Чумата, Албер Камю, четиво с продължение

На 16 април сутринта доктор Бернар Рийо излезе от своя кабинет и се спъна в мъртъв плъх, изпружен на стълбищната площадка. На мига го изрита настрани, без да му посвети повече внимание, и слезе по стълбите. На улицата обаче се сети, че на този плъх не му е мястото там, и се върна, за да уведоми портиера.
Старият господин Мишел реагира по такъв начин, че докторът още по-ясно осъзна колко нелепа е находката му. На него наличието на умрял плъх се бе сторило само необичайно, докато за портиера то беше възмутително. Становището му беше безпрекословно: в сградата нямало плъхове.
Докторът напразно го уверяваше, че има поне един – на първата площадка, най-вероятно мъртъв, господин Мишел си знаеше своето. В сградата нямало плъхове, значи този е бил внесен отвън. Накратко – шега някаква.
Вечерта Бернар Рийо стоеше във входното преддверие и ровеше по джобовете за ключовете си, преди да поеме нагоре към жилището си, когато видя как откъм тъмния край изникна, клатушкайки се, тлъст плъх с мокра козина. Зверчето спря, помъчи се сякаш да възстанови равновесието си, продължи напред към доктора, пак спря, завъртя се с тихо цвъртене и се катурна, бълвайки кръв през полуотворената муцуна.
Докторът го погледа известно време, сетне се качи в апартамента си. Не плъхът му беше в ума. Бликналата кръв го подсети за голямата му грижа. Жена му, болна от година, трябваше идния ден да замине за планински санаториум. Намери я да лежи в спалнята, както є бе заръчал. Набираше сили преди уморителното пътуване.
– Чувствам се много добре – каза тя.
Докторът наблюдаваше лицето, обърнато към него под светлината от нощната лампа. Макар трийсетгодишно, и въпреки отпечатъка на болестта, за Рийо то си оставаше младежко, може би заради усмивката, от която всичко останало избледняваше.
– Постарай се да поспиш – рече той. – Сестрата ще дойде в единайсет, тогава ще ви откарам до гарата за обедния влак. Целуна леко влажното чело. Усмивката ѝ го съпроводи до вратата.
На другия ден, 17 април, в осем часа, портиерът спря доктора на излизане и се оплака, че някакви злосторници са подхвърлили посред коридора три умрели плъха. Навярно уловени в капани с едри зъбци, защото целите били в кръв. Той постоял известно време край пътната врата, стискайки плъховете за крачката, в очакване виновниците да се издадат чрез някоя дебелащина. Ала нищо не последвало.
– Ще ги пипна аз тия нехранимайковци – заканваше се господин Мишел.
Озадачен, Рийо реши да започне домашните посещения от крайните квартали, обитавани от най-бедните измежду пациентите му. Боклукчиите минаваха доста по-късно и автомобилът му, напредвайки по протежение на правите, цели в прахоляк улици, се остъргваше о кофите за смет, нанизани покрай бордюра на тротоара.
По една само улица изброи около дузина плъхове, захвърлени връз парцали и обелки от зеленчуци. Завари първия си пациент на легло, в стая, която гледаше към улицата и служеше и за спалня, и за трапезария. Беше стар испанец със сурово, набраздено от бръчки лице. Пред него, върху завивката, имаше две тенджери с нахут. Когато докторът влезе, болният, полуседнал в постелята, отмяташе тяло назад в опит да успокои песъчливото си дишане на дългогодишен астматик. Жена му донесе легенче.
– Ей, докторе – каза старецът на Рийо, докато той му биеше инжекцията, – тръгнали са да излизат, видяхте ли ги?
– Да – допълни жената, – съседът е намерил три.
Старецът потриваше ръце.
– Наизлезли са, щъкат из всички кофи за боклук, погнал ги е гладът!
По-късно Рийо лесно установи, че за плъховете говори целият квартал. Щом приключи с посещенията по домовете, се прибра вкъщи.
