ЧИЧО ПЕШО, разказ от Павел Томов, САЩ

Пролет моя, моя бяла пролет…
Никола Вапцаров

Най-голямата изненада в живота за мен е краткостта на живота.
Били Греъм

Всичко описано в тази история се случи във времето, когато дните бяха къси, а сезоните дълги. Светът все още беше безкраен и интересен, изпълнен с толкова много неща, които заслужаваше да бъдат открити.

Пролетта подрани. Развигорът заблъска по прозорците на старата къща в ранни зори. Той се спускаше на силни пориви по склоновете на Витоша, препускаше през центъра на града и подгонваше зимните мъгли и пушеци по булеварда към Сточна гара и оттам към просторите на Софийското поле. Горчиво-сладкият мирис на ланшни листа се смеси с живителните аромати на прясна мъзга и ранни цветя. Хорските души се поотпуснаха в предчувствие на дългите летни дни.

Двете момчета вече сърбаха топлата си попара в кухничката, когато дървеното стълбище изскърца под нечии енергийни стъпки. За миг те бяха до входната врата и се осведомиха за ранния посетител иззад дантеленото перде.

• Мамоо…! Чичо Пешо – извикаха радостно те. Майка им чевръсто отвори вратата.

• Добро утро, Петре. Чакаме те. Ела да закусиш с нас – покани го тя.

• Добро да бъде за всички. Благодаря, Невенче, вече хапнахме със Славка – отвърна чичо Пешо с вечната си усмивка под увисналите мустаци.

Той остави в антрето пръскачката за боя, брезентовата си раница и чантите с инструменти, материали и работни дрехи. Незнайно как, той беше донесъл двукрилата стълба по градския транспорт предния ден.

След почистването на двора и “прокуждането на змиите и гущерите” по древна традиция с огньове от старите листа и сухи клони по Заговезни, дойде ред и на освежаването на къщата. Първо хола, след това двете стаи и кухничката на етажа.

Чичо Пешо направи шапки от вестници за себе си и момчетата, приготви се и започна да чародейства. Като цирков акробат, прекрачил двукрилата дървена стълба той танцуваше из хола, измиваше потъмнялата през зимата боя и полагаше нова основа. С елегантни, отмерени движения, вглъбен в себе си той твореше красота и това му доставяше видимо удоволствие. Отвреме-навреме подвикваше на момчетата, които от почетно разстояние попиваха тайните на този древен занаят доведен до изкуство:

– Митко, подай ми, моля те, другата широка четка.
Или:
– Тони, налей половин кофа вода за разреждане.

Момчетата се втурваха да изпълняват тези полу-молби, полу-заповеди с готовност и се чувстваха почти като чираци на майстора:

– Ето, чичо Пешо. Готово, чичо Пешо.

Течението от отворените прозорци в този топъл ден помагаше и стените съхнеха бързо. След подготвяне на основата идваше ред на истинското творчество- полагането на шарките. Вида и цвета им бяха по желание на клиента, но този процес изискваше изключителна прецизност. Бронзовите детайли в шарките се полагаха на втора ръка. Те напомняха на момчетата за дворците от приказките. Момчетата настояваха за тях пред майка си, но боята беше по-скъпа и тя се колебаеше. Въоръжен с картон за подравняване в лявата ръка и валяк в дясната, чичо Пешо съсредоточено и точно превръщаше празното пространство на стените в чудна картина. Шарките оживяваха. Часовете се нижеха неусетно. Момчетата вече чувстваха вълчи глад, когато се чу гласа на майка им:

– Време за обяд. Идвайте всички.

Това си беше едно приятно нареждане. Чичо Пешо разхлади зачервеното си лице с няколко шепи вода. Работниците се наредиха около масата в малката кухничка – децата, както обикновено, на любимата си пружинена кушетка, а възрастните на столове. Майка им сервира традиционен обяд – катофена супа, салата от кисело зеле с червен пипер, ориз, хляб и сирене. За десерт – курабии – един желан за децата делкатес. Като се позаситиха, децата не пропуснаха да се похвалят на майка си:

– Почти половината хол е готов. Да знаеш колко хубав става!

– Очевидно чичо ви Пешо е наследил нещо от таланта на пра-дядовците ви зографи. Петре, мислил ли си да учиш художество? – подхвана майка им една от вечните теми в семейството.

