–Жега – процеди през зъби Самуил, без да спира борбата им с двойния зингер. –
Това време ще ни съсипе!
Мислех горе-долу същото, макар и по съвсем различен начин: „Днес
бонбургерът ми е някак особено вкусен. Не е на добре…“
Седяхме в KFC, отпивахме кока кола със сандвичите и като че ли още не
можехме да повярваме, че разследващ полицай и частен детектив все пак са
успели да синхронизират обедната си „почивка“ въпреки десетките им
разнопосочни ангажименти.
Точно в този момент издрънча телефонът му.
На петата секунда от разговора Самуил спря да дъвче. На десетата погледът му
стана отвъден, а и без това изпъкналите скули почти успяха да пробият през
тридневната брада.
–Идвам веднага.
Понечи да захвърли телефона на масата, но в последния момент се отказа. Не се
наложи да чакам дълго за разяснения.
–Убили са Шефа.
–Кой от многото? – попитах остроумно с цел успокояване на обстановката.
–Истинския. Началника на районното.
Работата изведнъж стана сериозна. Очевидно зингерите и бургерите бяха дотук!
–Ще дойдеш ли с мен?
–За какво съм ти?
–От оня случай с диамантите в самолета си ми на късмет. Хайде!
Тонът му не търпеше възражения. Метнахме се в колата пред заведението,
Самуил включи „специалния режим“ и подкара като преродения Ники Лауда.
Най-учудващото беше, че на всичко отгоре успяваше да артикулира някое и друго
изречение.
–Беше… Беше уникален! Чешит, с една дума. Непрекъснато… ни…бъзикаше.
Чудехме се защо днес не дойде… решихме, че пак са го извикали в телевизията за
консултации. Шефа има там един познат, Евстати май се казваше. Нещо по
специалните ефекти… Досадник и пияница.
–Моля? В телевизията?
–Да бе, беше консултант на сериала, дето пощури цяла България. Хората цъкали,
че от „На всеки километър“ не били виждали такова…
Не довърши, а аз замижах и натиснах един-два несъществуващи педала, защото се
разминахме на косъм с някакво нафукано ламборджини.
–Ей, нещастник! – изрева Самуил. – Голям късметлия си, да знаеш! Обаче
следващия път…
–Как са разбрали? – прекъснах го преди да продължи с пледоарията.
–Някакъв, дето се представил като негов комшия, се обадил в районното. – Гласът му
изведнъж стана напълно спокоен. – Минавал по стълбите… вратата отворена. Влязъл,
видял… Обаче тарикатът съобщил само това и прекъснал. Колегите не успели да го
засечат, сим картата била от предплатените… Е, пратихме го на „слухарите“, ама силно
се съмнявам те да свършат нещо.
Самуил рязко зави в една пряка и продължи монолога, без да обръща внимание на воя
на гумите.
–А, уникален шеф! В понеделник сутрин, бях почнал да ти разправям, редовно ни
препитваше. Понеже, нали се сещаш, събота, неделя… за нас такива глезотии няма, ама
за нормалните хора сватби, кръщенета… И в понеделник дойде някой от колегите още
росен, росен… Преди да почнем работа ни изпитваше. Да ти кажа ли как?
Погледна ме почти влюбено, което ме накара отново да се вкопча в седалката.
–Самуиле, гледай си пътя! Няма ли да стигнем най-после?
–Най-много още пет минути, братко… Та в понеделник ни задаваше три въпроса.
Който отговори – отговори, който не, черна точка… Първи въпрос: името на
монголския космонавт. Знаеш ли го?
–Естествено, само че в момента нещо го позабравих…
–Жугдердемидийн Гуррагча.
–Аха, вярно че така беше! Давай нататък.
–Втори въпрос: как започвал някакъв си там фантастичен разказ, дето го бил чел
преди сто години. Абе аз ти казвам, че Шефа…
–И как започвал?
– Тагобар Ларнимискулус Верф, Боргакс на Фенигвиснок.
–Вярно че така започваше!