– Горе ви чака телеграма – каза му господин Мишел.
Докторът го запита дали е виждал още плъхове.
– Ами не – отвърна портиерът, – а пък стоя тук на пусия, нали разбирате. Гадинките не смеят да ми се мярнат пред очите. Телеграмата уведомяваше Рийо, че на другия ден ще пристигне майка му. Идваше да върти домакинството на сина си в отсъствие на болната съпруга.
Когато докторът влезе в жилището си, сестрата вече бе там. Рийо съзря жена си на крак, в костюмче, с лека руменина благодарение на ружа. Усмихна ѝ се.
– Добре изглеждаш – каза, – много добре.
Малко по-късно се озоваха на гарата и той я настани в спалния вагон. Тя огледа купето.
– Скъпичко е за нас, нали?
– Налага се – отвърна Рийо.
– Каква е тая история за някакви плъхове?
– Не знам. Странно е, но ще отшуми.
После в сгороговорка ѝ каза, че я моли за прошка, трябвало е да се грижи повече за нея, не є е обръщал достатъчно внимание. Тя клатеше глава, сякаш приканвайки го да замълчи. Но той продължи:
– Всичко ще е по-добре, като се върнеш. Ще сложим ново начало.
– Да – потвърди тя с грейнали очи, – ще сложим ново начало. Миг по-късно застана с гръб към него и се загледа през прозореца. На перона хората се тълпяха и блъскаха. Дочуваше се свистенето на локомотива.
Рийо изрече името на жена си и когато тя се обърна, видя, че лицето ѝ е обляно в сълзи.
– Недей – каза той нежно.
Под сълзите усмивката ѝ се възвърна, леко сгърчена. Тя си пое дълбоко дъх.
– Хайде, тръгвай, всичко ще е наред.
Той я притисна в прегръдка, а сетне, вече на перона, пред очите му се открояваше само усмивката ѝ.
– Моля те – рече, – пази се. Но тя не можеше да го чуе. Пред изхода от гарата Рийо се натъкна на господин Отон, съдия-следователят, който водеше за ръка синчето си. Докторът го попита дали ще заминава. Господин Отон, длъгнест, целият в черно, отчасти подобен на тъй наречените някога светски мъже, отчасти на гробар, отвърна любезно, но кратко:
– Чакам госпожа Отон, тя отиде да поднесе почитанията си на моите родители. Локомотивът изсвири.
– Плъховете… – поде съдията. Порив тласна към влака Рийо, но той се овладя и се извърна към изхода.
– Да, да – каза, – нищо особено.
От този миг запамети само как покрай тях мина някакъв железничар, понесъл под мишница щайга с умрели плъхове. Същия ден, следобед, в началото на приемното му време, го посети един млад човек – бил журналист, търсил го и сутринта. Представи се като Ремон Рамбер. Нисък, плещест, с решително лице и ясни, умни очи, Рамбер носеше спортни дрехи и явно се справяше с лекота в живота.
Подходи без заобикалки. Проучвал за голям парижки вестник условията на живот при арабите и се нуждаел от данни за санитарната обстановка. Рийо му отвърна, че положението не е цветущо. Но преди да се разпростре по въпроса, пожела да узнае дали журналистът ще може да огласи истината.
– Определено – бе отговорът.
– Имам предвид, ще можете ли да произнесете безусловна присъда?
– Безусловна – не, честно казано. А и предполагам, че подобна присъда би била безпочвена.
Рийо меко възрази, че подобна присъда действително би била безпочвена, но с въпроса си е искал просто да разбере дали репортажът на Рамбер ще разкрие пълната истина или не.
– За мен е допустима само пълната истина. Ето защо няма да ви предоставя данните, с които разполагам, за да ги тълкувате посвоему.
