаква с тях. Измислях как съм се целувала с някого и как той бавно и дълго си е напъхвал езика, докато устните ни са оставали впити. Но тези измислици с нищо не ми помагаха. Напротив, все повече ме обезверяваха. Знаех, че говоря фалшиво и имах чувството, че никой не ми вярва. Всичко това неусетно създаваше между мен и другите неясна, но твърде осезаема празнина. Аз не бях една от тях, аз бях различна. На купоните припирах да си тръгна, преди да започнат да гасят лампите. Избягвах да излизам сама с някого. Понякога ме питаха: „Ти девствена ли си? Кажи си, не е срамно” – а аз отговарях уклончиво, че не знам, но мисля, че съм… „А, значи си имала това-онова! – викаха те – Кой е той?” „Не, не, нищо сериозно!” – отрязвах колкото се може по-безгрижно.
Постепенно, без дори да се замислям, започнах да обръщам повече внимание на уроците. Това ми създаваше някакво самочувствие и ми помагаше да повярвам, че мога да водя нормално и смислено съществувание. Да бъда в крак с живота, а не извън него. Не че съдбата ми беше по-маловажна, но успехите в учението ме изпълваха с нови страсти и тогава чувството за паника и страх, тъга и гняв, отчаяние от подаръка, с който природата ме беше дарила, някак избледняваха.
Учех в музикалното училище, където трябваше да завърша средното си образование. Бях в класа по цигулка. Всъщност, започнах да свиря от малка. Майка ми беше тази, която настояваше. Тя самата преподаваше пиано и солфеж. В началото не беше лесно, защото и аз като всички не исках да свиря скучните етюди. Но постепенно цигулката взе да ми харесва и съвсем несъзнателно започнах да свиря нови и различни неща. В последния клас на гимназията един от учителите най-неочаквано реши, че съм много талантлива и ме изпрати на конкурс за надарени деца в Италия. Заминахме с майка ми. Свирих лошо, според мен, защото се притеснявах много от журито. Първа награда спечели една от Бразилия, но на мен ми предложиха стипендия, с която можех да остана да уча музика в Италия. Майка ми отказа категорично и се върнахме в България. Свирех отделни части от произведения на Тартини, Вивалди, Бах, Моцарт. Харесвах музиката, която е написана специално за цигулка. Все повече ми харесваше да свиря. Бях много вглъбена и дисциплинирана. В последната година на гимназията станах една от солистките на камерния оркестър.
Колкото повече напредвах в тайните на музиката и овладявах техниката на свирене, толкова по-силно започнах да усещам нещо много лично в начина на представяне на пиесите. Така да се каже, във вътрешната, частната сфера. Имаше една проста истина – касае се само за две страни, които са много свързани: композиторът на произведението и този, който го представя. Авторът беше най-важен, но и този, който тълкува, който внася собствени решения, приумици, добавя една чисто физическа енергия в звученето, е не по-малко ангажиран. Така го чувствах и така го изпълнявах. Свирех, както усещах пиесата, и се стремях да звучи така. Особено в „Капричиите“ на Паганини и „Партитите“ на Бах звученето от моята цигулка беше по различно от това на останалите. И ми създаваше проблеми, (особено през последната година), защото не интерпретирах като другите. Учителите настояваха да се чете това, което е написано в школите с всички обозначени знаци на динамиката, а при мен се получаваше по-друго. Единствено майка ми ме разбираше. Докато репетирах в къщи, често се появяваше от кухнята, ръкомахаше и нареждаше: „Точно така! Сега трябва да си поемеш дъх и да наблегнеш на кресчендото в следващите тактове!…” А в нотната тетрадка не беше отбелязано „кресчендо”. Получаваше се по-различно звучене на произведенията, което не съвпадаше с изискванията на учителите. За това те виняха и мен, и майка ми. С времето тя престана да ми се бърка. Неусетно започнах да изграждам свой стил на свирене, като динамиката и настроението бяха резултат най-вече от моите чувства. В някои моменти единствено аз си харесвах звученето, но упорито отказвах да го променям, въпреки забележките и понякога скандалите между мен и учителите. В камерния оркестър също имах проблеми. Някои от диригентите приемаха интерпретациите, други – не. Най-често се съгласяваха само с част от тях и това ставаше причина за едни дълги спорове, които често прерастваха в разправии. В крайна сметка стигахме до някакви компромисни решения, от което според мен страдаше качеството на изпълнението. Така поне си мислех.
На заключителният изпит се явих с първата част от концерта за цигулка на Чайковски в ре мажор – Allegro moderato. Комисията сякаш нямаше време да ме слуша. Прекъснаха ме в най-вихрената част. Бях готова да споря, но в този момент стана председателят, подаде ми ръка и каза, че съм приета в консерваторията без други прослушвания.