Чичо Пешо и съпругът ѝ бяха далечни братовчеди. Родът им произлизаше от възрожденско подбалканско градче с вековни традиции в художествените занаяти. Като инвалид от отминалата война баща им не можеше да вдига тежки неща. Той беше раняван тежко в боевете за освобождението на Югославия и по-чудо беше оцелял. Затова чичо Пешо на драго сърце помагаше с каквото може.

– Нали виждаш, Невенче, все не остава време. Първо за насъщния, пък за останалото Господ знае… – отвърна чичо Пешо и по лицето му премина лека сянка. След това очите му придобиха обикновения си закачлив израз – Може би някога…

Може би чичо Пешо таеше надежда да стане някога художник. В семейството знаеха, че помага доброволно в украсите за официални празници. Това той правеше само от любов към изкуството. Изглеждаше на неопределена възраст, с оредяла коса, слаб и жилав, но с момчешки вид. Една овехтяла барета и мустаците му придаваха артистичен вид. Имаше изискани маниери и в действията му личеше природна интелигентност. Излъчваше неутолима енергия, ведрост, спокойствие, и беше пълен с идеи. Не много разговорлив, той пускаше по някоя смешка и момчетата го чувстваха като по-голям брат.

По това време много малцина имаха лични автомобили, а думата “такси” беше почти непозната. Обикновените хора използуваха градския транспорт, който се състоеше от стари съветски тролейбуси и автобуси, и едвам кретащи древни трамваи белгийско производство. Трамваите приличаха на играчки и момчетата обичаха да се возят на тях, особено по кривуличещите линии до Семинарията („Пионерския Дворец“) и обратно, когато майка им ги водеше на гости у приятелско семейство. Това заместваше Луна-парковете, каквито по това време нямаше.

Старата къща беше триетажна и строена наскоро след Балканските войни от бащата на баща им. Тя изглеждаше романтично с оградите на балконите от ковано желязо, но занемарена отвън и плачеща за ремонт отвътре. От три страни я заобикаляха строени преди отминалата война, но също поизносени кооперации. Семейството им живееше на втория етаж. Децата предпочитаха своята паянтова къща от гредоред пред заобикалящата я бетонна джунгла. Още повече, че и дворът и, който гледаше към улицата разкриваше известен простор. От ранна пролет до късна есен в двора цъфтяха цветя. Срещу къщата, през улицата, се намираше кварталната градинка. Там децата играеха с връстниците си на футбол, народна топка, и разбира се, на “абета” – една увлекателна и спорна игра на стъклени топчета. Отвъд градинката имаше други подобни къщи с дворове. Но предната пролет нещата започнаха да се променят. Но за това по-късно.

Жилището им се състоеше от хол, две малки спални, кухничка и невзрачна баня. Мебелите бяха най-насъщните, а прозорците имаха дантелени пердет –носталгичен спомен от една по-романтична епоха.

Техния краен квартал граничеше със Сточна гара и индустриалната част на града. В този необятен район децата намираха възможност за експедиции и приключения, почти като в Дивия Запад. От набези и кампании там те се завръщаха с ценни придобивки, истински съкровища – гумени ластици за чаталите и прашките, стъклени топчета за играта на “абета”, лагери за дървените колички, които си правеха сами и цветни метали за кампаниите по събиране на вторични суровини в училище. И всичко това от отпадъците на фабриките и тролейното депо.

Макар и интересно място, този низко разположен квартал си имаше и недостатъци. Децата често страдаха от бронхити през мрачните и характерни с гъсти мъгли зими. Това беше една от грижите на родителите им. В тези години след края на Втората световна война Невена самоотвержено се бореше да осигури дрехи за подрастващите си момчета. Тя сръчно превръщаше старите палта на баща им в палта и панталони за тях. Обувките им бяха нетрайни и цапането из локвите си оставаше постоянен спор с татко им. През топлите и по-сухи дни децата тичаха боси или обути с платненки.