– Говорите със словото на Сен-Жуст – усмихна се журналистът. Без да повишава глас, Рийо отвърна, че не знае дали е така, но говори като човек, уморен от заобикалящата го действителност, колко и да милее за себеподобните си, и е решен да отхвърля неправдите и компромисите.
Рамбер, леко свил глава между раменете, го наблюдаваше.
– Мисля, че ви разбирам – каза накрая и се изправи.
Докторът го изпроводи до вратата.
– Благодаря ви, че приемате нещата така.
У Рамбер пролича известно раздразнение.
– Да, разбирам – повтори, – простете за безпокойството. Докторът му стисна ръката и заяви, че относно множеството мъртви плъхове, каквито се откривали сега из целия град, би се получил интересен репортаж.
– Аха! – възкликна Рамбер. – Любопитно, да.
В пет следобед, отправяйки се на поредните посещения по домовете, докторът се сблъска на стълбището със сравнително млад мъж, набит, с едро, но изпито лице, пресечено от гъсти вежди. Натъквал се бе на него понякога у танцьорите испанци, които живееха на последния етаж.
Жан Тару съсредочено пушеше цигара, наблюдавайки предсмъртните гърчове на един плъх, издъхващ в краката му, върху стъпалото. Вдигна към доктора спокойните си, леко втренчени сиви очи, поздрави го и добави, че било странно това плъше нашествие.
– Да – съгласи се Рийо, – но вече става и досадно.
– В известен смисъл, докторе, само в известен смисъл. Просто никога не сме виждали нищо подобно. Според мен обаче е интересно, да, определено е интересно. – Тару прокара пръсти през косите си, за да ги приглади назад, отново изгледа вече неподвижния плъх, после се усмихна на Рийо. – Все пак, докторе, отговорността си е най-вече на портиера.
Пред жилищната сграда докторът завари именно него, облегнат на стената към преддверието, а лицето му, обичайно зачервено, сега беше уморено и посърнало.
– Да, знам – каза старият Мишел на Рийо, който го уведоми за новата находка. – Вече ги намираме по два-три накуп. Но същото е във всички сгради.
Изглеждаше унил и угрижен. Някак несъзнателно разтриваше врата си. Рийо го запита как се чувства. Всъщност не можел да каже, че му е зле, просто някак си му било терсене. Нещо го ядяло отвътре. Плъховете го затормозвали, щом се махнели, всичко щяло да е наред.
Но идната сутрин, 18 април, докторът се върна от гарата, където бе отишъл с колата да посрещне майка си, и завари господин Мишел още по-измъчен – десетина плъха се валяха по стълбището, от избата чак до таванските помещения. Имаше още в кофите за смет на съседните къщи.
Майката на доктора прие новината без изненада.
– Случват се такива неща. – Беше дребна женица с посребрени коси и тъмни, благи очи. – Голяма радост ми е да те видя отново, Бернар – повтаряше. – Някакви си плъхове не могат да я помрачат.
Той се съгласяваше – действително, с нея всичко изглеждаше лесно. Все пак телефонира на общинската служба за борба с гризачите, чийто директор познаваше. Дали е чул за многото плъхове, наизлезли да умрат на открито?
Мерсие, директорът, беше в течение, в самото му ведомство, недалеч от пристанището, били открити цели петдесетина. Все пак се чудел доколко сериозно е положението. Рийо не можеше да се произнесе, но смяташе, че се налага намеса на службата за дератизация.
– Да – съгласи се Мерсие, – но трябва да бъде издадена заповед. Ако си убеден, че има смисъл, мога да се опитам да издействам.
– Винаги има смисъл – заяви Рийо.
Малко по-рано чистачката му бе съобщила, че във фабриката, където работел мъжът є, събрали няколкостотин трупа на плъхове. Горе-долу тогава нашите съграждани започнаха да се тревожат.