Това беше начало на музикалната ми кариера. Свирех първа цигулка в камерния оркестър на консерваторията, а по-късно спечелих конкурс за солистка на държавната филхармония.
За съжаление, успехите не можеха да заличат мъката и меланхолията, които ме обземаха, когато оставах сама. И мисълта, че не съм истинска жена, ме гнетеше все повече. Аз бях самотна. Не исках да имам по-близки приятели. С мъжете се страхувах приятелството ни да не прерасне в нещо по-различно. А с жените избягвах приятелски отношения, защото неминуемо водеха до по-интимни разговори, които аз ненавиждах, защото нямаше какво да разказвам. И в самотата си изпивах бутилката вино – съвсем сама. Не можех да се понасям след това, като влачех крака докато се прибирам в къщи. Имаше мъже, готови да си разделят с мен бутилката, да ми наливат виното в чашата, но аз се срамувах от недъга си и това държеше бариерата спусната.
Какво друго ми оставаше освен да работя? Познавах произведенията, забавлявах се да свиря партията на цигулката заедно с партиите на останалите инструменти в оркестъра. С времето започнах да получавам все повече ангажименти. Бях много заета. Свирех от ранна сутрин, когато още всички спят, репетирах с оркестрите, записвах в студията, пътувах по турнета… Бях погълната от работата в музикалната индустрия, трябваше да следя критиката, да участвам в предавания по радиото и телевизията, да се срещам с диригенти и корепетитори…
По време на едно турне в Париж най-неочаквано получих предложение да свиря един сезон със симфоничния оркестър на френското радио. Предоставяше ми се рядката възможност да стана солистка на една от най-известните формации в света! Но мисълта, че трябва да живея съвсем сама, в чужда страна, сред непознати, ме плашеше. От друга страна пътуванията бяха част от ежедневието ми и приятелите ме убеждаваха да се съглася веднага. Подобни предложения, ми казваха, са изключителна рядкост за музиканти на моята възраст. Но имаше и друго: привързаността ми към родителите. Майка ми беше най-добрата ми приятелка. С нея се съветвах за всичко, свързано както с музиката, така и с обикновения живот. Баща ми, винаги сериозен и строг, беше най-благородният човек, когото познавах. Не можех да си представя как мога да живея и работя, без да съм с тях непрекъснато. В крайна сметка, след много колебания, реших да приема. Но бях объркана. От една страна – горда от себе си, от друга – силно притеснена от мисълта за промяната и неизвестността, която ме очакваше.
Париж ме посрещна с дъжд. На летището „Шарл дьо Гол” не ме чакаше никой и трябваше сама да се добера до хотела. Оказа се на брега на Сена, недалеч от Люксембургската градина. Мястото беше прекрасно и въпреки влажното време излязох веднага да разгледам наоколо. Разхождах се из Латинския квартал и градината на Мария Медичи. Познавах тези места от предишни турнета в Париж. Крачех по улицата без цел, а влажният тротоар бе осветен от жълтите улични лампи. По улиците се редяха малки магазинчета, бутици, повечето от които затворени, сладкарници с ярко осветени витрини, отрупани със сандвичи, багети, торти… Шумните бистра, които бяха на всеки ъгъл, придаваха особено настроение, типично френска атмосфера, особена топлота във влажната и дъждовна вечер. Крачех по улиците бавно и разсеяно, всичко наоколо ми действаше приповдигнато, обратно на меланхолията, с която заминах. И ето че най неочаквано се озовах пред Сорбоната. Преди няколко месеца бяхме свирили с едно трио в един университетите тук. Сега мястото не беше оживено – може би заради дъжда. Масите по тротоара пред кафенетата бяха празни, но пък вътре гъмжеше от народ. Спрях за малко да погледам. После дъждът заваля по-силно и аз забързах обратно към хотела.
На другия ден представител на импресарската агенция ме заведе в бюрото и ме запозна с музикантите и диригентите, които отговаряха за репертоара. Всички бяха много любезни, но имах чувството, че се държат някак студено и дори надменно. В този момент не можех да определя какво точно ме притеснява, но държанието им ме потискаше: имах чувството, че разговарят с мен така, за да ми покажат колко са важни и как много завися от тях.
Трябваше да репетирам в една зала на гърба на Националния музей за съвременно изкуство в центъра „Жорж Помпиду”. От начало свирех само с корепетитор, но след няколко дни започнах работа с оркестъра. За разлика от хората в бюрото колегите музиканти ме приеха твърде топло и аз се почувствах свободна, както бях свикнала.
