EXOTO, есе от поета Иван Давидков (1926 – 1990)

Два километра деляха нашия дом от каменоломната. През клоните на орехите и кестените червенееха склоновете на хълма, по който се мяркаха работници и сегиз-тогиз минаваха камиони, повлекли по надолнището дълги опашки от прах. До планинската къща, където бях дошъл да прекарам лятото, не достигаха нито гласовете на ония, чиито лостове разкъртваха мрамора, нито трясъците на каросериите, препълнени с ломен камък. Само прахът, който по цял ден висеше над хълма, напомняше за каменоломната. Седях на балкона и слушах реката. Нейният шум обгръщаше къщата отвсякъде. Усещаше се в позвънването на прозорците, в жуженето на закръжилите над мен пчели, и когато тая бавна и упойваща музика ме унесеше, в просъница отварях очи и се питах: дали не е завалял дъжд и дали листата на градината не се обаждат един на друг с леки, догонващи се гласове? Мъчех се да съзра върху фона на отсрещния скат златистите щрихи на дъжда, но откривах там само гъст въздух, напоен с аромат на треви, и през това ухание на лятната земя с лек тласък на крилете прелиташе сойка.

Всичко около мен беше просто, първично, успокояваше ме. Усещах, че ставам частица от тоя пейзаж, че дните придобиват неговите цветове, че търся хармония с проблясъците на глинените свлечища, с гъстия перлен цъфтеж на липите и с мазната, шаваща пръст на двора, раздвижвана от къртиците.

Всичко ми обещаваше спокойствие. До часа, когато се появи ехото.

На разсъмване ме събуди гръм. Отначало помислих, че ще вали, и очаквах да усетя след първата гръмотевица влажния полъх на вятъра, който предвещава идването на дъжда, но ноздрите ми доловиха познатия аромат на утрото: уханието на здравеца, проникнало през прозореца, дъха на квас и на пушек, който идваше откъм кухнята, и особения дъх на съня, утаен в гънките на моята възглавница. Отсрещният хребет сияеше ослепително, но вторият гръм, който беше по-силен, разтърси прозореца на стаята и замъгли пред очите ми утринната картина, защото капките роса, замрежили стъклата, потекоха и размиха в своите вадички цветовете на утрото.
Станах и отворих прозореца. Утрото нахлу в стаята с прохладата на събуждащите се гори и с едно протяжно, сякаш скачащо по склоновете ехтене, което не бях чувал досега. То наподобяваше плясък от криле на изчезващо ято, което очите ми не можеха да съзрат в бисерно синьото, излъчващо светлина небе, а когато започна да заглъхва, ми напомни за шумолене на детско хвърчило, чийто конец се е откъснал и то пада косо, звънтейки с дърпаната от въздушните струи опашка.

Разбрах, че това е незаглъхналото все още ехо от разбудилия ме гръм. После видях високия стълб от прах над каменоломната, ослепително светъл в горния си край, и се усмихнах: и тоя ден ще мине без дъжд. Работниците взривяваха камъка и той свличаше лавината си по склоновете на отсрещния хълм.

Към обяд каменоломната отново се обади. Бях на двора и чух съвсем ясно кънтежа на първата бомба. Тоя кънтеж се дави няколко мига в земната глъбина – глух, приличен на суха кашлица, после излетя с ехтящ звук, сякаш изхвърли запушалка на огромна бутилка, удари се в камъните и изчезна сред пукнатините им. Но тая измамна тишина трая само миг. Ехтежът се надигна отново, приличен на вятър, който разтърсва дърветата и изтръгва сепнат вик от корените и клоните им. Тоя вятър преброди първия склон, без да разлюлее нито един листец, и когато пое по следващия хребет, разбрах, че това е ехото.