От 18 то число нататък фабриките и складовете взеха да бълват стотици умрели плъхове. Понякога трябваше да се доубиват онези, чиято агония се проточваше твърде дълго. От крайните квартали, та чак до центъра на града, навред, откъдето се случваше да мине доктор Рийо, навред, където се събираха съгражданите, плъховете дебнеха – един връз друг в контейнерите за боклук или на дълги върволици из канавките.

Вечерните вестници раздухаха случая още същия ден и се постави ребром въпросът дали общинските власти имат или не намерение да предприемат нещо, и изобщо какви мерки се предвиждат, за да бъдат опазени жителите от гнусното нашествие. Общинските власти нямаха никакви намерения и нищичко не предвиждаха, но за начало свикаха съвещание, за да се обсъди положението. На отдела за борба с гризачите бе дадено нареждане да бъдат събирани мъртвите плъхове всяка сутрин призори. Сетне две камионетки трябваше да откарат гадините до фабриката за изгаряне на отпадъци, за да бъдат превърнати в пепел. През последвалите дни обаче положението се утежни. Бройката събрани трупове нарастваше, всяка сутрин добивът биваше все по-изобилен. Още на четвъртия ден плъховете взеха да се появяват по много наведнъж, за да берат душа вкупом. От коптори, сутерени, изби и канализацонни шахти те изпълзяваха в дълги, нестройни редици, а излезеха ли на светло, почваха да залитат и умираха в близост до човеците.
Нощем, в коридори или  по улиците, отчетливо се чуваше тихото им предсмъртно цвъртене. Сутрин, из покрайнините, ги намираха изпружени в канавките, с кърваво цветче върху острата муцуна, някои подпухнали и вече разложени, други вкочанени, с все още щръкнали мустачки. В сърцето на града те се трупаха на камари, по стълбищните площадки или в пространствата между зданията. Изникваха и за да умрат поединично във фоайетата на административните сгради, в училищните дворове, понякога доже в кафенетата на открито. Съгражданите с изумление ги откриваха дори на най-посещаваните места в града. Тук-там те оскверняваха площад “Дез-Арм”, булевардите, крайбрежната улица. Разчистен призори от мъртвите си твари, в хода на деня градът полека-лека се сдобиваше с нови, все по-многочислени. А на не един нощен минувач се случваше да усети под подметката си, върху тротоара, гъвкавата маса на още топъл труп.
Човек би си казал, че самата почва, в която бяха побити темелите на нашите къщи, се прочистваше от някакъв излишък на секрети, че на повърхността є избиват циреи и всякакви гнойници, дълго узрявали в дълбочина. Представете си изумлението на нашия градец, тъй безметежен дотогава, разтърсен из основи едва за няколко дни, тъй както гъстата кръв на човек в добро здраве изневиделица закипява! Нещата отидоха тъй далеч, та агенция “Рансдок” (събиране на данни, документация и сведения от всякакъв характер) оповести в радиопредаването си за безплатни обяви, че шест хиляди трийсет и два мъртви плъха са били събрани и изгорени само на двайсет и пето число от месеца.
Тази бройка даваше ясна представа за гледката, открояваща се ден подир ден, и усили всеобщия смут. Дотогава хората просто се ожалваха от донейде гнусното произшествие. Сега обаче осъзнаваха, че в събитието, чийто обхват все още не можеха да преценят, нито да определят първоизточника му, имаше явна заплаха. Единствено старият испанец астматик продължаваше да потрива ръце и със сенилна радост повтаряше: “Излизат, излизат.”
На 28 април обаче агенция “Рансдок” оповести, че са били изринати близо осем хиляди плъха, и в града тревогата достигна своя връх. Настояваше се за радикални мерки, сипеха се обвинения към властите, а някои притежатели на крайбрежни вили вече говореха как ще се оттеглят там. Но на другия ден агенцията оповести, че явлението рязко се е прекратило и службата за борба с гризачите е събрала пренебрежимо малко количество трупове. Градът си отдъхна.

Очаквайте продължение