Първата изява беше в сградата на кметството на Париж по случай назначаването на новия префект на полицията. Свирих концерт номер 1 на Паганини, който много харесвах, най-вече заради третата му част – Allegro spirithoso. В такъв момент забравях за публиката, за оркестъра и за всичко наоколо. Независимо, че цигулката ми не беше „Страдивари”, в произведението на Паганини тя звучеше някак различно, много чисто, ясно, ефирно в соловите партии. Това придаваше особен оттенък на цялостното звучене на оркестъра – фриволно, сякаш бяхме навън, сред природата, заобиколени от гори, храсти и горски цветя. Публиката ме изпрати с овации и трябваше да се появя на бис. Изсвирих „Каприза в ла минор № 24” на Паганини и отново ме изпратиха с овации.
На другият ден се появиха отзиви за първото ми участие. Макар и сдържани, те бяха твърде ласкави и през следващите дни дори и онези от агенцията заговориха по-иначе с мен. Долавях нотки на уважение в гласовете и лицата им като че ли се отвориха, станаха някак по-естествени. Преди това избягвах да стоя дълго в стаите, които бяха пропити от миризмата на отвратителните цигари „Gauloise”, а след първото ми участие те се стараеха да не пушат в мое присъствие…
Диригентът на филхармонията, с който започнах да репетирам, а след това концертирах, беше мъж на средна възраст, висок, много едър и набит. По-скоро приличаше на бивш бейзболист. Ушите му стърчаха като антени за сателитна телевизия. Казваше се Luis Klemanso и аз дълго не знаех как се пише презимето му – с accent aigu[1] или без. Беше много представителен човек, винаги облечен с вкус, и с къдрици, които покриваха огромната му глава и се спускаха почти до раменете. Към мен се отнасяше с явна сдържаност и с професионална предпазливост. Забелязах това от самото начало и с времето се опитвах да изтръгна не само формално и сухо отношение. Но той ме гледаше втренчено и по лицето му заиграваше една особена, мека усмивка. Елегантно, но доста категорично, без да помръдне, поклащаше глава, сякаш казваше: „Не обичам да се вдига шум!…“ И репетицията продължаваше. Давах си дума изобщо да не мисля за него, но това беше глупаво. Аз бях самотна и човекът, с когото прекарвах –по-голяма част от деня, беше той – Maestro Klemanso. Работех и с други диригенти, но той беше по-различен от останалите. И можеше да постави произведение на класически или съвременен автор, в стил и звучене, каквито аз харесвах, защото беше майстор. По време на репетициите очите му святкаха възбудено, шареха и сякаш търсеха някаква жертва. След това най-неочаквано, съвсем тихо и много кротко се обръщаше към мен и питаше: „Как ви харесва? А? Бъдете така добра и си кажете мнението!” – и ме пронизваше с поглед. След това се обръщаше към оркестъра, без да позволи на някого да продума, вдигаше диригентската палка и продължавахме. Така че мислите ми бяха приковани в него, а понякога и сънищата. И кой знае защо, изпитвах вълнение всеки път, когато заставаше на мястото си с партитурата и диригентската палка в ръка.
Една вечер след записите в едно студио, той съвсем неочаквано предложи да ме изпрати. Из града вилнееше жесток вятър, който ме прониза още на първия ъгъл. Бях леко облечена и поисках да се върна с метрото, но той реши, че можем да се стоплим в едно бистро на улицата, по която вървяхме. Както винаги беше категоричен и аз нямах сили да откажа.
Има нещо много специфично, уникално в тези френски заведения. Особена домашна атмосфера и топлота те обгръщат още от вратата. Най-често съдържателите са семейство, като единият е на бара, а другият – в кухнята. Едно-две момичета сервират и докато ти взимат поръчката разговарят с теб сякаш сте много стари познати. Из въздуха ухае на готвено от кухнята и на ароматно кафе от бара. Дори и да не си гладен, не може да не си поръчаш задушено пилешко, напоено в соев сос, или свински ребра в хардал.
Той отпиваше перно, а аз – кафе с бренди “Louisville”. По стените бяха окачени черно-бели снимки на бивши известни актьори от киното. Той разказваше разни истории, свързани с тези от снимките и някои интимни моменти от живота им, за които беше чел или слушал. По едно време ме погледна право в очите, някак тихо и без никаква връзка каза:
– Знаете ли, че вие сте един изумителен талант?
Махнах разсеяно.
– Във всеки случай, ще се възползвам от възможността да ви каня често в кафенета, ако, разбира се, вие разрешавате, а нали вие ми разрешавате, прав ли съм?
– Имате ли семейство? – попитах.
– Жена ми загина при автомобилна катастрофа преди повече от пет години – поклати глава той.