Другарят Делчо Горанов симпатизираше на чичо Пешо и не само защото и двамата идваха от провинцията и живееха в същата кооперация. Бай Делчо уважаваше таланта на чичо Пешо и особено доброволния труд, който той даваше по подготовката на украсите за празници. Покрай задълженията си в районната община, той съвместяваше и отговорностите на председател на ОФ организацията в техния квартал. Бай Делчо ревностно се грижеше за успеха на всички инициативи на “новата власт” сред широката маса от повереното му гражданство в лицето на неговите съкварталци. И особено за тяхната правилна идеологическа ориентация. Апартамента си беше получил дар “за особени заслуги” към тази власт.

Чичо Пешо беше много зает с бояджийските си ангажименти. Топлите дни отлитаха неусетно, а през есента и зимата той не можеше да разчита на несигурни поръчки за спешни ремонти по къщите. Въпреки това бай Делчо или неговите заместници често викаха чичо Пешо и той помагаше за празнични украси и нагледна агитация до късно след работа.

Дойде Първи май. След официалната манифестация кварталната ОФ организация уреди традиционната трапеза за своите членове. А нейни членове, по необходимост, бяха всички съкварталци. От високоговорителя на ОФ клуба се разнасяха бодри пролетарски песни и народна музика. По чисто измитите тротоари на украсената с лозунги, национални и червени знамена улица, под разцъфващите липи наредиха маси с бели покривки и столове от близката кръчма. Улицата зауха и на апетитните миризми на кебапчета и пържоли. Изстудените шишета бира и лимонада привличаха погледите на възрастни и деца. За момчетата, както и за повечето деца, това си беше особено събитие, защото месото рядко посещаваше трапезата им вкъщи. Дългият топъл ден предразполагаше към приятни разговори, докато не светнаха мъждукащите улични лампи. Децата лудуваха наоколо с връстниците си.

След това дойде 24 май, който се честваше с традиционната тържественост, разточителство на цветя, манифестации и приповдигнато настроение за родители и деца.

Лятото напредваше. Една неделя момчетата отидоха на гости на чичо Пешо и леля Славка. Те живееха в центъра на София – в една пресечка на „Витошка“ набизо до „Патриарха“. В представите на децата центъра си беше коренно различно и особенно престижно място в сравнение с техния краен квартал. И на двете места имаше кооперации с олющена мазилка, които бяха почти еднакво подтискащи, особено през зимата. Но главните улици бяха по-широки, по-добре осветени и с много магазини, които имаха привлекателни витрини.

Изкачването на мозаичното стълбище се стори вечно на момчетата. Баща им почука. След известно врема леля Славка отвори. Чичо Пешо беше на работа.

– Извинявай, че закъсняхме малко, Славке. Как сте? – каза баща им и и подаде чантата с провизии, които бяха купили пътем. Той редовно носеше по нещо, когато навестяваше братовчед си.

– Всичко е наред, Бояне. Ама защо пак си правил разходи? – отвърна притеснително леля Славка.

– Не се тревожи, Славке. Ние сме си свои хора – успокои я баща им.

Леля Славка оправдаваше славно името си. Тя изглеждаше по-възрастна от чичо Пешо, може би защото имаше по-едро и набито телосложение. Момчетата винаги се впечатляваха от очите и – дълбоко хлътнали в скулестото и лице, но пълни с доброта и спотаена мъка. През седмицата леля Славка допълваше скромния семеен бюджет, като чистеше апартаменти. Макар че кожата и беше тъмна, не изглеждаше да вижда много слънце и чист въздух. А слънце рядко надничаше и в “апартамента” им.

“Aпартаментът” на чичо Пешо и леля Славка представляваше най-обикновен таван. Чичо Пешо беше сложил по-прилична стара входна врата, измазал стените и ги боядисал с вар (вече поопушена). Тавана го заместваха картони, наковани по дъските на покрива. Бетонният под, много чисто поддържан, беше застлан с парцалени черги. През капандурата, която гледаше към вътрешен двор, влизаше оскъдна светлина.
Първата работа на момчетата винаги беше да се осведомят за промените в обстановката. В “апартамента” всичко си беше по старуму. И сега те преместиха един стол до капандурата и се покачиха на него. Вътрешният двор изглеждаше все същата мрачна бездънна пропаст с редки прозорци на кооперациите отляво и отдясно и късче небе отгоре.

