Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

Мълчанието на плужеците

09.08.2016 | автор:  Румен Леонидов71

Изтривам името на Георги Господинов от списъка на моите приятели

  

 ПРОТОКОЛ (правен с диктофон) ОТ НЕСЪСТОЯЛОТО СЕ СЪБРАНИЕ НА УЧРЕДИТЕЛИТЕ  НА ФОНАДИЯ “ЛИТЕРАТУРЕН ВЕСТНИК”

 

Преди протокола: веднага щом всички насядахме около масата в заседателната зала и Едвин Сугарев пое ръководството на сбирката, Амелия Личева нервно го прекъсна и запита: „Какво ще правим с присъстващите, които не са учредители на фондацията?“ И впери поглед пред себе си. Едвин й отвърна: „Те си имат имена. Това са Владимир Левчев и Румен Леонидов, които всички познавате. Присъства и господинът, който сте довели…“  Тук аз съобщих: „Поканени да участваме от Едвин, но без право да гласуваме.“ Тогава Амелия отново сърдито съобщи:“А ние сме поканили да присъства адвокат!“

Адвокатът не посмя да се представи, но всички видяхме, че това е лицето Васил Георгиев. Едвин, като водещ на заседанието, изрази искреното си учудване от факта, че са дошли с юридическо лице, но Амелия отново го прекъсна и предложи преди да изобщо да започнем, да изслушаме какво ще ни каже адвоката. Тогава Миглена Николчина извади телефона си и попита: „Има ли някой против да записвам разговора?“ Едвин отвърна, не разбира се, нека Ирма да води протокола. След което и аз извадих  телефона си и го пуснах да записва. Ето какво се чува.  

 

Адвокат: Председателят на УС на фондацията няма право да свиква Съвета на учредителитеСъв. на учредителите трябва да се свика така или иначе и тогава се прилага свикване чрез Държавен вестник и залепване на едно уведомление, което трябва да е на седалището. Сега, това са неща,
които е хубаво да се махнат в някакъв следващ устав и да не се създават такива пречки при събирането
.Естествено няма проблем, една среща да бъде една неформална среща, но въпросът е, че трябва да се гласува и това, какво смятат членовете на Съвета на учредителите, дали това е легитимно свикано  събрание, което може да взема решения или не, защото после това ще рефлектира и върху решенията...

 Е
двин Сугарев: Бихте ли посочили в Устава на фондацията точка, която да казва, че
председателя на УС  на фондацията няма право да свиква УС на учредителите? Също така бихте ли посочили точка, която да казва как се свиква Съвета учредителите?


Адвокат: Няма точка, която да казва как се свиква съвета на учредителите, затова се прилага Закона за юридическите лица с нестопанска целспоред който УС има право да се свиква върховния орган.Прилагат се правилата за Върховен орган при общо събрание, защото този състав
прилича на общото събрание на сдружението и Закона за юридическите лица с нестопанска цел препраща именно по този начин  да се свика, 
т.е. едно събрание на учредителите трябва да бъде свикано от УС.

Е
двин Сугарев: Бихте ли ми посочили точка, според която зам. председателя има
право да свиква такъв, без да се допита до управителя?


Адвокат
: Да, в удостоверението за актуално състояние и по начина по който се управлява - председателя и зам. председателя имат еднакви права.

Е
двин Сугарев: Значи зам. председателя изпълнява функциите на председателя в
случаите, в които той не може да поеме тези функции. Това е единственото, което пише тук.


А
двокат: Сега ще ви посоча устава, защото точките не ги знам наизуст. Пише следното: "УС се свиква по член 12, точка 1. УС се свиква от управителя и зам. управителя с покана до членовете на съвета, съдържаща дата, място и дневен ред. Това нещо е направено по този начин именно за да
може да се свика съвета на учередителите по легитимен начин, защото в противен случай сега и да се гласуват нови членове, това няма да може да бъде вписано в съда.


Е
двин Сугарев: В точка 15 пише, че зам.управителя осъществява пълномощията на управителя в процес на невъзможност на изпълнение на предоставените му с настоящия учредителен акт.

Адвокат
: Той представлява Фондацията наравно с управителя - не знам защо е така направено, не съм убеден дали това е най-правилното, но това е, което са гласували, след като са го променили веднъж.

Е
двин Сугарев: Аз не виждам никаква причина Амелия да ми се обади и да каже: " Искам да свикате УС." Аз нямаше да откажа. Тя обаче го свиква без изобщо да бъда уведомен, за 5-и август е насрочено, а тъй като имам основателна причина да поискам заседание на Учредителния съвет на
Фондацията преди тази дата, затова си позволих да отправя покана към всички вас и ще ви кажа причините. Ако не се лъжа, точка първа от дневния ред на свиканото от Амелия заседание е избор на нов Управителен съвет на Фондацията  и освобождаване на досегашния? Точка за приемане на
нови членове, съжалявам, това са прерогативи не на УС, а на Съвета на учредителите. Те са с т.н. "запазени права", които може да откриете в т.16-та - "отстраняват, съответно назначават нови членове на УС."


Амелия
Личева: УС избира , а учредителите могат да се изкажат по това и да избират и те.

Адвокат
: Законът за юридическите лица с нестопанска цел би счел…

Е
двин Сугарев: Съжалявам, но точката, която фигурира тук според устава на Учредителния акт  на самата Фондация гласи точно това: "Съветът на учредителите има запазени права"

Адвокат
: Сега ще ви прочета Закона за юридическите лица ...

Едвин Сугарев: Извинявайте, но никой не е казал, че трябва да си доведем адвокат - това за нас е доста нова и странна характеристика.

Ирма
Димитрова: Извинявайте, че прекъсвам, мисля, че според въпросния Устав на Фондацията е регистрирана в съда.

Е
двин Сугарев: Следователно, след като е регистрирана в съда всички тези точки важат независимо от това кой закон какво казва.

Адвокат
: Така е , естествено, че нещата, които един устав не премахва не преодоляват закона, защото този устав се допълва от точките на закона, които не са уредени от него.

Ирма
Димитрова: Ако противостои на закона съдията не би трябвало да го регистрира.

Адвокат
: Той не противоречи на закона, въпроса е, че както УС така и Учредителния съвет  могат да избират членове на УС, защото органите на Фондацията  имат право да избират, допълват членове от себе си, защото Фондацията няма членове, реално не е сдружение и затова, за да може да
се получи промяна на органите има 3 варианта: първият, самият орган. Вторият е другият орган.
Третият е чрез Съда да се назначат.С
ега ще ви кажа точната разпоредба.
Е
двин Сугарев: Разпоредбите лично мен не ме интересуват. Интересува ме какво
пише в Учредителния акт на Фондацията  и то , според мен, е валидно в случая.


Адвокат
: Ето - органите на Фондацията могат да взимат решение за попълване на състава си, ако не успеят, могат да искат от окръжния съд.
Е
двин Сугарев: Съветът на учредителите е именно този орган, който има право да
освобождава или приема нови членове на УС. Не случайно това заседание точка първа е при
емане на нови членове на УС.

Амелия Личева и Миглена Николчина: Да гласуваме дали е легитимно събранието.

Е
двин Сугарев: С други думи - така ще се измъкнете от ситуацията, като гласувате,
че това заседание не е легитимно
, така ли? И това наричате морално
деяние? Така ли ще направите? Съжалявам, но не бих искал да чувам
повече юридическ съвети. Така ли ще решите проблема? Това ли е
достойнството ви? Ами хубаво. Ще го подложим на гласуване.

Да ви кажа причините, поради които се стигна до това заседание. Стигна се заради два, абсолютно недопустими за “Литературен  вестник" прецеденти. Два, които нямат аналог в цялата история на вестника.

Първият е санкция върху редактор от вестника заради материал, който е публикувал в своя брой.
Железен закон за този вестник е
, който го разграничаваше от всички останали, че водещият редактор има право да си определя абсолютно автономно съдържанието на броя , другите могат да му помагат, но не и да му се мешат и да казват- Това е разрешено да публикуваш, това - не. Силвия Чолева направи един вестник, публикува един текст написан от Ани Илков, който на всичкото отгоре е отговор на една абсолютно безобразна статия на Йордан Евтимов и в резултат на това Силвия Чолева де факто беше отстранена.Забележете за какво става дума - за един от най
-моралните хора, които поне аз познавам.За Силвия става дума, част от вас се водеха приятели на Силвия, какво стана? Как така ще я режем без жал, а Данчо?


Йордан.Ефтимов: Довърши си пледоарията.

Е
двин Сугарев: О, разбира се, че ще я довърша. Вторият прецедент беше извинението, което вестникът анонимно публикува за това, че са се появили тези материали на неговите страници. Аз не познавам случай, в който "Литературен вестник" да се е извинявал за нещо публикувано от собствените си редактори в изданието. Просто няма такъв прецедент. Това според мен е нещо, което не може да се отмине. Аз лично съм убеден, че “Литературен вестник" няма да бъде същия,  ако не се намери коректив за това, което е започнало да се случва с него. Няма да говоря тук за неговото академизиране, няма да говоря за много други неща, тъй като тези 2 прецедента са основни. Те са важни според мен. Тук става дума за морал на литератори, не за нещо друго. Това е, което
предизвика това свикване на заседанието. А сега вие се каните с юридически хватки  да го отхвърлите.


Миглена Николчина: Ние просто ще го подложим на общо гласуване и там, където има
такъв принцип с гласуване.


Едвин Сугарев
: Предлагам на гласуване тогава следния казус: Е ли легитимно това
заседание, на което присъстват почти всички членове на Учредителния
съвет или не. Който е за това, че е легитимно, моля да гласува.
Моля, да се протоколират имената на хората, които гласуват за и против. Гласували "за": Ани Илков, Едвин Сугарев и Ирма Димитрова.

Амелия
Личева: Гласувам от името на Бойко Пенчев, тъй като той не може да дойде.

Едвин
.Сугарев:Срещу са, почваме по ред – Бойко Пенчев, Амелия Личева, Миглена Николчина, Георги Господинов, Пламен Дойнов, Йордан Евтимов и  професор Знеполски. При това положение, дами и господа, аз не знам какво правим ние повече тука.

Владимир Левчев: Ами ще трябва да изчакаш да те уволнят, защото те очевидно
това искат да направят.


А
мелия Личева: Не, ние нямаме друго събрание. Добре би било управителя да
знае какво се случва, както виждам, дори не знаеше, че във вестника е имало наводнение, че има ремонти и т.н.


Е
двин Сугарев: Съжалявам, знам много добре, че във вестника е имало наводнение

Амелия Личева:
Да, защото ние ти казахме.


Ирма
Димитрова: Еди, дайте да спрем,иначе  ще минем в махленски истории.

Е
двин Сугарев: Мисля, че няма смисъл повече да седим тук. Всичко добро, дами и
господа! Пожелавам ви ползотворна работа, добро живеене в
литературните среди и добри нравствени устои от тук нататък!


Ани.Илков: Нещастници, комунистически отрепки...

Отвън, по стълбите.

Румен Леонидов: Имаше смисъл да дойда, да видя с очите си това падение!  Това ме освобождава от всички задръжки, които съм имал досега. Еди, тя искаше да им направиш ремонта лично!

 

 

П.П.

