Иуда, премълчаният апостол и мирото на смирението

Мария Магдалена помазва главата на Исус със скъпоценно миро.
(фрагмент от барелеф в църквата „Ла Мадлен“ в Париж).

Кой е Иуда, какво знаем за него, сляпо оръдие на Божия замисъл
или необходимият грешник?
Предаването „Премълчаната история“ на 27 април 2016 г. съвпадна с деня
на Светата и Велика сряда. Това бе повод да си припомним за две важни библейски събития преди спасителните за нас страдания на Спасителя. Кой
е Иуда, предателството му само акт ли е на подлост и алчност или
е показен урок  по нравственост, за бъдещите християни? А може би е част
от сценария на Божия замисъл, етап от трънливия път към Голгота, съдействие на Мрака да се открои Светлината на неговия фон?
Простено ли му е на Иуда и можеше ли да се размине с въжето? Защо Христос
е приел целувката му, след като е знаел, че тя е парола за стражите, за да го разпознаят в тъмното и да го арестуват? Съзнателно ли месията съдейства на предателя и колко страни има това предателство, извършено от апостола, чието проклятие става най-известният символ за новата ера. Какво знаем за мирото и изготвянето му, как осъзнаваме себе си, как влизаме в себе си? Как можем да се опомним, ако ни е ниско равнището на духовното състояние? 

Гост в студиото е свещеник Александър Лашков, той е теолог, музикант, композитор и автор на книги. Събеседници са ми  и писателите Деян Енев и Васил Пекунов. Деян е сред малцината съвременни автори, които трайно и дълбоко се вълнуват от онова, което лежи в основата на градежа, наречен християнска цивилизация. Пекунов е също автор, който искрено се вълнува от духовния строеж на мирозданието, от земното му отражение, от вярата
и безверието като храна и отрова за душите ни.   

Румен Леонидов: Здравейте, уважаеми слушатели, аз съм Румен Леонидов. И ви приканвам да останете с мен, за да чуете предаването „Премълчаната история“, което ще продължи за съжаление само до 17 часа. Ето и екипът, който ще работи за вас.
За вас, най-интелигентните българи в България. Редакторът днес е Росица Панайотова, музикален редактор е Албена Велева. А звукорежисьори са Владимир Тошев и Диана Люцканова. Ако имате желание да участвате в този разговор, обадете се.

Музика

Румен Леонидов: Тази прекрасна литургия се нарича „Отче наш“. Литургия номер пет, солист е Красимира Стоянова, а авторът на музиката е един от моите гости – това е свещеника Александър Лашков. Здравейте, отче!
Александър Лашков: Добър ден, здравейте. Бог да ви благослови!
Румен Леонидов: Гости в днешното ни предаване са и двама писатели – Васил Пекунов и Деян Енев. Здравейте и добре дошли!
Васил Пекунов: Добре заварили.
Деян Енев: Добър ден.
Румен Леонидов:  И тримата ни гости са мъже, отдадени на божието дело.  Това
са три духовни същности, които се вълнуват от вярата, от живото християнство, и са посветили таланта си на това добрите хора да станат още по-добри, а лошите да станат по-малко лоши. Ще ви ги представя с по няколко реда, за да знаете, че такава компания много трудно се среща в днешния ефир. За което съм им много благодарен, че отделиха от времето си, за да ни въведат не само в своите лични представи за  християнството, но и да научим нещо повече от тяхното духовно битие.

Александър Лашков е теолог, музикант, композитор и писател. Роден е през 1943 година. Завършил е Духовната семинария в Черепиш, Духовната академия в София и Музикалната академия в Пловдив. Работил е, но и работи като диригент и музикален педагог. Композира предимно църковна музика. Автор е на шест православни литургии. През 1992 г. приема духовен сан, а от 1993 г. става свещеник в софийския храм „Света Троица”, където и аз съм кръстен. Издал е трилогията „Пътят към храма“ и „С дух и истина“. Негови беседи и проповеди предлагат мост между Божието слово и всекидневния живот. Дават изобилна информация за православния храм и богослужение, както и знание за основните християнски празници. Днес ще слушаме само негови композиции. Така че останете с нас до края, за да се насладите на тяхната прелест.

Васил Пекунов е роден през 1954 година, автор е на 14 книги с белестристика,
на разкази, есета, статии, рецензии, публикувани в пресата, а през последните години
в сайтовете Спиралата, Факел, Кафене. Превел е забележителният езотеричен труд
на руската писателка Конкордия Антарова, четирилогията „Два живота“. България
е първата досега и единствена страна, в която романът излиза на чужд език. От тази година писателят има и собствен сайт. Там може да прочетете анотации и големи
откъси от неговите книги, както и всичките му актуални есета, свързани с печалната
ни действителност. В дванайсетата книга на Пекунов главен герой е Господ Бог Исус Христос. Христос от плът и кръв, земен човек, слязъл отново сред нас, но този път
у нас, в България, за да подбере 12 свои избраници за извечния си път. Пътят на любовта и светлината. Това е драматичен разказ за съвременните човешки възходи
и падения. И същевременно топла отвъд временна притча за тържеството на духа ни. Ще се усети, че е станал по-добър всеки от нас, по-смирен, ако прочете тази книга, която не знам дали ви е попадала… „И рече Бог“. Това е роман, който не трябва да пропускате.

Деян Енев е най-младият от тази духовна Троица. Той току що издаде сборника
с християнски разкази. И всеки, който вече е успял да го прочете, със сигурност се
е докоснал до светлинните и светли послания на този автор. Роден е през 1960 година
в София. Завършва английска гимназия и българска филология. Женен е, с две деца. Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар, пресовчик във военен завод, учител, бил е и журналист. През 2008 година австрийското издателство „Дойтике“ издава в превод немски сборник с негови избрани разкази. Като свои учители в жанра на разказа Енев посочва Йордан Йовков, Исак Бабел и Селинджър.

Има още един автор, който ще присъства само духом тук, защото той се спомина – Боян Обретенов. Когато дойде думата ни до Юда, ще ви прочета едно късо есе от него. И така, да започваме.

