Чудните птици, нов разказ от Бисер Тошев

Преди време бях закъсал за пари. Често ми се случва. Помогна ми познат банкер. Прегледа досието. Нямаш грижи, каза. И на другия ден бяха в сметката.

– Не се чувствай задължен, нищо няма да черпиш! Но искам да дойда на лов на този твой прословут Дунав, рече ми.

Ще дойдеш и още как. Ние с Дунав сме посрещали всичко, реагирам спонтанно с вроденото ми ломско чувство за гостоприемство. Веднага си представям дългата трапеза край бивака на залез до лодката, рибата на керемида върху жар и къкрещата саламура, студената бира и онези греещи, потни ракии като паднали звезди върху масата.

Уреченият ден дойде. Нашият човек пристига. Настаняваме го в най-хубавата каравана на брега. Вади из лъскавия джип скъпи муниции. Берети, уинчестъри, двуцевки, надцевки, патрони, ножове, кучета, бинокли…Осигурил съм му водачи, познаващи леговищата на всяка твар от Лом до Ком, че и в Румънско и Сръбско. Запознавам ги. Те да си го водят утре. Аз си имам нещо работа по лодката…А сега да му пийнем.

– Ама аз няма да ходя никъде, вика. Тук е идеално. Утре ставам рано за птици!

Птици?! Брях! Птици ли?…Нищо не ми е давало по-силно чувство за свобода от дивия галоп върху чистокръвен жребец в равнината и от шума на крилата на излитащи птици. Като войник служих на летище. Дори в полета на изтребителя няма онази волност и изяществото на птицата. И онова дълбоко закодирано усещане за свобода, пътешествие и надежда… Някаква сила ме затегли неудържимо извън групата. Нещо ме разтърси. Усетих заплаха. Сетих се за моето първо голямо разочарование като дете.

Йордан Радичков и Дончо Цончев бяха дошли на гости на един мой чичо във Вълчедръм. Отидоха на лов в Златията, а мен не ме взеха. Криех се под леглото, в липата, в мазето и на тавана, за да плача. Отказвах храна и не говорех на никого с дни. Та те бяха моите Карл Май и Майн Рид. Сънувах им пушките, патрондашите, маскировъчните дрехи, ботушите, изстрелите…Чичо ми беше важна клечка. Всички му се кланяха. А аз го отбягвах. И той усещаше това. Беше разбрал от нашите защо. Един ден ме срещна, погали ме по перчема и каза:
– Децата не бива да гледат как големите убиват зайчета и птици…

Но това беше отдавна. Ами сега? Винаги съм отбягвал ловните истории на масата. Отегчават ме. Станах да се разходя. И в здрача чух отново така познатите ми мелодии – плясъкът на гонещия хищник в плиткото, гракането на корморана, гукането на гургулици и полета на изплашените яребици, надпяването на славеите и поя на чучулигите, шума на кълвача и крясъка на фазана и съешаващите се патици, писъка на пъдпъдъците, умолителния плач на улулицата… Като че ли усещаха, че на заранта ще бъдат подплашени и избити.

Подплаших се и аз. Легнах си рано. И през тази нощ станах птица. Пораснаха ми човка и крила. Поникнаха ми пера. Окрилих се. И литнах да я чакам при фарватера по залез. Тя беше карпатска принцеса. С тъмносини очи, жълто-зелени блестящи ивици по крилата, кралско синя глава и топъл, бял шал около врата. Летеше с валсова грациозност. Показа ми замъка на Дракула, атенеума с дорийските колони в Букурещ и съботните бит-пазари с капелестите търговци. Реехме се над безкрайните им поля с посеви и  тръстикови плантации. За нас нямаше граници. Летим, любим се и пеем. А наоколо жужат мушици, водни кончета и пчели. Спускаме се над родните ми брегове и търсим място за гнездене. Тогава дойде изстрела. Сачмата се вряза звучно в нея. Тя само изстена. Погледна ме с кристално-синьото око, задържа се за миг на сбогуване във въздуха и падна отвесно в плиткото. Едно куче доплува, захапа я за врата и я отнесе някъде. А аз дълго кръжах и я търсих. И дни наред я виках тихо с падащите ми сълзи в реката…

После станах Тя. Стоя в гнездото и го чакам. Топля малките. Те са гладни. Надават глави и нетърпеливо чакат татко си. Пиукат тревожни с отворени човки. Наоколо се чуват изстрели. Малките се скриват в перушината ми. Една цев се подава срещу ми в гнездото…

Будят ме крясъци, псувни и викове. Камуфлажният гост е останал без скъпите си муниции през нощта. Оправдах се неловко с румънски рибари и псувах и аз конфузно милите ни съседи. Уверих го, че при мен нищо не се губи и го помолих да ми даде 24 часа. В противен случай плащам всичко. И горивото. И го отпратих. Олекна ми. Докато летях и гнездях през нощта, моите момчета бяха прибрали оръжията. Както им бях наредил…

Привечер се оказахме сами със съпругата ми край вечерния огън. Тя рядко идва на Дунав. Все нещо я боде, облазва, жили и хапе. Пък и напоследък малко си бяхме сърдити. Но в този ден дойде. Мълчахме гузно по залез… Изведнъж две птици се спуснаха ниско над нас. Задържаха се необичайно дълго. Крилата им разместваха перчемите ни. Жена ми изпищя и се вкопчи в мен. Аз не помръднах. Гледах ги усмихнато, докато те се поклащаха и покланяйки отлитаха…
– Нима това беше случайно, попита жена ми.
– Да, случайно е, казах и я прегърнах доволно. Това е само защото децата не бива да гледат как се убиват птици!