Адвокатът беше инструктирал всички да мъчат. И така инструктирани  петимата мъжкари не гъкнаха. Очаквах, че Господ Господинов ще поиска думата и ще рече:

 

„Приятели, за първи път се събираме всички заедно. До този момент се водят престрелки единствено чрез медиите, а е време да си кажем всичко в очите. Иска ми се всеки да изрече своята истина, защото, както е тръгнало, може би оттук насетне вече няма да се познаваме… А не бива, защото всички сме морално задължени на Едвин, че преди години, когато бяхме млади дихатели, ни прие и ни предостави страниците на "Литературен вестник" за изява. В него направихме не само първите си публикации, но и за първи път усетихме какво е да правиш вестник, да бъдеш редактор, свободен от мнението на главния редактор. Особено ми е скъп Ани Илков, който не само за мен, но и за Данчо, Бойко и Пламен бе повече от университетски преподавател, публичен защитник, откривател, дори го наричаха гуруто на четиримата… С Ирма винаги съм бил в приятелски и колегиални отношения, била ми преподавател, но спрямо мен не се е държала като даскал или назидателен педагог. Благодарение на Владо Левчев, който отговаряше за Свободно поетическо общество, а след като замина за Америка, и на Румен Леонидов - той пое задълженията му на главен координатор на СПО, бяха издадени първите ни книги. Между тях бе и втората ми и най-успешна стихосбирка  „Черешата на един народ“. Лично аз не искам нашето издържало проверката на времето приятелство да изчезне мигом, заради няколко емоционални изявления, за това нека да се изслушаме взаимно и да се разберем като писатели, а не само като съучредители, съдържатели или съдружници… Ако не приемете това предложение, начаса си подавам оставката като член на УС на фондацията, ето я, приготвил съм я в предварително в писмен вид, и ще помоля адвоката да ми съдейства името ми да бъде по-скоро заличено в съдебното решение. Виждам, че мнозинството от нас не приема заявлението ми, в такъв случай няма какво да правя повече тук, и напускам това заседание…"

 

 

Ха!ха!ха! Наивни са са верующите! Господинов мълчеше като Господ. Той се оказа среден. И ни показа среден пръст, въпреки миловидното му инак публично говорене, изражение, внимателно фото позиране и още по-внимателното му позитивно позициониране.  Фалш, талаш и пластмаса – явно пробутвани ни за искреност, умела хитрост, умело лицемерие, а не лична позиция, благо химическо говорено за тъгата, нещата, децата, 68 година, домашното насилие, плесниците във филмите на соца, драматургия и театър за самия себе си, без да е Евреинов…

Не съм разочарован, а съм разтърсен и отвратен. Това е ли е било истинското съдържание на момчето, което някога (единствено от всички автори, издадени от „Отворено поетическо общество“, дойде при мен и си поиска целия тираж на „Черешата“, за да си я продаде… И си я продаде.  И след време пак дойде, за да ме попита може ли да издаде същата сбирка при Божана Апостолова, как стои въпросът с издателските права? Беше почтена постъпка, макар че СПО бе обществено издателство с идеална цел, а не частно дружество, което държи с години издателските права на авторите си. И това ново издание окончателно широко разтвори портите пред него към широката публика… И след това Г.Г. е искал от мен съвети (с братска радост съм се отзовал) как да постъпи с нелоялни или съмнителни издатели.

 

През всички тези времена до (31 юли 2016) много често ми се е налагало да го защитавам в различни литературни среди, основанията им бяха универсални, а не художествени, свързани с поведението му на: „Мъкнащо същество, на син комсомолец, на младенец, който бозае от цицките на властта, на лице, зад което няма личност, на фин кариерист, който се хвали, че пише романите си в Швейцария и Германия“.

И какво от това, отговарях, не може всеки да е бунтар, посочете ми един писател от неговото поколение, който да е личност с лице, или да не е лице без личност? Какво като го канят в чужбина, хвала Богу, нали е наше момче, българче, нека проправя пъртини, след него ще поемат и други нови дарования…

"Да, ама да си чул да препоръча някого в чужбина, да си чул да каже добра дума за негов връстник, освен да напише общи думи за някой поетичен прощъпулник? Къде преведените му книгите са  отличени, разпродадени, виждали сме ги в чужбина да се предлагат и преоценени!“

Бяха номинирани в Италия, отвръщам, което е победа, малка, но победа за българската словесност. Радвайте се на факта, че издаден, а не на факта, че тиражът му не е продаден!, продължавах.

Една позната писателка проследи първата поява на името му в американския печат, която тук нежни журналистки раздухаха до небето, и читателите му, и  приятелите му естествено се зарадвахме, че най-сетне и Америка чу за днешната ни литература.  Оказа се, че става дума за дребно съобщение, че някакво университетско издателство е пуснало сборник с 15 млади автори под общото заглавие „Бъдещото на Европа“ или нещо подобно. И са изредили имената на всинца, все балкански надежди… Е, отвърнах на моята  позната, журналистите обичат сензациите, голяма работа…

А тя: „А защо в студиото той не уточни, че става дума за още 14 автори  като него и че заглавието не се отнася само до личното му дело? Ти така ли щеше да постъпиш, а?“ Тук вече ме закова, но се измъкнах: „Да, но аз нямам комплекс за малоценност, мои неща са превеждани на редица езици, имам и три сбирки в чужбина, дори  и две поетически отличия, недей да говориш така, ще помислят, че му завиждаш, а не че търсиш светата истина…“ Не зная дали тя ме чу, но не ми стана приятно от премълчаната от  Жорето истина. Оказа се, че такъв си бил от малък и нищо не било е случайно…     

 Друг познат скоро ми писа: "Прочетох във фейса, че в "Пловдив чете" Господинов участва с дъщеричката си, че тя е шеф на детско жури за детски рисунки. Горкото дете!"

Не знаех какво да кажа.  

Чувал съм десетки признания, че няма мъж, който да дочел „Физиката“ му, че ако не е женското му писане, няма да има толкова многобройни  читателки, които ближат масово романите му както ближат всеки ден по улиците своя любим сладолед… Но не чувах от тези злобари нито един упрек за художествен недостатък, нито за нарушени правила при съчиняването на романи…

И си казвах, какво ли не прави медийната всеизвестност, както и издателките фукни за грандиозните му тиражи… От които единствен у нас Г.Г. живее като професионален писател, в което няма абсолютно нищо лошо.

 

 Преди време ми звъннаха от Пловдив, за да ме питат какво мисля, за нападките на Секулов (виж вестник „Марица“), казах им по телефона, че Г.Г. го чувствам като по-малък брат, като мое близко дете, което не ми е дало повод, да не го обичам. Че не е единственият, който е издаван с успех в чужбина, но медиите го харесват и пишат предимно за него, с което му вместо да му изпишат окото, му скубят веждите…

Преди много години, много преди  Господ да тръгне из странство, се скарах с един поет от Варна, който пръв го унижи в Литернет, а Господ Господинов се обадил на собственика, за да свали това писание… И текстът беше изтрит от сайта.  Този тиха, но много опасна болезненост дори към явно тенденциозната критика, ми направи впечатление, но явно не съм си извадил на време правилните изводи за това, какво се крие зад винаги внимателния към мен млад другар Г.Г. (След като публикувах това твърдение, от Литернет ме опровергаха - текстът на поета от Варна не е изтрит, а в писмото на Г.Г., което не е обнародвано и се пази в архива им, няма такава молба - явно онзи от Варна ме е излъгал за съдържанието тази молба. Но е факт, че от Литернет са споделили, с когото трябва, смисъла на получения в пощага им текст.)   

 

Наистина го имах за братле, в литературен смисъл, не само защото разликата в годините ни е точно 15 лета, а и защото лично съм му „прал гащите“ и лично съм му разнасял по книжарниците и другите участия в сборници, (виж изданията на СПО с пенчев, дойнов, ефтимов и господин Господ)  

Това е. Не изпитвам никакво съчувствие към себе си, както е казано, никой не ме е карал толкова да се очаровам от този другар, че сега да съм разкъртен от поведението му.

Боли ме. За другите не ме боли. Дори за сбърканата „Шенгенска путка“./ Цитат от сбирката на проф.М.Н./ Всички уж даваха големи надежди и литературни обещания, но се задоволиха с малките си възможности. Тяхна си работа. Дано ме опровергаят.

 Но печалната участ на лъжесветеца Георги Господинов ме ужаси. Само за 13 минути пластмасово мълчание, той не само се  простреля в уж десния си ляв крак, но след това се самоуби пред очите ми с мълчанието си на литературен плужек. Изтривам всичките му публикации във Факел.бг, имейл адреса му, телефона му и приключвам бялото си братство си с този путьо.

Останалите охлюиди вече не искам нито да ги видя, нито да ги срещам, защото ще ме вкарах в грях.

 Сбогом, Георги Господинов Георгиев! Бог да те прости!

 

Румен Леонидов



 

 

КОМЕНТАРИ

Анонимен  24.11.2016 15:10 | #71

До 57. Не позна‚ аз отдавна не живея в клоаката ти‚ може би затова се и смея на инвитро-явления като Гога‚ заченати вследствие игри на литературната лабораторна маса‚ а не на естествени природни процеси. Тези лъжи за големите успехи на нашата гога-литература на Запад си ги хортувайте там‚ по седенките‚ не ги пробутвайте на нас. Гога е поредното гнусно явление на неолибералната болшевишка епоха‚ но скоро ще му изпуснем въдуха и ще заприлича на напикани розови бабешки кюлоти‚ проснати да съхнат на селски дувар. Наталито.

Анонимен  06.09.2016 16:48 | #70

Сексизъм (с доза невежество)‚ самосъжаление (че ”инвестицията” има собствено мнение)‚ и санкциониране на тезата ”който не е с мен‚ е против мен” (един много жалък дуализъм на масите). Последното прави невъзможно да се види‚ че може да има повече от две позиции в един конфликт.

Анонимен  23.08.2016 15:14 | #69

”Който копае гроб на брата си – става брат на гроба му!” Ани Илков Bulgaria limited

Анонимен  19.08.2016 11:10 | #68

Българска поезия от млад автор - приятел на Илков и защитник на каузата ”Леонидов”. От блога му: ”Името ми е Владимир Едуардо Сабоурин Дренска ... да би мирно духала да би мирно лапала кура ми не би чудо видяла българската литература”

Анонимен  17.08.2016 19:20 | #67

До № 49: Вавилония‚ и второто написано от Вас (мисля‚ че аз предизвиках Румен да публикува първото като отделна статия) е чудесно: и по форма‚ и по съдържание. Особено по съдържание. Кажете кой сте (подозирам мъжко писане)? Може на Лични във Фейса или на имейла ми‚ който се намира лесно. С уважение‚ Златко Ангелов

Анонимен  17.08.2016 10:21 | #66

А #КОЙ ли все пуска един и същи текст на Вл. Трендафилов? Хайде по-кротко. Нали битката беше за вестника‚ за младите - не за Господинов.

Анонимен  16.08.2016 11:10 | #65

”Участието пък на Георги Господинов в Национален фонд ”Култура”‚ Фондация ”Отворено общество” и др. е довело от години насам до системното му самопревеждане и саморазпространение по света. Струва си може би да помислим дали да не се въведе в Министерството на културата щатна длъжност ”държавен таксидиот” - по аналогия със светото дело на Паисий Хилендарски‚ който е разпространявал ”историйцата” си из Българско в качеството на манастирски таксидиот‚ пратен по служба от Атон - на която да бъде назначен Георги Господинов с едничката служебна обязаност да разпространява Георги Господинов.” Вл. Трендафилов‚ в-к ”Култура”‚ бр. 23/2007

Анонимен  15.08.2016 23:05 | #64

До коментар 60 - Кривият макарон си има име‚ в тази страна живея от 26 години‚ а от 22 работя в средно голямо издателство. Мога да си представя в какви издателства печатите вие‚ ако това ви е опитът. Наистина със здраве - за всичко друго е късно.