В отсрещната сграда имаше нещо странно и неестествено. Тя нямаше прозорци, а само тухлена стена, която изглеждаше наскоро иззидана, а бетонните плочи на етажите стояха сякаш претърпели някакъв катаклизъм. По-късно момчетата научиха, че този белег в сърцето на София беше причинила неизбухнала бомба, хвърлена от “летящите крепости” през неотдавнашна зима, когато като нежелани предвестници на пролетта, те бяха донесли отново страдания за мирните жители на София.

Обстановката поразяваше с оскъдицата си. На едната стена имаше готварска печка, която служеше и за отопление, а до нея сандък за въглища и дърва. До печката имаше квадратна маса, покрита с мушама и четири стола, а на стената над масата малък иконстас с горящо кандилце и икона на Богородица с малкия Исус. Следваше чугунена гледжосана мивка с чешма. На другата стена се намираше двойно пружинено легло с табли в стар стил, ракла за дрехи и вехт шкаф за кухненски принадлежности.

Момчетата обичаха да ходят на гости у леля Славка, защото тя ги глезеше с най-вкусните черешови и вишневи сладка на света. (Вярно, и баба им и майка им правеха чудесни сладка.) Пък и леля Славка имаше слабост към тях, защото с чичо Пешо нямаха деца.

Момчетата  наследиха от баща си любовта към природата и особено към планините. Баща им беше хидроинженер и един от водещите проектанти на новите водохващания, язовири и централи, които се строяха усилено. Затова често ходеше в командировки по трасирането и строежа на тези обекти. Той беше младолик, слаб, симпатичен, гладко обръснат, с коса, сресана на алаброс и все още почти черна. Въпреки раните от войната, ходеше с привична лекота по пътеките в планините, на което даже и момчетата тайно му завиждаха. Семейството му имаше скромни доходи и той се беше издържал сам в гимназията и през време на следването си. Отрано даваше пример на децата си, че е необходимо да са дисциплинирани, честни и да работят упорито, за да постигнат нещо значително. Затова като поотраснаха, през ваканциите започна да ги изпраща да помагат на геодезите трасиращи новите хидротехнически обекти. Това не беше лесна работа, но си беше закалка, чувстваха се свободни и им харесваше да изкарват трудно спечелени пари.

В началото на лятната ваканция децата от улицата си намериха и друго занимание. Както вече споменахме, в квартала настъпваха промени. Един ден предната пролет къщите от отсрещната страна на кварталната градинка изчезнаха и на тяхно место започнаха да строят нови кооперации. Децата пренесоха част от игрите си там и по-често се връщаха с рани. Така растяха. Тази година успяха да завършат новите кооперации преди първите есенни дъждове. Те изглеждаха различни от по-старите – светло боядисани и в стила на новите официални сгради в центъра на София. Прокараха им и централно отопление, заради което имаха и топла вода – един непостижим лукс за много хора от квартала, включително и за семейството им. Край тротоарите се появиха и първите леки коли. Черни “волги” водеха на и прибираха от работа отговорни представители на новата власт, които се бяха заселили в тези кооперации.

Тези промени извикаха смътно предчувствие у хората, живеещи в старата къща. Но нищо определено не се случи поне в началото. Момчетата си наваксваха с игрите през последните ваканционни дни.

Това лято, през една ранна вечер в средата на август, чичо Пешо се връщаше от работа и унесен в мислите си не забеляза съседа си Делчо. Той го чакаше пред тяхната кооперация и го сепна:

– Добър вечер, Пешо. Виждам, че си изморен, но имам важен разговор с тебе.

– Кажи бай Делчо – учтиво преодоля жаланието си час по-скоро да се прибере в къщи чичо Пешо.

– Да си дойдем на думата. Нали виждаш, идва голям празник. Ние разчитаме на теб да помогнеш с подготовката на нагледната агитация в квартала – малко лозунги и някой и друг портрет за освежаване на квартала. Отговорна задача, а ти имаш опит и си доказал, че си съзнателен гражданин.

– Разбира се, бай Делчо. Никога не съм отказвал. Разбирам, че това е важно поръчение и се надявам да го споделя с неотложните поръчки, които имам. Пък и нали знаеш, напоследък Славка нещо не е добре, та трябва да я водя по доктори – отговори уклончиво чичо Пешо, но сърцето му се сви.