–Не се бъзикай, Марине, ако обичаш… И третия въпрос: името на исландския вулкан,
който вдигна прах над половин Европа и даже спря полетите… Обаче сега няма да те
просвещавам, понеже пристигнахме!
Вече бившият шеф на Н-ското районно управление живееше (или по-точно съвсем
доскоро беше живял) в просторно студио на последен етаж, което се намираше в краен
квартал, далеч от забързания ритъм на големия град. Трупът лежеше по гръб в тъй
наречената „спална зона“ на студиото, отделена с частична стена от работното
помещение и кухненския бокс. Беше гол, босоног, само с оранжеви бермуди.
Монтираният на стената климатик, слава Богу, духаше с пълна мощност. Двама мъже и
една жена, подходящо екипирани и въоръжени със съответния инструментариум,
работеха по случая.
–Това е моят приятел Марин Маринов – представи ме Самуил, подавайки ми
същевременно чифт калцуни. – Частен детектив, известен още като Седящия бик.
Шегата явно прозвуча твърде неподходящо за момента.
–Като е Седящия бик – обади се троснато жената – да седне някъде и да не ни се мотае
в краката!
Послушах я. Което естествено не ми пречеше да огледам обстановката. По трупа
имаше цели седем прободни рани: две на шията, три в областта на гърдите и още две в
стомашната област. Чаршафът беше подгизнал от кръв, както и пода от едната страна
на леглото. До него се намираше – също силно окървавено – вероятното оръдие на
престъплението: страховит нож с многофункционално предназначение. Казах си,
мислено разбира се, че самият Рамбо с готовност би трампил своя за него!
–Има ли отпечатъци? – попита Самуил.
–Колкото искаш… шефе – обади се единият от мъжете. – По тялото, по ножа… Вече
ги пратихме към базата данни. Убиецът изглежда е бил абсолютен лаик!
–Марине, искаш ли да погледнеш и ти? – обърна се към мен Самуил.
Свих рамене.
–Стига да не ви се мотая в краката.
Жената ме стрелна свирепо. Станах от мястото си и приближих до леглото откъм
неокървавената страна на пода. За десет години работа в отдел „Убийства“ бях виждал
достатъчно много трупове. Нещо в ситуацията скърцаше, но още не можех да определя
какво. Мъжът очевидно беше се намирал в добра физическа форма въпреки възрастта
си – малко над петдесетте. Тялото му беше жилесто, без грам излишни тлъстини и дори
с някаква особена – не знам дали има такава дума – мършавост. Тънките устни бяха
като залепени. Хлътналите страни на лицето говореха за човек, който не прекалява с
удоволствията на живота. Възголемият сплескан нос пък изобщо не намекваше за
мекушав характер.
Трябваше да се наведа, за да разгледам отблизо поне една от раните – тази на врата.
Беше дълбока, нанесена точно върху втвърдена като при спазъм вратна жила. Сниших
се още по-близо, подуших… Простете за неприятните подробности, но какво да се
прави – такава ни е работата! Оглеждаме, докосваме, миришем… Понякога дори трябва
да опитваме странни течности; свеж стомашен сок например. В интерес на истината,
този път това не се налагаше!
Тук като че ли нямаше какво повече да видя. Отправих се към работната зона на
студиото. Бюро, лаптоп, саксия с малък кактус в единия край. Стол с преметнато на
него поувехтяло тъмносиньо сако. Кошче под бюрото, почти празно. Почти…
–Пипнахме го! – проехтя тържествуващ глас от спалнята. Беше на един от мъжете,
вторачен в екрана на лаптопа си. Оттам ни гледаха снимки на пипнатия Евстати Пенков
плюс предостатъчно оперативна информация. Пиянски скандали, участие в побои,
незаконно нахлуване на територията на висше учебно заведение… Външният вид на
специалиста по специални ефекти – готов като че ли всеки момент да изскочи от екрана
и да ти фрасне две-три тупаника – напълно съвпадаше с написаното.