Уважаеми приятели, не знам дали обърнахте внимание, че преди малко прозвуча радиосигнала „Знание“. Защото предаването ни не е литаратурно, а е в част от програмата „Знание“ на БНР,  програма „Христо Ботев“.  Ще ви помоля да започнем с въпроса, свързан със знанието и познанието за Бога… Преди дни колежка ме попита: „Ти откога стана вярващ?“ И аз не можах да си спомня. Нито момента, нито случката. Тръгнах да обяснявам, но… За това Нека да започнем оттук – заради повече интимност в днешния разговор и заради повече споделяне на личното знание… Отче, да започнем с вас. Как открихте Бога? Първо решихте да станете  музикант или след духовното си образование…

 Александър Лашков: Не, първо завърших Духовна семинария. Ще уточня, че влязох в Духовната семинария през 1956 година. Сетне бях приет в Софийската семинария, която тогава се намираше в Черепиш, но едновремнно с това и в Механотехникума във Враца. И родителите ме попитаха къде искам да се запиша. Избрах в Семанарията не за да ставам духовник, а защото там се учеше пеене, три часа седмично солфеж.
Румен Леонидов: За разлика от техникума…
Александър Лашков: Да, в техникума пеене въобще не се учеше. Но искам да кажа, че когато постъпих в първо отделение, в първи клас в училище, през 1949 година бях на шест години, точно тогава премахнаха вероучението от училищната програма. Обаче моята майка, която спазваше църковните традиции, но не е беше просветена вярваща, ми набави всички учебници по вероучение, които някога са използвани. Досега си ги спомням, например, имаше от религиозни книги от Елин Пелин, с бежови корици, или по-скоро небесносини. И те ме накараха да ги прочета, да се запозная със съдържанието.  Не мога да кажа, че още от много малъкче съм намерил Бога,
но съм бил религиозно посветен. Вече в Духовната семинария духовните ми познания
се разшириха и задълбочиха. И там, трябва да призная, че със сърцето си съм вярвал искрено в Бога, но с разума си съм имал и съмнения. Така беше и в Духовната академия. След като завърших и Музикалната академия в Пловдив, се посветих  професионално на това изкуство. Едва когато станах на 35 години отново се захванах
с Евангелието. И с четирите евангелия едновременно – от Матей, Лука, Марк и Йоан. Прочетох ги наведнъж. Бяхме ги учили, и в Семинарията, и в Академията, но по отделно. Анализи, авторство, датировка, епоха. Но така наведнъж, не бях успял да ги прочета… Едва тогава образът на Христос ме покори. Видях го в пълнота, в цялост,
и бях пленен изцяло от него. И тъй много обичах професията си на музикант, тогава
си казах, че един ден, като се пенсионирам, непременно ще стана духовник. Обаче
не мина много време и постъпих в храма „Света Троица“ като диригент на хора. И там свещениците, много добри и симпатични хора, ми дадоха ум – защо ще чакаш да се пенсионираш, стани сега свещеник, пък пак си дирижирай хора. Така се захванах
и с двете. Някъде след три-четири години вече нямах никакви съмнения относно вярата. Имах вече и житейски опит. Бях прочел доста неща „за“ и „против“. И си дадох сметка, че християнството е вярата, която ми дава всичко в пълнота. Знание за Бога, знание за света, знание за хората, знание за това, как да се отнасяме помежду си, как да се отнасяме и към Бога, и че повече нищо не мога да искам и да търся.
Румен Леонидов: Васил Пекунов, с вас сме връстници, а  родителите на нашето покеление, по-будните, обикновено задължително членуваха в атеистичната партия. Моите например, само да втъкна, преди това членство,са били кръстени.  Но само
майка ми, Бог да я прости, единствено тя беше вярваща. Тайно, разбира се. Защото беше известна учителка. И не трябваше да разлага пионерския и комсомолски морал
на учениците си. Как открихте Бога, помните ли кой ви въведе ли в първите представи за Бога?
Васил Пекунов: както се казва, в наше село – идентичен случай. Със следната разлика, която е любопитна. Баща ми – полковник от въоръжените сили, атеист, комунист. Майка ми – учителка, и след това дългогодишен литератор, полувярваща, полу… и тя не знае какво, Бог да ги прости! Обаче вкъщи спазваха всички религиозни обичаи – и майка ми, баба ми и дядо ми. Но нямах никакъв афинитет към религията, освен някакво уважение. Ожених си много рано. И отиваме за Великден на село, при бабата на жена ми. При баба Анна, Бог да я прости, свята жена, дълбоко религиозна. Гостуваме цяла седмица. Селцето е запустяло, някъде в Първомайско. Вечерта всички бабите се събират, поп няма, разбира се. Действието се развива 1979 година. При което бабите, най ночаквано, ми казват – тази вечер ти ще си ни поп. А аз – нямате ли страх от Бога, как аз, дето още съм… Тогава бях на 25 години. Не, ти ще си ни поп, я каква хубава брада имаш. Оправдавам се  – не знам какво се прави… но те са упорити – ние ще ти казваме. И ме изтипосаха в църквата, на амвона. Те ми подсказват и аз провеждам литургия пред десетте баби. Както искате го възприемайте. Накрая бих камбаната. И си тръгвам. Викат, къде бе, чакай, не си ни благословил. И ги благослових. После ме похвалиха, че много хубаво съм си свършил работата. Затрупаха ме с всички козунаци, боядисани айца,с какво ли не… по това време бях дребен служител, чиновник, комунистически чиновник. в Комитета за печата. Но може да се отбележи,
че тогава този комитет разреши за първи път да се издаде Библията. Тайно. Само за манастири и църкви.
Румен Леонидов: Коя година е това?
Васил Пекунов: 1981…
Деян Енев: 1982…
Васил Пекунов: Както и да е. Носят я топла, топла от печатницата. На всички служители им се полаше правото да си я купят. .И започнах да я чета. И нещата
в моя живот коренно се промениха…
Румен Леонидов: Деян Енев, как открихте Бога в себе си, около себе си, над себе си?
Деян Енев: Аз също съм расъл в семейство, където привидно, външно, нямаше отношение към религията. Тогава не съм обсъждал тези неща с майка ми, с баща ми. Баща ми е инженер, професор, майка ми е детски лекар. Партийни членове и двамата. Баба ми също не е афиширала по никакъв начин своята религиозност. Аз така и не знам дали е била религиозна, или не е била. Но спазваше двата големи празника – Рождество и Великден. По начина,по който се пазеха тези празници вкъщи. С яйцата, козунаците. Чудя се какво да кажа. Например нека кажа това. Моята баба е дъщеря на войник, загинал в Балканската война. Написал съм текст, който фигурира в новата ми книга „Християнски разкази“, със заглавие „Боянският майстор“. Баща ѝ загива. Остават сираци. Майка им ги гледа трудно. И тя отива и е настанена в сиропиталище в Харманли, „Свети Панталеймон“. Явно е бил предназначен за деца на загинали от тези войни. След много години моят брат, който е художник, получи заръка да направи мозайка с образа на Свети Панталеймон, за новата църква в Бояна. Която така и се казва, Свети Панталеймон. Той направи тази мозайка. Монтираха я. И на храмовият празник през 1996 година, на 27 юли, когато се чества Свети Панталеймон, аз изведнъж си дадох сметка, че моят брат на практика е изпълнен някакъв християнски обет на нашата баба. Така си обясних нещата. Че на него точно е било дадено да направи мозайката с лика на Свети Панталеймон. Кръстих се също късно, на 30 години. Винаги съм събирал издания на Библията. Където видя по улиците. Евангелия, различни издания. Някъде