– Ще те чакам утре по това време в ОФ клуба. Приготвил съм материалите, бои и четки – отсече решително и възторжено бай Делчо. Той винаги поставяше обществените задължения над личните и очакваше този негов ентусиазъм да бъде безрезервно споделен и от останалото гражданство.

– Лека ти нощ, бай Делчо. Ще се видиме утре – промърмори чичо Пешо и раменете му потънаха още повече под опърпаното му сако.

– Винаги можеш да разчиташ на мене! Даже ако решиш да кандидатстваш в Художествената академия – завърши окуражително на изпроводяк бай Делчо.

На чичо Пешо му оставаше малко време за обществени ангажименти. Почти през цялото си свободно време се грижеше за леля Славка. Лекарите все още не можеха да определят причината за страданието ѝ. Леля Славка опита различни билки, които чичо Пешо ѝ намираше. Даже я заведе на преглед и при известния народен лечител Петър Димков. Предписаното от него лечение изискваше време и специални процедури, но и те не дадоха видимо подобрение.

Когато баща им не беше в командировки в провинцията, през неделите водеше семейството си на екскурзии в околностите на София, където намираха спокойствие и простор. Наскоро тези излети придобиха и друго предназначение. Те търсеха ново жилище извън града. Майка им и баща им обясниха, че те имат нужда от тази промяна, за да престанат бронхитите през зимата. След около месец търсене се спряха на едноетажна къща в отдалечен краен квартал. На момчетета им хареса, че къщата имаше двор и предвкусваха свободата, която ги очакваше в близката гора и по поляните наоколо. Решиха да прекарат една последна зима в старата къща, защото беше късно да постегнат новата, която беше незавършена и се ползваше от досегашните собственици само птез лятото.

Последният голям официален празник за годината наближаваше, а поготовката за нагледната агитация в квартала на чичо Пешо изоставаше. Това тревожеше бай Делчо все повече. Една неделя чичо Пешо се беше прибрал по-рано от работа, след като беше обиколил някои билкари. Той тъкмо приготвяше лечебните отвари на готварската печка, когато на вратата се почука. Беше бай Делчо.

– Здравей, Пешо. Малко по никое време ви притеснявам, ама и аз си имам грижи – започна полу-извинително той.

– Чакай малко, бай Делчо. Сега идвам – отвърна чичо Пешо. След това се обърна към съпругата си:

– Славке, моля те наглеждай отварите. Махни тенджерите от огъня след пет минути и ги остави така. Аз ще се върна скоро.

Чичо Пешо не искаше да тревожи леля Славка. Физическото ѝ стардание се отразяваше тежко и психически. Той излезе и затвори внимателно вратата. С бай Делчо слезнаха на следващата стълбищна площадка.

– Петре, изоставаме. Има още плакати да се правят, а време няма! – изохка бай Делчо.

– Нали виждаш, бай Делчо, правя, каквото мога… Славка иска внимание. Тя ми е кахъра сега – смутолеви извинително чичо Пешо.

– Имаш ли някой приятел от твоя занаят, който малко-отмалко да разбира поне от писане на лозунги? – започна отново със слаба надежда в гласа бай Делчо.

– Колегите ми са добри майстори, но за лозунгите трябва малко повече опит… – обезкуражително отвърна чичо Пешо.

– Винаги съм отчитал високо твоята обществено полезна дейност, Пешо. Затова съм те подкрепял, когато е необходимо и по отношение на жилището ви. Не искам да те тревожа, но имам сведения, че съкооператорите ни са повдигнали настоятелно въпроса за таванските помещения. Искат всеки да си знае неговото… – сподели бай Делчо.

Сърцето на чичо Пешо се сви. “Жилището” им се водеше до скоро общинско, но беше част от нечии тавански помещения. Той си спомни как с надежда и любов пригоди за живеене този таван, където преди си даваха среща ветровете. Задаваше се сериозно изпитание, а скоро идваха есента и зимата. Къде щяха да се местят в това състояние на Славка.

– Какво да се прави…? Времената се менят, Петре. Трябва да даваш повече от себе си за общото дело – обобщи уклончиво бай Делчо.