–Охо! – още по-триумфално съобщи мъжът с лаптопа. – Дойде заключение и от
„слухарите“, да им се ненадяваш! Никога не са работили толкова чевръсто…
–Той ли е? – прекъсна го Самуил.
–Тъй вярно, шефе! Май това ще е най-бързо разкритото убийство на целия Балкански
полуостров!
–Какво още се туткаме, а не го задържим? – обади се жената с ледения глас.
Очевидно решението зависеше от Самуил, а ако се съди по лицеизраза му, той вече го
беше взел.
–Чакайте – казах аз. – Евстати Пенков не е убиецът.
Настъпи – каквото е типичното и напълно нешаблонно определение за подобни
случаи – гробна тишина.
–Тогава кой? – глухо попита Самуил.
–Никой. Преди да дойде заключението на „слухарите“ все още се съмнявах. Сега вече
не.
Мълчанието всеки момент щеше да се взриви. Дори и моят приятел ме гледаше като
враждебно извънземно.
–Ще се обоснова – побързах да успокоя четиримата. – Само че за целта трябва да
стана от мястото си.
Ако свирепата жена можеше да убива с поглед, труповете вече щяха да са два.
–Самуиле – помолих невинно – може ли ръкавици?
Нахлузих ги и отидох до трупа, последван от групичката. Наведох се над раната при
вратната жила. Онова, което бях забелязал преди малко, си беше на мястото. Бръкнах с
палец и показалец и…
–Дано знаеш какво правиш! – извика Самуил.
… и отлепих „раната“ от мястото ѝ. Оказа се майсторски изработена лепенка или
както е модерно да се казва сега – пач.
Тишината продължаваше да е гробна.
–Всичките ли са такива? – промълви приятелят ми.
–Обзалагам се, че да – отвърнах съчувствено. И добавих нещо, което едва ли щеше да
му изясни ситуацията:
–Никой не може да прогнозира каква точно ще е реакцията на тялото при спазъм…
или предсмъртен гърч, ако предпочиташ.
–В патологията щяха да ни разнасят до второ пришествие! – обади се мъжът, който
досега бе мълчал. – Може ли все пак да обясните на балъци като нас…
Самокритиката донякъде разведри тягостната обстановка.
–Усъмних се още когато разбрах, че мъртвият е живял на последния етаж. Нали
човекът, който се е обадил в районното е казал, че като минавал, видял вратата
отворена. А кой минава покрай последния етаж? Над него няма друго, освен покрив.
Значи този, който се е обадил, съвсем целенасочено се е качил до там и е влязъл в
студиото.
–Прав сте, но това още нищо не доказва – почти истерично опонира жената, свалила
предпазната си маска. – Видях как душихте покрай устните му… Мислите ли, че ние не
сме направили същото. Горчиви бадеми, нали? Цианид. Какво е пречило на убиеца да
го отрови и после да изфабрикува фалшивите рани?
–Чакай малко! – намеси се мъжът с лаптопа. – Взехме кръвни проби, забрави ли?
Кръвта беше истинска, неговата група… нали проверихме!
Колежката му ядно сви рамене и този път не каза нищо.
–Малко се отклонихме – продължих аз. – Ако фалшивите рани са били
изфабрикувани след отравянето, нямаше да го има това почти незабележимо ръбче на
пача, което се е получило в резултат на спазъма. И аз силно се съмнявам, че щях да
забележа нещо… Колкото до кръвта, има много какво да се каже! Първо, видяхте ли
синината на сгъвката на дясната му ръка?
–Веднага я видях – обади се Самуил. – Не ме изненада особено, защото Шефа беше
редовен кръводарител. Сигурно…
–Да!– почувствах как въодушевлението ми нараства. – И този път е дарил кръв! На
себе си. Трябвала е за раните, за чаршафа, за пода…Празната банка или сак, както още
се нарича, можете да откриете в кошчето до бюрото му. Само че – вдигнах ръка, за да
изпреваря нова намеса на напористата лаборантка – кръвта не е стигнала! Забелязвате
ли, че на последната „рана“, както и по пода, тя е по-червена от останалата? Така е,
защото там просто е… сценична боя! Специалистът по специални ефекти Евстати
Пенков може да каже каква точно. Последно, запитахте ли се защо кръвта е само от
едната страна на леглото?