до 2000 година, когато изведнъж се натъкнах на една книжка на руски – „Откровените разкази на един странник пред неговия духовен отец“. Книга от неизвестен руски автор, написана в края на XIX век. И си дадох сметка, че това е книгата, за която пише Селинджър в своя разказ „Франи“. Така че, ето така, нещата лека – полека се сглобяват. Около 2000 година започнах да ходя много редовно на църква. Тогава беше и периода на т.нар. неофитство, когато наистина върху човека, който тръгва силно към вярата, се излива огромна благодат. Тогава работех по вестниците, но преди обяд палех колата и скитах по всичките манастири около София. По църквите. Тогава се запознах с много хора. И така на практика се разви моят път към християнството.
Румен Леонидов: А кога написахте първия разказ, в който присъства  духовната ви връзка с Бога?
 Деян Енев: Имам спомен. И разказът така се казва – „Моят Великден“. Написах го. Беше разказ за това как баба ми меси козунаци на село. Занесох го в списание „Отечество“ на Станка Пенчева. Тя много го хареса. Наистина се намеси с много опитно редакторски. В крайна сметка разказа излезе. Тогава си спомням, че получих такъв хонорар за този разказ, който не мога да сънувам сега по никакъв начин. Както и да е. Това е може би първата публикувана творба, където присъства тази тема.
Румен Леонидов:  След като заговорихме книги, нека да попитам и Пекунов,  във вашия роман „И рече Бог“  Христос слиза в България. И какво става, какво се случва?
Васил Пекунов: Слиза като човек, какъв е бил преди 2000 години. Обикаля България. Събира 12 ученика, 12 съдби по-скоро. С цели „гроздове“, съпътстващи тези 12 съдби
с още съдби. Случват се най-различни неща с онези хора, които Христос става съпричастен в живота им. Той си отива на небето, а тези 12 души и хората около тях
си остават тук, за  да продължат да живеят.
Румен Леонидов: Кой как го посреща?
Васил Пекунов: Различно, различно.
Румен Леонидов: Дайте примери. И ще минем към…
Васил Пекунов: Ще мина направо към края на книгата, за да не навлизам в подробности. Най-трудно ми беше, когато като автор трябваше да решавам какво
да правя със спасителят Исус Христос, който е дошъл тук, в България. Да го убивам ли, или да не го убивам? Изключително тежка задача. Реших го като Пилат Понтийски.
И Христос по някакъв начин си се качи горе, без да ми се налага да описвам как става това. Но Той тук преживя всичките си страдания. Хората, с които се срещна у нас вероятно изпитаха същото, което са изпитали онези, срещнали Го преди 2 хиляди години. Тоест – благодат изпитаха. Появи се и предател в моя роман. Без да искам.
И той също страдаше много. И усети огромна тежест, тегоба.
Румен Леонидов: А какво в романа ви като сюжет е различно от онова, което знаем
от Новия завет?
Васил Пекунов: Всичко. В сюжета всичко е различно, защото съвременният българин и начина му на живот е коренно различен от живота и възприятието на света на древните евреи, сред които Той е живял – нашият бог Исус Христос, нашият Господ. Така че всичко е различно. Ние, българите, които го посрещахме и сред които Той живя, вече се оказаха доста странни същества.
Румен Леонидов: Дайте, за пример, само един конфликт, за да преминем по-нататък. За илюстрация.
Васил Пекунов: Конфликтът, примерно, между  духовната същност и българската държава във всичките ѝ ипостаси, всичките ѝ облици днес. Като започнете от полицията и преминете през всичките видове чиновнически проявления… И българското милосърдие и българската благотворителност – всички в кавички. Как се отнасяме към възрастните си хора, към децата си, към сирачетата, към хората с физически проблеми.
Румен Леонидов: Какво е вашето обяснение? Че атеизмът и комунизмът  продължават да живеят в душите ни…
 Васил Пекунов: Не, това не е само до комунизма. При комунизма, ако въобще може да говорим, че тук е имало нещо подобно… Българският комунизъм като система, колкото и да беше чудовищен, той е недъгава система… То е… не знам какво… той
е рахитично джудженце в сравнение с народностния дух. Той, слава Богу, не можа
да убие онова, което българинът носи у себе си отпреди 1250 години.  Защото и през комунизма имаше прекрасни хора. Дори и в много отношения повечето хора бяха по-човечни. Това, което се случва в романа ми с Христос не е до комунизма, а засяга днешното, моментно състояние на народностния ни дух. И сега съм  дълбоко потресен от това, че днес, когато сме абсолютно свободни от идеологическа гледна точка, ние сме много по-малко съпричастни към живота на ближния си. Което използват съвременните комунисти, за да го обръщат – че тогава било много хубаво, а днес
е обратно на онова време. Това е най-гнусната демагогия, за която дори не искам
да говоря. За всеки просветен човек тя е ясна, поне малко от малко.
Румен Леонидов: Отче, Вашето обяснение? Защо след като вече 26 години я няма диктатурата на пролетариата, няма я уж диктатура на каскетите, всеки от нас може
без страх да влезе в черквите, защо продължава да сме общество с мнозинство от безбожници…
Отец Александър Лашков: Да, всеки човек има за себе си обяснение. Повече или
по-малко убедителни. Бих искал да наблегна на това, че две поколение в този петдесетгодишен период на тоталитаризъм бяха възпитани в безбожие,
в антидуховност, във фалшиви ценности. Внушаваше се на младите хора, че еди кои си са герои, те са заслужили, а всъщност това бяха криминални престъпници и разбойници. На училищата беше отнет всякакъв опит да възпитават младите в духовност. Има един полски писател, забравих му името в момента, автор е на книга „Писма до госпожа Z”…
Деян Енев: Казимеж Брандис.
Отец Александър Лашков: Да. В някакво градче правят зоопарк. И казват, че след няколко дни ще дойде слон. И всички се вълнуват. Там, в кръжока по зоонауки, се вълнуват как ще посрещнат слона. В уречения ден слонът вече се е разположил и стои. Всички ахкат и се чудят. А, ще имаме слон. Но подухва вятър. Слонът малко се поклаща подозрително. Подухва по-силно вятър и слонът се издига и отлита. И се оказва, че това не е истински слон, а надуваем. И децата ужасно се разочароват, те са покрусени. Отиват и започват да чупят, започват да хулиганстват, да безчинстват. Така се случва, когато възпитаваме децата във фалшиви ценности и в лъжедуховност. Утрешният свят ще е такъв на каквото учим днес младото поколение. Днешният свят, днешна България е такава, защото на това са ни учили, на каквото сме учили предишните две-три поколения. Не сме ги научили на вяра в Бога, не сме ги научили да уважават един невидим, абсолютен авторитет. Защото човек, който се подчинява на Бога, на невидимия Му авторитет, той е добър гражданин, той без усилия се подчинява и на гражданските закони. Вярващият човек е човек с подредена душа, той е морална личност. С морални хора всичко можеш да направиш. Но с непочтени и неморални хора нищо не можеш да съградиш. Те са гнили дъски, за нищо не стават. И политици да са,
и лекари да са, и учители да са…
Румен Леонидов: И свещеници, и писатели… Една въздишка, малко музика и продължаваме напред.