Анонимен  15.08.2016 01:39 | #63

За премълчаването на премълчаващия. Още преди да е видяла бял свят първата стихосбирка ”Лапидариум” (1992). И защо ли в този цитат присъстват думичките ”подличко” и ”малодушно”. Из ”Изкуствена рецензия за един ”Естествен роман”‚ Веселин Вълев‚ LiterNet‚ 20. 01. 2000 http://liternet.bg/publish/vvylev/ggosp.htm ”...За мен изкуството в романовия свят говореше за естеството от реалния. И се чудех дали съзнанието ми‚ възприемащо този свят‚ е изкуствено или естествено. И как реалията се проектира във фикцията и как фикцията се връща в реалията. Истинското име на жена му‚ но вече бившата му жена‚ е Светла. Много е готина. Открит характер. Пряма. С естественост и съпричастност‚ които не се срещат толкова често. Георги има някаква словесна затвореност‚ свенливост в характера си (е‚ не чак саможив като Йовков)‚ но и весели и купонджийски настроения никак не са му чужди (като на всеки съвременен човек). Понякога съм виждал у него и тихото сeирджийство на премълчаването. (Кой ли пък от нас не е бил сeирджия.) Обаче. Чета за героинята Ема в “Естествен роман” и си представям Светла. С жестовете й‚ с вживяността й‚ с интонацията. И на тази интонация не й пукаше да прави скандали с издателя на “Лапидариум” (първата стихосбирка на Георги)‚ затова че този издател-безхаберник не си изпълнява договора и вече повече от половин година забавя издаването. Тя открито воюваше за приятеля си (все още не бяха женени)‚ докато приятелят подличко и малодушно си мълчеше и се правеше на разбиращ кротък и зависим от издателя си интелектуалец. (Простено да му е. На приятеля. И на интелектуалеца.) (Ей такива работи не се пишат в RE. Мамка му.) Защо обаче ги пиша? И защо излизам от скобата. Скобата на текста. Скобата на живота. Ще се постараем да си отговорим и на тази реторична въпросителност. Заедно с изкуствения читател‚ разбира се...”

Анонимен  14.08.2016 21:37 | #62

”Участието пък на Георги Господинов в Национален фонд ”Култура”‚ Фондация ”Отворено общество” и др. е довело от години насам до системното му самопревеждане и саморазпространение по света. Струва си може би да помислим дали да не се въведе в Министерството на културата щатна длъжност ”държавен таксидиот” - по аналогия със светото дело на Паисий Хилендарски‚ който е разпространявал ”историйцата” си из Българско в качеството на манастирски таксидиот‚ пратен по служба от Атон - на която да бъде назначен Георги Господинов с едничката служебна обязаност да разпространява Георги Господинов.” Вл. Трендафилов‚ в-к ”Култура”‚ бр. 23/2007

Анонимен  14.08.2016 20:55 | #61

До коментар 58. Да‚ нещата са точно такива. Присъединявам се към написаното от Вас.

Анонимен  14.08.2016 20:52 | #60

До комента 57. Какво да отговоря на тези глупости?! Личи се‚ че гледате Запада само през крив макарон. Аз живея в него от 25 години и печатам в литературните му издания от 20. Истината е такава‚ каквато я пиша‚ а не такава‚ каквато я виждате в мечтите си. За Господинов България плащаше достатъчно дълго‚ за да налага името му. Не успя‚ понеже е бездарник. Но успя да измами няколко преводачи да работят за него. Те обичат шума и славата‚ а шум около бездарието Гога в родината ни има в излишък. Просто не ми се губи време с такива като Вас‚ живейте си със заблудите‚ че на Запад е различно от тук. И че всички‚ които казваме нещата каквито са си‚ сме хейтъри‚ завистници и неудачници. Истината просто е друга. Със здраве!

Анонимен  13.08.2016 19:49 | #59

Истината е проста и е само една. Завистта и злобата превръщат хората в нечовеци. Неуспелите са изключително изобретателни в това да унижават успелите. Господинов не е Господ. Господ си е на небето и си води бележки.

Анонимен  13.08.2016 09:06 | #58

До 57: Халал да са му успехите в международен план на Г.Г.:) Само да не се окаже после‚ че филмът не бил шведски‚ а съветски. Не била многотиражна авторска книга‚ ами антология на непознати автори от Източна Европа‚ позната само на няколко колежански преподаватели в някой си американски щат‚ издадена в тираж 500 бройки ;) Пожелавам на Г.Г. да стане милионер и да напише някоя наистина свястна книга. С досегашните напъни - това е пълен абсурд‚ и вие трябва да ни смятате за пълни идиоти да вярваме в подобни митове и легенди. На Запад не са глупаци‚ не подценявайте хората там.

Анонимен  13.08.2016 08:01 | #57

До коментар 44: ”На Запад се пробива много лесно‚ особено като има кой да плаща. И автоматично те похвалват‚ за да си продадат стоката”. Хахахахаха! Хабер от понятие си нямате какво говорите. Но вие си знаете‚ при това ”без да сте отворили книга”‚ както се казва в една Шекспирова комедия. Ами тогава теглете кредит и се опитайте да се пробутате с пари в някое добре западно издателство (защото има и такива‚ които ще ви вземат книжката‚ ще я публикуват в 50 бройки и тя никога няма да стигне до книжарница и никой никога няма да чуе за нея). Може и да ви светне от личен опит. А какви пари може да предложи Г.Г. на западен издател и откъде ще ги вземе? Или в свещения ви гняв на прецакан от живота неудачник няма място за логика‚ нито за мисъл?! Чета хейтърските коментари под тази нелепа публикация и не мога да повярвам‚ че общата разумност е паднала на нивото на слепия махленски гняв срещу успелия съсед. Живи и здрави да сте - отплатата ви е‚ че няма и надежда за спасение от тази клоака‚ в която живеете и според която си обяснявате света.

Анонимен  12.08.2016 22:40 | #56

Ползата от позата. Това трябва да е заглавието на новата книга от Г.Г. Подарявам я‚ няма нужда да я краде.

Анонимен  12.08.2016 22:36 | #55

ЛВ не е представителен за българската литература‚ но въпреки това е сблъсъците там отекват. И са омерзителни. Поне покрай скандала се видя как се лансират себеподобните за сметка на онези‚ другите‚ които са извън приятелския кръжец. Порочна е литературната ситуация на Прехода. Наследила е нрава на своя родител - соца. Новите гурута и шамани се чувстват призвани да определят тенденции‚ да улесняват дружки‚ да пречат на чуждите. Рано или късно неестественото‚ нефункционалното‚ пластмасовото‚ ГМО-то - пада жертва на нормалността. Времето ще изчисти авгиевите обори. Апропо‚ за колко писатели в Димитровска награда се сещате? А за Г.Г. ще кажа само това - навремето правих литературна анкета за друг литературен вестник. Всички‚ към които се обърнах‚ реагираха адекватно‚ изпратиха мнения и материали‚ но Г.Г. дори не благоволи да отговори. Не обсъждам качествата му на писател - за тях има какво да каже сатирата. За ЕМПАТИЯТА на твореца говоря. ЕМПАТИЯТА‚ за която Г.Г. говори от всички възможни медии‚ но не проявява на практика. Бъдете живи и здрави‚ пишете си книгите и си размахвайте егото като някои анатомични части‚ споменати в статията на Румен Леонидов и коментарите под нея. Лека нощ.

Анонимен  12.08.2016 21:33 | #54

Адвокат съм и с удоволствие бих водил дело по този текст. Има доста материал за морални вреди‚ пък и заплахи. Нали е важно сеир да има.

Анонимен  12.08.2016 21:13 | #53

Румене‚ батка‚ що не си сложиш снимката‚ като си автор на тоя текст?

Анонимен  12.08.2016 20:59 | #52

Ахаааааа. Досега си мислих‚ че ”сабоурин” е ефектно име на блог‚ а то било име на поет с блог. Явно поет‚ успяващ да публикува само в блог.