–Логично е ! – устатата жена този път успя да ме изпревари. – Последните две рани са
в стомашната област и оттам… на пода.
–На пода има прекалено много кръв за две рани, което е очевидно, ако се сравнят с
останалите. Причините според мен са други. Първата – да се затрудни вземането на
проби именно от последните „пробождания“, защото там кръвта вече не е „чиста“. И
втората – „убитият“ да легне спокойно в последното си ложе без ходилата му да са
оцветени в червено…
– Явно се е самоубил – все така глухо избоботи Самуил. – Но защо е всичко това,
защо?!
–Почти съм сигурен, че отговорът на въпроса ти се намира в някой от вътрешните
джобове на онова сако, преметнато на стола до бюрото. Кой ходи със сако в тази жега?
Пък и в гардероба, както се вижда, има достатъчно място…
Самуил не изчака да довърша, втурна се и претърси сакото. Този път грешах.
Сгънатият на четири лист хартия беше в десния външен джоб. Шефът се беше оказал
по-великодушен, отколкото си мислех.
Ръцете на приятеля ми едва забележимо трепереха, когато разтвори листа. Погледът
му се впи в ситно изписаните редове, като че ли искаше да ги изсмуче от хартията.
–Чети и на нас, ако не е с гриф „строго секретно“ ! – помолих го.
–Не е – Самуил май въобще не схвана закачката. И поде с глух, почти отвъден глас: –
Скъпи колеги, щом сте стигнали дотук, приемете моите поздравления. Вие разкрихте
случая. За смъртта ми не е виновен никой. Отивам си по своя воля. Причината е
скоротечен рак в терминален стадий. Болките вече започнаха, но все още са поносими.
Не искам да ме виждате как умирам, предпочитам да го направя сам. Кой беше казал,
че смъртта е самотно занимание, помните ли?
Самуил прекъсна четенето, сякаш действително искаше да си спомни нещо. Никой не
каза нито дума. Чакахме.
–Ще ви призная, че идеята за всичко това е на един не по-малък чешит от мен,
именуващ се Евстати Пенков. Когато разбра, че решението ми е категорично, предложи
да ми „асистира“ за зрелищен финал, който да бъде и моята последна гатанка към вас.
Както виждате, той ги умее тези работи. Подчертавам, Евстати не носи никаква вина!
Ако е необходимо, ето, в този момент съм готов да декларирам, че съм го принудил с
блага дума и… пистолет. Усмихнате ли се? Добре! Мили колеги…
Гласът му изведнъж пресъхна, а Самуил ни огледа така, сякаш ни виждаше за пръв
път.
–Да, бе, така пише, мили колеги… Искам да ви кажа още две неща. Грешите, ако
смятате, че сега ще почна да ви призовавам:обичайте работата си; или нещо подобно.
Нашата работа не може да бъде обичана, нито дори харесвана. Винаги съм я сравнявал
с онова грозно, гурелясало, безименно и бездомно куче, което от години се мотае
покрай районното управление. Запитвали ли сте се защо то върти опашка щом види
някой от нас, и ръмжи, когато водим към ареста поредния калпазанин? Дали не го
прави, понеже ни харесва? Не ние него, не – то нас! Като се замисля, май точно
дръгливият пес ме е карал да си върша работата по възможно най-добрия начин…
Последното, понеже листът свършва! Обичам ви. Всички. И аз като онзи помияр. И ви
моля да ми простите… Чакай, чакай, да не вземете сега да подсмърчате! Я бързо – как
беше името на исландския вулкан? Ейяфят…
От известно време Самуил прецеждаше думите с усилие, но сега здравата запецна.
Затова трябваше да довърша вместо него:
–…лайокутъл.