– Ох, съжалявам, не знаех –произнесох полугласно и го погледнах с неудобство.
– Тъжна история – рече. – Хиляди пъти съм я разказвал и нямам никакво желание да я повтарям.
Настъпи неловко мълчание.
– Какво мислите за новия тромбонист? Довели сме го чак от Бразилия – рече той, а аз реших, че ме пита само за да наруши тишината.
– Струва ми се, че е доста нервен, сякаш непрекъснато иска да удари някого с тромбона си.
– Може би в това се крие тайната на таланта му. Във всеки много кадърен човек има по нещо сбъркано. Прав ли съм?
„Да те вземе дяволът!“ – помислих неволно.
– Наистина, виждам по очите ви – продължи той, – че не сте убедена, но повярвайте ми, така е.
След тази спонтанна и съвсем неочаквана вечер в отношенията ни настъпи някаква промяна. Дотогава беше за мен само „monsieur Klemanso”, диригентът на оркестъра. Но след това той само чакаше да свършим репетицията или концерта… После изпращанията зачестиха и аз някак започнах да свиквам с това. И все повече ми харесваше. Дори в редките случаи, когато се прибирах сама, се чувствах неудобно, сякаш нещо ми липсваше. Понякога седяхме в заведенията и с други музиканти, но по-често бяхме сами. Луи започна да идва и в бюрото, докато работех с корепетиторите, и това не остана незабелязано от хората в агенцията. Помолих го да не се появява и той реши да ме чака в един бар, в края на същата улица. Бях усетила, че и в оркестъра плъзва мълва за нас…
– Е, това е просто нелепо – говореше той. – Аз, в крайна сметка, само те изпращам до в къщи.
Беше вярно…, но само до някъде. Постепенно нашите вечери се изпълваха с желание за нещо по-различно. Криехме се по тайнствени места, в тихи и полутъмни кафенета, скрити между липи и примигващи улични лампи. Аз се възхищавах от него – той харесваше всичко, което обичах. Не бях сигурна какво място имах в неговата душа. Когато обличах една деколтирана бална рокля, с която свирех на някои от концертите, имах чувството, че той се държи на сцената по друг начин. Беше по-весел, дори лекомислен, необикновен, сякаш изпълнен с очакване на изненади. Даряваше ме с щедро внимание, определено повече от други вечери. Но колкото и да се сближавахме, той си оставаше някак потаен, така че никога не можех да зная в кой момент как ще реагира.
И ето че една вечер близо до хотела, така както си се разхождахме, без никакви предисловия, той ме прегърна някак привично. Притисна се в мен, усетих бузата му, грапава от наболата през деня брада, в лицето си и ме целуна. И тази целувка продължи дълго, без край и аз не исках да свършва. В този момент престанах да съм бездушен човек, на какъвто се правех до сега. В този момент забравих за себе си, стопиха се всички предразсъдъци. В този момент изведнъж подсъзнателно премахнах образа си, от чиято власт се страхувах, и заплувах необуздано в хубостта на неговата близост, изпълнена от нежност и страст, готова да отдам душата си на моята първа голяма любов.
Повече не се криехме. Но ставаше все по-трудно във филхармонията. Говореха зад гърба ми, просто ми завиждаха. Луи беше любимецът на всички и скритото желание на много от женския състав. Той се кълнеше, че не е имал интимни връзки с нито една от музикантките в оркестъра, но аз не му вярвах. Ревнувах го от всички и си представях как са се държали с него в леглото. Работата в оркестъра започна да ме изпълва с все по-голямо напрежение и аз се разкъсвах между това да остана до края на договора или да си замина веднага.
От друга страна ставаше все по-трудно да го спирам пред вратата на хотела и да не му позволявам да се качва в стаята. Това не можеше да продължава дълго. Нямах никакво намерение да му разказвам за недъга си, но рано или късно трябваше да научи истината. Аз бях влюбена в него и не исках да прекъсвам тази връзка, но колко дълго тя можеше да продължава само с платоническа любов? Беше търпелив, примиряваше се лесно, когато се разделяхме го целувах пред вратата, пожелаваше ми да сънувам порочни сънища и бавно поемаше в мътната мешавица от влага и бледа улична светлина. А аз оставах сама в стаята с моите мисли.
Дните летяха и неусетно сезонът изтече. Имах нови предложения, но те не ме интересуваха. Накратко, бях се побъркала. За връзката ни вече говореха открито, но това не ни пречеше.