Анонимен  12.08.2016 20:53 | #51

Димитър Камбуров пише: По-горе билото‚ майстори! Не ми се щеше да се намесвам‚ защото съм далеч от кухнята‚ пък и никога не съм бил свой в “Литературен вестник”. Скандалът оставя лош вкус в устата‚ рефлексът е да се дръпнеш‚ за да не се изцапаш. За мен‚ а вероятно и за други‚ които познават и обичат Ани Илков‚ и имат греха да са участвали в поддържането на неговия ботевски култ‚ включващо безнаказаност за всякакви издевателства и гаври през десетилетията‚ беше емоционално труден иначе очевидният избор на група и позиция. Може и да ме озадачава това‚ че Ани Илков се е оказал в един отбор със Силвия Чолева и Румен Леонидов поради войнстващия антиинтелектуализъм на последните‚ но това си е негов избор‚ пък и той обича да заиграва със селски произход и пролетарско минало. Но във фейсбук‚ където се вихри скандалът‚ започна да се налага мнението‚ че всички са оцапани от размяната на обиди и квалификации‚ че и едните‚ и другите са маскари и че никой не е прав‚ и‚ дето се вика‚ и майка му не е права‚ и сестра му‚ и леля му (вж. Ани Илков в Литвестник‚ брой 19‚ 11-17 май‚ 2016). Когато много хора от един отбор са дотам единодушно крайни и невъздържани‚ те произвеждат ефекта на справедливия гняв‚ на паресиастко изкрещяване на истината в очите на опонента‚ снишен зад процедури и закони‚ но преди всичко в ушите на страничните‚ които гледат да се ориентират‚ ако не гледат сеир: не може онези да не са омърсени‚ щом тези са дотам омерзени.Това са революционни похвати и като нищо могат да се сдобият с легитимност‚ ако успеят; т.е. ако в резултат на създалата се ситуация Едвин‚ Ани и компания си направят литературен вестник и той се наложи в конкуренция с “Литературен вестник”. Когато става дума за литература и пр. неща‚ които дупки не правят‚ хората си търсят бунтарски отдушници‚ та ще се радвам‚ ако така постъпят и успеят‚ което впрочем следваше да сторят от самото начало: “Литертурен вестник” не е държава‚ та да трябва да се превзема отвътре или отвън. Но ние‚ страничните‚ независимо от симпатиите и антипатиите си‚ не можем да не видим‚ че е налице очевидно неравновесие в публичното присъствие на двете позиции и групи. Това следва да се съобщи и на попържащата група в псевдо-възрожденския й бяс и квази-романтическа забрава. Скандалът има ясен алгоритъм‚ в който трикратно бива възпроизведена една и съща фигура‚ един и същ жест по отношение на другия. Първо нека цитирам Чолева‚ от чието изказване на дискусията по повод 25-та годишнина на “Литературен вестник” започва всичко: “… И понеже Ани Илков се разсърди‚ навика ме‚ не знам защо‚ не дойде да каже това‚ което все едно почти всички от редакторите на ЛВ са го чули. А то е‚ че вестникът трябва да бъде предаден на младите след нас. Аз споделям това мнение.” В отговор Камелия Спасова между другото казва: “Можем да говорим с конкретни имена‚ можем да видим с кои съавтори сме правили броеве напоследък‚ като пример за конкретни хора‚ които ЛВ разпознава. Моят последен съавторски брой е с Белослава Димитрова‚ която Ани Илков може би имплицира.” На това Чолева отвръща: “Аз съм абсолютно възмутена‚ Камелия. Съжалявам‚ че споменах името на Илков. Тук не говорим за Ани Илков‚ защото отсъства. Аз тук го споменах‚ защото споделям‚ без да съм му говорител. Има разлика.” Не е ясно къде е разликата. Когато си цитирал някого‚ е странно да се възмущаваш‚ че и други го правят. Чолева твърди‚ че има право да цитира Илков‚ защото споделя виждането му. Но Спасова явно не само също споделя виждането на Илков‚ но е и била съредактор с вече години лансираната от него млада поетеса. Възмущението тогава може да има само един източник: едни имат право да се позовават на Илков‚ а други – не. Пледира се за неравнопоставеност‚ която в последна сметка опира до присвояването и суспендирането на човешко достойнство. До погледнем сега към лапидарното творение на Илков “Към пазителите на крепостта”. В писанията на Сугарев‚ Левчев и Димитрова‚ публикувани във Факел‚ многократно се повтаря‚ че “Литературен вестник” е пространство на свобода поради абсолютната независимост на дежурния редактор. Те твърдят‚ че Чолева е имала право да публикува текста на Илков по силата на този принцип. Но да видим как започва текстът на Илков: “Вие‚ които дискретно сте вдъхновили и тайно сте приподписали статията на „човека плъх“ Й. Ефт.‚ вече знаете какво сте направили‚ нали?” Чолева‚ оказва се‚ има право на редакторска свобода‚ докато на Ефтимов тя е отказана. Нещо повече: отговорът на Илков е обърнат не към Ефтимов‚ а към останалите редактори‚ които са вдъхновили статията и тайно са я преподписали (само по себе си мисториозна операция); Ефтимов е само записваща ръка‚ пощенска кутия‚ човекът за мокри поръчки на лошите от вестника. Тъй че онова‚ което прави Илков чрез този жест на обръщение към другите‚ е да лиши Ефтимов от човешко достойнство. Всъщност той отказва на Ефтимов суверенното право на дежурния редактор‚ за което сподвижниците му пледират спрямо Чолева‚ тъй като вече е суспендирал човешкия му статус – чрез неадресирането му‚ не чрез мъглявата фройдистка метафора “човека плъх”‚ която впрочем поставя началото на една зоо-метафорика‚ която се разразява при колегите му. В тази светлина възмущението заради извинението‚ което вестникът поднесе на самия автор‚ уж имплициращо неговата невменяемост‚ пропуска опитът за опрощение спрямо тази Momentary Lapse of Reason‚ приемайки за чиста монета самоизвинителното уточнение‚ направено от автора в края на текста му: Гергьовден – алибито на пиянския поетико-публицистичен импулс‚ ботевската механджийска хватка: първо вино дайте‚ а после а вий‚ вий сте идиоти! И сега опираме до писанието на Леонидов‚ пубикувано във Факел. Ето цитатът: “Наистина го имах за братле … Това е. Боли ме. За другите не ме боли. Дори за сбърканата „Шенгенска путка“./ Цитат от сбирката на проф.М.Н./ … Но печалната участ на лъжесветеца Георги Господинов ме ужаси. Само за 13 минути пластмасово мълчание‚ той … се самоуби пред очите ми с мълчанието си на литературен плужек. Изтривам всичките му публикации във Факел.бг‚ имейл адреса му‚ телефона му и приключвам бялото си братство с този путьо. Останалите охлюиди вече не искам нито да ги видя‚ нито да ги срещам‚ защото ще ме вкарах в грях.” След заседание‚ на което седем човешки същества са гласували по един и същ начин‚ Леонидов посвещава целия си текст само на един. Господинов в отговор припомня‚ че е предупреждавал‚ че пак той ще излезе виновен за всичко‚ но греши. Всъщност жестът тук е същият като при Илков‚ само че по-краен. Илков отказваше човешко достойнство на Ефтимов‚ Леонидов лишава от човешко достойноство шестима души‚ като признава за достоен да бъде низвергнат и разпнат само Господинов: “Господинов мълчеше като Господ”. Сега‚ когато трима души от една групичка отнемат в свещена слепота за делата си правото на човешко достойнство на други човешки същества‚ има система в тази лудост‚ която никаква велеречивост или талант не оправдават. Не можеш да отнемаш достойнството на хората и да очакваш те да са готови да разговарят с теб. Силвия‚ ще го кажа просто: ако псуваш‚ т.е. ако отправяш сексуални закани‚ това‚ което правиш‚ по правило не те инкриминира‚ тъй като изразява воля или обещание. Когато обаче казваш‚ че искаш да напсуваш конкретни хора и че го правиш‚ всъщност не псуваш: вместо това изпадаш в лесно за разпознаване недопосмяващо цитатничество‚ както и на 25-та годишнина. Ани‚ не става да наричаш всички нещастници и комунистически отрепки в продължение на четвъртвековно ехолалийно самозабвение; не върви все така някак си да се пъчиш‚ че някога си бил работник и от колегите – монументални кретени – си усвоил аргументативните си техники. Има моменти‚ когато една псувня може да бъде политически жест‚ бунт‚ или поне да откънти покъртително трагично като самоубийствено очищение. Когато обаче някой четвърт век повтаря една псувня‚ под чийто знаменател тъпче кого ли не‚ тя му се прикача като репей‚ дето викаше класика‚ и метонимично започва да го обозначава просто като псувач без трагика и без отвъдни визии‚ мисии или правомощия. Когато издаваш нови книги‚ но системно подпъхваш в тях великите си стихотворения отпреди трийсет години‚ които да ги носят и да напомнят кой си‚ може би ролята‚ която вече най-много ти приляга‚ е действително тази на гуру‚ на култова фигура‚ на паметник на самия себе си. Да си учител обаче е и задължение: Noblesse obliges. Ако поетите около теб повтарят непохватно псуваческите ти жестикулации и зооморфна реторика‚ докато като теб отказват човешко достойнство на хората‚ с които уж са търсели диалог‚ то Едвиновата перифраза на Достоевски се оказва печално пророческа: изпод ямурлука ти плъпнаха легиони от демони! Не желаем‚ Ани‚ вече да играем на жертвени свине и да се давим ведно с тях. Слез на земята и си прибери вересиите! Впрочем De Profundis образът на Ефтимов “нужно ли е да се провиква от своята бездна Ани Илков” вероятно не би те разгневил толкова‚ ако не беше дотам точен и всъщност ласкателен‚ но‚ уви‚ с непосилна за крепителите на пантеона – или падемониума – интертекстуалност.

Анонимен  12.08.2016 20:44 | #50

До Натали: Господин Сабоурин-Дренска‚ видяхте ли текста на Д. Камбуров? А на А. Личева? А вярно ли е‚ че Ваша стихосбирка‚ отхвърлена на други места‚ е изадена с ходатайство точно в Лит. вестник?

Анонимен  12.08.2016 19:40 | #49

До #39 ЗА ЕДИН ГРЪБНАК ПОВЕЧЕ от Вавилония Полиглотова Както вече споменах - и двете страни на тая барикада като цяло са ми безразлични. Имам предимството да съм в позиция равноотдалечена от тази или онази литературна или претендираща за такава групировка. От изнесените от Вас факти‚ които приемам на доверие за верни‚ най-общо става ясно следното: Едвин си вдигнал шапката за Ниш и престанал да отговаря на пощата‚ с което предизвикал известни административни затруднения и неразбории. Нищо ново под слънцето - той от двайсет години ако не е в Ниш‚ е сред поредния план ”Клин”. И така‚ Едвин си бил вдигнал шапката. Хубаво де‚ ама вън от кухненските ви разправии‚ това какво отношение има към факта‚ че вестникът се е ”вдървил”‚ капсулирал‚ заприличал на скудоумно зомби. Нали вие го правите? Едвин го няма‚ вариантите са два‚ първо: Ами чудесно! Няма го тоя дъртак да ни се пречка‚ пък и другите‚ нищо не ни пречи да правим интересен‚ вълнуващ‚ кипящ от идеи и живот вестник. Обаче нещо не се получава. Защо не се получава е същностният въпрос и гредата рядко е в чуждото око. /Навремето така си спомням‚ че Стефан Цанев много се пречкаше на една група начело с Карбовски и сие. Изобщо крива ли е една ракета‚ непременно космосът става тесен за нея и ужасно й пречи./ Вариант 2: Еди го няма‚ така не може да се работи‚ измъчвам се‚ хвърлям време и усилия напразно. Най-логичното? Оттеглям се‚ подавам оставка или каквото там. Оттегляне обаче не се забелязва. Става дума също за физически заплахи‚ отправени към Ефтимов. Какво друго да кажа‚ освен със здрав български инстинкт да река: ако тая работа я беше свършил‚ когато е трябвало‚ рожденият му баща ‚ можеше и да не се стига дотук. Понеже не ми се вярва‚ когато през 90-те е получавал от тогавашните си духовни бащи покровителство‚ глезене и ласкателства‚ да се е дърпал особено‚ да е казал‚ вижте кво‚ заблуждавате се‚ не ставам аз за тая работа. Та като приемеш глезенето‚ приемаш и по някой възпитателен шамар. Но все пак ако в дадената ситуация сте схванали‚ че има разлика между галене и бой‚ ако сте усетили‚ че става дума за различно качество‚ има някаква надежда да проумеете‚ че и в областта на художественото съществува различно качество и е много важно да се стремите да определите по-високото качество със същата заинтригуваност‚ с която се опитвате да спестите боя. Споменава се и за скандала‚ започнат от Силвия Чолева. Само се споменава‚ като подразбиране. За широката публика обаче той тъне в някаква вътрешноведомствена мъгла. Някой някого поканил или не поканил на годишнината /защо?/‚ някой реагирал‚ друг пък контрареагирал / и пак - защо?/ - все жестове на хора‚ взели твърде насериозно себе си и честолюбието си‚ но не и дейността си. А зад тях прозира простичката разлика между една Малина Томова‚ например‚ и сегашния екип. Малина служеше на словото или‚ хайде да не е толкова патетично - на вестника. Вие с всеки жест‚ с всяко изказване‚ съзнателно или не‚ демонстрирате точно обратното - убедеността‚ че вестникът трябва да обслужва вас. Тънкото‚ почти невидимо преминаване от дух към буква - това е не просто ситуационния превод на появата на адвокат‚ поради невъзможност за разговор между някогашни съратници и съмишленици‚ между ”бащи” и ”деца”. Това е самата смъртоносна диагноза на вестника‚ кодирана от първите и успешно метастазирана от вторите‚ които употребяват вестника най-вече в качеството му на технология за упражняване на влияние и власт. Същата технология‚ която те години наред са усвоявали в детайли от амвоните на университетите. Просто е - аудиториите са пълни с податливи‚ безкритични в теоретичен план и доверчиви млади хора. Предизвикваш респекта им с малко ерудиция‚ за която те дори не могат да съдят доколко е ерудиция‚ печелиш симпатия с малко лафчета и широко отношение /просто си представям вечното момче Ефтимов‚ което така и не напусна студентското си излъчване‚ обаче също така и студентското си мислене/‚ добавяш щипка необходима за амвона харизма /амвонящите не носят отговорност за това‚ че си я имат по рождение‚ нещастни нямащите я/ - и готово. Сега каквото и да кажеш‚ особено извън програмата‚ споменавайки‚ че някой автор е модерен или подигравайки се на друг‚ от 20 студенти в аудиторията‚ 15 ще чуят‚ 10 ще запомнят и ще се повлияят‚ 5‚ от които 99‚9% пописват и вече са с двата крака в идола на авторитета /вж.Бейкън/ ви приемат почти като истина от последна инстанция. Добрият преподавател би разбил тутакси тази ”истинност”. Лошият манипулатор би я утвърдил. Добрият манипулатор би симулирал‚ че я разбива с няколко симпатични самоиронични забележки‚ с които още повече ще я утвърди‚ т.е. - ще се самоутвърди. Точно тази схема извървя през годините ЛВ. ”Бащите” може и да са си въобразявали‚ че в аудиторията всичко е нормално‚ че тече процес на културна приемственост‚ с неизбежния елемент на прелъстяване‚ че те са просто по-големите братя в някакво експериментално и може би духовно дирене. ”Великолепната четворка” обаче е имала съвсем друго предвид. Отгледани и обгрижвани наистина като бройлери от същите тези бащи‚ те доведоха до съвършенство репродукцията на себеподобни‚ превърнаха я в индустрия‚ в затворена‚ самозадоволяваща се система от автори и почитатели. Докато се утвърждаваха‚ те поне си даваха зор да бъдат добри манипулатори. Талантът в това отношение не може да им се отрече. Но когато се утвърдиха и най-вече‚ когато си произведоха необходимата критична маса от бройлери-почитатели‚ точно толкова безвкусни и изкуствени като самите тях‚ вече и за това не си даваха зор. Просто застинаха в сфинксово себенаслаждение и телевизионни пози на върха на празната от съдържание пирамида‚ наречена ЛВ. Бяха направили онова‚ което не се прави. Бяха се възползвали съвсем целенасочено от преноса на пациента към психоаналитика‚ на студента към преподавателя‚ на почитателя към гуруто. Бяха издигнали това възползване не в инцидент‚ а в норма. И не ставаше дума за любов‚ а за задоволяване на самолюбие и нагон‚ най-вече властови. Дълбинната‚ принципната‚ априорната неморалност се заключава тъкмо в това възползване‚ в това‚ превърнато в система‚ преминаване на границите. Нима вярвате‚ че ако са така нарцистични като литературни звезди и редактори‚ са по-различни като преподаватели? Преподаватели в собствения смисъл на думата те никога не са били. Те са манипулатори‚ преподаващи манипулации. Ако ги отдръпнеш от структурите - университетски‚ вестникарски - които при тях играят ролята на гръбнак‚ не остава нищо. Никой няма да прочете или да се вслуша в думичка от тях. Не че и сега ги четат особено‚ с изключение на както вече казахме талантливия‚ но играещ същата тарикатска игра Г.Г. Не ви се вярва‚ че това е технологията? Малък пример. Обява от ЛВ - ”търсим млади литературни критици”. Похвално‚ браво‚ път на младостта и т.н. Обаче да помислим. Млади‚ млади‚ колко млади. Едно време за млад автор‚ според стандартите на ЮНЕСКО минаваше автор до 40 години. Сега май стана 50. Но обявата уточнява - до 30 години. А такаааа‚ е кво да правим ние‚ 31-годишните? Но вън от майтапа нека наистина помислим. Защо е такава таргет групата? Критика ли търсим‚ или младост? Ако е първото‚ изискването е безсмислено. То има само информационен смисъл‚ че търсим младежи с някаква относителна аналитична склонност. Те да се появят‚ пък ние ще им кажем как се прави критика. Дъртите не ни вършат работа‚ понеже имат памет‚ че тоя мач някога е игран и най-общо се наричаше ”възхвала на властта в достъпни за нея форми”. Не казвам‚ че тази обява е преднамерено обмислян елемент от стратегия. Но ако не е‚ ако е интуиция‚ инстинктивен жест - е още по-зле. Понеже показва‚ че деформираната‚ ако щете‚ своеобразно корумпирана‚ манипулативна мисловност действително е възведена в норма‚ в етос‚ в навик‚ в кожа. Затова е и цялата врява около ЛВ. Пари там отдавна няма‚ но битката е за един гръбнак повече. За нароените бездарни ”синчета и дъщери” този гръбнак е жизнено необходим‚ защото иначе стават никои отникъде. Следваща стъпка - ще си скочат един на друг и ще се самоизяждат. За ”отците-създатели” е смесица от сантимент по бурната им младост‚ от която не иде да се откажат и пълна невъзможност да удържат на Франкенщайновците‚ които са създали. П.П. - Междувременно Г.Г. призова за смирение. Нека е смирение‚ двадесет години по-късно. Нека е смирение‚ а не само фраза. И си мисля за един писател‚ великолепен съвременен романист‚ Галин Никифоров когото познавам само и единствено от текстовете му и който изобщо не подозира‚ че съм му фен. Живее някъде в Добрич‚ доколкото знам‚ очевидно не страда от провинциален комплекс‚ бачка в някакъв завод и си пише книгите. Някои от тях получиха доста прилични национални отличия. Той бяга от медийната звездност‚‚ не агресира към обществения интерес. Сигурно като всеки човек се радва на постигнатите успехи‚ без това да го води до пози в стил ”ръсене на мозък”. Не говори за смирение‚ понеже просто го практикува. Казахме си‚ байно‚ кривиците. Нека е смирение.

