6 февруари 1873, дякон Игнатий, Лъвский, потъва в прегръдката на времето

Кога е обесен Васил Лъвски? Историците са единодушни, че датата на гибелта му е 6 февруари 1873 г. И че е роден на 6 юли 1837 г. Но и двете дати са по стар стил.
През 1916 г. България преминава от Юлианския към Григорианския календар и честването на тези сакрални събития започват да се отбелязват със закъснение от 12-13 дни. И празнуваме рождеството му на 18 юли, а скърбим на 18 февруари, на фаталния за националното ни бъдеще ден, когато 35 годишният гений потъва в прегръдката на времето. Благодарение на заговорът срещу него, линията на живота му е преждевременно прекъсната, и той не успява да довърши святото си дело. И България отново тръгва назад. И Господ не знае, колко века още ще вървим надире…

Кога19 февруари официално е признат за най-тъжния ден на България?
През 1923 г., когато се навършват 50 години от убийството на Апостола.

А защо не е на 18 февруари, както повелява новият стил?
Оправданието било, че в същия ден се празнувало църковен празник. Не отрих кой е този голям и важен православен празник.
Друг споменава за техническа грешка. Чия, не се казва. Кой ли е бил този слабак по смятане, историята не казва.
Но тъй или иначе  г-н Петър Попов, председател на Общонародния комитета „Васил Левски“, предлага помена в София да се проведа на 19 февруари.

Проверих в интернет, 18 феврури 1923 г. се пада неделя. От днешна гледна точка  всички е ясно, вси столичани си почиват, паметта също, има риск малцина да излязат
в студа, за да поменат със светлината на свещици дякон Игнатий. Или да го сторят нетържествено в църквите по време на сутрешните неделни литургии.

Но оттогава до днес – всенародното поклонение се извършва – не когато трябва.

Най-вероятно е извинението с техническата грешка.

С извинение или без извинение, но вече цял един век по-късно (след промяната през 1916 г.) обществото ни няма никаква воля да поправи това разминаване между реалните дати, свръзани с рождението и гибелта на Васил Иванов Кунчев,
и пренаписването им след това.

И няма воля да реши, че „всички събития в българската история трябва се отбелязват на датата, на която са се случили“.

За това призоваваше проф. Иван Стоянов (1949 – 2017), който беше ректор на Великотърновския университет и председател на Фондация „Васил Левски”.
Той даваше и други примери с исторически събития, където сме допуснали, поради  глупост, подобни абсурдрни разминавания:

“ Ботев не е роден на 6 януари. Как ще е роден на 6 януари, като се казва Христо? Наречен е Христо, защото се е появил на този свят на 25 декември, на Рождество Христово. Ако беше проплакал на 6 януари, щеше да се казва Йордан, тогава се чества Йордановден.
Априлското въстание избухва на 20 април, но държавата го отбелязва на 2 май. Ами тогава щеше да се нарича Майско, не Априлско въстание.
Съединението е станало на 6 септември. Но по същата логика вместо на 6 септември трябва да го празнуваме по нов стил на 18 септември?!
Денят на Независимостта, вместо на 22 септември, представят ли си официално да я преместим  на 5 октомври, защото тогава се пада по нов стил? – веднага ще кажат, че сме луди!
Или да вземем Санстефанския договор, той е подписан на 19 февруари, а го празнуваме като национален празник, по нов стил, на 3 март.

Ако сме истински българи, трябва веднъж завинаги да разберем, че един век след 1916 г. за нас не бива да има подобни разминавания по стар и нов стил.

И Парламентът да промени закона и да приеме философията на следното изречение: „Всички събития в българската история да се отбелязват на датата, на която са се случили“.

Автор на  портрета е художникът Антон Митев -Тони. Роден е в София. Завършва Национална Художествена Академия през 1989 г. Участва в изложби у нас и чужбина, печели призови места. Преподава дълги години рисуване, като 2013 и 2014 год. е ментор на над 350 студенти от СУ, УАСГ, НХА, НБУ. Работи предимно в областта на портрета (масло, акварел), като през последните 5 години има продадени 400 работи предимно в държави от ЕС и в САЩ.

––––––

Коментар от Stanislav Stanilov

Уеднаквяването на датите, на които е нормално българите да са единни в тържества и поклонения ще отмъкне още един шанс от лапите на управляващите(независимо кои) да държат българите разединени. А сплотен народ е труден за управление! Ще изчезнат стотици поводи за деркане между хората – по форуми и сайтове, по кафенета и на живо, по вестници и в книги … Преди години имаше дразги по двете възможности – стар и нов стил, после намериха и грешно изчислените с по ден напред или ден назад дати, та станаха и три възможностите да се обяснява на някой, колко е заблуден и не знае „истинската“ истина. Десет години имахме президент с историческо образование и солиден стаж като изследовател – дори и не му хрумна, че може да стори това обединение на нацията, която в един ден да излиза по площадите, да почита заедно героите си и това да е завинаги. Не само на политическо ниво това не става – и на духовно и религиозно не се получава. Едни и същи попове търчат с менчета и чемшир да ръсят курбани през две седмици, славейки уж един и същи светец. За курбанджиите ясно, те гребат с надупчената лъжица мръвки два пъти годишно(а това е по-добре от един път), ама тези с митрите и жезлите? Промяната на календара през 1916 г. се отнася за реални граждански събития от миналото – дати на раждане и смърт, дати на политически и исторически събития. През 1968 г. почти забравилите това историческо напасване на дати бяха разтърсени още веднъж с разместването на празниците с религио­зен произход – датите на именните дни, честването на светии, дати на фиксирани в християнския календар евангелски събития. Ако целия православен свят не може да си синхронизира религиозния календар(за общ календар с другите да не мислим въобще), то поне нашите могат да заковат една дата за един празник – забранява се на свещенослужителите да свещенодействат на нередовната дата и всичко приключва до там. Да дадат пример отците, а не да се вият като змиите от партиаршеския жезъл. Когато съм питал свещеник: „Що щеш, отче, днес на 2 август, с политиците вкупом, да славиш уж Илинденя от 1903-а година, като на 20 юли вече славихте в храмовете светия пророк Илия?“, отговорът беше: „То това е гражданска церемония!“. Да, ама си идва с епитрахила и служи? Историческите събития вече са се случили и ние не можем нищо да сторим, за да ги променим – опитваме се да се намесим в хода на времето, като добавяме или махаме дни, часове, минути … На времето хич и даже не му пука – то си тече, с нас или без нас. Докато някога е било смешно на хората и са се майтапели с „октомврийската революция през ноември“, то с течение на годините цялата тая бъркотия довежда до едно обезценяване на сакрални дати в историята на народа, в олекване на тежестта на определени исторически събития, поради разслояването на тържествата по повода – на различни дати, на различни места. Размиването на празниците, възникнали като единение на групи от хора, честващи своя герой-покровител по определен повод, е чудесно за постепенната забрава на значението на тези дати като жалони в хронологията на народа ни, а от там и до постепенното им изтриване от съзнанието на хората, като формиращи монолитност на нацията.

И едно Уточнение