„Нели Закс се слива с жестоката участ на своя народ, но с крехкия си глас сякаш преобразява зловещите изпитания: земната тежест става лека като дихание, ужасът се превръща в строфа, дивото се обуздава и противно
на всякакъв предишен опит до нас стига музиката на побратимяването и мира.“
Фридрих Витиг, слово по случай удостояването на Нели Закс
с Наградата за мир през 1965 г.
„Струната на нейните стихове звънва и у мен с нещо, което нито може да се опише, нито да се измери – но трепти със собствена поетическа магия.
То невинаги стига до мен веднага, понякога ми се налага да чета един и същ неин стих по няколко пъти, да правя справки в дебели книги. Но толкова
по-голяма е радостта ми, когато този неин глас ме отведе в непознати
за мен сфери.“
Ханс Магнус Енценсбергер
„Нейната лирика е сред най-доброто, което днешната литература може да предложи. Но чувството за покруса, което ни внушава, е напълно свободно от омраза и придава величие на човешкото страдание. Нели Закс е вестителка
на утехата, насочена към всички онези, които изпитват отчаяние от превратностите на човешката съдба.“
Ингвар Андершон, слово при връчването
на Нобеловата награда за литература през 1966 г.
Хор на спасените
Ние, спасените,
от чиито кухи кости смъртта вече издялка си флейти
и по чиито жили вече прокара лъка си смъртта –
телата ни все още стенат
с недъгавата си музика.
Ние, спасените,
още съзираме примки за нашите шии
в синия въздух пред нас –
още се пълнят часовници
с капки от нашата кръв.
Ние, спасените,
още усещаме как ни разяжда
червеят на страха.
В прах е заровено цялото наше съзвездие.
Ние, спасените,
молим ви днес за едно:
покажете ни своето слънце лека-полека.
Водете ни от звезда на звезда крачка по крачка.
Нека с вашата помощ пак опознаем живота.
Иначе песен на някоя птица
или шум от ведро в някой кладенец
ще разбунят нашата зле запечатана болка
и нас ще отмият далеч.
Молим ви:
недейте ни среща все още с озъбени псета –
иначе, иначе бихме могли
да се разпаднем на прах,
да се разпаднем на прах пред очите ви.
Какво ли все още споява нашата тъкан?
Ние, бездиханните,
чиято душа избяга при Него среднощ,
много преди да намери плътта ни спасение
в ковчега на мигновението.
Ние, спасените,
протягаме длани към вас,
в очите ви още се взираме –
но ни свързва само раздялата,
раздяла в прахта
с вас ни свързва.
Смъртта още празнува
живота в теб
забързана в спиралата глупачка
с всяка крачка все по-далеч от детските часовници
все по-близо и по-близо подхваната от вятъра
похитител на копнежа –
надигат се във преклонение столове и кревати
защото тревогата е като море
а вратите –
ключът поставен косо за отбрана
променя посоката на влизане отвън –
Белите сестри окъпани в звездите
чрез докосване на знаци от другаде
с които вените се хранят тук
от извора на жаждата подземен
където до насита
виденията трябва да я утолят
Ако биха нахлули пророците
през вратите на нощта,
зодиакът на боговете-демони
надянали ужасяващ венец
на главата си,
измерващи с плещите си тайните
на рухващите и въздигащи се небеса –
заради отдавна отвлечените от ужаса –
ако биха нахлули пророците
през вратите на нощта,
изчертали звездните пътища
със златни линии в своите длани –
заради отдавна непробудно заспалите –
ако биха нахлули пророците
през вратите на нощта,
разранявайки с думите си
полето на навика,
донасяйки дори недостъпното
за надничаря
който отдавна не чака да стане вечер –
ако биха нахлули пророците
през вратите на нощта
да потърсят ухо, както се търси родина –
ти, ухо на човечеството,
обрасло с коприва,
би ли ги чуло?