 Музика

 Румен Леонидов: Историята, да, като литература. Защото трима литератори, автори на книги, хора свързани с любовта, а не със страха към Бога, за които Той съществува реално, макар че никой не го е виждал, и с когото ще се срещнем едва когато Той ни привика при себе си. Това са отец Александър Лашков, писателите Деян Енев и Васил Пекунов. Отче, ще задам един въпрос, на който знам отговора, но който може би много често ви го задават все още обърканите, но търсещите Бога хора.. На кого трябва да се молим? На Светия дух, на Създателя Господ или на Спасителя Исус Христос?
 Отец Александър Лашков: Веднага ще кажа. Ние вярваме в един Бог, който по същество е едно по същество. Който обаче има три лица, има в себе си три личности. Това е една от най-големите тайни в християнството и в нашата вяра. И е трудно постижима за възпритията на човешкия ум. Как така един, а пък три, как така? Когато Кирил Философ, братът на Свети Методий, бил на мисия при хазарите и спорел с техните богослови, обяснявал тази троичност, той давал пример със слънцето. При слънцето  имаме диск, имаме кръг, имаме светлина, имаме и топлина. Но това не са три слънца. Това е едно слънце с три проявления. Затова, когато се молим на Исус Христос, ние се молим и на Дух Светий и на Бог Отец. Когато се молим на Бог Отец, ние се молим едновременно и на Исус Христос и на Светия Дух. Дали само едно лице от Троицата ще споменем в молитвите си, ние се молим на единият наш Бог. Светият Дух това е животворящата Божия сила, това е вдъхновяващата, творческата Божия сила, любознателната стихия в човека. Исус Христос пък  е творческата. Но това са такива човешки, антропоморфични разпределения и опити да се обясни. Когато се молим на Бога, дали ще кажем „Отче, Бог, Господи Исусе Христе“, или ще кажем „О, Свети душе, вдъхнови ме!“, ние се молим на един Бог.
Румен Леонидов: Правилно ли е да се молим на Света Дева Мария?
Отец Александър Лашков: Света Дева Мария е нещо съвсем различно. Не е изключена от канона. Бог е творец. Тоест – всичко е негово творение. Света Дева Мария е творение. Тя е човек, била е удостоена с изключителната, непредставима за нас, чест да въплъти, да роди второто лице на Господ в човешкия му облик. Само на Бога можем да казваме „Господи, спаси ме!“. И на никого другиго не можем да кажем „Спаси ме!“. Може да речем „Свети Димитре, моли Бога за нас!“, или „Света Богородице, моли Бога за нас!“ Само в този случай има малко раздвоение. Някои смятат, че и към Света Богородица можем да се обърнем със „Спаси ни!“, но единствено към нея. Но други не са склонни. Само Бог може да ни спаси. Всички други, и Йоан Кръстител, и всички други светци могат да молят Бога за нас.
Румен Леонидов: Обичайно питане на съмняващите се е следното: защо, ако Господ е толкова съвършен, защо допуска войни, защо допуска зверства, защо е толкова е несправедлив? Защо човекът е толкова несъвършен, неговият най-велик продукт, венецът на природата? И винаги изказват съмнението – ако имаше Господ, човекът нямаше да бъде толкова зъл и лош. Как отговаряте на подобни въпроси?
Отец Александър Лашков: На всички тези въпроси отговори са дадени отдавна, преди векове. Отговорът тук е такъв. Бог е създал човека, създал е същество, и го е дарил с висш дар – свободна воля. Свободна воля. Животните нямат свободна воля. Като дойде есента, те не могат да отлитнат на север или на изток. Те отиват на юг. По инстинкт. И обратното. А човекът има свободна воля. За да се изяви тази свободна воля, трябва да има право на избор. И затова Бог му казва – ето ти тук, това е Рая, обладавай го, живей, ето ти дървото на познание. Не можеш да ядеш, не бива да ядеш от него. С тази забрана му на човека му се дава възможността да избира – ако иска ще наруши, ако иска –  не. А когато имаме избор, имаме проява на свободната воля. А за да има нравственост, трябва да има избор. Ако е по задължение, за Бог е било много лесно да ни направи роботчета. Да ни постави като  биологични механизми на релси, и накъдето водят релсите – натам отиваме всички. Но Той ни е дал огромната, несравнима с никое друго живо същество привилегия да имаме свободна воля и да избираме. Да кажем – не, ще ям плодове от дървото, ще наруша, Господи, твоята воля. И от този погрешен избор, когато Адам и Ева, прелъстени и прилъгани от Дявола, от Сатаната, престорил се на змия, от тогава вече човек избира греха, да нарушава Божията воля.
И от там идва злото в света.
Румен Леонидов: Имаме избор, или греха, или волята да се сремим към собственото си съвършенство, което да постигнем … Нашата църква признава ли прераждането, или го отрича?
Отец Александър Лашов: Отричаме прераждането. Има едно раждане. Има и смърт. При смъртта душата, която е нематериална субстанция, всъщност дошла от Бога, се връща в свръхестествения свят, в отвъдния свят, а тялото, което е направено  от кал, от елементи, които имаме в природата, си отива в материята, в земята. При възкресението тази материална субстанция, превърната във всевъзможни, преминала във всевъзможни метаморфози, и безсмъртна душа се събират отново в ново същество, в  ново духовно, да го наречем Тяло. Но веднага искам да кажа. Възкресението на Лазаря е просто съживяване. Лазар е съживен, отново му е върнат живота.
А възкресението при второто идване на Христос е нещо съвсем различно. Това е организиране на материята в друга форма на живот. Това е тяло, което можеш
да попипаш, но което минава през материални прегради, както две галактики могат
да минат една през друга. Това е тяло, което се движи със скоростта на светлината.
И за него трябва друг декор, друга материя, друга вселена. И Христос затуй казва: „Аз отивам при Отца, да ви приготвя жилища!“ За да могат тези възкресени тела да живеят в друга форма на живот. Няма нищо общо с едно просто съживяване.
Румен Леонидов: Да. Уважаеми слушатели, телефонът е… Тук има трима умни мъже, духовни, извисени. Питайте ги, разпитвайте, звънете, или пък мълчете и слушайте. Продължаваме с подтемата за Юда. Има слушател…
Слушателка: Добър ден. Доста съм разочарована от нашата църква. Първото голямо разочарование беше, когато една моя леля, много близка до сърцето ми, се наложи
