Видях фотографията при първото си отиване в Щатите. Беше на мъж с бомбе и чаша в ръка. Невероятен портрет! Какви очи имаше този мъж! Лицето му – наполовина в сянка, погледът – дълбок, като на човек, който знае нещо, което ние, простосмъртните не знаем. Загадъчен, мъдър, той като че ли казва: “Не бързайте, всичко ще ви разкрия, но не наведнъж, а малко по малко. Не ви е дадено да разберете целия смисъл.” Бръчките на челото му, устните, които изговарят само точните думи, волевата брадичка и чак накрая – ръката, която държи чашата. Тази чаша не е с вода, пред такъв мъж не може да има чаша с вода… Преди да видя ръката му, го взех за някой, който позира, но тази ръка, познала тежък труд, ме накараха да се върна обратно, към бомбето му. Толкова модерно, блузата – поло, боже, рекох си, кой е той, какъв е!? Поразпитах, но отговорите, които получих не ми дадоха кой знае каква информация. Узнах само, че
портретът е купен от изложба някъде в Америка, заедно с още две други фотографии на същия автор и толкова. На кого е, от кого е, не разбрах. Помислих си, щом е в този дом, па бил той и на българи, значи е на американски фотограф.
Минаха години, през които поне два пъти се случи да гледам филма “Сталкер”. И все ми се струваше, че нещо в него ми е много познато, но ми убягваше кое е то.
Най-ненадейно един ден, след доста време видях информация за представяне на книгата “И додето се раждат лъчите” на журналиста от списание “Осем” – Георги Караманев. На корицата на книгата беше същата фотография, която ме “мъчеше” петнайсет години. Човекът с бомбето се оказа Сталкера на Йордан Йорданов – Юри. До този ден не знаех нищо за него. Но когато намерих книгата и се потопих в живота на човека зад фотоапарата, четейки и разглеждайки и другите му фотографии, разбрах до каква изключителна работа ме бе изправила случайността.
Фотографиите на Йордан Йорданов – Юри са платна, в които се загубваш и намираш. Те са лаконични, прецизни, изпълнени с различен прочит, зависещ от мислите на гледащия ги. Черно-бели, пестеливи, но изпълнени с толкова заряд разкази от светлина и чувство.
Юри е нарекъл фотографията си “Сталкер”, без изобщо да предполага, че след време ще има филм с такова заглавие и подобно послание. Приятелите му са я наричали “В кръчмата”. Но неговото наименование е по-точно и неизменно ни препраща към филма на Тарковски, по повестта на братя Стругатски – “Пикник край пътя”. Защо сталкер!? Защото сталкерът е водач. Човек, който може да превежда през лабиринта на Зоната и да стига до Стаята… Да намира пътя към един по-добър свят, без право на облагодетелстване от водачеството си. Казват за него, че е обсебен, параноичен, извънземен, а аз си мисля, че е човек, стоящ по-високо в йерархията на земята. Такова е и внушението на фотографията.
Филмът “Сталкер” е създаден в 1979 година. Фотографията, почти десет години преди това. Как е възможно авторът ѝ да я озаглави със същото име като това, на филма!
Думата сталкер има двояко значение. Приемам я не като преследвач, а като водач, готов да мине през огън и вода, безкористно и безвъзмездно, но да преведе, доверилият му се.
Този кадър Йордан Йорданов е заснел в едно бедно силистренско село – Татарица, обитавано от староверци. Руси, дошли преди цели три века, прогонени от режима на Петър Велики. На всичкото отгоре фотографираният има физическа прилика с Кайдановски, актьорът изиграл ролята на сталкера. И защо не, нали мъжът с бомбето също има руски корени.
Кой ме беше превел в лабиринта на загадъчната фотография – авторът ѝ ли, филмът на Тарковски, книгата на Караманев, кой!? И си отговорих – Сталкера е. За него времето и пространството нямат граници. “Срещнах” го преди петнайсет години, а отговора получих днес, когато събрах на едно място фотографията и книгата.
И вече знам, че е Сталкера – той само ме водеше и ме пазеше, останалото открих сама.
Юлия Дивизиева