Ако гласът на пророците
във флейтите-кости на убити деца
би зазвучал,
въздуха, изгорен от воплите на мъчениците,
би издишал,
и би построил
мост от последни въздишки на старци –
ти, ухо на човечеството,
заето да слуша някакви дреболии,
би ли ги чуло?
Ако пророците
биха навлезли с бурливи криле във вечността,
дали биха разбили твоя слух с думите:
кой от вас би воювал с някоя тайна?
Кой от вас би измислил смъртта на звездите?
Ако пророците биха се надигнали
в нощта на човешкия род
като влюбени в търсене на сърцето възлюбено
в теб, нощ на човешкия род,
дали би се намерило сърце за тях?
Пеперуда
Какъв красив отвъден свят
в прашеца ти е нарисуван.
През огнения център на земята,
през каменната ѝ черупка
проникваш ти,
прощална тъкан в мимолетността.
Пеперуда,
лека нощ на всички същества!
Бремето в живота и смъртта
се отпуска с твоите крила
върху розата,
вехнеща ведно със светлината,
цъфтяща в копнеж по роден край.
Какъв красив отвъден свят
в прашеца ти е нарисуван –
царствен знак
сред тайната на въздуха.
Не зная мястото
където бежанката Любов
полага своята победа
където виденията почват
да растат в действителност
нито къде се съхранява детската усмивка
която хвърлихме като играчка
в играещите пламъци
ала зная това храна е за земята
запалваща музиката на звездите
с разтуптяно сърце –
Кривата на страданието
пресъздава божествено възпламенената геометрия
на Вселената
винаги по твоите светещи следи
и падайки отново затъмнява
това нетърпение да се стигне до края –
а тук между четирите стени нищо
освен рисуващата ръка на времето
ембрионът на вечността
с прастарата светлина над главата
и сърцето на окования беглец
изскочило от своето призвание: да бъде рана –
Нощ на нощите
Нощта бе ковчег от черен пламък
червените молитви с тяхното „амин“
се погребаха в него
в този пурпур бяха пуснали корен зъби коси и тялото
на едно обрулено дърво сред призрачния вятър
се запали
Огньовете в кръвоносната система
поеха до един към своето разтълкуване
В пепелта на възкръсването засвири музика
Тази верига от загадки
около шията на нощта
с изписана надалеч божествена мъдрост
нечетлива
може би като полета на комета
когато разкъсаната рана на небето
боли
тук
вселен в просяка
и на колене
измерваш всичките земни пътища
с тялото
защото четливостта
трябва да се изстрада
и смъртта да се научи
да търпи –
Така самотен е човекът
търси Изтока
където меланхолията се изписва по лика на изгрева
Червен е Изтокът от гласовете на петли
О, чуй ме –
в лъвската паст
и в плющящата мълния на екватора
да загинеш
О, чуй ме –
да повехнеш с детските лица на херувимите
вечер
О, чуй ме –
в синия Север на розата на ветровете
да бодърстваш нощем
вече напъпила смърт върху клепачите –
и по-нататък към извора –
Величественост в страданието
„Моите стихове имат собствен живот. Те са проекция на гласовете, които бучат в главата ми и които внезапно рукват върху белия лист, без да мога да ги спра.“
Това откровение на Нели Закс е ключ към нейната поезия, защото вероятно най-добре я обяснява. А тя наистина е нестандартна. Дори само необичайно късният ѝ творчески възход удивлява: поетесата, родена на 10 декември 1891 г. и връстница на прочутото поколение на експресионистите – с които няма нищо общо, – става ново име в немската литература чак след Втората световна война. Първите истински стихотворения, на които след доста колебание все пак се решава да признае авторството си, са писани след петдесетгодишната ѝ възраст. С други думи, вдъхновението я навестява през 1940-те години, а „беззвучната слава“ (Ханс-Магнус Енценсбергер) престава да е беззвучна през 1960-те, особено когато е увенчана с Нобеловата награда за литература, която получава (заедно с еврейския писател Шмуел Йосеф Агнон) на 75-ия си рожден ден. В мотивацията си журито на Шведската академия отбелязва, че Нели Закс „от второстепенна немска поетеса, пишеща за природата, израства в творец с мощен собствен глас, който стига до сърцата на хората по цял свят като ехо на човешкото страдание“.