– Този въпрос си задаваше и един ваш предшественик от близкото минало, “другарю” Горанов. Той мечтаеше за истинска справедливост за всички – отговори с горчивина чичо Пешо.

Бай Делчо се замисли за малко. Не можа да си спомни някой от близките му да си беше задавал такива въпроси и мечтал пространно. Вярно, великите мислители на “новата вяра” бяха писали за справедливост, но за пролетариата. А Пешо какъв беше? Един дребен частник… Той изглеждаше добро момче и помагаше в нагледната агитация, но като че ли не вярваше в “новите идеали”. Назад го дърпаха отживели религиозни схващания. Бай Делчо имаше предвид кандилото и иконата в жилището на чичо Пешо. Така той изпитваше по-мако угризения, че не може да направи много в случая. Е, ако беше негов партиен другар, тогава щеше да е по-друго…

– Дано съседите се съгласят поне да изкарме зимата тук – повече като на себе си каза чичо Пешо.

– Ще видя, какво мога да направя – отговори сдържано бай Делчо и си тръгна.

Но, “Господ дал, Господ взел” мъдро отсъди чичо Пешо и продъжи с приготвянето на лековете.

На следващата пролет чичо Пешо и леля Славка се преместиха в едно Софиийско село. По това време въздуха в Софийското поле беше все още чист и това се отрази благотворно на леля Славка. Чичо Пешо успя да намери правилната рецепта от един местен билкар и закрепи леля Славка. Така, тя поживя още десетина години. Оскъдицата ги притискаше, но чичо Пешо стана търсен майстор в околностите на София. Пък и старите клиенти в града го викаха редовно.

Семейството на момчетата се премести в “новата” къща идното лято. Обстановката беше почти като на село. В къщата нямаше прокарана вода и канализация. Вода наливаха от една обществена чешма на пресечката на две улици. Тя беше съвсем различна от тази в града. Идваше направо от близката планина и беше толкова вкусна, че на човек му просветваше на очите от нея. Затова момчетата справедливо я нарекоха “живата вода”.

Животът на свобода си имаше и други свои несгоди. В подножието на планината въздухът беше много по-чист, но зимите бяха студени и снежни. Бронхитите намаляха, но зачестиха ангините. Игрите до късно в снега си казваха думата. Отново се отопляваха на дърва и въглища. Улиците не бяха павирани и през влажните дни ставаха трудно проходими от кал или се превръщаха в ледена пързалка. Последното се харесваше на децата, но не и на по-възрастните. А когато спреше тока (а това не беше рядко), момчетата учеха на газена ламба и свещи до среднощ.

Чичо Пешо идваше да ги навести отвреме-навреме. С промяна на модата боядисването се опрости – той пръскаше таваните в бяло, а стените с оцветена вар – за предпочитане пастелно светлозелено. На чичо Пешо му ставаше все по-трудно да идва, защото от най-близката спирка на градския транспорт до къщата имаше доста път. Момчетата поотраснаха и взеха ремонтите и бояджийските работи в свои ръце.

“Живата вода”, която снабдяваше сегашния им квартал, я отклониха за резиденцията на видна представителка на властващите. Прокараха им вода от градския водопровод. Този краен квартал на една вече европейска столица е така и досега – почти забравен и от Бога и от царя. Момчетата растяха на воля и имаха още много интересни приключения, както например “Пуническите войни” между Горната и Долната махала, експедициите за изследване тайните на близката планина, безбройните новоизобретени игри, непрестанните предизвикателства на оспорваните футболни мачове, които се провеждаха на местния стадион „Уембли“, почти всеки свободен ден. Но това е предмет на други разкази.

Момчетата отдавна не бяха ходили в предишния си квартал. Един ден научиха за съдбата на старата си къща. Предчувствията им се оказаха верни. В двора пред нея бяха построили кооперация, в която живееха роднини на отговорни представители на “новата власт”. Така старата къща се спотаяваше нерадостно в малкия вътрешен двор, притисната между четири кооперации и бавно грохваше като безмълвен свидетел на една отминала епоха.

30 ГОДИНИ ПО КЪСНО

Последните топли дни на Сиромашкото лято отминаваха. В градската градина цареше обикновеното оживление. Пейките около фонтана бяха заети от постоянните играчи на шах и табла. През оределите листа на дърветата в далечината светлееше бившия дворец, а Народният театър внасяше спокойствие и уют с достолепието си. Пенсионери и минувачи се радваха на едни от последните за тази година благодатни слънчеви лъчи.