И ето че в един слънчев, но много ветровит ден, без каквито и да е предисловия, сякаш така, между другото, по средата на съвсем обикновен разговор, Луи ме прекъсна, погледна ме съвсем от близо с неговия типичен остър поглед и много тихо, но категорично ме попита дали съм мислила да се омъжа и дали той би могъл да е мъжът, с когото бих живяла. Беше съвсем в неговият стил да го каже по този начин. Бях щастлива, да си призная, но и много объркана.
– Да ти кажа – подхванах предпазливо, – не съм мислила за това. Но искам да си замина за България и ще те чакам там – и въздъхнах дълбоко – И ако решим да се оженим, можем да свършим тази работа там. Господи, колко е сложно всичко…
– Ти говориш, сякаш някой от нас се готви да извърши престъпление.
– Добре ще е – подхванах аз – да се запознаеш с родителите ми, приятелите ми… –продължавах да говоря с някаква абстрактна убедителност, само за да изляза от положението.
– Ще дойда където искаш, ако толкова настояваш и щом така се налага.
Бях объркана и пламнала от вълнение. През следващите дни почти избягвах да разговарям с когото и да било, защото от разговора нищо не се получаваше. Набързо се разделих с хората от импресарската дирекция, с колегите музиканти и с малкото познати, които имах.
Сбогуването беше кратко. Странно стягане, желание да кажа важното, мълчание, разсеяна, незначителни думи. Топло докосване на месестите му устни и… И самолетът прекъсна връзката.
Живеех в отделен апартамент, но първата нощ в София прекарах при родителите. Страхувах се да остана сама с мислите за раздялата и проблема с моя недъг. През нощта не можах да заспя. Въртях се в леглото, ставах да пия вода, разхождах се из стаята, пак лягах и така чак до сутринта. Вярвах, бях сигурна, че има някакво решение, но какво беше то? Най-простото беше да му кажа истината, пък каквото ще да става. Но не исках да рискувам да го загубя, а действителното положение на нещата съвсем не беше розово и граничеше с възможността той да си вдигне шапката и да си отиде, като разбере що за жена съм. А това не биваше да става, в никакъв случай, защото аз го обичах, много, много го обичах. Но какво можех да направя с този ужасен подарък, който бях получила от природата. Жена – без матка и влагалище! Аз бях едно жалко подобие на жена, маска на жена! Но въпреки това бях човек, който има чувства, обича страстно и безкористно и не иска да загуби своята голяма любов. Така все повече се вторачвах в мисълта за лъжата… Лъжата, с която трябваше да прикривам истинските си проблеми. Не исках да го лъжа, но да му кажа истината значеше да го загубя. Мътният поток от мисли ме отвеждаше често в противоречиви решения. Нямаше оправдание за това, че не съм му казала до сега нищо за себе си, и това ме караше да чувствам нещо като обреченост, която изпълваше съзнанието ми.
Той каза, че ще остане в Париж още два месеца и след това ще дойде в София. И ще се оженим. И говореше така, че не оставяше никакво съмнение за намеренията му. Аз се съгласявах с всичко, без много да мисля. След сватбата щяхме да пътуваме и да се забавляваме като младоженци, а след това имаше проекти за концерти и участия из цял свят. Казваше, че ще направи от мен звезда номер едно в бранша, искаше всички да ме познават и беше сигурен, че светът ще ме хареса.
Отказах всякакви ангажименти. Дните ми минаваха в търсене на разрешение на проблема. Форумите и сайтовете в Интернет никак не помагаха. Моят случай беше рядко явление в медицината. Започнах да се консултирам с лекари – известни професори, специалисти… Установих, че проблемът с влагалището е разрешим с пластична операция. Но трябваше напълно да забравя за матката и за забременяване – в това медиците бяха безпомощни. Насочиха ме към гинеколог – хирург, според мнението на специалистите – един от най-добрите. Обадих му се и той ми определи среща в една софийска болница. Беше доста възрастен. Прочете диагнозата и веднага се зае да описва различните методи на операция на влагалището, рисуваше, обясняваше. Заяви, че ме познава, че се възхищава от свиренето ми. Непрекъснато се опитваше да говори за музика, а аз го връщах към проблемите си. В разговорите ни се преплитаха сонатите на Шуберт, опусите на Берлиоз с операции, които той наричаше „Неовагина и Вагинопластика“ . Не знаех значението на тези термини, но бях готова да ги приема, след като ги чувах от него. От начина, по който говореше и обясняваше, от изражението на лицето, движението на ръцете, почувствах, че е добър лекар. Реших, че мога да му се доверя и се уговорихме да ме оперира. Помолих го да направи всичко колкото се може по-спешно.
Приеха ме в болницата след няколко дни и останах в отделението една седмица. Обадих се на Луи, че заминавам на турне и няма да имам възможност да му се обаждам. Той ми припомни, че живеем в двадесет и първи век, че мобилните телефони работят по всички точки на света, но аз го убедих да не ме търси.