Анонимен  12.08.2016 16:37 | #48

Въх‚ Жорка‚ вдигна се пушилка‚ че към държавата си на хранилка‚ напускай тая вакханалия и бегай консул у Италия… Не може само да си плужек‚ опитай малко - и плазмодий. Тогава само ще заслужиш хем орден „Кирил“‚ хем „Методий“!

Анонимен  12.08.2016 16:19 | #47

Бог да го прости Ив Бонфоа - смешни тиражи‚ велик поет‚ никога не е ставало въпрос за пари и тиражи‚ драги ми издателю. Но никой във Франция няма да тръгне да мери величието на Бонфоа с броя продадени книги. И почти всички големи френски поети от неговото поколение са такива: Бернар Ноел‚ Клод Естебан и т.н. Цитираният от Вас най-вероятно е автор на шансони за улични певици‚ за да тръгне да се хвали с парите си.

Анонимен  12.08.2016 14:24 | #46

До коментар 42 - Да‚ има един френски поет‚ който се хвали с парите си - Ги Гофет‚ Франция дотира само непечеливши издания‚ покривайки разликата между продажна цена и издателска себестойност‚ и то на принципа на конкурси на CNL и регионалните центрове на книгата. И да - френските автори подписват ужасяваши договори за участие в промоционални действия - от севера до юга и от изтока до запада‚ ако искат да бъдат публикувани в голямо и престижно издателство. И последно - хонорарът на всяка следваща книга се начислява съобразно продажбите на предходната. Вярно‚ има субсидии за творческа дейност‚ отпускат се на конкурсен принцип на писателя‚ но ако си спечелел такава‚ можеш да кандидатстваш отново чак след четири години. Тя се определя отново въз основа на предходин заглавия‚ достигнати тиражи‚ спечелени награди и литературни достойнства на новия ти проект. Така така с Франция от първо лице.

Анонимен  12.08.2016 13:21 | #45

Наистина ли мислите‚ че ”Физика на тъгата” в Америка може да бъде издадена така‚ както ”Гошко” в България? Ако отговорът е ”да”‚ то вие нямате никаква реална представа за този бизнес навън. Преди време прочетох пост във фейсбук на Силвия Чолева‚ която недоумяваше как в Читалнята в градинката при Кристал си правили снимки с Георги Господинов‚ а на нея никой не й предлагал същото. И питаше защо? Отговорът се крие в разлика между двамата автори - ”от небето до земята”.

Анонимен  12.08.2016 12:37 | #44

Никакъв изддател не си‚ ти си едно злощастно анонимно превъплъщение на шайката на Гога. На Запад цари същият хаос в издателската дейност‚ както и на Изток. Хайде‚ стига сте ни пробутвали лъжи как на Запад оценката била стойностна‚ пък на Изток не сме разбирали нищо от литература. На Запад се пробива много лесно‚ особено като има кой да плаща. И автоматично те похвалват‚ за да си продадат стоката. Няма нищо общо с истинската литература‚ която и тук се оценява едва след време. А книгите на Гога пробиват именно поради глупостта на Румен и компания да подкрепят четвърт век подобни дивотии и да мълчат за Гогините безобразия‚ докато тези метастази превзеха цялото литературно пространство и задушиха всичко по пътя си. И сега идва мигът за равносметка‚ а той е горчив‚ горчив. Натали

Анонимен  12.08.2016 10:54 | #43

Ненормално е‚че се лансират само автори-позьори с измислени тиражи и надути от домашни реклами провинциалисти.Писането на литература‚казваше Й.Радичков‚е начинание монашеско... А не суперменско лигавене по телевизионните студиа с напудрена от самодоволство чутурка.

Анонимен  12.08.2016 08:46 | #42

Издателю‚ книгите на Г.Г. в чужбина са непродаваеми‚ престанете с опашатите лъжи за пазарния успех на Г.Г.! Никой нормално мислещ не би имал против Г.Г. да твори и за него да има място под слънцето. Дразнещо е‚ когато това се прави безогледно‚ с цената на откровени лъжи и пиар циркове. Няма как книги със стила и тематиката на Г.Г. да са печеливши пазарно на Запад. Аз се съмнявам и у нас доколко са‚ но това е друг въпрос. Истинската литература никога не е била масова. Да сте чули някой съвременен френски поет‚ носител на престижни тамошни награди‚ да позира и да се хвали колко пари е спечелил от книгите си?! това е така по две причини: първо‚ тази поза е провинциално-селска; второ‚ Франция дотира изкуството и културата си‚ а не очаква те да са печеливши циркаждийски фрийк-шоута.

Анонимен  12.08.2016 08:37 | #41

От 1992 гоина съм издател‚ не съм пропускал нито един голям европейски панаир на книги‚ но за пръв път се натъквам на казус четирима никому неизвестни отвъд Калотина нашенски литературни бабаити и политически сенки да са успели да пробутат на света автор‚ превеждан на почти всички големи европейски езици. Що не са направили това и за личното си творчество - сигурно от скромност?! А сега сериозно - книгоиздаването отвъд Калотина‚ а и вътре в нея‚ е културна индустрия‚ като всяка индустрия и то си има технологичен процес и не мижитурките-полтипросветници от кораба-майка определят кой ще бъде публикуван в чужбина и кой не‚ няма разумно частно издателство в света‚ което да се вслуша в подобен съвет. Или има субсидия и тя покрива загубите на евентулано издание‚ или пазарният успех на книгата трябва да донесе печалба на издателя. Първото се прави за изключителни автори‚ второто се прави за всички останали автори. Георги Господинов успя да пробие на Запад на първо място защото пише добре‚ книгите му покриват интереса на ключовите таргет групи и не на последно място той е умел пиар на собственото си творчество - който го умее‚ умее го. Не е нужно да вее литературното знаме на нацията и да води въртолици подире си - а и никой в чужбина няма да се хване на подобна въдица‚ така както никой български издател не се хваща на въдицата един автор да си води отбора тук (с малки изключения). Няма начин вие да сте го лансирали - от поста ви става ясно‚ че нито знаете как става това‚ нито пък сте си мръднали малкия пръст за някого в тази посока‚ иначе щеше да ви е ясно. Омерзение - това е послевкусът от писанията ви по казуса ЛВ.

Анонимен  11.08.2016 23:48 | #40

Румене‚ Румене‚ прочетох текста ти и вече не се смях през сълзи‚ както досега. Тази история много ме забавлява‚ признавам. Досмеша ме как като диогени откривате тъмните страни на човече‚ което никога не ги е крило‚ дори напротив‚ печелеше дивиденти и с тях‚ както и с всичко друго. Но сега се притесних. Не е умно да се умира от доброта‚ а ти си заплашен тъкмо от това. Създали сте си кумир‚ а в Книгата се казва да не правим това. Господинов ли ще измие лицето ни пред света‚ затова ли го напомпахте с толкова въздух‚ че литна чак в йоносферата?! Проблемът е в теб‚ сигурно си имал нужда да видиш успял човек. Но първо провери дали е човек. Неволно си спомних за „Младият англичанин“ на Вилхелм Хауф. Една маймуна може да направи другите само на маймуни‚ за друго не я бива. Сега цялата ни литература се напълни с „англичани“‚ няма да стигнат клетките да ги приберем. Иди под който си искаш текст на Гога и ще се убедиш. Наталито.