да отиде в старческия дом в Съюза на културните дейци. В „Дървеница“. Тя беше много религиозна, тя ме е въвеждала в църквата. И тя искаше да се причасти, и не само тя, много хора, които живеят там, възрастни хора, неподвижни. Искаше да се причасти преди Великден. Отидох в най-близката черква. Свещеникът доста грубичко ми отказа, като каза, че е забранено на църковните служители да ходят при миряните, те трябвало да отидат в църквата. В същото време някакви младежи евангелисти минаха през старческия дом, подържаха ръцете на хората, подариха им някакви дребни, полезнички неща, и им стоплиха сърцата. Аз не съм нито евангелистка, нито съм православна, вярвам в… Моят бог е природата. Моля се на Бог в природата, за мен Христос може
да се изрази с две думи – любов и отговор.  Любов към ближния, любов към себе си
и към ближния. Отговорност към себе си, ближния и природата. Това е за мен Христос, това е за мен Бог. Защо нашата църква така се чужди от хората? Има хора, които наистина имат нужда от нея. Защо? Не пускат циганите…
 Румен Леонидов: Благодаря за това обаждане. Не пускат циганите в храма, каза накрая нашата слушателка. На телефона има и друг слушател. Дайте го, да чуем. Заповядайте.
Слушателка: Съвсем кратко. Прадядо ми е бил свещеник. Прабаба ми почина неграмотна. Тя ме водеше на църква, моето име е турско. Вярвала съм в Бог. Вярвал съм в някаква сила. Но искам вашите гости да ми обяснят как се обяснява това. Мисля, че изследването на мозъка е нещонеизчерпаемо. Нашият дядо Влайчо от село Конево, област Сливен, как предсказваше бъдещето, как те си обясняват това нещо. Вярвам
в Бог, вярвам в Христос.
Румен Леонидов: Пророкът  дядо Влайчо. Има две книги за него. Благодаря ви за въпроса. Деян Енев иска да отговори на предишната слушателка, която първа се включи първа.
Деян Енев: Позволих си да взема думата преди отец Лашков заради следното. Димитър Коруджиев, писателят, има великолепно изречение в своите православни фрагменти. „Ако срещнеш, пише той, светец и свещеник, целуни ръка на свещеника.“ Защо е написал така? Защото свещеникът не е светец, но той трябва да преподава, да учи на тази Божия благодат всичките нас, грешните хора. Той е най-обикновен човек, с всичките грешки на човешкото, но въпреки това той разполага с тази Божия благодат. Бих отговорил така съвсем кратичко, да не отнемамам времето на отеца и на Васил Пекунов. Аз пък вярвам, че нашата църква в момента се радва на възраждане. И това възраждане идва тъкмо от свещеническото съсловие. Давам два примера. Бях в Карнобат. Влизам в църквата в пет следобед. Върви службата. Свещеникът е сам.
Но той е обучил своите три дъщерички, своите щерчици, да му помагат в тая служба. Едната четеше псалтира. Пред мен седи отец Александър Лашков, когото познавам, познавам и като писател. Чел съм неговите хубави книги. Съвсем наскоро и един друг свещеник издаде книга с проповеди, той е млад свещеник от „Дружба“, отец Владимир Дойчев. Неговата книга се казва „Среща с живота“. Мисля, че нашето свещенство
е онова, което ще издърпа България от състоянието, в което се намира.
Румен Леонидов: Пекунов? не е ли най-добре е писателите да говорят?Отецът и без това е длъжен да защитава институцията, която представлява?
Васил Пекунов: Ще кажа само две думи. Хората са различни. Различни са
и свещениците. Толкова е просто. Между тях има изключителни негодници, има
и изключително светли хора. Това мисля, че е ясно на всеки, навършил  десетгодишна възраст. Не трябва да ни учудва, че попадаме ту на един тип хора, ту на другата крайност. Колкото за дарбите, ако мога да си позволя да кажа едно изречение.
Ще кажа същото. Хората са различни. 99,99% от нас нямаме способността на надникваме в бъдещето, обаче една стотна от процента имат, защото Бог е велик
в своето разнообразие. Включително и с разнообразието на хората. На някои им е дадена дарба, Господ знае каква е, само Той знае каква е. Как физиологически, ако щете, и метафизически, става това, не ни е ясно. Самият механизъм да надникват през прозорчето на бъдещето и да виждат онова, което се случва там. А ние знаем, че време няма, и че всичко се случва едновременно в един по-висш свят, да го наречем „оня свят“. И някои „виждат“.
Румен Леонидов: Има още двама слушатели. Сложете си слушалките, ако обичате… Същите упреци към нашата интелигенция. Че тя няма отношение не само към Бога,
но и към съвременния живот, към тази общност, която ние представляваме. Да не говорим за световните проблеми.
Слушател: Добър ден!
Румен Леонидов: Добър ден. Заповядайте…
Слушател: Ние не сме нито руски, нито полски народ, ние сме си българите. Социализмът, комунизмът, който мина през нашата страна, това е като един смерч,
и това, което каза отец Лашков, че възпитанието не е започнало 1989 година. А тези, които управляват от 1989 година, са възпитавани от 1944 година насам. Така че резултатът на безбожието дава точно тези…
Румен Леонидов:Да. Някакъв въпрос към тримата ни гости имате ли?
Слушател: Затова мисля, че такива морални личности, каквито са при вас, трябва
да се множат, за да може малко по малко да се помогне на този измъчен народ.
Румен Леонидов: Дай Боже! Благодаря ви много за това включване. Следващият слушател.
Слушател: Добър ден.
Румен Леонидов: Да бъде добър. Кажете, представете се.
Слушател: Никола Кирилов от Хайредин. Ще ви кажа случка отпреди няколко дни. Бях в София. Отидох със следната идея. Да се съберем християните от всички деноминации – православни, католици, протестанти, да поканим и юдеите на една молитва истинска, да измолим България. Било в църквата „Свети Александър Невски“, като централно място. Отидох там към 18 април, обадих се в администрацията. Мина един свещеник, млад, с една рехава брадичка. Разбрах, че е свещеник Дионисий, който е секретар
на църквата. Той почна да ми обяснява, ч това е невъзможно. А трябва всички отделно да се молим за нашата държава, за България, заедно няма кой да го направи. Оттам нататък той си излезе из вратата…
Румен Леонидов: С една дума сте много разочарован. И обиден може би, оскърбен.
Слушател: Бях разплакан, отидох на друго място. Веднага след това. Оттам нататък другият служител ме изпрати в Светия синод. Посрещна ме портиерът, който ме разплака. Казва… Ама вие какво искате тука… Аз съм евангелски християнин… Деноминациите за мен не съществуват.. За мен съществуват християни като братя
на Господа. Той казва: „Да, да, правим разлика, правим разлика между християните.“ Казва ми да отида да търся навън, в „Света София“. Отидох там. Посрещна ме свещеник Ангел. Аз съм разплакан. Казвам му, ще прощаваш, че съм разплакан. Изслуша ме за всичко това. И ми казва – да ви кажа, има високомерие между нашите братя. Искаше
да каже и между свещениците. Същият ден заминах за… Много е трудно да се обединим.
Румен Леонидов: Трудно е, но е въпрос на време. Благодаря ви за това включване. Малко музика и продължаваме.