– Мат! – побелелият човек извика колкото победоносно, толкова и с облекчение. Тази партия шах му донесе най-сетне известно удовлетворение след някоко поредни дни на разочарования. Сега можеше вече да се огледа и да се порадва на есенния пейзаж.

– Добро разиграване, бай Делчо – чу се глас от групата наблюдатели наоколо, който се стори по нещо познат на възрастния човек. Той се огледа и възкликна изненадано:

– Пешо, ти ли си?! След токлова години…? – старият човек беше искрено изненадан.

– Да, бай Делчо, има-няма към тридесет години не сме се виждали. Добре се държиш – отговори чичо Пешо.

– И ти изглеждаш почти същия – отвърна бай Делчо, като продължаваше да оглежда изпитателно бившия си съсед.

Чичо Пешо носеше пак барета, но доста по-нова от преди, кожено яке, сини джинси и маратонки. Лицето му имаше отпечатъка на годините, но излъчваше все същата младежка закачливост и оптимизъм, а тялото му издаваше обичайната спартанска закалка.

– Какво те води насам, Пешо? – полюбопитства бай Делчо.

– Скоро откриха моя изложба в Градската галерия, та реших да се разсея наоколо – отвърна чичо Пешо.

– А…, значи все пак си успял да завършиш Художествената академия? –

досети се бай Делчо.

– Да, завърших живопис и специализирах иконопис. Ако искаш, добре си дошъл да разгледаш изложбата ми. Тя е наблизо – покани го чичо Пешо.

– Знам галерията. Нали почти всеки ден минавам покрай нея. Все още живея на същото място. Ще ми е приято да ми покажеш изложбата си – възрастният човек се изправи енергично, доколкото можеше и взе бастуна си.

По пътя за изложбата двамата споделяха житията-битията си за годините, през които не бяха се виждали.

– Какви времена доживяхме, Петре! Всичко това, за което се бяхме борили се обезсмисли за толкова кратко време… – сподели болката си бай Делчо.

– Така е и така е било винаги бай Делчо. Светът се мени. Важното е да осъзнаеме това, което е основното и непреходно за всички епохи, което осмисля живота ни – откликна чичо Пешо.

– Ти знаеш, иначе обичам живопистта. Но преди и църквата и иконите ми се струваха, меко казано, странни и отживелица. Нали така ни учеха. Все пак напоследък наминавам към “Алаксандър Невски” в делничен ден, когато няма много хора и стоя, стоя… И ми олеква на душата. От дете не бях влизал в църква –  разкри една от съкровените си тайни бай Делчо.

– Всеки от нас открива за себе си истината. И е необходимо да извърви сам пътя към нея – с разбиране отвърна чичо Пешо.

На входа на изложбата обява с букви наподобяващи църковно-славянски гласеше “Традиция и съвременност в българската иконопис”. В залата имаше подредени с вкус предимно икони в установената православна традиция и няколко класически портрети на български възрожденци и други видни личности от борбите за Освобождение. Сред посетителите имаше учудващо  млади хора. Бай Делчо не пропусна да похвали уредбата. Чичо Пешо отдаде дължимото на племенниците си, които бяха му помогнали много.

Бай Делчо се спираше пред всяка икона и, опрян на бастуна си, се взираше дълго, като че преоткриваше нещо забравено и все пак толкова познато, близко на душата му. В изразителността на традиционния рисунък си личеше и почерка на чичо Пешо. Сред групата от класически портрети бай Делчо с гордост различи образът на Апостола на свободата и други видни личности от българската история. Всички те бяха като живи и сякаш искаха да ти кажат нещо.

– Толкова много хора… защо са били избрани да бъдат изобразени на икони?- обърна се бай Делчо към чичо Пешо.

– Защото са дали безкористно живота си за това, в което са вярвали. – отвърна чичо Пешо.

– Но и много мои другари дадоха живота си за едно по-добро общество!? – възкликна въпросително бай Делчо.

– Има една предпоставка  обществото да е наистина добро, справедливо и непреходно. Хората от иконите са се били посветили на нея и много от тях са се жертвали за нея – усмихна се чичо Пешо.