Анонимен  11.08.2016 14:39 | #39

Ето я и другата част от историята. Имате ли очи да публикувате и нея? Здравейте! Ще увелича предизвиканата не по наша вина ваша досада покрай истерията около „Литературен вестник“‚ като добавя малко факти‚ старателно премълчавани или изопачавани. Сигурно се питате защо мълчах досега. От самото начало екипът на вестника беше залят с неоснователни и абсурдни обвинения‚ които започваха и завършваха с псувня. На тях нямаше как да се отговори‚ без да въвлечем авторите и читателите на ЛВ в семейните си войни. Но вече няма как. Въпреки че стана видно‚ че малцина се интересуват от фактите - минали сме в сферата на патосите‚ кълненето и заливането с помия. През ноември от вестниците разбрах‚ че Едвин Сугарев става консул в Ниш. Писах му веднага‚ за да го питам ще води ли предстоящия си декемврийски брой. Получих отговор не. Попитах няма ли да е склонен да продължи да води броеве от Ниш. Отговорът му беше категоричен‚ че дистанционно няма да го прави. Оттогава Едвин изчезна и с много малки изключения престана да отговаря на общата поща. Едвин е управител на Фондация ЛВ. Това не е пост‚ не е власт‚ това е фигура‚ която трябва да е налична‚ за да подписва и да вади нужните на вестника документи. Част от тези функции отдавна съм поела аз като заместник‚ но част от тях изискват присъствието на управител. Моя грешка е‚ че още тогава не свиках заседание на УС на фондацията‚ за да освободим Едвин и да сложим човек‚ който може да изпълнява тези функции. Но все ме е спирало съобразяването с хората‚ които са създали този вестник. Точно и затова‚ когато Ани Илков ми се е обаждал – дали за да издадем книга на Владимир Сабоурин‚ която други издателства не искат да издадат‚ или за да направим нещо друго‚ винаги съм казвала „да“‚ дори без да го съгласувам с другите редактори. Защото това бяха Едвин‚ Ани. Как стигнахме до заседанията на Фондацията? На някоя от поредните редколегии след развихрения скандал‚ започнат от Силвия Чолева и подет от основателите в серия тв и радиопредавания (Нощни птици‚ Съботаж)‚ в част от които някои от тях впрочем признават‚ че не четат и следят вестника‚ по скайп се включи Едвин (вече му бях казала‚ че ще е в графика от септември). В дългия си монолог‚ след който той прекрати разговора‚ ни заплаши‚ че влиза в ролята си на управител‚ ще свика органите на фондацията и ще вкара нови хора в тях като гаранти за нашия морал. На тази заплаха реагирах с покана за свикване на УС на фондацията‚ за да сменим най-после управителя‚ чийто мандат между другото изтича‚ и да изберем действащите редактори за нови членове. Разбира се‚ консултирах се с адвокат - всяка уважаваща себе си организация би постъпила така. В отговор на това Едвин свика изпреварващо заседание на Съвета на учредителите. В дневния му ред беше заложено разширяването на състава на УС‚ вкарване на нови членове и чак тогава като втора точка обсъждане на редакционната политика. Иначе казано‚ очакваше се в УС да влязат всички хора‚ които до този момент ни наричаха отрепки‚ мутри‚ кастрати‚ бройлери‚ канибали и пр.‚ и вече след това се очакваше ние да говорим с тях. И понеже заседанието беше нелегитимно свикано‚ нямаше по-безболезнен начин да избегнем влизането в този тон от това да потвърдим нелегитимността с гласа си. Това според основателите е тежкият‚ непростим грях на Георги Господинов: гласуването му‚ че срещата е нелегитимна. А и се чудят какво правел на заседанието проф. Ивайло Знеполски‚ когото явно те преди 10 години са поканили за учредител. И накрая. Какво остана отвъд стенограмата‚ която така услужливо основателите качват и препращат. Скрити остават жестовете за рязане на глави‚ както и думите‚ че Йордан Ефтимов следва да бъде физически бит‚ защото написа един важен и проблемен текст по темата млади и стари‚ който изисква дебат‚ а не заплахи‚ псувни и недопустими обвинения. Или че проф. Знеполски е „комунистическа отрепка“. И най-сетне – невербалната‚ съвсем истинска плюнка на килима‚ с която Ани Илков напусна срещата. Амелия Личева

Анонимен  11.08.2016 14:07 | #38

Може ли толкова неграмотен човек изобщо да има нещо общо с литературата? Не вземам страна в спора‚ защото ми липсват факти и доводи‚ но съм потресена от познанията по правопис на лицето‚ свалило записа. И отделно от цялата гадост и простащина с претенции. А после защо не се четяла българска литература? В цялата ни държава няма естествен подбор. И литераторите ни са ни като политиците - с малки изключения. Отврат!

Анонимен  11.08.2016 11:48 | #37

Послеписът ви‚ г-н Леонидов‚ е цинизъм и прилича на писането на Юлиян Вучков‚ който години наред оплюва всички млади творци. Засрамете се! Не ви прилича! Нали сте призовани да творите добро и да бъдете пример!

Анонимен  11.08.2016 11:33 | #36

Има човек - има проблем. Няма човек - няма проблем. Това не го ли минахме вече? Георги Господинов ли е най-големият проблем в българската литература? Не познавам никого от споменатите лица. Живея в Германия от 15 години. Напуснах заради злобата на хората около мен. И заради нея никога няма да се върна в България. В България злобата превръща хората в чудовища.

Анонимен  11.08.2016 11:10 | #35

Интересно ми е как г-н Леонидов се възмущава на мълчанието на Георги Господинов‚ но не е възмутен от заявената псувня в писмото на Силвия Чолева‚ което може да бъде намерено на този сайт под заглавието ”Затворен финал”. Впрочем - г-н Леонидов‚ вече има позиция и на Георги Господинов. Защо не публикувате и нея? Или при вас няма други гледни точки? Но пък е възможно да са анонимни - за справка - текст на Вавилония Полиглотова?!?

Анонимен  11.08.2016 10:12 | #34

Изглежда‚ че комсомолците Румен Леонидов‚ редактор във вестник ”Средношколско знаме”‚ Ани Илков с баща сталинист и кмет на село Ружинци‚ Левчев син‚ Ирма Димитрова (коя е пък тази?) и настоящият консул в Ниш Едвин Сугарев не са искали разговор‚ а като се е стигнало до гласуване и са се оказали малцинство‚ са си тръгнали под строй без никакво обаждане. В протокола се вижда да е произнасял реч изглежда само Едвин Сугарев.

Анонимен  11.08.2016 01:52 | #33

Г-н Леонидов‚ а Вие какво казахте на това събрание? Каква беше Вашата позиция? Не виждам и думичка от Вас в протокола...

Анонимен  10.08.2016 20:41 | #32

Румене‚ та ти‚ Едвин и Ани ни накарахте да го наложим извън България. С много големи усилия успяхме‚ с надеждата той да поведе поколението си из световните литературни среди /нали момчето беше с разните други момчета/‚ което би довело признание‚ книги‚ читатели и хонорари за много наши добри автори. Но се случи обратното - сега усилията да покажем други автори биват задушавани много умело още в зародиш. Дори‚ когато се отнася за големи имена на наши живи автори от предшестващи поколения‚ а да не говорим за неговото или вашето. Някога те питах‚ дали не ми препоръчваш един Андрешко - имаше от самото начало в писането на този неизвестен ми тогава младеж вкус на хитро селско мислене‚ крадливо в идеите‚ умело нагаждащо се в контекстите‚ самовлюбено при избора на формата /литературно‚ като текстове‚ не става въпрос за човека‚ когото малко познавам/. Вие обаче така се кълняхте в таланта му... Ние сме виновни за това питане‚ трябва да не питаме‚ само да четем. Сега да си сърбаме всички попарата. И да забравим. Имаме достатъчно друга работа.

Анонимен  10.08.2016 20:33 | #31

”И стана безпощадно ясно”: Cherchez Й.Е. - Талантофоба‚ Фотефоба‚ Г.Г. - награден с Ордена „Св. Св. Кирил и Методий“‚ първа степен! Д-р Георги Чалдъков

Анонимен  10.08.2016 15:52 | #30

Като университетски преподавател многократно съм надниквал в лабораторията на именно тези самолансиращи се чрез собствено издание литературни труженици‚ за които нямаше спирка пред нарцистичното самоинституционализиране‚ завоалирано уж зад академичен език чрез средствата на официозното самопропагандиране. Бил съм безпрецедентен свидетел на автопиедестали‚ награждаване на себе си и себеугодни сподвижници - защо ли повече жени? -единствено с цел на запазване на ”постоянен статут” в литературните полета. Много от отговорите би могъл да даде инженера на ”изкуствените сглобки” Пламен Дойнов и ”строителния екип” на заключената сграда‚ наречена ”ЛВ”. Долнопробно е как създадоха ”своя‚ неповторима система” за самолансиране и йерархични бонификации. Бяха шефове на конкурси и награждаваха хора‚ които после да пишат за тях по страниците на ”ЛВ”‚ станаха университетски преподаватели‚ за да се ”самопреподават” на идващите поколения‚ уж рафинирано‚ ъндърграундово‚ на херметизираха литературното битие в афиширане на собствени заслуги‚ провидени от самите тях за самите тях. Един малък съвет към г-н Леонидов: запишете тази дискусия и коментарите тук‚ защото те също са език на съпротивата‚ не по-малко стойностен от фразеологията на себевъзхищението в прозрачната аритметика на споменатата литературна дружинка.

Анонимен  10.08.2016 15:07 | #29

За моралния елипсизъм и най-вече за моралните престъпления на Пламен Дойнов тепърва ще се чуе-прекрасно е че тече такъв процес‚ който в литературната история може да звучи като скандал‚но всъщност е апел към необходимостта от морални норми . Поздравления за г-н Леонидов за иглата‚с която спука цирея.

Анонимен  10.08.2016 12:31 | #28

Казвам се Мария Касимова. Не искам да се регистрирам‚ защото не смятам да участвам повече тук. Ще кажа само‚ че цялата тази история около ”Литературен вестник”‚ която изби в избухването на някакви отдавна заседнали в гърлото буци‚ не прави чест на никого. Каква литература‚ какви автори‚ какво творчество?! Махленски разправии от най-балконски тип. Вземете си пишете книгите и се вглъбявайте повече. А ако водите спорове‚ нека да са културни‚ лице в лице. Всички вие имате качества - и като автори‚ и като преподаватели. От всички вас имам творби‚ които много харесвам. От всички вас съм научила по нещо. Моля ви‚ спрете се!

Анонимен  10.08.2016 12:30 | #27

”Порастеше пилци‚ поебеше квачки.” Класиката винаги е модерна и дори постмодерна. Ама вие като сте ревнали: постмодернизъм‚ та постмодернизъм! Не може то хем постмодернист‚ хем на служба‚ не се получава‚ не е истинско‚ менте е. Особено па постомодренист с власт! Вместо борба със Словото‚ за да ваете високохудожествени творби‚ вие словоблудствахте‚ като представяхте това за свобода но словото. Сега като има достатъчно свобода на словото‚ вие приличате на онези от вица‚ дето били на снобско парти и единият предложил да се из.ере на масата‚ а другият го възпрял с думите: ”Недей‚ няма да те разберат!”

Анонимен  10.08.2016 11:45 | #26

До #16. Точно‚ умно и хубаво написано. Браво! Не те зная кой си‚ жив и здрав да си. Абе‚ всички да са живи и здрави.

Анонимен  10.08.2016 09:35 | #25

Г-н Леонидов оставете българския Паулу Куелю‚ винаги ще има такива мишоци като него‚ те са на всякъде не само в литературата. Под достойнството ви е да се занимавате с него. Вашето дело се движи от Истината‚ неговата слава се крепи на една шепа литературни лакеи и на Лъжата. Двете неща са взаимно изключващи се. Бъдете здрав и продължавайте с Истината напред!

Анонимен  10.08.2016 09:03 | #24

Господинов отдавна се държи като конюнктурен комсомолец‚ ямболската му еснафска амбиция за покоряването на литературни върхове изби още в ранния етап на ”кариерата” му. Той и едно ”здрасти” няма да каже без да има полза. В този смисъл изобщо не е учудващо мълчанието му на това събиране и роболепното вдигане на ръчичката. Той и този път си е направил сметката. Старите вече ги е изцедил като полза а от младите тепърва ще има изгода. Само че този път сметката му излезе без кръчмар!