 Музика

Румен Леонидов: Продължаваме с отец Александър Лашков, писателите Васил Пекунов и Деян Енев. Както ви обещах – Бог да го прости – и Боян Обретенов, Бог
да го прости! Ще ви прочета нещо, което е свързано с Иуда…

Питам Юда

На вечерята той каза: „Един от вас ще Ме предаде. Той е онзи, за когото ще натопя залъка и ще му го дам.“. Ти пое залъка. Какъв беше вкусът му? Казват, че верността е блага, а предателството горчиво. Тогава защо се избира предателството? Или то има своя благина? По-блага от верността, от преклонението, от послушанието, от следовничеството. Има ли предателството вкуса на свободния избор? Вкуса на вятъра, на безбрежието, на безбожието?
Знаел си, че залъкът е за теб. Предопределен ли беше ти или сам се определи? Другите – единадесетте – бяха ли предопределени на вярност или сами се определиха? Ти ли си предателят или Петър, който три пъти се отрече в непростимата нощ? Става ли човекът верен или верен се ражда? Става ли човекът предател или предател се ражда?
Пак Йоан казва: „И тогава, след залъка, Сатана влезе в него“. Защо точно в теб? На друга вяра си бил нужен ти, Юда Искариотски, друго назначение си имал. И без теб щяха да го открият, и без теб щяха да го разпънат. Но ти си бил необходим. Похот, лакомия, алчност, леност, гняв, завистничество, горделивост – това са смъртните грехове. Не и подлост. Ти основа религията на подлостта. Клонът, на който сам увисна, е кръстът на тази религия. Бесилото е твоето разпятие. Старото дърво – твоята църква. А ти – нов, друг, различен, пътепрокарващ Учител.
Неговото възкресение въдвори на земята неговото учение. Слепите прогледнаха, глухите го чуха, хромите и сакатите го последваха. Започна прокарването на пътищата на Вярата. Без слова, притчи и проповеди ти разтвори дверите на подлостта и през тях се втурнаха коварството, изменничеството, клетвопрестъпването, лъжеприятелството, притворството. Дори Бог не ги беше предвидил в заповедите си към Мойсея. И отново слепи, глухи, хроми и сакати се понесоха към тези двери, за да прокарват свои пътища. Така ти се издигна над онзи, дето ти подаде залъка, възвиши се в свое небе, създаде своя вяра. Вярата, че може и така. Клупът върху клона не те унищожи. Той те обезсмърти толкова, колкото и кръстът Исуса.
А може би залъкът ти бе подаден с мисъл и цел? Бил е залък не за апостолите, а за човеците. Изпитание за човека, прегърнал апостолството. Ти – човекът – не издържа изпитанието. Ти остана верен на човешката си природа. Нашата природа. Отдели се от неговите апостоли, за да останеш завинаги наш апостол.
Благословен да си!
Проклет да си!