Последният портрет беше неголям по размер, на възтъмен фон и в обикновена рамка. В мекотата и неуловимостта на рисунъка всеки познавач би открил в него нещо от стила на Рембрандт и славянските художници от началото на двадесети век, въпреки че безспорно, разкриваше таланта на чичо Пешо. Портретът напомняше по нещо на някои от образите от иконите. Това мъжко лице от портрета привлече вниманието на бай Делчо. Косата, брадата и мустаците му бяха кестеняви, а лицето бледно и изпито излъчваше мека светлина, която заобикаляше целия образ. Когато човек гледаше този образ, му ставаше спокойно и дневните несгоди губеха смисъла си. Но най-впечатляващи бяха очите му. Те бяха тъмни, изпълнени с неизказана топлота, доброта и любов, проникваха до най-скритите кътчета на душата ти и знаеха всичко за теб, даже това, което ти не осъзнаваш. Те знаеха за всичките ти възторзи и падения, болки и радости, илюзии и разочарования, за мимолетността на живота ти, защото ги бяха изстрадали заради теб. Тези очи ти казваха, че съществува нещо, което има истински смисъл и е така близко до теб, само да се пресегнеш и да го приемеш. Сърцето на възрастния човек трепна. Обзе го неизразимо чувство за свобода. Времето спря…

Той не знеше колко дълго беше стоял пред този портрет. Като че събудил се от сън, се озърна и потърси чичо Пешо за обяснение.

– Да, това е Исус. Той е съвършеният израз на истинската любов, без която живота ни е безсмислен и никое общество не може да просъществува. Той е тази безсмъртна любов. – промълви чичо Пешо.

Навън хладният вечерн полъх напомняше за идващата зима и освежаваше като незримо докосване на една ръка от вечноста. Чичо Пешо изпрати бай Делчо почти до вкъщи и на изпроводяк го покани да идва в изложбата когато пожелае. Преди да се разделят бай Делчо сподели:

– Благодаря ти, Пешо, чрез теб ми просветна на очите. Чувствам се като нов, изпълнен с вяра в бъдещето.

=====

Всичко описано в тази история се случи, когато светът стремглаво препускаше към нови времена. Един поет беше мечтал за по-добър свят. Дали си го представяше така? Този свят дойде гръмовно на крилата на “летящите крепости”, които предизвестиха грохота на танковете и на една небезизвестна и безмилостна армия през следващата тъжна есен. Много хора, които живееха тогава имаха своите грижи и изпитания, но въпреки всичко бяха щастливи защото все още носеха в сърцата си “Живата Вода“, която с радост споделяха с други.

––––––––––––

НЕЩО КАТО БИОГРАФИЯ

на Павел Томов

Роден съм през петдесетте години на миналия век в София, когато все още се чувстваше осезатено оскъдицата след неотдавна отминалата война. Ранното ми детството премина в покрайнините на града с характерните за две епохи черти – едната отминаваща, а другата стремглаво настъпваща. Игрите ни преминаваха в необятните за изследване индустриални райони около Сточна гара. Макар, че не разбирахме много неща, имахме рядката възможност да сме свидетели на драстичната промяна в традиции, обичаи, ценности, която щеше да се отрази на поколения напред. Това неминуемо даде отпечатък на възприемането ни на света и чувствителността ни.

Началните си класове изкарах в сегашната Математическа гимназия. След това се преместихме и продължих образованието си в малко училище в Княжево. Средното си образование завърших в техникум, а висшето си в Техническия университет. Работих като инженер до 1995 година в енергетиката, БАН и бях преподавател в Техническия университет. След това взех трудното решение да помогна на семейството и близките си, като започна нов живот в САЩ.

Още в България четях много и се стремях да изразявам поетично впечтленията си и размислите от красотите на природата и ежедневието на хората. Имам само едно издадено стихотворение в списание „Детска Радост“ в България. Но имах честта и привилегията, мой добър приятел българин и утвърден писател в САЩ да преведе всичките ми стихове на английски и да ги публикува.

Пак там започнах да пиша и разкази. „Чичо Пешо“ е първият осъществен от поредицата разкази, която съм замислил да напиша.