Анонимен  10.08.2016 06:27 | #23

Доколкото си спомням‚ една от ”международните” награди на Румботавъра (която той споменава в статийчето си по горе) бе от бивша югославска република преди няколко години. С нея той се изпъчи и по БНТ в предавенето ”Панорама” - но в основата стои познат нашенски биографичен архетип - лично познанства и услуга на сина на преводач‚ който в този момент заема председателско място в съответния съюз на писателите в съответната балканска държавица. Нещо като наградата ”Аполинер” лани‚ в чийто основа седи подобен случай... Другото‚ с което Леонидов обича да парадира е собственическото му чувство спрямо Хр. Фотев‚ чийто име той размята тук и там‚ което го превръща в част от ”потната кавалкада на богатирите”‚ или ”фоткащите”‚ както ги нарече един бургаски автор. Вече няколко издания на нац. конкурс ”Хр. Фотев” биват систематично подложени на остракиране във ”Факел” и то поради факта‚ че новинирания в едно предходно издание на престижния конкурс Леонидов бе номиниран‚ но наградата отиде другаде. Подобни изтъпления е имало в конкурса ”Ив Николов” преди няколко‚ когато СИ подели наградата с другиго (вижте състава на журито и ще ви стане ясно защо). А иначе апокалиптичният патос на шестдесятниците като ли е поовехтял‚ 2016 е‚ поне според според календара... а иначе синдромът ”кой ми сра в гащите” също не е непознат по нашите ширини.

Анонимен  09.08.2016 23:17 | #22

А защо изобщо продължавате да говорите за ”Литературен вестник”? Не стана ли ясно вече‚ че казус ”Литературен вестник” няма? Той беше подменен със саморазправа с ГГ‚ породена от злобата на саморазправящите се. Дано сега вече сте щастливи. Време е за сън.

Анонимен  09.08.2016 23:04 | #21

”Литературен вестник” е толкова скучен през последните години‚ че направо се чудя кой го чете (освен самите автори и редактори).Той прилича на някакво заспало антично влечуго - балсамирано от клишетата на академизма - нали Амелия Личева‚ Бойко Пенчев и Камелия Спасова трябва да поддържат пред студентите си ореола си на ”велики” законодатели на постмодернизма... Мисля‚ че четящата публика в България отдавна ги е наказала с презрение. Но очевидно американски спонсори продължават да наливат средства за печатането на този неугледен чаршаф. Иначе как ще си обясним‚ че огромни купчини непродаден тираж лежи по пода на редакцията? Румен Леонидов и Владо Левчев са АВТОРИ С ТАЛАНТ‚ които времето ще запечати в националната ни памет‚ когато никой вече няма да си спомня за рекламния продук Г.Г. Но защо не благодарите за тази негова натрапена ни популярност на вездесъщата Божана Апостолова‚ на несменяемия и досаден старчок Георги Ангелов (БНТ)? На още поне куп медии‚ които не спират да хвалят Г. Г.‚ без да са прочели и ред от него? Всичко е подчинено на фалша в тази държава. А сред най-фалшивите продукти е ”Литературен вестник”. Забравете го‚ сам ще си умре.

Анонимен  09.08.2016 23:04 | #20

За какво е тази злоба? За какво е тази битка? Един кръг от хора твърди‚ че е нужна промяна в ”Литературен вестник”‚ но всъщност през цялото време говори и атакува само един човек. Уважаеми господа‚ и вие г-жо Чолева‚ какво точно предлагате за ”Литературен вестник”? Защото така и не се разбра‚ докато заливате пространството с гнусотии за Господинов.

Анонимен  09.08.2016 21:39 | #19

Майко мила‚ кой ще го чете всичко това бре?

Анонимен  09.08.2016 20:36 | #18

Чух записа и ме хвана срам и от думите на адвоката‚ който явно чувстваше неудобство от това‚ което прави и то проличава на места… Какъв адвокат?!- този техен жест показва собствената им самооценка на нямащи правото. Кой си хваща адвокат – престъпникът‚ за да го защитават‚ ебаси сганта от плужеци‚ наистина тези хора са духовни мъртъвци‚ за тях трябва само хубаво да се говори – и за Амелия Безличева и за светия Граал на бг литературата Господинов‚ а за твоето приятелче Данчо Ефтимов‚ който винаги ми е изглеждал като лига на безгръбначно‚ толкова безличен‚ но умел в пълзенето… Този аудио запис има стойност на документ‚ и драма в него има‚ жалко‚ че псувнята на Ани Илков не се чува никак ясно‚ но затова пък мълчанието на плужеците се чува красноречиво...

Анонимен  09.08.2016 20:11 | #17

Г.Г. има две книги‚ които стават: ”Лапидариум” и ”Черешата на един народ”. Там е свеж поет‚ все още некорумпиран от изкушенията на столичния паркетен литературен живот. Затова‚ че се снишавал и не реагирал - просто си е вид характер‚ затова едва ли можем да го съдим. Бойко Пенчев също има добри поетични текстове. И е малко незаслужено да му се лепват етикети ”слаб” или ”посредствен”. Виж‚ прехвалената проза от последните години на Г.Г. е наистина посредствена мелодрама‚ лансирана нагло и безогледно навсякъде. И който се осмели да се усъмни в качествата й‚ веднага биваше заклеймяван като завистлив и ограничен типично по български. Ами‚ съжалявам‚ с такива книги няма как да ме спечелите като читател. В крайна сметка това си е един вътрешно-котериен спор между бивши съмишленици и приятели. Нито Румен Леонидов‚ нито Едвин Сугарев са еталони за поетично или човешко съвършенство‚ но на мен като персонажи са ми симпатични.

Анонимен  09.08.2016 19:35 | #16

Хм... Ами каквото е посято навремето‚ това се жъне сега. А е посята - съзнателно или не - предимно амбициозна некадърност. Данчо Евтимов‚ Миглена Николчина‚ Амелия Личева‚ Камелия Спасова и Бойко Пенчев са откровено слаби автори. Пламен Дойнов - една идея по-малко слаб. Посредствен. Академичната кариера им приляга‚ защото отдавна е заприличала на дублетна форма на офицерска кариера. Няколко годинки и хоп - майор. Няколко годинки и хоп - подполковник. Няколко годинки и хоп - полковник. И т.н. Професори или доценти‚ титлите им идват по структура‚ а не след реални и кръвопролитни сражения и победи‚ макар и в областта на духа. Затова когато се каже‚ че Асен Златаров‚ Димитър Михалчев‚ Атанас Натев‚ Никола Георгиев или Исак Паси са професори‚ имаме усещане за плътно покритие между субект и предикат. Но когато кажеш професор Личева‚ професор Николчина‚ доцент Ефтимов или Пенчев‚ се усеща някакъв луфт‚ някаква неубедителност. Има еполети‚ обаче няма екзистенция. Звънти на кухо. Така както звънтят на кухо академичните предикации на Тодор Павлов или Ангел Балевски. И не им вярваме някак. Така‚ както като кажем генерал Кутузов и генерал Борисов‚ не вярваме в генералството на единия‚ познайте на кого. Защото е вменено‚ чиновническо генералство с недоказано качество‚ или по-скоро - с доказана некачественост. Каквито са като мислители и анализатори‚ такива са и като художествени автори - менте. Без да са кой знае какви поети и дори без да ги харесвам - и Владо Левчев‚ и Сугарев изглеждат направо гениални в сравнение с изброените. Понеже персоните от двете страни на казуса с естествената неестествена смърт на ЛВ са ми дълбоко безразлични вън от художественото можене и чисто човешката си почтеност‚ по отношение на художественото неможене спокойно бих добавил към горепосочената група и една Силвия Чолева. Жалко‚ че тъкмо поет като Ани Илков е дал път на тази бодра смяна от хибриди‚ съчетаващи умело апетита си за либерални кинти с неокомунистически манталитет и практическо действие. Говори зле за проницателността му. Говори добре за демократичността му. Парадоксално или не‚ последните години на комунизма ”произведоха” повече демократична мисловност‚ отколкото годините на демокрация. Но това значи и следното: че онези‚ които са били в активната възраст около тридесетте през 89-та‚ са се провалили напълно в препредаването и умножаването на демократичните си проницания‚ достигнати по трудния начин в един тоталитарен режим. Вероятно нещо такова имаше предвид и самият Ани Илков‚ когато по време на зимния панаир на книгата в НДК с горчива самоирония каза‚ коментирайки годините на прехода: ”Ние осрахме каквото можахме. Сега е ваш ред.” И ето го реда. Засявали сме надежди‚ но не и проницателност. Засявали сме свобода‚ широта и многообразие уж‚ но сме допуснали‚ че моралът се самоподразбира. Отворили сме врати за варварите‚ не защото са били ”някакво решение все пак”‚ а понеже сме привидяли в тях човека‚ който след много лутане сме открили в себе си. Но защо не сме привидяли първо бездните и блатата си? Зарадвали сме се на различието им‚ на провинциалната им свежест и хъс. Окуражили сме ги. Създали сме им и сами сме си внушили усещането‚ че различието непременно е равно на качество. Това е непростим наивитет. Но и по-лошо - собствената ни неспособност или нежеление да полагаме усилие да разграничим добро от лошо‚ качествено от некачествено‚ кадърно от некадърно - и в естетически‚ и в етически‚ и в битиен аспект. Не твърдя‚ че е лесно. Ако се върнем двадесет години назад‚ вероятно Илков пак би направил същото‚ и пак би дал път на амбициозните мутанти‚ на принципа по-добре десет виновни на свобода‚ отколкото един невинен в затвора. Кой широко скроен човек не би постъпил така? Но в годините след това липсваше реакция. А сега тя е твърде закъсняла. И ето го редът - той идва с адвокат‚ защото при всичката си ерудираност няма идея що е то морал. Защо казах‚ че е естествена неестествената смърт на ЛВ ли? Много‚ много години назад‚ поне десетина‚ ако не и повече‚ вестникът‚ наченал като свободна територия на духа‚ започна да функционира като PR-агенция на няколко имена. И още няколко‚ които трябваше да играят ролята на ”възхитена локва” Да лансира еднообразие‚ маскирано като многообразие. Да се върти около себе си като дервиш‚ изпаднал в транс. Да спекулира с постмодерното‚ за да прикрие естетическата си дезориентация. Да поощрява бездарието. За цялото това време при толкова имена не видях един автор с качеството на Иван Методиев или Георги Рупчев. Един Георги Господинов от юнаците в тази развихрила се рекламна агенция действително притежаваше талант - предимно поетически и средна хубост в прозата. Художествен талант - да‚ но не от онзи който строи светове ”от нищо”‚ а талант‚ съчетан с все същия провинциален варварски манталитет‚ комуто е нужна някаква готова структура‚ за която да се хване‚ за да живее по-добре. /Нещо като бежанците‚ които подминават България и се отправят към Германия. Защо ли? Ами защото там структурите са по-ясни и работещи/. Ах как е необходима структурата на този манталитет! Дух ли? Творчество ли? В едни други времена тези момчета с радост щяха да са армейски старшини‚ които покрадват луканка и чаршафи‚ а момичетата - волнонаемни служителки‚ търсещи мимолетно удовлетворение в младите тела на войничетата. Но ето че вратите са широко отворени. Поощряват ни. Радват ни се. Да нахлуем. Университетите предлагат готова структура. А! Някакъв вестник! Предлагат ни да станем редактори? Ами хубаво. Хубаво‚ хубаво‚ колко да е хубаво? Абе хубаво си е. За тях е хубаво. За вестника - не особено. За няколко години той е превърнат от вестник в структура. Простичка структура‚ къде ти сложнотии при варварите. Заприличва вестникът на обикновена строителна стълба. Седят горе майстор Господинов‚ майстор Ефтимов‚ майстор Личева и изобщо цялата банда самопровъзгласили се баш майстори и викат на чираците долу: ”Дай вар!” ”Донеси тухли!” ”Разбъркай боята!” Чираците тичат‚ носят‚ цъкат с език‚ къде искрено удивени от странните форми на майсторите‚ къде с желание майсторът да ги погледне с едно око и да ги похвали‚ та един ден и те да станат майстори. Бяха години на разцвет на строителството. В ЛВ - също. Но точно тогава беше и времето някой да запита - абе хора‚ тези работи‚ дето ги вдигате‚ не стига‚ че изглеждат чурук‚ ами май са и върху свлачище. Никой не попита. Беше време на масова хипноза. Баш майсторите до един бяха Гауди. Всъщност точно тогава вестникът умря. Спомина се окончателно като място за кипеж‚ като естетическа санкция‚ като територия за идеи. Но има и друг‚ вроден по рождение порок‚ който‚ струва ми се‚ предопределяше смъртта му. От твърде близката оптика на създателите му може и да не изглежда така‚ но от дистанция точно това се вижда. ”Литературен вестник”‚ както повечето неща след 89-та‚ беше реплика. Имаше Съюз на писателите и неговата реплика бе Сдружението на писателите. Имаше вестник ”Литературен фронт” /по-късно форум/ и като негова реплика се появи ”Литературен вестник”. Нормално - опозиците се раждаха на всички нива тогава. В първите години изглеждаше‚ че вестникът ще добие свое самостойно идеологическо и ценностно съществуване. После нещо се случи и огледалността‚ връзката между образ и подобие стана твърде натрапчива. Ако ”Литературен фронт” през годините трябваше неотклонно да е верен и да отстоява партийната линия‚ да публикува бездарни‚ но верни на партията автори‚ с времето ”Литературен вестник” постепенно възприе същото ”дърводелско” поведение‚ само че с обратен знак. Неговата ”партийна линия” беше постмодернизмът‚ каквото и да значи това в български условия. Негово ”верую” в сегмента на поезията - свободния стих. Шансът първокласна‚ но класическа поезия да попадне на страниците му‚ все повече клонеше към нула. За сметка на това се толерираха текстове‚ написани в свободен стих‚ не по-малко бездарни от писанията на партийните поети навремето‚ но отговарящи на линията на вестника. /Изобщо от доста време насам‚ четейки авторите на Литературен вестник‚ имам усещането‚ че се взирам в отломките на някакъв взрив. Поне да бяха отломки от Радичков‚ от Коста Павлов‚ от Виктор Пасков. Ама не. Сякаш се е взривил Ст.Ц. Даскалов и се е преумножил в плодовитото си бездарие. Кой беше Ст. Ц. Даскалов ли? Едноличен производител на тухли от времето на соца./ Отварях да чета и се сещах за един телевизионен спор от началото на 90-те между твърдо червения Анжел Вагенщайн и твърдо синия Евгени Михайлов. Нямаше никаква разлика между тях‚ освен цветовете. Еднакво неотстъпчиви‚ еднакво ограничени в мисловността - жива демонстрация‚ че комунизмът в мисленето е доста по-дълбинен и определящ ни от това под кой цвят ще се определим и като какви ще се заявим. Казано другояче‚ ”Литературен вестник” постепенно се превръщаше в неокомунистически вестник като подход и практика. Някогашните пионерчета и комсомолци‚ които го редактираха‚ май всъщност никога не бяха излизали с ум и сърце в свободните‚ но опасни и дори ужасяващи пространства на демократичната мисловност. Само твърдяха‚ че са там и се оцветяваха в съответния‚ оставящ ги на гребена на вълната‚ цвят. Е‚ с днешна дата силата е в тях‚ мнозинството е в тях‚ стъпил им е крак в зенгия‚ дето се казва. И ще разкарват‚ отлюспват‚ изключват когото си искат и както си искат. Отгледали са си цяло поколение почитатели на псевдотворчеството им‚ но творчество за тях е само друго име и начин за реализация и упражняване на власт и за осребряването й. Морал ли? Ха! Ще ви размахат всичко научено‚ докато са пълзяли нагоре и са хамелеонствали. Ще ви извадят закона‚ ще ви кажат‚ че демократичното е там‚ където е мнозинството /същото твърди и един политически лидер малко по-на юг: ако суверена реши‚ връщаме смъртното наказание за предателите‚ аз не искам‚ ама на‚ тц‚ тц‚ тц.../ и понеже ги устройва‚ тутакси ще забравят‚ че са чели Ортега-и-Гасет и твърдението му‚ че мнозинството най-вече демонстрира правото си да не бъде право. Най-талантливият и затова най-условният от тях ще мълчи и кротичко ще гласува в полза на силата. Достатъчно е интелигентен‚ за да остави на друг преките сблъсъци. И достатъчно е фалшиво образователното му лустро‚ зад което проблясва простичката селска мъдрост ”Да се снишим!”. Той е закърмен с нея и му е непосилно да мине отвъд тази стратегия на оцеляването. Талантът понякога е нещастие‚ наказание. Осветява те отвътре и гледката не е приятна. Ах‚ този усетлив Сашо Секулов! Ах‚ тази Lafka! Е‚ поне на останалите съзаклятници това осветяване им е спестено по разбираема причина. Те толкова си могат и като автори и като човеци. Г.Г. толкова си може като човек. Да не стреляме по пианистите - те се самозастреляха. И да внимаваме все пак кой се втурва към пианото да свири. Истината е‚ че това е краят на Литературен вестник. Както и да се опитват да го съвземат‚ това е краят. И може би е по-добре. Това в общи линии е и краят на компанията от литературни сърфисти‚ макар че още не им се вярва. За мъртвите - или добро‚ или нищо. В случая -нищо. Много нищо. Вавилония Полиглотова