Румен Леонидов: Иуда апостол ли е или не е, след като е предател? Или наистина е част от Божия замисъл? Без неговия мрак, щеше ли да има разпятие, щеше ли да има възкресение?
Отец Александър Лашков: В главата на човека много разсъждения могат да се родят в тези посоки. Как е станало? Човек предател ли се ражда? Ами има и такива хора, които са склонни едва ли не от рождение да са изменчиви. Да търсят облагата. За облагите да изменят на приятелите си. Има и такива хора, които са готови да умрат, но да остана верни на себе си, на народа си. Има и такива, които в течение на годините на живота се променят.
Румен Леонидов: Така е. Но кой е вашият Иуда?
Отец Александър Лашков: Юда е един от учениците на Христа, в който – както се разбира от контекста на всичките евангелия –  започват да се промъкват в сърцето му някакви недоволства към Исус Христос. Той не е съгласен с някои негови неща.  Сещам се, например, че той не е съгласен с разливането на скъпоценното миро. То е много струва скъпо, а според него се хаби, вместо парите, за които е купено, да бъдат раздадени на бедните. Не че толкова го е грижа за бедните. Но явно е имал слабостта
да бъде сребролюбец, не случайно е бил касиер. Той държал парите на апостолите, на Христос и на дванайсетте…
Румен Леонидов: За разлика от другите, той не е рибар… Бил е ковчежник – съхранявал парите, събирани от приношения и дарения…
 Отец Лашков: Не, не е рибар. Споменава само, че е из Кариот, от град Кариот, което става Искариот, това  „из“ става „ис“. Буквално „Иш-Керийот“ означава жител от покрайнините на града, „Иш“ е мъж, а градът е Кариот. Значи „мъж от Кариот“. Не е фамилно име. Христос след като вече влиза в Йерусалим на Цветница, понеделник, вторник, сряда, той проповядва от Елионската планина, от Литания, селото в Йерусалим. Тук се случват много драматични неща. Христос минава с апостолите покрай Йерусалимския храм. И спират, и казват виж, какви сгради, какви грамади… И Христос казва „и камък на камък няма да остане от този храм“. Юда казва: „Ама що за месия е този? Разрушава храм, или предсказва разрушаването на този великолепен храм, кой знае какъв месия“.  Това сякаш  последно като че е препълнило чашата на недоволството. На критиката му към Христос. Тогава той отива при… нали в сряда, както вие казахте в началото… И решава да го предаде. И къде да го предаде. Йерусалим в това време е пълен с поклонници от цялата Римска империя. Стотици хиляди има в него. И ако този пророк бъде арестуван пред тълпата в града, това ще разбунтува народа. Та нали само преди няколко дни Христос е акламиран, че е възкресил Лазар и е посрещнат като цар, като победител? Юда иска да посочи Христос и къде отива, отива на уединено място извън града, извън стенитена Йерусалим, в подножението на Елионската планина. И там, на това тайно място, стражите го хващат тихомълком, далеч от погледите на народа, за да не разбунтува.
Румен Леонидов: А кой е вашият Юда, уважаеми колеги писатели? Деяне?
Деян Енев: Образът на Юда е много благодатен за писателите. Обаче тук има една тънкост, за която трябва ясно да си дадем сметка. Онова, което различама Юда от всички останали апостоли, които са хора като него, със своите грешки и слабости, е това негово минимално, или изобщо липсващо доверие към Исус Христос. Липсата на доверие е онова, което превръща Юда в предател. А пък актът на предателство вече го премахва от тези 12 на брой ученици, които остават с думата апостоли.
Румен Леонидов: А неговото самоубийство измива ли срама му, измива ли греха му?
Деян Енев: Има един подобен образ. Образът на разбойник до Исус Христос на Кръста, който е също разбойник. Много грехопаднал човек. Но който казва: „Господи, промени ме, когато отидеш в Твоето царство“. И Господ Исус Христос казва, че той ще отиде веднага в рая. Каква е разликата между този разбойник и Иуда? Според мен разликата е именно в това, за което споменах. Разбойникът се доверява на Исус Христос, а Иуда през цялото време, повече или по-малко, засвидетелства липса на доверие.
Румен Леонидов: Господин Пекунов, вашият Иуда какъв е, като тълкуване?
Васил Пекунов: Ще се опитам да бъда кратък, но една минута ми дайте. Това е тема, която дълбоко ме вълнува. Първо искам да кажа от гледната точка вече на Господ Бог, а не от гледната точка на Иуда и на апостолите. Господ Бог можем ли да допуснем, че не е знаел какво ще направи Иуда?
Отец Лашков: Не, не можем да допуснем.
Васил Пекунов: Точно така. И аз така мисля. Обаче Той го е приел за ученик. Ето, отново проявата на висшият вселенски разум, мъдрост. Че се дава свободен избор на Иуда. Той можеше да  избере и да не предаде. А сега искам да мина от днешната сряда, към утрешният ден. Деян Енев вече подкачи темата. Преди 1983 години в четвъртък е имало Тайна вечеря. Написах разказ преди две-три години, качен е в моя сайт. Така се казва – „Апостолите“. Тази тема продължава много да ме вълнува. Там Матей и Марк пишат, че когато Той, Исус Христос, им казва: „Един от вас сега ще ме предаде“, те всички, всички, повтарям, го питат: „Господи, да не съм аз?!“ Това са дванайсетте избрани човеци измежду цялото човечество, които Господ избира за свои ученици, и върху чието дело ще стъпи цялата християнска църква. Един от тях ще създаде и Църквата – Петър. Тоест, това са най-достойните човеци на човечеството. И всичките те в един глас го питат:„Да не съм аз?“. Самите те не са били сигурни дали няма да го предадат. Въпреки вярата си. Останалите 11, махам Юда. Опитах се да поразсъждавам на тази тема, която сега предоставям на нашите слушатели, тъй като не искам на никого да предопределям мисленето с моето мнение. Но това е великата тема за смирението. Като слушам мои сънародници, няма да цитирам имената на някои съвременни български месии, които познават само едно лично местоимение – аз. И те всичко правят като – аз, аз, аз и аз. Ние вече нямаме грам смирение, публично скромност, смирение за величието на нещата, които са около нас. За връзката между небето и земята. А най-великите хора, следовниците на Христос, са били смирени и не са били сигурни в себе си дали няма да направят погрешен избор. Така че когато съдим, от една страна да не съдим ближния, който е толкова слаб като нас, че може да сгреши, а от друга страна – нека да имаме и малко смирение в душите си, след като на онези смирени хора, апостолите, не можем да стъпим и на малкия пръст.
Румен Леонидов:  За съжаление, днес мнозина не правят разлика между смирение и примирение. Това едва ли ще има време да го разтълкуваме, да го внушим. Защото човек, ако няма желание да схване нещо, да го разбере, няма и как да стигне до него… Ще ви помоля господин Пекунов да продължите цитата на Деян Енев, който казва: „Какво е святост?“ И сам си отговаря. „Това е силата на добротата, на добрината“. Какво е светостта, според вас?