Според доктора операцията беше сполучлива и при изписването той ми връчи един набор от разноцветни пръчици с различна дебелина – дилататори, както ги нарече. Трябваше всеки ден да се упражнявам с тях за да не се получат сраствания в новото ми влагалище. Не беше лесно и в началото изпитвах много силна болка, докато вкарвах дори най-тънките. Но стисках зъби и постепенно напредвах. Около три седмици след операцията успявах да вкарвам по-дебелите дилататори без много болка.
Луи трябваше да пристигне всеки момент. Копнеех да го видя. Но въпреки успешната операция чувствах че съвсем не съм готова за полови контакти. Това не ми даваше покой. Не можех да се отърва от мисълта, че ще ме боли, че няма да изпитвам удоволствие, а това, от което най се страхувах, беше, че той ще се разочарова… А оставаше и проблемът с матката – как да му съобщя, че нямам матка? Как ще реагира и какво ще последва?
Говорихме по телефона всеки ден, продължително. Аз отговарях и се стараех да изглеждам безгрижна, или поне да създавам такова впечатление. Изглежда, че не винаги успявах, защото той често питаше: „Добре ли си? Всичко наред ли е ?… Има ли някакви проблеми?…“ Планирахме сватбата, той бързаше и искаше да се оженим по най-лесния начин, да поканим само близки приятели и роднини и да не вдигаме много шум. А аз се упражнявах с дилататорите, като се опитвах да си внушавам, че това ми доставя удоволствие. Една вечер разказах на родителите, че са ми направили операция, че имам влагалище, като всички останали жени и… че се готвя да се женя. Казах им за Луи. Те бяха чували за него много от предишните разговори, но не знаеха колко много го обичам. Казах им, че трябва да ми помогнат за сватбата… В това отношение майка ми бе незаменима и веднага се зае със задачата. Предложи ми да се оженим в манастир – близо до София.
След няколко дни се обади по телефона…
– Ана, аз съм в Панчаревският манастир „Свети Никола”. Какво ще кажеш?
– Нямам представа за какво говориш – отвърнах. – Искам да го видя това място.
На другият ден отидохме в манастира. Беше на брега на Искър, потънал в зеленина, скрит в пролома до крепостта Урвич. Сградата беше дълга, бяла, двуетажна постройка с дървени парапети. Пред нея се ширеше голяма, зелена поляна. Черквата – сравнително нова, с камбанария, цялата кръгла и бяла – се издигаше като кула над основната постройка. Беше с чисти стени и освен параклиса, нищо друго не бе изографисано. Поговорихме с игумена. (Не видяхме други монаси, въпреки че беше действащ манастир.) Бързо се съгласи да ни венчае, след като майка ми му даде плик с дарение. Уговорихме датата и часът. На шосето имаше малка отбивка за автобусна спирка и там можеха да спрат няколко автомобила – напълно достатъчно за гостите, които смятах да поканим.
Този ден останах да спя при родителите. Разговаряхме до късно през нощта. Не исках да мисля за това, че нямам матка. Опитвах се да си представям нещата някак по-оптимистично. По едно време майка ми предложи нещо, което ме заинтригува: да се види с някакъв свой познат гинеколог и да го уговори да ме вземе в болницата веднага след сватбата. По време на тържеството аз ще кажа, че кървя много силно, ще ме приемат по спешност и после ще съобщят на Луи, че са ме оперирали и са ми извадили матката, тъй като не са успели да спрат кървенето. Ужасно е да се лъже, само че имах ли избор? Не знаех как да му кажа истината. Да го лъжа ми беше повече от противно, но какво друго можех да сторя? Да му се изповядвам без особени обяснения ми се струваше невъзможно. След една безсънна нощ започнах да харесвам идеята на майка ми. Изглеждаше правдоподобно, макар да оставяше много въпроси и да пораждаше съмнения. Решихме да се срещнем веднага с познатия й лекар.
Луи пристигна на следващата вечер. Беше прекрасно облечен и мъкнеше голям кожен куфар.
– Добре дошъл, маестро! – извиках и се хвърлих на врата му.
– Все още ли ме обичаш? – изрева той.
– Не искам да ти казвам и колко много означаваш за мен!
Стигнахме прегърнати до паркинга и се качихме в колата. Той разказваше за общите приятели от оркестъра, за последните участия, за слуховете, които се носеха по мой адрес – порочната българка.
– Слушай, Луи – казах аз, а гласът ми пресекваше. – Bref[2], аз живея тук с родителите и ти ще трябва да останеш на хотел до сватбата. По цял ден ще сме заедно, но вечер ще се разделяме… до сватбата.