Животът на Нели (всъщност Леони) Закс започва като безоблачна буржоазна идилия във вилата на баща ѝ, заможен берлински фабрикант евреин. Крайната ѝ впечатлителност я кара да страни от хората; увлечена по немските романтици, фактически не познава и съвременната ѝ немска литература. Своя по-възрастна приятелка намира обаче в шведската литература – и това е Селма Лагерльоф, с която си пише цели три и половина десетилетия. Тъкмо тя ще се окаже и нейната спасителка по-късно.
Защото през 1933 г. на власт идва Хитлер (по думите на поетесата: „зловещия кукловод“) и безметежният живот на семейство Закс внезапно се превръща в сбъднат наяве лош сън. По онова време бащата на Нели вече е покойник, тя остава сама с престарялата си майка и двете безпомощни жени, лишени от днес за утре от какъвто и да било материален ресурс, са подложени на всекидневни издевателства. Почти цялото семейство на Нели Закс загива в лагерите на смъртта. Заповедите за нейното и на майка ѝ депортиране също са готови и чакат само финалния подпис, за да бъдат приведени в изпълнение. Спасителка буквално в последния миг се оказва именно Селма Лагерльоф, пускайки в ход цялото си влияние и не без съдействието на шведското кралско семейство. През май 1940 г. на Нели Закс е разрешено да излети за Стокхолм с майка си, която още десет години – до смъртта си – ще остане единственият ѝ близък човек. До самата си кончина (на 12 май 1970 г., в деня на погребението на духовния ѝ сродник Паул Целан) Нели Закс си остава самотна жена в чужд град, изгубила приятели, роднини, родина, с ужасяващ личен опит, довел я до границите на полудяването: при редките си ходения до Германия например получава пристъпи на параноя от самото чуване на немска реч. Но не престава да пише на немски, при това по доста своеобразен начин – измежду познатите в този език препинателни знаци например признава почти единствено тирето, и то на места, на които то изобщо не се очаква…
Но сякаш като компенсация за всичко това приглушеният ѝ дотогава глас се сдобива с неочаквана мощ. От неуверените първи литературни опити постепенно не остава и следа; на тяхно място идват заплатената с безброй страдания тежест на всяка дума или образ и дълбокото усещане за вътрешна сила. Нека като контраст си припомним популярната, често цитирана – и обикновено преиначавана според нуждите на цитиращия – сентенция на Адорно „Да пишеш стихотворения след Аушвиц е варварство“: цялата късна поезия на Нели Закс убедително я опровергава. Според нея именно след Аушвиц ТРЯБВА да се пишат стихове; друга алтернатива на непреодоляното, недоизяснено, неизречено страдание и в личен, и особено в свръхличен план, тя не вижда. С цената на собствената си болка и на гибелта на най-близките си Нели Закс вече е придобила и опит, и познание за пределните възможности на Злото, но и на Доброто, и ако този опит остане несподелен чрез „знаци в пясъка“ (заглавие на един от драматичните сборници на Закс), към всички останали беди би се притурила още една: вината пред паметта на загиналите. Или иначе казано: нейните стихове са последно средство за самозащита против античовешкото безумие.
Поезията на Закс, от която лъха на дим от крематориум, живее от изумително непосредствената връзка със своята изстрадана участ, обективира тази участ, очиства я от всичко случайно и лично. И стихосбирките ѝ от 1940-те и 1950-те години, и белязаната от умора нейна късна лирическа жътва са част от този единен, написан сякаш на един дъх прочувствен реквием за жертвите на Злото. Още повече че зрялата поезия на Нели Закс органически отхвърля марионетните стереотипи, които налага индустриалното общество, решително не приема заученото, автоматичното, инерционното, всичко онова, в което се провижда познатата ѝ до болка заплаха от „зловещия кукловод“, признавал, както е известно, само академичното изкуство и предавал на огъня книги и картини, преди да почне да хвърля в него хора.