Анонимен  09.08.2016 18:18 | #15

Доста интересно се получава. Лансираните преди и великодушно защитавани постмодернисти се обръщат към своите насатвници и им спретват класически преврат. Прокламираната от бащите-основатели свобода се използва от еманципиралите се чада за узурпиране на ръководните висоти. А за капак при прокарването на ”легитимност” е докаран съвесем изкопаемия кадър от АОНСУ Ивайло Знеполски. В Русия за подобни фигури се казва ”сватбен генерал”. Леонидов чак сега проглежда‚ че подобно на Оргон е бил предан застъпник на нашенски Тартюф‚за чиито пакости не са могли да му отворят очите изобилните данни и посочвания за комсомолските похвати на псевдо-литератора Георги Господинов. Много поучително да се види несъмнена аналогия с животинския свят: виждали сме лъвът да се отказва от плячката си‚ понеже са го оджафкали обединени в глутница хиени. И няма да приема упрек в опростяване‚ защото главното ”конче” на Г. Г. Е естествеността. Когато е интересна биологията‚ а не духа‚ е ”естествено” хищните младоци да избутат вастития старейшина.

Анонимен  09.08.2016 18:06 | #14

Чета и се чудя - ако този текст е за бъдещето на ”Литературен вестник” защо ли в него името Господинов се споменава по-често от това на вестника? Текст не за бъдеще‚ а за натрупана злоба през миналото. Това е вашият текст‚ уважаеми Леонидов. Delete!

Анонимен  09.08.2016 17:59 | #13

Г-н Леонидов‚ изтрих ви още преди 15-16 години‚ когато призовахте за въвеждане на военна диктатура. Тогава имахте планове за политиците‚ затворени в един стадион. How do you sleep?

Анонимен  09.08.2016 17:46 | #12

Един нашенски Паоло Коелю‚ но с не толкова успешни тиражи и приходи‚ колкото се опитват да ни внушават разни издатели и пиари. Има място за всеки под слънцето - нека има и такива автори като Г.Г. Дразнещо е просто‚ когато ни се натрапва някаква легенда за успял писател‚ която си е чиста измислица и опашата лъжа.

Анонимен  09.08.2016 17:34 | #11

странно‚ че чак сега опознавате гогата. от 99-та беше ясен като бял ден.

Анонимен  09.08.2016 16:35 | #10

Румен‚когото винаги съм харесвала‚се срина като кула от пясък с този текст! Завист завист завист...дълго стаявана завист...ето това крещи от всеки ред! Съжалявам‚че те загубих Румене-”малък голям‚приятел-ю”‚както ми беше написал в един автограф‚под една от първите ти стихосбирки...А ГГ и Л.Вестник нямат нищо общо с потресението ми! Можеш и да не го публикуваш‚достатъчно е да го прочетеш...защото ме боли с болката на разочарования от кумир!

Анонимен  09.08.2016 15:53 | #9

И в какво се състои завистта? Че Г.Г. не е продал нищо от тиражите си в чужбина или че се хвали‚ че писал книгите си в Швейцария на чужди разноски? Книгата може и в кенефа да я напишеш‚ ако си талантлив‚ това няма никакво значение. Стига с тези измислени медийни герои и пушилки. Има далеч по-стойностни български автори‚ които не са толкова нагли и перфидни‚ за да се продават добре пред издатели и журналисти.

Анонимен  09.08.2016 15:24 | #8

Завист‚българска завист.Най-обикновена комплексарщина!

Анонимен  09.08.2016 15:01 | #7

След този текст вече няма литература‚ няма писателска общност‚ всички аури и митове отиват по дяволите. И някак без да искат плювателите си признават‚ че има само Георги Господинов - дори за тях‚ дори с обратен знак. А ние‚ завалиите‚ си мислехме‚ че се карат за някакъв Литературен вестник.

Анонимен  09.08.2016 14:19 | #6

Най-после някой да каже‚ че царят е гол. Романите на Господинов са треторазредни откровения на гимназистка в мъжки дрехи. А ги възвеличават до небето‚ сякаш е новият Борхес. Единствената качествена книга на Г.Г. е ”Черешата на един народ”.

Анонимен  09.08.2016 14:17 | #5

Румен е бил винаги честен и смел.

Анонимен  09.08.2016 13:51 | #4

Странно‚ но не се вижда нещо толкова драматично в протокола от заседанието. Затова някак е изненадващ коментарът след това на Р. Леонидов. Толкова перфидно оклеветяване и злословие срещу Г. Господинов! Под формата на „някой каза‚ но аз го защитих“ се изричат доста грозни обвинения. Доста манипулативно и подличко дори... И колко много драматизъм! Тъй като писателите явно могат да пишат добре‚ могат и доста добре да се оклеветяват :)

Анонимен  09.08.2016 13:43 | #3

... Казал го е: Пази Боже‚ сляпо да прогледне!

Анонимен  09.08.2016 13:08 | #2

Румене‚лошото е на българите‚ че все премисляме и най-верният акъл ни идва последен. Твоето писмо-дописка ме върна към онези жарки години на ”съзидание”‚ когато на едно Изборно събрание на Сдружението‚ след много пот и глупости‚ наша скромност се изправи и каза‚ че ако трябва да изберем за шеф Г.Г./тогавашен още мой ”приятел”/ то ние ще го сторим. Но струва ли си. Ако‚ някой вече го е назначил за шеф и по този повод ще помогне на развитието на Сдружението‚ то с по-две ръце ще гласуваме. Но пак попитах‚ дали си струва. И си седнах. По подир‚ това мое изказване се коментираше точно така‚ както се га се коментира Вашата ”Банда на четиримата”. Разни дамици спряха да ме поздравяват‚ а други път злобно клюкареха. Аз си премествах онова нещо от единия крачол в другия.Тогава имаше какво‚ и дамиците го знаеха. Но на Г.Г. си свърши работата. И у нас и в странство. И детето си превърна в огледален образ на онова малко същество‚ което Слави Тр. кара да му пее за престиж по разни асамблеи и Евровизии. Крисия.Кофти ми е че го споменавам‚ но трябва да се знае.Семейния бизнес трябва да цъфти. А срещу какво? Преди малко писах и за вестника Л.В. Жал ми е за всичко. А най-вече за пропилените възможности и за пропуснатите надежди. Пропуснати‚ защото бяха дадени в ръцете на Господи-те. Това е...Бъди здрав. Л.Лач.* /Някъде из Нет-а се мотае стенограмата от това събрание. Но струва ли си ровенето. Не.../

Анонимен  09.08.2016 12:36 | #1

Помня статията в литернет‚Леонидов.И аз се карах много стръвнишки с поета‚който я бе написал‚но май се оказа пророк.След него Явор Гърдев написа контра-статия.Не знам сега дали и той няма да се почувства предаден. Чувството на омерзение е най-съкрушително когато те е предал ”брат”.

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код:  

АПОКАЛИПСИС ХХI

Думи, гласове, свирки