Последва мълчание, после той взе да барабани с пръсти по стъклото на колата, погледна ме и, кой знае защо се понадигна.
– Ах, не, c’est vraiment superflu[3] – прошепна,– този закон е много остарял, нали?
– Не се безпокой – заявих пресилено бодро. – Става дума само за няколко дни. След това ще бъдем заедно цял живот.
– Impayable[4], това се подразбира – отвърна той тихо.
Беше доста тъмна вечер със силен, топъл вятър. Спряхме пред хотела, той взе куфара и бързо прекосихме фоайето. Неговата стая беше на втория етаж и аз предложих да остана в лобито, а след това да излезем на вечеря.
– Не се сърди – казах и го погалих по лицето, когато той се върна.
– Без значение – отвърна той. – Щом така е прието у вас… – и ме прегърна.
После вечеряхме, много се смяхме и напрежението в мен се стопи. Изпихме бутилка червено вино, поръчахме втора, която той пресуши почти сам. Пред вратата на хотела ме попита:
– Не искаш ли да се качиш за малко? Няма да кажа на никого.
– Не! След сватбата – казах, целунах го и влязох в таксито, което ме чакаше отпред.
На другата сутрин се събудих отново цялата изтръпнала. Усещах мозъка си като обвит в памук, раздразнен и някак половинчат Когато пристигнах в хотела се оказа, че дори съм закъсняла. Луи ме чакаше в лобито и пиеше кафе. Качихме се в колата и потеглихме към нашите…
Майка ми ни посрещна много свежа и усмихната. „Bonjour, les infants”[5] – пропя тя звучно и ни поведе към трапезарията, където баща ми ни чакаше, облегнат на стената, полупрегърбен и явно много притеснен. Те знаеха френски, майка ми говореше по-лошо, но използваше твърде успешно всички думи от бедния си речник.
Поприказвахме за сватбата, за манастира и дякона. Луи запя една песен, погледна към баща ми и каза:
– Това е единствената сватбена песен, която знам и съм я донесъл да я научим.
– Още кафе? – предложи майка ми и наклони каничка към чашата на Луи.
– О, не , мисля, че е време да излезем! – казах и се обърнах към баща ми. – Искаш ли да му покажеш манастира, а ние с майка ми ще излезем на пазар?
– Прекрасно – кимна въодушевено Луи, – аз мразя магазините.
Те тръгнаха към Панчарево, а ние забързахме към болницата.
Познатият лекар се оказа мастит началник, имаше луксозен кабинет и секретарки. Посрещна ни засмяно и намигна на майка ми:
– Надявам се, че всичко, което ще свършим, е само за добро. Не ми изглеждате много въодушевена – обърна се после към мен.
– О – възкликнах, – ние тримата заговорничим, защото случаят е наистина трагичен.
– Не се съмнявам в това, скъпо дете – прекъсна ме той, – но се надявам, че всичко ще се уреди и ще е само за добро. Виждам, че в момента си доста объркана и затова ще уточним всички подробности с майка ти. Това, което ще пишем в епикризата…
Те говориха дълго, а в главата ми сякаш контрабаси блъскаха басови октави в слепоочията ми. Обръщах се мислено към съвестта си – готвехме се да направим нещо нелепо и гадно. Истината беше, че докато съм била в корема на майка ми матката ми се била загубила, или по някаква причина природата бе решила да ми я отнеме. Но в епикризата, която ще връчат на Луи, ще бъде написано съвсем друго и докторът ще бъде единствен свидетел на тази лъжа. Мислех си как ще реагира Луи, като научи, че съм стерилна. Доколко за него е важно да има свои собствени деца, дали си е представял, че ще води сина си на футболен мач, или ще купува кукли на дъщеря си. С парите, които печелехме, можехме да имаме много деца, да им внасяме суми за колеж още от деня, в който се родят…
– Какво става? – майка ми ме дърпаше за ръката
– А! – възкликнах и бързо хвърлих поглед към доктора – Добре съм, съжалявам.
– Не бъди толкова угрижена, миличка – чух го да казва. – Всичко, което правим от тук нататък, е за доброто на двама ви! –потупа той по бюрото – Отпусни се и се усмихни.
– О, да – отвърнах сухо и му отправих жалка усмивка.
Навън беше облачно. Дали щеше да вали на сватбата?