„Страшните преживявания, които ме доведоха като човек до границите на смъртта и полудяването, ме научиха да пиша. Ако не можех да пиша, не бих оцеляла.“ Тези думи от писмо на Нели Закс са цитирани и друг път, но си струва да бъдат повтаряни заради липсата на какъвто и да било мелодраматизъм в тях – тук всяка сричка е толкова съкровена, че следва да се възприема съвсем буквално. За да се взреш с такова съсредоточено внимание в катастрофата, болезнено и безмилостно накърнила човешкото у самата писателка, да се отречеш от съжаление към самата себе си дотам, че да виждаш всичко в перспективата дори не на общочовешка, а на вселенска, космическа солидарност със страдащите, се иска немалко душевна сила. У Нели Закс, при цялата ѝ безпомощност във всекидневието, тази сила, която нерядко се пробужда тъкмо у най-слабите, е в изобилие. Затова и поезията ѝ, преливаща от страдания и жертви, в никакъв случай не е неврастенична. Колкото и голямо да е отчаянието ѝ, тя не му позволява да премине в отрицание. Великодушието също е израз на сила. За Закс нещата никога не се свеждат до користно самодоволство, макар че обстоятелствата биха я оправдали. Напротив, тя настойчиво призовава „преследваните да не станат преследвачи“. Занимава я друго, далеч по-съществено: как да постъпим с човека, забравил човешкото у себе си, какво да правим с ръцете, създадени за щедрост, а използвани като инструмент за убийство. Нели Закс от собствен опит знае какво говори – нали офицерът от германската полиция, оформящ изходните документи за нея и майка ѝ, лично ги съветва непременно да вземат самолет, тъй като от влака може да бъдат свалени и пратени в концлагер. Възможно е този съвет също да е спасил живота ѝ. Навсякъде по света има добри хора, срещат се и сред убийците.
„Ако биха нахлули пророците през вратите на нощта“ – това е не само началото на знаково стихотворение от Нели Закс, но и централна тема в поезията ѝ. Тази поезия може да се оприличи именно на нахлуване на пророци. Трагическият герой на Нели Закс е едновременно и жертва, и пророк, но пророкът у нея не е някаква изключителна личност. Всеки бежанец е пророк, а всеки човек и на Земята, и във Вселената, е бежанец. Така в поезията на Нели Закс се трансформира библейското изгонване от Рая. Раят е родината, а родината е рай. И това не се поддава на промяна където и да се намира човек – неслучайно думата „копнеж“ е сред най-често срещаните в поезията ѝ. Този патос на всемирното бягство ѝ придава особена актуалност в наши дни. Бягството е безкрайно и заразително, понеже никой не иска да се вслуша в бежанците – човешкото ухо отдавна е „обрасло с коприва“.
***
– Не ѝ разбирам всичко – смънках навремето пред Гюнтер Грас, когато за пръв път се зачетох в стихосбирка на Нели Закс, дадена ми от него.
– Аз също – увери ме той. – Но и това, което не разбирам, е голямо.
Трябва да е било някъде към 2003 или 2004 г., но едва сега си давам сметка какво мъниче съм бил – и съм! – в допира си до двете светила, изкачили вече Нобеловия литературен връх: тя през 1966, а той – през 1999 г. И чак напоследък, когато приех поканата на издателство „Да“ да подбера и преведа най-значимото от творчеството на поетесата, проумях с пределна яснота какво е имал предвид Грас с думите: „Дори което не разбирам у нея, е голямо“.
Защото поезията на Нели Закс като всяка голяма поезия е втъкана не само в написаното, а кара читателя да мисли много повече за премълчаното, за недоизказаното, за онова, което дълго след като е затворил книгата, не го оставя.
Любомир Илиев