Васил Пекунов: Изключително труден отговор на въпрос, така на примависта,
и за кратко.
Румен  Леонидов: Ако искате дайте пример от вашите герои в романа „Верника и Неверника“, в него се води необикновен спор за Бога между беден и хрисим християнин, който е Неверника, и за могъщ като физика и власт мюсюлманин, който е Верника. Прекрасен спор, прекрасен роман. Трябва да се преиздаде.
Васил Пекунов: Свят човек за мен е онзи, който не мисли много. Или ако въобще може да не мисли – още по-добре – пред избора си как да постъпи, когато пред него е изправена дилемата за добро и зло. Не трябва, а би било добре да имаш интуитивно усещане кое е добро, кое е зло в живота. Особено, когато си навършил 18 години. Изключително трудно, изключително честно да направиш този избор. Но някъде дълбоко в нас Бог е заложил способността да го правим. И ако малко от малко имаме склонност към такъв тип мислене, да разсъждаваме пред изборите си, а не да ги правим както ги правим, ние бихме могли да избираме доброто много, много по-често, отколкото го правим. Светият човек е този, който не се замисля пред този избор. Той просто знае винаги как да постъпи. Винаги  избира доброто. Дори това добро да не носи преки, видими ползи на ближния му. Той знае, че е направил добро. Или поне сърцето му е чисто, че е направил най-доброто от това, което е възможно. Това е светият човек за мен, познавам такива хора. Каквото и да правят, си казвам„ А бе този път сбърка този чист човек сбърка“. И след години виждам, че душата му е продиктувал висшето у него, онази светлинка, която е нашият Дух, тя му е казала „така постъпи, така направи“.
Румен Леонидов: Има свети хора, малко са, но ги има. И ще ги има. Те са упованието ни, те са доживотни носачи на Бога. Но понеже одеве стана дума, че циганите не са допускани в храма, ще цитирам отец Лашков, който каза в друго предаване:  „Исус се е ограждал най-вече с маст от най-изпадналите люде. От 12-те апостоли – единайсет са били галилейци. Тогава са ги смятали за хора втора ръка. И само един юдеин е имало между тях. И със самаряни е общувал, които в обществото също не са от първо качество. Което днес е еквивалент на цигани. И още казвате: „Ти право правиш, слушай Бога в себе си, а не разумниците около теб.“ Но трябва да се знаеи познава връзката на юдеизма с християнството, за това винаги се казва „юдохристиянство“. И последен въпрос, какво е революционното у Христа? Дали е само това, ме изправя Храма срещу Синагогата и на мястото на жертвоприношението Той въвежда молитвата? И с това слага началото на нов етап във вярата, която завладява човечеството?
 Отец Лашков: Християнството израства върху корените на юдейската религия, на юдаизма. Която наистина за мен е висше откровение. Никой народ не ни е давал такива дълбоки прозрения за това какво е Бог, как трябва да общуваме, как да се отнасяме с него. Псалмите, които са писани около 900 години преди Христос, обхващат целия богат спектър от човешки чувства и са удивително дълбоки, поетични мисли за света, за Бога, за отношенията. Каква е разликата? Какво донася Христос? В Закона, в юдейската религия, това е око за око – зъб за зъб, там не се набляга на прошката.
Румен Леонидов: залага се на отмъщението.
 Отец Лашков: Христос казва така… Те го питат, фарисеите… Точно тези дни… Вторник, сряда, четвъртък, петък… Тайната вечеря… Питат го по всякакъв начин… Трябва ли да плащаме данък на кесаря, опиват се да го изкушават… Водят му прелюбодейката, за да я убият с камъни… И те го питат: „В кои са главните заповеди“. Христос веднага им отговаря: „Възлюби Бога, твоя Бог Господ, твоят Господ, с всичкото си сърце, с всичкия си разум, и ближния си като себе си!“ Казва, че върху тези две заповеди се гради целият закон и пророците. Това е основното – да обичаме Бога с цялото си същество и ближните си като себе си. И Христос идва и добавя – „Да прощаваме“. Тоест, да разширим и любовта. Не само обичай ближния като себе си, а какво? Обичай врага си! Тоест – не му връщай зло!
Румен Леонидов: Това е гениална идея, която е непостижима. Това е идеалът.
Отец Лашков: И казва: „Няма по-голяма любов от тази, да положиш душата си за ближните“. И Христос полага душата си. Той се жертва. Разтваря ръцете си на кръста, за да прегърне целият свят. Дава ни пример на жертвена любов.
Румен Леонидов: Останаха минути, нека да чуем още едно ваше музикално творение . но преди това и две думи за мирото. Къде се използва, защо се вари? Какви са съставките? Аз ще ги изчета набързо, но вие кажете за какво служи?
 Отец Лашков: Светото миро се използва за извършване на тайнството миропомазание. В нашата православна църква, както и в католическата, имаме седем тайнства. Това са Кръщение, Миропомазване, Причащение, Покаяние, Ръкополагане, Венчание, Маслосвет. В католическата църква тайнството миропомазване се извършва отделно. Само се кръщава детенцето, а в друго време се извършва тайнството миропомазване. А ние ги  извършваме двете заедно. С тайнството Кръщение човек става член на Светата Църква. Влиза в Църквата. А с миропомазването му са дават благодатните сили на Светия Дух, за да върви по пътя на доброто като християнин.
Румен Леонидов: Има ли нещо подобно при протестантите ?
Отец Лашков: Не, те нямат тайнства в този смисъл. Те нямат и йерархия. Нямат свещеници като нас, духовници.
 Румен Леонидов: Накрая  уважаеми слушатели, ще ви прочета от какви материали е съставено светото миро… Бензоена смола, 600 гр., Бергамотово масло, 50 гр., Борови връхчета, 100 гр., Босилеково масло, 300 гр., Бяло гроздово вино, 30 литра., Валерианови корени, 200 гр., Гераниево масло, 400 гр., Жасминово абсолю, 500 гр., Жълт кантарион, 500 гр., Здравецово абсолю, 200 гр., Канелено масло, 50 гр., Карамфилово масло, 200 гр., Кедрово масло,. 30 гр., Лавандулово масло, 800 гр., Лимоново масло, 200 гр., Листа от мошусна салвия, 200 гр., Маслинено масло, 80 л., Перуников конкрет, 200 гр., Естествен бял тамян, смола от Ливан, 800 гр., Измирен тамян смола, 200 гр., Резиноид Перу балсам, 350 гр., Розово масло, 250 гр., Съцветия от хмел,100 гр., Фър балсам абсолю, 30 гр., Хвойнови плодове, 200 гр., Чер пипер масло, 20 гр., Чист винен спирт, 11 литра.
Това са чистите съставки на светото миро.
Не знам колко чист и свят беше този разговор, но ви благодаря ви за участието. Светли празници, уважаеми слушатели – на тези, които вярват, и на тези, които не вярват! Уповавайте се на Бога и Той ще бъде с вас! Бъдете не само смирени, бъдете любовни, обичащи и прощаващи! До нови срещи!

 Музика

П.П.
Към значението на съченанието „иш кариот“, което понякога – от арамейски, означава „лъжлив“, а от гръцкия корен „окар“- искариот е „бояджия“. Пак от гръцки „шикарий“ може да значи „убиец“,  мъж „въоръжен с кинжал“. Така понякога са наричали зелотите – участниците в освободителното движение на евреите срещу римляните.