Следващите няколко дни минаха като в сън. Все си представях, че присъствам като страничен наблюдател на странни, дори скандални сцени с Луи. Опитвах се да се оправдавам, но неговите аргументи в противното бяха много силни и винаги побеждаваха. Подобни мисли ме изпълваха с противоречиви чувства. Бях убедена, че решението ми да го мамя по този начин е гнусно, гадно и отвратително. Представях си как аз бих реагирала, ако някой ме лъжеше така. Но не можех да измисля нищо по-добро и с приближаването на деня на сватбата, мисълта да му кажа истината все повече бледнееше в съзнанието ми.
Един ден той промърмори, сякаш сам на себе си:
– Аз съм доста по-възрастен от теб.
– Да, да, ти си стар колкото пианото на баба ми.
– Стар съм, но съм сигурен, че мога да правя деца.
– Е, това е много ценно, но не е най-важното.
– Покойната ми съпруга беше бременна и реши да направи аборт – рече той замислено.
– Защо?
– Беше си внушила, че не е време да ражда, че й липсват витамини в организма, че раждането ще забави кариерата й и други подобни, които вече не помня.
– Може би е смятала, че е рано за това.
– Рано или късно…, щом става дума за деца… Но и аз съм виновен, защото не настоявах достатъчно.
Протегнах ръце, придърпах неговите към себе си и започнах да ги целувам. Той стоеше неподвижен, после се понадигна и каза:
– Стари истории. Вече няма значение..
Денят преди сватбата. Уговорихме се да го вземем от хотела сутринта в десет и да тръгнем за манастира. Останалите гости трябваше да дойдат направо там. След церемонията решихме да пием по чаша шампанско на зелената морава и да продължим на обяд в малък ресторант наблизо.
– Харесва ли ти този план? – попитах вечерта преди събитието.
– Ако на някой не му харесва, да не идва – отвърна той.
– Искам да знам дали на теб ти харесва – забодох пръст в гърдите му.
– Извинявай – смотолеви той, – чудесен план! – и на лицето му се разля усмивка.
– Не знам защо, но се чувствам странно, когато разговарям с теб за тези неща – отвърнах сухо.
– Хайде – побутна той бутилката с етикет „Дон Периньон”. – Всичко ми харесва!…
Прочисти гърло и изпи чашата си до дъно.
– Кажи, ако смяташ, че нещо не е както трябва…
– Всичко е прекрасно! – пропя той и впери поглед в чашата си.
Тази нощ не можах да заспя. Въртях се в леглото, стараех се да се успокоявам, че нещо може да се провали най-вече, когато останем сами двамата.
Станах рано, изпих едно голямо черно кафе, пуснах диск, който намерих случайно на масата, но веднага го спрях, защото музиката ме дразнеше, помотах се безцелно из къщата. Майка ми и баща ми закусваха. Облякох сватбената рокля, майка ми помогна да се гримирам и излязохме. В лобито на хотела бяхме малко след десет. Той не беше слязъл. Запътих се към рецепцията. Като се приближих забелязах, че един от администраторите ме гледа. Доближи се до мен и каза тихо:
– Вие бяхте приятелката на Луи Клемансо?
– Да – отговорих глухо и усетих, че ме побиват тръпки.
– Той напусна хотела рано тази сутрин и остави писмо за вас.
Останах прилепена за рецепцията. Отворих нервно плика…
„Ma Cherie, Ann,
Аз бягам. Няма съмнение, че дяволът е винаги в мен и част от неговата същност изпълва моето съзнание, както и Божията същност живее във всеки един от нас. В природата ни е заложено да бъдем или добри, или лоши. Изглежда, че аз вярвам повече в дявола, който изкушава, приема човешки образ, спечелва някак твоето доверие и вяра, но си остава дявол. Няма никакъв смисъл да продължаваме заедно, това е лудост. Приеми, че всичко е било някаква дебелашка шега, препиване с шампанско…
Желая ти безкрайни успехи в кариерата. Ти ги заслужаваш.
Луи”
Имаше много хора в лобито на хотела. Като че повечето бяха туристи. Ръкомахаха, смееха се. Някои стояха около мен на рецепцията с куфарите си и разговаряха любезно с администраторите. Как може тези наоколо да са щастливи в такъв ден? Всичко е толкова тъжно. Моята присъда е окончателна и безцеремонна.
Излязох бавно на улицата. Валеше рехав, мрачен дъжд. Макар че беше топло на задната седалка на колата, аз треперех и когато спряхме на един светофар, се загледах в бързащите наоколо хора, повече от които, изненадани от дъжда, бяха без чадъри. Струйките, които се стичаха по стъклата на автомобила бяха като сълзи.
Облегнах се назад и през целия път до дома останах със затворени очи.
Юни, 2011
–––––––––
[1] Знак за ударение върху буквата, (фр).
[2] накратко /фр/
[3] наистина е излишно /фр/
[4] забавно/фр/
[5] Здравейте, деца.