Вторият гръм беше по-глух и в началото ми напомни за скрит зад хълма оркестър, чиято мелодия не можех да различа добре. Долавях обаждането на медни инструменти, повече прилично на конско пръхтене, отколкото на ритмично подредени звуци, и когато мислех, че то ще заглъхне, попито от сухата лятна земя, изведнъж усетих как мелодията на невидимия оркестър се втурна по листата на отсрещния склон като внезапно ливнал дъжд, как се разрасна нейното ехтене, в което надделяваше тънко свистене на цигулки, как в тях се вмеси като вик на човек глас на обой, как след това лъковете укротиха своето препускане, мелодията на цигулките изтъня, отдалечи се, и като роса, разпиляна от докосването на птичи криле, се посипаха звуци на пиано. Ръката, която ги раждаше, може би беше ръка на облак. Тя се отпускаше бавно и тържествено, и понеже беше рожба на небето, в мелодията ѝ имаше нещо неземно, извисяващо. Това беше докосване на кристални чаши от някакво странно за тоя прашен летен делник тържество и аз, заслушан в техните звуци, се чувствах участник в него, макар да знаех, че ехото ме мами, че ставам пленник на една красива измислица.

Знаех това, но не можех да се освободя от неговото обаяние.

През неделните дни, когато работниците не идваха в каменоломната и там се възцаряваше необичайна тишина, аз чувствах, че часовете текат мудно, че домът е празен и неприветлив, че зеленината на отсрещните хребети е повяхнала не от лятната жега, а от мълчанието. Чаках, като участник в детска игра, да дойде разсъмването и да се обадят кирките в каменоломната. Представях си как каменарите палят фитилите и огънчето пълзи към гнездото на взрива, как мраморът пада ничком, раздрал риза от прах, как ехото тича към мене, закъсняло за уговорената среща. Ето: аз надничам иззад единия ъгъл на къщата. Знам, че то се крие оттатък, под балкона, и ми се струва, че виждам хитро усмихнатото му синьо око, а когато дотичвам там, разбирам, че това е цветче на съвлек.

Ехото се скрива зад черешата, но докато да прекося двора и да го уловя за ръката или за развяната при тичането риза, както съм улавял приятелите си в детските игри, виждам, че зад стеблото на черешата няма нищо – ехото пак ми се е изплъзнало. Чувам как невидимите му нозе разплисват брода на реката, към който тичам, заслепяван от подскачащите светлинки на водата. След миг отсрещният склон притихва и ми се струва, че птичетата, които сегиз-тогиз се обаждат, пошушват на ехото да се скрие по-навътре в доловете, за да не го намеря.

Играта на въображението не толкова ме забавляваше в тоя глух кът на планината, колкото ме караше да наблюдавам неща и явления, на които човек, ако не остане сам и не се съсредоточи в себе си, едва ли би обърнал внимание. Наблюдението над ехото, което даваше други измерения на обкръжаващия ме свят и правеше от простото шумолене на гората сложно оркестрирана симфония, а от вечерната планина – шепнешком изречена молитва на огньове и на закъснели стъпки, ме караше да обръщам поглед към себе си и съсредоточено да оглеждам уж познатите ми пространства на душата така, както съм оглеждал родната си къща и с учудване съм откривал, че тя не е само сграда с каменни стъпала, по които е израсла трева, и с опушена мазилка в стаите, а враснало в мен поскърцване на врати, дъх на хляб, попил в кърпата, с която сутрин съм изтривал лицето си, горчив дим от ловджийската пушка на баща ми, с която не е стреляно десетилетия, шумолене на пяна в леген, където мама е прала протритите ми на коленете детски панталони… Виждам тая къща да върви през моите безсъници, приела образа на човек (това е най-често покойният ми баща), върви под овошките, като се навежда, за да не отбрули плодовете им, поклаща се, изпод стряхата ѝ излитат лястовици, които са излепили там своите гнезда и аз виждам, че това не е стряха, а развяната дреха на баща ми, че лястовиците излитат изпод неговите поклащани при вървежа ръце…

Ехото на отминалото време прекосяваше моите сънища. Понякога те биваха продължителни: делнични, с прашни коне до оградата, с лай на кучета, с непрекъснатата тревога, че съм забравия нещо, че някъде ме чакат, със суетнята да намеря обувките си, които са забутани кой знае къде и трябва да тръгна бос през

града. Когато стъпалата ми се докосваха до земята и усещах нейната хладина, виждах, че тя, съвсем позната допреди минута, започва да губи своите очертания, да се изтръгва на плена на реалността, Чувах да се обаждат извори, чийто шум се избистряше в думи. Хълмовете се размърдваха като селяни със схванати от дълго седене гърбове, подвикваха си и аз виждах гласове те им да се гонят, превърнати в бели, лъкатушещи над мен птици. Делникът се превръщаше в празник, Усещах лекота, каквато човек изпитва в най-сладостните мигове от своя живот, и когато сутринта, освежен от струите на чешмата, тръгвах по двора, усещах в думите, които размених с преминаващите край оградата каменари, ехо от нощния разговор с хълмовете. То беше облякло тия думи с тънко сияние, както росата обличаше стеблата на шибоя и полегналата трева, размърдвана от обувките ми.

Когато сядах до белия лист, усещах, че се съсредоточавам не толкова да обхвана с погледа си историята, която трябва да разкажа, колкото да се вслушам в ехото ѝ, което е останало у мен така, както ехото на каменоломната остава в доловете на ограждащата ме планина.

Понякога мислите идваха тромави, неугледни, сякаш са се провирали през трънливите храсти по бреговете на реката, и аз виждах, че думите, с които съм ги облякъл, са кроени не по мярка, че бодлите са ги изподрали и трябва дълго и внимателно да ги прекроявам и шия. Друг път мислите идваха шумни и весели като деца, облечени за празник. Аз трябваше да оправя само по някоя гънка на блузката им или да наместя в илика случайно издърпало се копче… Лутах се из лабиринтите на паметта си, както сутрин обичах да се разхождам из близката букова гора, и стъпките ми събуждаха ехото на отминалите години. Откривах забравени от мен образи, ябълкови градини, през които отдавна е минала брадвата, извори, дим на огнища. Докосвах се до тях, размествах ги, учудвах се на тяхното внезапно появяване, защото до тоя миг не подозирах, че са съществували в мене – и ръцете ми не усещаха при докосването до тях студенината на гипсови отливки, а долавяха пулс на потрепващи мускули, на пролетен сок, на бликаща вода и разпалени въглени.

Вървях из планинската котловина и си мислех, че животът ми прилича на реката, чиито проблясвания през клоните на дърветата ме съпровождаха: и той е вкопан така в различни събития и драми, които ту са се изправяли пред него и са препречвали пътя му, ту са се отдръпвали и са му позволявали да разлее водите си, озарени от слънцето. Пясъци – ехо на мои и на чужди радости и болки – са отклонявали реката от нейния път, но тя, вдълбана в ново корито, се е съпротивявала на алчната им жажда. Сривали са се подмити брегове и разочарованието е поклащало своите черни корени по свлечището…

Майката на реката – облакът – ѝ е казал, че трябва да стигне до морето. А на нас какво са ни казали в часа на рождението? Не сме ли го забравили? И към кое море трябва да пътуваме? Към радостта? Към душевното извисяване? Към измамните миражи на вечността? Пясъците на преживяното няма ли да погълнат нашите бродове и в нечия памет няма ли да останат само сухи брегове, които да напомнят, че тук някога е текла река?

Каменоломната се обажда отново. Взривовете вдигат в небето облак прах, сепнати птици го пронизват с късите си светкавици и аз виждам ехото да се извива като вихрушка над мене. То вдига ланската шума, вплита моите мисли в нейния шумолящ полет, понася ги над къщата, над планинския склон. Гледам тоя гънещ се стълб, който сякаш се мъчи да удържи тежестта на небето, и чакам да се обади оркестърът на ехото, с чиято мелодия започваха моите дълги дни в планината.

Ето първите му звуци. Тоя път медните инструменти мълчат. Обаждат се само цигулките. Трелите им са глухи, отривисти и ми напомнят почукване по вратата. Ставам и отварям. Не виждам никого. Може би това е предупредителният глас на Съдбата, с който ме е сепвала Бетовеновата симфония? Излизам на двора. Ехото бяга от мене и се крие зад другия ъгъл на къщата. Виждам само окото му. То е черно и изпитателно. Приближавам се на пръсти и откривам, че това не е око, а вчерашният цветец на съвлека, който тъмнее, изсъхнал на стеблото.

А отсреща гората се смее: цигулките са подели друга мелодия.

Иван Давидков

фотография „Всяка неделя“